Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (21)

Двайсета глава
Пробуждането^[1]

 

— Люк, чух, че двамата с Опра сте си поприказвали добре! Тя дали ще те спомене в книгите, които препоръчва?

Тълпата от литературни величия, насъбрала се около Люк, бе огромна. Всички се бутаха и крещяха като футболни запалянковци. Партито по случай излизането на книгата му започна преди двайсет минути, а аз все още не бях успяла да си кажа и една дума с него.

— Първа страница на литературния гид на „Ню Йорк Таймс“! Невероятно постижение!

Книгата на Люк излезе преди седмица и вече я сочеха като едно от най-изключителните литературни постижения. Вивиан, очарована от небивалия успех, не се поколеба да организира елегантно парти в Националния клуб по изкуствата в Грамърси парк. Тази вечер нямаше сладкиши с формата на мъжки член.

Наблюдавах как Дейвид Ремник^[2] и Грейдън Картър^[3] се опитват да привлекат вниманието на Люк. Представях си как Сара Нелсън съчинява следващата си уводна статия за „Пъблишърс Уикли“. Романът на Люк бе надминал очакванията на всички — дори моите, които бяха доста високи.

— Клер! — прогърмя зад мен мъжки глас.

— Джаксън! — прегърнах го, изненадана и очарована, че го виждам. Не можех да повярвам, че бе минала цяла година, откакто му бях асистентка — имах чувството, че са минали поне десет. — Мислех, че няма да успееш! Люк спомена, че едно от внучетата участвало в училищна пиеса, затова нямало как да се измъкнеш.

— За съжаление на Хамлет, претворен от младия Джошуа, не му било съдено да види бял свят. Внукът ми си е вкъщи, защото е хванал най-ужасния грип, който можеш да си представиш. Затова се качих на първия полет. Това е голямата вечер на Люк! Справила си се великолепно с книгата, Клер. Бях силно впечатлен. Дори не се наложи да вадя червената химикалка.

— Много ти благодаря. Учила съм се от най-добрите. Но, честно казано, нямаше много за оправяне. Книгата беше чудесна още когато я прочетох за пръв път.

— Клер е прекалено скромна! — Люк се появи до мен и ме целуна по бузата. Изчервих се.

— Ето я и Мара — обади се Джаксън, който никога досега не бе проявявал кой знае каква тактичност. — Отивам да я поздравя, тъкмо двамата ще се видите.

— Направо да не повярваш — отбеляза Люк, когато Джаксън ни остави. Виждахме се за пръв път след сватбата, която не се състоя, и аз бях нервна още от сутринта. — Не мога да повярвам, че всички тези хора са тук заради книгата ми. Нямаше да успея без теб, Клер. Чакай малко, имам подарък за теб — малък подарък за благодарност — той разкопча сакото си и извади малък, красиво опакован пакет.

— Люк, не трябваше…

— Отвори го.

Отворих бавно сребърната опаковка. Вътре открих тънка книжка.

— Първата стихосбирка на баща ми — прошепнах аз и очите ми се наляха със сълзи. — Откъде я намери?

— Историята е дълга и много отегчителна. Да я оставим за друг път — той се засмя и погледът му заискри. — Реших, че ще те зарадвам.

— Много… Благодаря ти, Люк. Много си мил. Аз…

— Извинете! Моля за вашето внимание! — Вивиан запляска с ръце пред микрофона. Беше го грабнала от джаз квартета. — Чувате ли ме всички?

Присъстващите притихнаха. Всички погледи бяха вперени в нея.

— Тази вечер е много вълнуваща за „Грант Букс“. Всички много се гордеем с успеха и таланта на Люк Мейвил. Както някои от вас знаят — тя сведе очи с престорена скромност, — аз изиграх водеща роля в откриването на този изключителен талант. Като издател, е истинска благодат, да успееш сам-сама да протегнеш ръка и да изтеглиш от сенките един писател, за да сподели таланта си със света.

Вивиан бе решила „сам-сама“ да си припише заслугата за успеха на Люк. Та тя дори не бе чела ръкописа, докато книгата не влезе в печатница!

— Има още една причина, поради която тази вечер е особено важна за „Грант Букс“ — продължи Вивиан. — С огромна радост ви съобщавам, че се отделям от „Мадър-Холингер“. Новата ми компания — „Грант Ентърпрайзис“ — ще бъде напълно самостоятелна частна компания. С радост ви съобщавам, че вече не съм част от невъзможната бюрокрация на „Мадър-Холингер“. „Грант Ентърпрайзис“ не само че ще продължи сегашните си успехи, а ще поеме и телевизионни проекти, и проекти за киното. Нямам съмнение, че ще бъда също толкова блестяща в новите области, колкото и в сферата на книгоиздаването.

Никога не бях мразила Вивиан повече, отколкото в този момент. Та тя използва голямата вечер на Люк, за да си присвои успеха му и открадна вниманието, което той бе заслужил.

Ами отделянето от „Мадър-Холингер“? Колко ужасно. Компанията не бе направила нищо, за да защити служителите на Вивиан от издевателствата й, но пак бе нещо. Не можех да си представя какви волности ще си позволява Вивиан, когато сама си е господарка.

— Само гледай — отбеляза Люк. — Сега ще стане интересно.

— Ще бъде истинска катастрофа — започваше да ме боли глава.

— Люк! Искаш ли да кажеш нещо на многобройните си фенове? — измърка Вивиан по микрофона също като кабаретна певица. Отначало ми се стори, че Люк ще откаже, ала след това пристъпи напред и пое микрофона от Вивиан. Тя отпусна длан на ръката му, запърха с мигли и се наведе, за да го целуне.

— Благодаря ти, Вивиан. Много се радвам, че съм с вас тази вечер — всички изръкопляскаха и сърцето ми прескочи от гордост. — Има един човек, на когото трябва специално да благодаря — човек, който забеляза потенциала на романа и работи неуморно до самото му излизане на пазара. Книгата е толкова моя, колкото и нейна. Клер Труман, моята редакторка и приятелка. Клер, би ли дошла при мен?

Не смеех да помръдна, а тълпата се разтвори пред мен.

— Хайде, Клер — подкани ме Люк и ми махна с ръка.

С огромно нежелание пристъпих напред.

Докато напредвах, забелязах, че Вивиан ме поглежда с огнена омраза, скръстила вбесена ръце на гърдите си. Лулу се бе намръщила от лявата страна на сцената, а Дон пристъпваше нервно от крак на крак. Единствено Дейвид вдигна доволно палци.

— Както вече казах, нямаше да съм тук пред вас, ако не бе упоритостта и трудолюбието…

Започнах да се усмихвам, ала погледът ми бе привлечен отново към Вивиан, която изсумтя шумно.

— Сядай веднага — разсъска се тя. Микрофонът улови думите й и всички присъстващи на коктейла се смълчаха.

Поаленях цялата. Люк замълча. Аз не смеех да помръдна.

— Казах ти да седнеш! — повтори Вивиан, този път по-високо. — Не ставай за смях, Клер. Изигра някаква незначителна роля за книгата, добре, но той просто те превъзнася незаслужено. Поне прояви достатъчно гордост да не приемаш незаслужени овации — тя се усмихна извинително на събралите си, сякаш аз бях някакво прегрешило несъобразително дете, чиито действия изискваха строго отношение.

— Вивиан — започна сериозно Люк. — Клер изигра много важна роля за…

— Няма нищо — прошепнах аз и Люк отпусна разочарован глава. Погледнах Вивиан и за пръв път усетих, че не ме е страх от нея. Бях събрала смелост да спра собствената си сватба, щях да се справя и сега. — Това не е моят звезден миг, Люк. Ти си героят тази вечер. Но това е последният момент от работата ми за „Грант Букс“. Вивиан, напускам!

Върнах се с бърза крачка към мястото, където стоях преди малко. Слисаните хора ми направиха място да мина и очертаха пътека между мен и Вивиан. Половината лица бяха обърнати към мен, останалите — към нея. Трябваха ни само пищови и един бар някъде в Дивия Запад и шоуто щеше да е страхотно.

— Хубаво е човек да се отърве от некадърните боклуци — изрева Вивиан и дръпна микрофона от ръката на Люк. — Ти се беше самозабравила, Клер. Още от първия ден те влачех на гърба си като тежък товар. Ако някой от вас реши да вземе госпожица Труман на работа, смятайте, че сте предупредени да не го правите! — Вивиан отметна грива назад и се изсмя злобно.

В първия момент ми идваше да се обърна и да изкрещя нещо обидно. Не можех да я оставя да злослови по мой адрес пред хора, които уважавах! Трябваше да я нарека тормозителка и малцина от присъстващите нямаше да се съгласят.

В следващия момент сведох поглед. В ръката ми все още бе книгата на татко.

— Сбогом, Вивиан — казах спокойно аз и се отправих към вратата.

След няколко крачки усетих нечия ръка на рамото си.

— Визитката ми — беше главният редактор на „Кнопф“, с когото се бях запознала по-рано днес.

— Ето и моята — главен редактор от друго издателство също ми подаде своята. — Обади ми се, Клер.

Докато си тръгвах, почти всички известни издатели ми дадоха визитните си картички. Събрах над десет, докато стигна до фоайето. Обърнах се към Люк. Той се усмихваше доволно. Аз също бях усмихната.

 

 

Двайсет минути по-късно, в офиса, трескаво подреждах папките, когато двама мъже от отдел „Кадри“ застанаха на вратата. Минаваше десет.

— Вивиан предположи, че ще те намерим тук — започна единият и ме погледна заплашително. — Дойдохме веднага, щом ни се обади.

— Трябва да освободиш помещението незабавно — нареди другият.

— Добре. Просто исках да оставя всичко подредено, за да могат авторите ми…

— Не знаеш ли какво означава веднага? Имаш две минути, за да си събереш личните вещи, след което ще съобщим на полицията за незаконно влизане и ще повикаме охраната.

Да ме изведат с белезници, щеше да е доста подходящ завършек и на вечерта, и на тази глава от живота ми. Взех часовника си, напъхах чифт обувки в кашон и посегнах към останалите си неща. По-грозно нещо не ми се беше случвало. Единственото ми желание бе да се махна, без да изгубя достойнството си.

Мъжете от „Кадри“ се спогледнаха подозрително.

— Стига си се мотала — повиши глас единият. — Времето ти изтече — двамата огледаха съдържанието на кашона.

Време бе да тръгвам.

Сбогом, конферентна заличке, свидетелка на толкова много от истериите на Вивиан.

Сбогом, врата на конферентната зала, затръшвана всеки пък, когато Вивиан се развилнееше.

Сбогом, кафемашинке, на която разчитах ежедневно. Ти ще ми липсваш най-много.

— Мърдай! — изрева единият.

— Не разбирам защо все още й слугувате като покорни кучета. Вивиан напуска „Мадър-Холингер“. Преди малко съобщи. Това спомена ли го, когато се обади?

Мъжете в черно бяха застанали от двете ми страни. Вратата на асансьора се отвори. Никога повече нямаше да стъпя в „Грант Букс“.