Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (1)

Пролог
Жената в бяло^[1]

 

Днес е сватбеният ми ден. Остават нищо и никакви два часа, докато поема към олтара.

Най-добрата ми приятелка, Беатрис, ми помага да нахлузя роклята през главата и се усмихва, докато тъканта шумоли, закопчава едно след друго нежните копченца на гърба. Благодаря ти, Господи, че си ме дарил с Беа, казвам си аз поне за милионен път този ден. И двете поглеждаме към булката в огледалото. Тя изглежда точно както трябва да изглежда всяка булка — тъмно махагонова коса, прибрана в елегантен кок, безупречен грим, порцеланова кожа, диамантени обеци.

Завъртам се на една страна, за да се уверя, че съвършената булка в огледалото ще направи същото — и тя, разбира се, послушно се обръща. След това оглежда великолепния шлейф, модел на самата Вера^[2], над който са работили поне десет шивачки, докато пришият фините малки диаманти и перли, подобни на вълшебен прашец.

— Изглеждаш зашеметяващо, Клер — признава Беа, а и няма какво друго да се каже на жена, облечена в този шедьовър на модата. Не можем да откъснем погледи от отражението ми в огледалото със златна рамка. Нито една от нас не си прави труд да се усмихне.

Рязко почукване по вратата на младоженския апартамент ни изтръгва от омаята.

— Влизай — провиква се Беа и бъдещата ми свекърва, Лусил Кокс, нахлува в стаята. Лицето й е изпънато като на доберман пинчер, а тялото й е като на осемгодишно момче.

— Нося ти подарък от младоженеца! — прогърмява гласът на Лусил, без дори да ни погледне — завидни децибели компенсират детското телосложение. Днес ми се струва дори по-дребна и гръмогласна от обикновено, потънала в яркочервено творение на „Оскар де ла Рента“, което със сигурност струва поне три пъти повече от колата на мама. Подготовката на сватбата и напрежението са превърнали обичайната й спартанска диета в полугладно съществуване, типично за етиопците. Дори гълъбите в Сентръл парк се хранят повече от нея.

— Клер, миличка, изглеждаш… — вместо да довърши мисълта си, Лусил притиска обсипана със скъпоценни камъни ръка към луничавото си кокалесто деколте — жест, който би трябвало да замести достойно неизречените думи. След това довърши мисълта си: — Изглеждаш досущ като майка си.

Я чакайте малко — Лусил наистина ли каза онова, което ми се струва, че чух? Не може да бъде! Лусил — жена, която не се колебае да оплюе всички наред — ми направи любимият ми комплимент, който по една случайност е най-високата оценка, на която някой може да се надява. Майка ми открай време е била идол на бъдещата ми свекърва, още от времето, когато са били съквартирантки във „Васар“.

Залива ме вълна на благодарност към нея. Лусил, изглежда, усеща какво ми се върти в главата, затова бърза да тикне кадифена кутийка в ръцете ми, за да ме разсее.

— Отвори я! — нарежда тя.

Аз послушно изпълнявам — май ми стана навик напоследък. Освобождавам закопчалката и повдигам стегнатия капак. Върху възглавничка от черно кадифе блести изумително колие, отрупано с диаманти — най-скъпото бижу, което някога съм виждала, да не говорим, че подобно изкушение никога не е попадало в ръцете ми.

— Боже, миличка — мърка Лусил и не смее да откъсне изпълнения си с обожание поглед от колието, сякаш е първородното й внуче. — Винтидж на „Булгари“. Удивително е — слагам си го и трите се обръщаме към огледалото. Наистина е съвършено. Наистина е удивително. Секретарката на годеника ми има изключително изтънчен вкус.

— Освен това успях да се добера до предварителния неделен брой — хвали се Лусил, откопчава чантата от „Джудит Лебър“, вади изрезка от вестник и ми я подава.

„Клер Труман, Рандъл Пиърсън Кокс ІІІ

Клер Труман, дъщеря на Патриша и покойния Чарлс Труман от град Айова, и Рандъл Пиърсън Кокс III, син на Лусил и Рандъл Кокс II от Палм Бийч, Флорида, ще сключат брак днес в епископалната църква „Сейнт Джеймс“ в Ню Йорк Сити.

Госпожица Труман, 27-годишна, е редактор в издателство „Грант“. Завършила е с отличие университета „Принстън“, специалност английска филология. Майка й е художничка, а покойният й баща е бил поет и преподавател в университета на Айова.

Господин Кокс, 31-годишен, е изпълнителен директор в нюйоркската инвеститорска банка „Голдман Сакс“. Получил е бакалавърска степен в „Принстън“ и магистратура в „Харвард“. Майка му е в управителния съвет на музей „Флаглър“ и историческото дружество на Палм Бийч. Дядо му е бивш изпълнителен директор и председател на тръст „Макауън“, пост, от който баща му се оттегли миналата година.“

— Добре ли си, Клер? — поглежда ме Лусил.

Свеждам поглед. Ръцете ми треперят неудържимо, сякаш са стиснали невидима клатушкаща се каруца. Добре че умението на Лусил да се съсредоточава, е като на новоизлюпена муха и вниманието й се насочва към току-що влезлия гримьор Жак, който я настанява в един стол, за да придаде съвършенство на и без това съвършения й грим.

— Всъщност къде е майка ти? — провиква се тя през рамо и оглежда гримовете на Жак, за да открие подходящия нюанс на винено.

— Ще дойде всеки момент — поглеждам часовника си и безмълвно моля времето да спре за няколко секунди поне, за да си поема дъх. Не се получава. Вече цял месец е все така.

— Трябва ми мнението й за обеците — жалва се Лусил.

Беа вдига поглед, неспособна да прикрие удивлението си.

На това му се вика голям майтап — Лусил, прочута светска дама, горда притежателка на няколко гардероба с никога необличани тоалети висша мода, да се допитва до застаряващата ми майка хипарка кои диаманти от „Хари Уинстън“ ще отиват повече на поръчаната направо от Париж официална рокля. Затова пък единственият накит, с който някога съм виждала мама, е семплата й халка. Представата й за декадентска глезотия е гореща вана и екологично чиста ароматерапия, която й прави най-добрата й приятелка в Айова — фермерка лесбийка и колежка художничка, която сама вари сапуна. Та ще пита тя мама, дето гардеробът й се състои от памучни пуловери, дънки и пъстри тениски.

Направо не е за вярване, но, изглежда, мама и Лусил са били като сестри едно време във „Васар“. Лусил (расла в някакво градче в Канзас, където единственият кон бил небивал лукс, същото градче, което всеки път, когато я попитат къде се намира, се оказва все по-близо до Чикаго) цели четири години бомбардирала мама (която произлиза от една от най-видните фамилии на Бостън) с въпроси около етикета, стила на обличане и изтънчеността. Сигурно агресивният подход на Лусил към бързото изкачване по социалната стълбица се е сторил на мама симпатичен, дори забавен, защото тя пет пари не давала за света, в който била родена, и нито го приемала за свой, нито пък ревнувала, че някой така отчаяно се опитва да се намърда в него. Оказало се, че образованието на Лусил си е струвало всяка стотинка, когато успяла да свали Рандъл Кокс II, непринуден веселяк, играч на поло със синя кръв. По онова време излизал с пет момичета от „Васар“ едновременно, ала избрал Лусил за своя съпруга. Страхотен удар, както тя сама изтъква.

Безценната придобивка във вид на съпруг, по-точно казано, бъдещият ми свекър, се оказал точно толкова неверен, колкото и богат (невъобразимо е най-точната дума и за двете). Доколкото ми е известно, Лусил нямала абсолютно нищо против непрекъснатите похождения на съпруга си — толкова била доволна от огромната къща в Палм Бийч, от частните самолети, бижутата, „къщичката“ със седем спални в Саутхамптън, модните ревюта в Париж и Милано, готвачката, която угаждала на всичките й капризи, масажистката и секретарката, къщата в Манхатън и не на последно място животът като госпожа Рандъл Кокс I.

А пък мама с радост обърнала гръб на привилегирования живот, който й осигурявало собственото семейство, заради невероятно прекрасния ми баща — голямата й любов, безпаричен поет, който обаче успя да ни създаде най-богатия живот, който човек може да си представи. Винаги имахме проблеми с парите — татко преподаваше в университета. Мама продаваше акварели в местните бутици, за да допринесе и тя с някой долар към семейния бюджет, а аз залегнах над книгите, за да спечеля стипендия за „Принстън“. Сега, докато мисля за детството си, мога с чиста съвест да заявя, че не бих променила абсолютно нищо.

Израснах в малка бяла селска къща сред смарагдовозелените житни поля на Айова, единствено дете, заобиколено от поети, студенти, драматурзи, писатели — всички до един пристигнали за университетските писателски семинари. Бях около десетгодишна, когато започнаха да ме молят да прочета някоя творба и да кажа мнението си пред необятно широкия семеен кръг. Всяка висока оценка, която чувах, бе музика за ушите на напълващата читанка (добре де, напълващата смотла), така че аз прекарах много следобеди затворена в стаята си, за да запиша безценните си мисли и предложения. Може би приятелите на мама и татко са ми се присмивали, ала да работя с тези великолепни писатели, да записвам първите си „водещи статии“, да оформям вкуса си към съзидателното творчество — та това бяха неподозираните радости на детството, благодарение на които избрах Филология в университета и постъпих на работа в издателство.

Може би тъкмо в това бе проблемът ми — животът ми представляваше низ от безпроблемни, напълно ясни решения, над които не се бях замисляла до днес. За разлика от почти всичките ми познати, не ми се беше налагало да се питам накъде да поема.

Поглеждам отново обявата в „Таймс“ и усещам как сълзите ми напират.

— Добре ли си? — Беа отпуска ръце върху раменете ми. След това посяга към все още треперещата ми ръка.

— Цигара — прошепвам отчаяно аз.

Тя кима отривисто като изпълнителен войник.

„Благодаря ти, Господи, че ми изпрати Беа.“

Десет минути по-късно двете с Беа сме се свили на стълбите, подаваме си второто „Малборо Лайтс“ и пием шампанско „Вов Клико“ направо от бутилката. Подложили сме одеяло, за да не изцапам роклята. Чувствам се като бегълка и знам, че всяка секунда е ценна.

— След около две минути Манди ще прати потеря — сумти Беа. Манди е отчайващо невротизираната сватбена агентка, която ми натресе Лусил на следващия ден, след като двамата с Рандъл се сгодихме. (Ще ви дам един безплатен съвет. Никога не се доверявайте на неомъжена сватбена агентка, минала трийсетте и пет. Манди си няма мъж и е на четирийсет и две.)

Дипломатическите умения на Манди и Лусил в комплект са същите като на развилнял се булдозер. Отначало се опитах да се възпротивя, макар и с половин уста, на плановете за сватбата, но двете бързо ме пречупиха — и събирането в тесен семеен кръг във фермата на родителите ми се превърна в соаре с фракове и папийонки за 600 от „най-близките ни приятели“ в хотел „Сейнт Риджис“. С други думи, претенциозната компанийка на Лусил от Палм Бийч, която се състоеше от 300 човека, 250 бизнес партньори на Рандъл и неприлично малко мои приятели и роднини.

Не е редно да се оплаквам — семейство Кокс плащат всичко до стотинка. Мама по никакъв начин не би могла да си позволи сватба, каквато си бе наумила да вдигне Лусил.

— Заповядай — Беа ми подава шампанското. Аз отпивам и газираната напитка забръмчава в главата ми. Тя надига бутилката отново. Изчаквам я и посягам на свой ред.

Последните два месеца бяха самият тих ужас. Шефката ми — небезизвестната социопатка Вивиан Грант — е поела на смъртоносен кръстоносен поход. Налагаше ми се да работя денонощно… почти не преувеличавам. Ако не се бяха намесили Манди и Лусил, нямаше да ми остане нито една свободна минутка за сватбени приготовления. През последните три месеца, откакто се сгодихме с Рандъл, все не ни оставаше време да се видим.

Лусил бе тази, която определи датата на сватбата неестествено рано — не искала точно нашата сватба да се „претопи“ в сватбите на известните деца, които предстояли през есента.

Надолу по коридора някой трясва врата, дюшемето на пода проскърцва и двете с Беа се споглеждаме многозначително.

— Клер — започва приятелката ми и захапва розовия си нокът, както прави винаги, когато се опитва да ми поднесе нещо внимателно и много деликатно. (След като сме първи приятелки вече десет години, всяка познава до болка езика на тялото на другата и понякога сме само на една крачка от телепатията.)

— Добре, недей — прекъсвам я аз. — Всички булки имат съмнения и се притесняват.

Вече е късно да се откажа. Джулия Робъртс може да си позволи да побегне от олтара, при това неведнъж, и пак да е симпатична на всички, само че тук не става дума за някой холивудски филм. Говорим за собствения ми живот. Платени са депозити… Ама къде ми е акълът? Не мога да се откажа, защото Рандъл е свестен човек — не, той е страхотен — и би било истинска лудост, ако не се омъжа за него.

Дръпвам за последно от цигарата и нежелан спомен изниква в главата ми — нещо, което се случва все по-често и натрапчиво напоследък — спомен отпреди три години, за вечерта, преди Беатрис да се омъжи за Хари. Тя бе първата от приятелския ни кръг, която си намери мъж и двамата решиха церемонията да се състои в тесен семеен кръг в дома на Беа. Вечерта преди сватбата останахме до късно, защото се надявахме да направим някакво подобие на сватбена торта. Бяхме насядали около голямата маса в кухнята и побутвахме с пръсти неуспешното тесто за блатове.

— Нервно ли ти е, Беа? — попита една от шаферките. Спомням си, че Беа само сви рамене и загреба с пръст от тестото.

— Развълнувана съм, но не съм нервна — отвърна честно тя.

Мисля си за своята сватбена торта. Как е възможно една булка да не се развълнува, когато види дванайсететажната торта, богато украсена със захарна глазура, съвършени захарни рози и ириси (бяха съобразили дори да посипят цветчетата с цветна захар, която приличаше на тичинков прашец), да не говорим, че бе така направена, че да отива на роклята ми и на порцелановите сервизи! Какво от това, че тортата небостъргач струваше почти колкото едногодишната такса за частен колеж? Та тя е самото съвършенство. Истински шедьовър на Силвия Уейнсток. Какво повече мога да искам? Нищо, нали?

Тежката врата към стълбището се отваря със замах и двете с Беа скачаме. Хрътката ни е открила.

— Клер, миличка! Сладурчето ми! Къде ли не те търсих! Само след час потегляме за църквата! — Манди е поруменяла и по всичко личи, че спешно се нуждае от лекарство против киселини. Втурва се към мен, изправя ме на крака и започва да приглажда роклята ми. — Ще викна гримьора и фризьорката да те дооправят.

— Направо не е за вярване — чувам я аз да мърмори, докато ни тегли към булчинската щабквартира. Ситня след нея, без да кажа и дума, също като затворник, когото са решили да приберат по-рано от ежедневната разходка на двора.

— Клер! — мама се спуска към мен, когато се насочваме към апартамента, издърпва ме от ръцете на Манди и ме прегръща силно, точно както ми се иска. Усещам как раменете ми се отпускат и главата ми клюмва на една страна. Толкова е хубаво някой да те прегърне — ама истински. Поемам си дълбоко дъх и усещам лекия аромат на евкалиптовия й шампоан. Мама ме притиска по-силно.

— Донесла съм ти нещо, миличка — прошепва тя и вади малка плюшена торбичка от чантата си. — Перлите на баба ти. Знам, че открай време ги обичаш, и си казах, че те ще са „нещото старо“^[3].

— Мамо — ахвам аз и докосвам нежно хладните лъскави перли. Докато бях дете, едно от любимите ми занимания бе да пробвам огърлицата на баба, когато ходех при нея през ваканциите. — Много е красива, мамо. Благодаря ти…

— Перлите са изключителни, Тиш-Тиш — прекъсва ме Лусил. — Само че Рандъл изненада Клер с това колие. Великолепно е, нали?

Мама отстъпва крачка назад и поглежда искрящите диаманти.

— Господи — възкликва тя. — Наистина е… невероятно. Клер, ще сложиш перлите на баба си някой друг път. Вече са твои — мама пъхва огърлицата в плюшената торбичка. Прорязва ме болка, когато забелязвам с какво усилие се усмихва.

— Май е по-добре да сложа колието на Рандъл някой друг път — предлагам страхливо аз, защото знам, че няма да стане.

Както трябва да се предположи, Лусил избухва на мига.

— Как така? Как няма да сложиш колието на Рандъл? Клер, много ще го обидиш! Това е специалният му сватбен подарък! На всяка цена трябва да го сложиш!

Мама кима одобрително. След това протяга ръце и ме прегръща отново.

Моля те, не ме пускай, мисля си аз, отпускам се в ръцете й и двайсет години се смъкват от плещите ми. Когато съм в прегръдката на мама, усещам как възелът, стегнал се в стомаха ми, започва да се отпуска.

— Тиш-Тиш, моля те. Спешно трябва да ми помогнеш за обеците — хленчи Лусил и изтегля със сила мама от мен. Усещам как ръцете й ме пускат и това е дори по-ужасно от воя на будилника, след като цяла нощ не съм спала. Гледам безпомощно след нея. Прекалено голяма съм, за да се спусна към коленете на мама и да ги стисна, ала се налага да впрегна цялата си воля, за да се овладея.

И тогава, тъкмо когато си казвам, че няма начин да се почувствам по-зле, се оказва, че греша.

Чух я. Не мога да сбъркам този глас — плътен, гърлен, гръмовен, жесток. Същият този глас отеква в кошмарите ми вече единайсет месеца.

В момента ми се струва, че противният глас се насочва по коридора към апартамента.

— Клер… Клер? А, ето те и теб!

Ако бях сърна, този глас щеше да е светлините на приближаващ автомобил. Всеки път, когато го чуя, се заковавам на място. Нима е възможно? Прекалено ужасно е, за да си представя…

— Господи, Клер, оставих ти поне десет скапани съобщения на мобилния телефон, звънях и у вас и все на секретаря попадах! Най-сетне попаднах на някаква твоя малоумна роднина и след безкрайно увъртане и усукване тя най-сетне благоволи да ми каже къде си. Не може така, Клер. Трябва да имам връзка с теб двайсет и пет часа в денонощието, осем дни в седмицата. Струва ми се, че се бяхме разбрали по този въпрос.

Дишай, казвам си отчаяно аз и не смея да се обърна. Усещам как дланите ми започват да се потят. Това е поредният кошмар. Не е възможно да е истина.

Насилвам се и се обръщам към нея. Наистина е тя. Пред мен е застанала шефката изчадие, достойно творение на ада: безмилостната, бляскава и неповторима Вивиан Грант. Може и да е висока едва метър петдесет и пет, но е един малък тормозител. Не може да застане на едно място, лицето й е поруменяло от ярост, докато стиска папката с документи.

Не може да бъде, не може да бъде, не може да бъде, — прописвам аз безмълвно. Просто не може да бъде Вивиан да се натресе в булчинския апартамент с изражение, което може да означава едно-единствено нещо…

— Трябват ми десет минути, за да ти обясня всичките си идеи за следващата седмица.

Беа скръства ръце и я поглежда вбесена. Като я гледам, май е готова да разкъса Вивиан на парчета. Мама и Лусил тъкмо влизат и остават шокирани. Противното държание на Вивиан успява да накара дори Лусил да млъкне.

— Вивиан — започвам бавно аз. — След един час се омъжвам. Отложих медения си месец, за да свърша всичко. Не можеш ли да почакаш до понеделник?

Тя ме поглежда вбесена, със свити вежди. Сигурна съм, че се е надявала да кажа тъкмо това. Така ще има възможност да започне поредната си противна тирада.

— Изключително много се радвам, че си решила, че моят график трябва да се върти около твоя, Клер! Моля те за едни нищо и никакви скапани десет минути от времето ти. Дали има начин да се откъснеш от всичко това… — тя презрително замахва с ръка, а мама, Лусил и Беа са я зяпнали с отворени уста — заради нещо безумно и незначително като работата ти?

За миг си представям как се втурвам към прозореца, отварям го и…

— Мислех си, че си от по-различно тесто, Клер — подсмива се подигравателно Вивиан. — Въобразявах си, че имаш някакъв талант. Като гледам, след като ще се омъжваш…

Знам, че е напълно луда. Май някаква част от така наречения й мозък не функционира както при нормалните хора. Въпреки това тази твар ми оказва някакво патологично влияние — както и върху по-голямата част от служителите си.

— Ще ти отделя пет минути — заявявам аз (неподозирана дързост от моя страна), отпивам глътка шампанско и посягам към бележник и химикалка.

— Това не е нормално — съска Беа, след като Вивиан е профучала покрай нея. — Ти си редакторка на книги, Клер, не си лидер на свободния свят. Какво е толкова важно, че се натресе дори на сватбата ти? Пълна лудост! Защо се държи така?

Кой може да каже защо Вивиан се държи по този начин? Замислям се над въпроса.

— Защото може да си го позволи — обяснявам аз на Беа.

Хрумва ми смразяваща мисъл. Колкото и да е абсурдно шефката ми да не ме оставя на мира дори на сватбата ми, част от мен й е благодарна, че е успяла да ме разсее от предстоящото събитие.

Предстоят ми няколко минути, в които няма да се налага да мисля как вървя към олтара. Няма да ми се налага да мисля за живота, който започвам, и за стария, който остава някъде назад. Няма да ми се налага да мисля за мъжа, който ще ме очаква пред олтара, нито пък защо не се радвам, че се омъжвам за този страхотен човек.

Най-вече, няма да ми се налага да мисля за мъжа, когото целунах преди шест седмици.