Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (14)

Тринайсета глава
По следите на изгубеното време^[1]

 

Сали Джоунс бе типична домакиня от предградията. Щеше да си остане такава, ако един ден не замени препарата за прозорци, тенджерите и родителските срещи с белезници, секс играчки и оргии…

Не можех да продължа. Рано тази сутрин бях седнала на бюрото си с надеждата да дооформя няколко страници от каталога, които чакаха от дни, ала цялата тази работа беше прекалено потискаща. Забодох поглед в календара. Оставаха няколко дни до уикенда в Айова. Почти беше дошъл. Тази вечер Рандъл най-сетне щеше да се прибере. Слава богу! Прекарах първите три вечери в апартамента му в компанията на майка му и Светлана. Съвсем не си бях представяла по този начин началото на новата глава в отношенията ни.

Имате поща.

Отворих имейла, тъй като не устоях на изкушението. Мара ме питаше как е минало преместването.

Мара много ми липсваше. Напоследък беше успяла да осигури две страхотни готварски книги — едната от победител в национален готварски конкурс, а другата от любимеца на долината Напа. Затова не вдигаше глава и непрекъснато координираше работата си с фотографи, автори и поръчваше изпробване на рецептите, за да е сигурна, че всичко е изпипано. Освен това, за мое огромно облекчение пое книгата на главен готвач Марио, след като Вивиан реши, че може да го изрита. Бяхме се виждали веднъж или два пъти, откакто постъпих в „Грант“, но поне си пращахме редовно имейли — нищожен заместител на приятните ни ежедневни разговори. Пак по-добре от нищо.

Тъкмо започнах да й пиша отговор, когато пристигна втори имейл от Мара.

За: Клер Труман ctruman@grantbooks.com

От: Мара Менделсън mmendelson@petersandpomfret.com

Относно: Леле!

„Прочети днешния Лойд Гроув. След това гледай да се покриеш някъде… Страх ме е за теб.“

Бързо извадих от чантата си „Дейли Нюз“ и отворих на колонката, списвана от Гроув. През изминалите няколко седмици журналистът точеше брадвата си всеки път, когато станеше въпрос за шефката ми. Очевидно съвсем наскоро са го сложили да седне до Вивиан на издателски коктейл — достатъчно близо, за да чуе какви ли не пикантерии. Миналата седмица писа за „нетрадиционния“ подход на Вивиан по отношение на книгоиздаването и за масовото паническо бягство на служителите в „Грант Букс“, което няма нужда да казвам, че я докара до истерия, много по-тежка от обичайната. Днес очевидно се бе заел да разнищи една от книгите, над които работеше Лулу:

„Невинаги можеш да се докопаш до онова, което… не искаш

Хорас Уитни, известният политически капацитет с ляв уклон, бивш съветник на Клинтън, твърди, че никога досега не е бил „свидетел на толкова мръснишко, долнопробно и нарцистично падение, въпреки че работи във Вашингтон цели трийсет години“.

Кой е успял да подпали възмущението на Уитни? Не друг, а самата Вивиан Грант, лудата глава на книгоиздаването, която според имейл от агентката Тами Саймънс „му възложи да напише книга за два месеца, срок, който той успешно спази. След това цели три месеца не чухме и дума от (редакторката) Лулу Прайс. Най-сетне, след безкрайно звънене без отговор, получих писмо от двайсет страници, в което Вивиан бе посочила редакторските промени. Накрая, тя заявяваше, че ръкописът „не е годен за публикуване“ и съвсем ясно заявяваше, че анулира договора и отказва да плати аванса.“

Уитни и Саймънс са бесни. Това съвсем не е първият случай, в който Грант се отказва, след като авторът е предал готов ръкопис. В този случай става още по-забавно, защото Саймънс успяла за по-малко от два часа да открие заинтересовани издатели, готови да се заемат с книгата. Грант, очевидно променила мнението си за ръкописа, който в имейл до Саймънс нарекла „лайна и помия“, е завела дело срещу „Сампсън и Евънс“ и оспорва правата им да го публикуват.“

До колонката „Дейли Нюз“ бяха сложили стара снимка на Вивиан — нацупена, наплескана обилно с грим, косата й навита на масури.

Изпъшках и пийнах малко кафе, за да събера сили.

— Клер? — Дейвид звънеше по интеркома. — Кадънс е на първа линия. Ще говориш ли с нея?

— Да, благодаря ти — отвърнах аз и натиснах копчето. — Здрасти, Кадънс, как си? Какво реши за предложението ни? — вчера дадох на Кадънс — бивша манекенка, която пишеше спомени за всички боклуци, с които бе излизала — окончателната ни оферта за третата й книга и отчаяно се надявах да се съгласи. За съжаление „Заслужавам повече“ бяха любимите думи на Кадънс. Не можех да отрека, че не е зле, когато се разправяш с циция и използвачка като Вивиан, ала тази работа не се отразяваше никак добре на редакторката, която бе между чука и наковалнята.

Кадънс и Вивиан ту се мразеха, ту се обичаха, защото от време на време си набелязваха едни и същи мъже за плячка, а и двете бяха привлекателни, красиви и напълно луди. Очевидно в момента бяха на етап омраза.

— Да кажеш на смрадливата вещица, дето й работиш, че няма начин — мама й стара, няма никакъв начин — да приема такова мижаво подаяние за третата си книга — разкрещя се Кадънс. Отдръпнах слушалката от ухото си. Бях забравила, че тези двете използваха еднакви изразни средства. — Тя да не би да си въобразява, че нямам представа колко мангизи си е докарала с предишните ми книги? Сто седемдесет и пет хиляди долара е едно нищо. Тя да не би да си въобразява, че е единствената издателка в града? Само защото проявявам лоялност — Господи, търпях достатъчно простотии от тази самовлюбена мръсница — не означава, че съм глупачка. Няма да й търпя гнусотията. Кажи й, че искам поне двойно, освен това ще ми трябва отделно бюджет за косата, нов гардероб… А, да, ще летя само в първа класа. Това са условията ми, сладурче, така че гледай да уредиш каквото трябва — след тези думи тя затвори.

Ще се наложи да перифразирам, помислих си аз. Насилих се да се съсредоточа отново над каталога. С досадницата Кадънс щях да се оправя по-късно.

Преди да успея да напиша дори една дума, вратата на кабинета ми се отвори и Алис — симпатичното ново момиче, което от една седмица беше секретарка на Вивиан — влезе и бързо затвори. Красивото й лице бе разкривено от паника. По горната й устна бяха избили капчици пот.

— Моля те, Клер, помогни ми — задъхваше се тя. — Тя ще ме убие. Вивиан тръгна от апартамента си преди двайсет минути, за да хване полета за Ел Ей. Току-що се обади и иска да й занеса две папки от кабинета й. Попитах я къде са, а тя ме направи на нищо. Не мога да ги открия… — Алис погледна часовника си и се паникьоса още повече. — Моля те, Клер, помогни ми. Тя ме нарече преебан дебил и обеща да ми напише съсипваща характеристика, така че никъде нямало да ме вземат на работа…

Алис избърса очи с опакото на ръката си и аз стиснах раменете й. Как бе възможно Вивиан да е толкова жестока? Не можеше ли поне да насочи горката Алис къде да търси, както би направил всеки нормален човек?

— Разбира се, че ще ти помогна — отвърнах аз. — Не й се оставяй. Не бива да се разстройваш заради нея. Тя се държи така с всички ни. Ще й занесеш папките навреме, не се притеснявай — Фил ме бе утешавал по същия начин безброй пъти. Той обикновено успяваше да ме успокои, ала аз знаех от опит колко е трудно „да не приемаш лично“ казаното от Вивиан, особено когато някой толкова много страдаше.

— Моля те, много те моля, не казвай на никого — прошепна Алис, докато бяхме в кабинета на шефката. — Вивиан много държи никой да не пипа тези папки. Ще ме убие, ако разбере, че си ми помогнала.

— Няма да кажа и дума. Какво й трябва?

— Папката, в която са бележките на маркетинговия отдел от последната конференция по проблемите на продажбите. Другата е за програмата „Прайм Пъблишинг“.

Разрових папките в бюрото й и открих една с етикет „Есенни продажби“.

— Ето ти маркетинга — подадох я на Алис, а тя бе толкова благодарна, че сигурно би влязла и в горяща сграда заради мен. Папката с програмата не беше на бюрото, затова отидох до шкафа и дръпнах чекмеджето с папки от Н до П. Оказа се заключено.

— Чакай. Ще донеса ключа! — Алис се втурна навън и се върна след наносекунда с ключа.

Отключих чекмеджето и го изтеглих. Беше натъпкано до пръсване. „Персонал“… „Презентации“… „Печатници — в чужбина и в страната“… и неоткриваемата папка, „Прайм Пъблишинг“. Това бе инициатива за реклама и продажба на книги директно към потребителите. Читателите трябваше само да погледнат корицата, за да познаят издателството. Идеята беше интересна, макар и доста амбициозна, ала бе помогнала на Вивиан да се издигне в „Мадър-Холингер“.

Измъкнах папката от чекмеджето и останалите щръкнаха. Алис я грабна като маратонец и хукна към вратата, без да се обръща назад.

— Бог да те благослови, Клер, заключи на излизане!

Натъпках папките обратно, ала една от тях привлече вниманието ми. На нея беше написано „Призбеки“. Да не би Вивиан да имаше папки за всичките си женени любовници?

Не е хубаво да си вреш носа в чужди работи, Клер, опитах се да си кажа аз. Върни папката обратно. Любопитството ми надделя. Бързо измъкнах тънката папка и надникнах. Вътре имаше един-единствен документ — имейл, изпратен в кабинета на Вивиан.

За: Вивиан Грант vgrant@grantbooks.com

От: Стаили Призбеки Stanley Prizbecki@nymayor.gov

„Здрасти, сладко дупе. От четвъртък все за теб мисля. Казах на А, че тази седмица в Балтимор има конференция по въпросите на обществения транспорт, така че през уикенда съм твой. Ще се видим в центъра, 11 вечерта, петък. Белезниците са от мен.“

Отврат. Така ми се пада, след като си пъхам носа, където не трябва.

Върнах листа в папката и тогава видях малката полароидна снимка, закачена с кламер в единия ъгъл. Зяпнах от удивление. На снимката бе Станли, облечен в розово дантелено боди, чехли на токчета, омазан с яркочервено червило. Червило и набола брада хич не си отиваха, да не говорим за косматите гърди на Станли, които прозираха под дантелата.

Цялата потръпнах. Върнах папката на мястото й, затворих чекмеджето и го заключих.

Тази работа е шантава, откъдето ида я погледнеш, казах си аз, докато се измъквах тайно от кабинета на Вивиан. Не трябваше да надничам, но образът на Станли, който щеше да ме преследва, бе достатъчно наказание за престъплението ми.

Когато влязох в кабинета си, телефонът ми звънеше. Нито миг спокойствие. Посегнах към слушалката.

— Здравей, красавице — измърка Рандъл, когато се обадих.

Сърцето ми трепна. Още няколко часа и щях да го видя… очакваше ни първата ни нощ в общия ни дом.

— Здравей, скъпи! Каква приятна изненада! Обикновено не ми звъниш през деня.

— За съжаление се обаждам с лоша новина, мила. Исках да ти съобщя веднага. Знаеш колко много ми се искаше да замина с теб за Айова през уикенда, но най-важният ми клиент е решил да направи търг, за да купи конкурентна фирма — всичко стана неочаквано бързо, а аз ръководя екипа. Не мога да отсъствам по време на тази важна сделка. Трябва да остана в Ню Йорк през уикенда и да уточня всички подробности.

— Искаш да кажеш, че няма да дойдеш, така ли? — попитах аз. Бях сломена. Заради работата на Рандъл често му се налагаше да отлага личните си ангажименти в последния момент, но кой знае защо очаквах пътуването до Айова да е изключение. Билетите ни чакаха от два месеца. Той знаеше колко много означава този уикенд за мен.

— Знам, мила, и аз съм ужасно разочарован — отвърна той. — Работата си е работа. Обещавам, че ще се реванширам.

Работата си е работа. Работата си е работа. Повтарях си тези думи и се опитвах да ги осмисля. Работата си е работа. Това пък какво трябваше да означава? Прехапах устни. От кървясалите ми уморени очи рукнаха сълзи. Бях разумен възрастен човек и знаех колко много държи Рандъл на работата си. Беше твърдо решил да си извоюва име, без да разчита на името на семейството си. Въпреки това аз бях напълно сломена.

— Всичко е наред — успях да изрека аз, въпреки че гърлото ми се беше свило.

— Много съжалявам, меченце любимо. Чувствам се ужасно виновен. Позволи ми поне да платя билета на някоя приятелка. Какво ще кажеш за Мара… или на когото искаш. Обади се на Диърдри и тя ще уреди всичко. Нали ще й позвъниш? Извинявай, мила. Трябва да вляза на съвещание, но ти се обади на Диърдри. Моля те. Довечера ще се видим. Нямам търпение.

След като затворих, усетих истинска физическа болка в сърцето.

Хващай се на работа, Клер, наредих си аз. Точно сега нямаш време за самосъжаление. Обърнах страницата на каталога, ала се почувствах по-безпомощна от всякога. Дейвид звънна по интеркома.

— Люк е дошъл. Какъв ден само! Ще му отделиш ли минутка?

— Разбира се, Дейвид. Съобщи долу да го пуснат.

Без дори да се замисля, прерових чекмеджето на бюрото, за да открия гланц за устни, след това си пуснах косата и прокарах пръсти през нея. Междувременно ми хрумна интересна мисъл: Защо да не поканя Люк да дойде в Айова с мен?

Нали не беше лудост? Докато работех над книгата му, двамата с Люк бързо се сприятелихме. Той редовно се отбиваше в офиса — понякога, за да обсъди проблеми, на които се натъкваше, докато доизкусуряваше вече написаното, а друг път просто за да ми каже „здрасти“. За мен беше удоволствие да се виждам с него. Знаех, че партито в памет на татко ще допадне на Люк, а пък Рандъл ми каза да поканя, когото искам. Нямаше ли да е неудобно да поканя друг мъж у дома за уикенда?

— Защо си в друг кабинет? — попита Люк, когато надникна в килийката без прозорци.

— Уморих се от гледката. А и прекалено много слънце влизаше.

Той се усмихна и ме целуна за поздрав. Сама не знам защо се изчервих.

— Остана ли ти време да прегледаш какво съм редактирала? — миналата седмица най-сетне успях да му пратя редактирания ръкопис, като отделих преди това няколко допълнителни дни, за да съм сигурна, че не съм пропуснала нещо.

— На средата съм, но засега ми се струва, че промените са изцяло в полза на текста. Благодаря ти, Клер. Аз минавах само да те видя. Не сме говорили от онази вечер в „Адърум“.

— А, да, нощта, когато се натрясках и не спрях да ти надувам главата.

Спомените ми от онази нощ все още бяха доста смътни, но си спомням, че се оплаквах от работата си, разказвах за семейството си, за мечтите си, за любовния си живот. Добре че не помнех подробности.

— Кажи как ти се струва съвместният живот? — продължи Люк. — Нали вече се премести при гаджето си?

— Да, миналия уикенд. Ами супер е — истинска домашна идилия с натрапчивата майка и знойната Светлана.

След това, най-неочаквано, захвърлих предпазливостта на вятъра. Люк ми беше приятел. Защо да не поканя приятеля си Люк на уикенд, който знам, че ще му достави удоволствие? На Рандъл може и да не му е приятно, че ще заведа друг мъж, но е трябвало да помисли по този въпрос, преди да ме изостави в последния момент. Надявам се, следващия път да подреди по-добре приоритетите си.

Не че използвах Люк, за да докажа нещо на Рандъл. Съвсем не.

— Слушай, Люк, ще ти предложа нещо, но ти не се притеснявай да ми откажеш, ако не искаш — започнах аз. — Знам, че ти го казвам в последния момент… може би вече си имаш някакви планове, а може и да ти се стори скучно… или пък си имаш работа, нещо… както и да е, не настоявам…

Люк издаде бръмчащ звук.

— Току-що изчерпа времето, определено за шикалкавене, преди да направиш изявлението. Казвай какво има.

— Добре, извинявай. Виж, аз просто се питах… — защо сърцето ми биеше до пръсване? Защо се чувствах така, сякаш канех момче на абитуриентски бал? — … ако искаш да дойдеш с мен в Айова този уикенд за партито в памет на баща ми… всяка година го организираме за татко, идват съседи, четат любимите си стихотворения… ще те разбера, ако не можеш да дойдеш, но си мислех, че ще бъде… забавно.

— Клер, ти сериозно ли говориш? Ще дойда с най-голямо удоволствие. Разбира се, че ще дойда! — Люк се усмихна широко и аз веднага разбрах, че го казва искрено. — Да не говорим, че моментът е много подходящ. Гаджето ми ще ходи на някакъв митинг в защита на копринените буби.

— Супер! Не се притеснявай за билета, имам… ваучер — обясних аз. — Много се радвам, че ще дойдеш. Можем дори да свършим малко работа! Защо не вземеш ръкописа, така в самолета ще прегледаме редактираното.

— Или просто ще си починем и ще изкараме един приятен уикенд. Така ще се откъснеш от работата.

— Още по-добре — усмихнах се аз.

 

 

— Здрасти, меченце любимо — поздрави Рандъл, когато отвори вратата на общата ни спалня. Какъв кеф! Макар все още да му бях сърдита, задето ми върза тенекия в последния момент, не можех да отрека, че Рандъл е ужасно красив, въпреки че костюмът му бе малко смачкан след дългия ден, прекаран в офиса. Седнах на леглото и оставих ръкописа, над който работех, на нощното шкафче. Рандъл протегна към мен плик с логото на „Картие“.

— Много се извинявам за уикенда — приседна до мен и нежно отметна косата, паднала на челото ми. — Знам, че те разочаровах, любима. Само че така се случи… не мога да изоставя тази сделка. Понякога мразя жертвите, които се налага да правя заради работата, Клер, но просто няма как.

Личеше, че искрено съжалява, а аз не можех да му се сърдя дълго.

— Разбирам — отвърнах аз и го погалих по гърба. — Някой друг път ще отидем в Айова и ще прекараме известно време с мама. А пък парти ще има и догодина.

Догодина. Наблюдавах изражението му, защото очаквах да се почувства неловко. Двамата с Рандъл никога не бяхме говорили за бъдещето и дори самото споменаване за догодина бе неуместно. Но пък вече живеехме заедно, така че бъдещето не трябваше да е табу.

— Следващата година задължително ще отидем — усмихна се Рандъл, без да се притеснява ни най-малко. — Заповядай, мила, купих ти нещо дребно за извинение — той ми подаде пликчето от „Картие“. Отворих кутията и вътре се оказа красива златна гривна. Много ми хареса. В момента най-важното за мен бе, че Рандъл е мислил за мен и е намерил време, за да ми избере нещо.

Прегърнах го.

— Рандъл, благодаря ти — прошепнах на ухото му аз. — Много е красива. Нямаше нужда да ми купуваш подарък.

— Дай да ти я сложа — настоя той и я откопча. Усетих топлината на пръстите му на китката си. Целунах го по врата. — Реших, че ще я харесаш — продължи той, докато я закопчаваше.

— Рандъл, много ми харесва. Обичам те. Толкова съм развълнувана, че ще прекараме първата си нощ заедно.

— Знам. Ти беше невероятно търпелива, Клер — той ме целуна. — Диърдри ми звънна, за да ми каже, че си й дала името на приятеля, с когото ще пътуваш до Айова. Кого реши да вземеш? — попита той.

— Ами, поканих един от писателите, с които работя — отвърнах бързо аз. — Люк Мейвил, племенникът на Джаксън.

Опа. Дали Рандъл щеше да се притесни от тази новина? В този момент си казах, че е трябвало да помисля повече…

— Браво! Чудесно, мила. Много се радвам.

Какво? Това ли беше всичко, което щеше да каже? Трябваше да почувствам облекчение, задето Рандъл не се чувстваше застрашен от факта, че ще заведа Люк, но въпреки това се почувствах разочарована от равнодушието му.

— Отивам да сваля тези труфила и да взема душ. Връщам се бързо, обещавам — усмихна ми се дяволито, разхлаби вратовръзката и се отправи към банята.

Може би той просто бе достатъчно самоуверен. Защо да не бъде? Живеехме заедно. Бяхме поели сериозен ангажимент един към друг. Защо да се притеснява, че ще прекарам уикенда с приятел? Рандъл ми имаше доверие, при това с основание. Бях луда по него.

Отпуснах глава на пухената възглавница и се опитах да остана будна, докато излезе от банята. Шумът от течащата вода, меките фини чаршафи и изтощението, натрупало се през деня, ме надвиха.

Ще запаля свещи, помислих си аз и се насилих да се изправя, за да му бъде приятно, когато дойде. Отворих нощното шкафче, за да потърся кибрит, но се оказа, че няма. Да не би да го държеше в някое от чекмеджетата на бюрото си? Вътре имаше марки, нож за писма, хартия… и снимка на Рандъл с красива блондинка на някакъв плаж. Браво! Това бе втората снимка този ден, която съжалих, че виждам. А кибрит така и не намерих.

Отказах се от мисията си, защото нямах желание да надничам другаде, и се пъхнах в леглото. Душът все още бе пуснат. След известно време се обърнах, за да се наместя, и открих Рандъл до мен, изкъпан, облякъл пижама, зачел се в някакви документи. Погледнах часовника — минаваше два след полунощ. Този човек изобщо спеше ли? Как го правеше?

— Здравей, мили — прошепнах аз и се сгуших до него. Ухаеше на чисто и на сапун. Вдишах дълбоко. — Много се извинявам, че съм заспала.

— Няма нищо, меченце любимо — той ме целуна по косата и обърна на следващата страница. — Трябва да си починеш.

— Лека нощ — отвърнах аз и го целунах по гърдите. Сгушена до него, се почувствах закриляна и спокойна, както едно време като дете.

— Лека нощ, Коръл — прошепна той разсеяно и написа нещо на документа.

Изправих се на мига.

— Коръл ли ме нарече?

— Не, разбира се! Казах Клер. Лека нощ Клер.

Защо тогава чух Коръл? Той излъга ли ме? Тъкмо се унасях. Клер… Коръл. Да, възможно е човек да сбърка. Дори да е казал името на бившата си приятелка, какво от това? Допуснал е неволна грешка. И двете имена започваха с „к“.

Отново се сгуших до него. Рандъл ми имаше доверие, следователно и аз трябваше да му имам доверие.

Въпреки това не можах да заспя.