Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beauty and the Beastmaster, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 44гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2011)
Разпознаване и корекция
svetleto(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Карол Дивайн. Звероукротителя

ИК „Арлекин България“, София, 1994

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954–11–0215–8

История

  1. —Добавяне

Четвърта глава

Аманда се протегна, изпъна ръце над главата си и въздъхна. През прозореца на офиса виждаше как залязващото слънце хвърля оранжеви отблясъци в здрачаващото се небе. Със съжаление откъсна поглед от красивата картина и отново се зае с работата, която я чакаше на бюрото.

Когато отново вдигна глава от купчините книжа, бяха отлетели повече от шест часа. Разбира се, утре бе събота — денят, в който обикновено почиваше. Ала през този уикенд трябваше да присъства на двудневен образователен семинар. Това означаваше, че ще е свободна единствено в неделя вечерта.

Стомахът й се сви, като й напомни, че е пропуснала вечерята. Аманда се откъсна от размислите и погледна часовника си. Беше девет без петнадесет. Ако не тръгнеше веднага към дома си, утре щеше да е абсолютно неработоспособна. Бързо нахвърля в куфарчето си купчината папки, върху които работеше. Мислите й се насочиха към предстоящата вечеря и задължителната гимнастика. Трябваше да отделя повече време за велотренажора. Освен това от седмици не бе спала достатъчно.

Взе последната папка от купчината и с усилие потисна импулса да я разтвори отново. Вече бе прочела съдържанието й поне десет пъти. В нея се съдържаха копия от полицейските доклади и документацията по заведеното от нея дело. А също и стенограмите от разпитите на Мастърсън, както и резултатите от разследването на частния детектив, нает от нейния адвокат. Имаше и цял куп снимки.

В главата й нахлуха неканени образи. Пред очите й изникна Ейбрахам Мастърсън в леопардова кожа, с черна пантера на раменете му. Припомни си и ефектните фотографии от челните страници на множество вестници. В папката се съдържаха дори черно-белите снимки, направени в полицията след ареста му.

Сякаш всичко се бе случило вчера, а не преди няколко седмици. Мирисът му като че ли още витаеше в кабинета, независимо от огромните количества лизол, които бе употребила, за да го заличи. Просто не можеше да прогони този мъж от съзнанието си.

Аманда запрелиства папката. Очите й се спряха на голяма изрезка от вестник. На черно-бялата снимка чертите на Мастърсън се открояваха още по-изразително. Заглавието отпреди седмица гласеше: „Звероукротителя срещу Таркинтън“.

Шумът, който се беше вдигнал около подробностите по предстоящото дело, още не бе започнал дори да стихва. За щастие, репутацията й в областната прокуратура беше безупречна. Отдавна бе известна пословичната последователност, с която Аманда защитаваше гражданските права. Много хора подкрепиха решението й, като отбелязаха, че тя просто отстоява принципите, в които вярва. Майка й само мимоходом бе засегнала деликатната тема, намеквайки, че има и подобри начини една Таркинтън да се бори за спечелването на привърженици за каузата си. Вътрешно Аманда бе съгласна с нея. И все пак двубоят й с Мастърсън не бе напразен. Заради предстоящото дело Националната лига по борба бе принудена временно да го отстрани от редовете си. Той вече не излизаше на ринга.

Струваше ли си обаче само заради това тя да излага на риск своята кариера? И защо изобщо се занимаваше с този мъж? Какво в него я бе предизвикало толкова силно, та желаеше с цялата си душа да му даде подобаващ урок?

Аманда въздъхна. За нещастие бе принудена да признае, че той има и добри качества. Днес бе получила доклада на частния детектив, нает с проучването на Мастърсън. Тъй като въпросът за тигрицата Наташа я безпокоеше най-силно, първо бе прочела раздела, отнасящ се за животните на Звероукротителя. Според детектива Мастърсън имаше няколко лъва, които освен Таша се включваха последователно в неговите представления, за да не пътуват непрекъснато с него из страната. Собствеността му върху животните беше узаконена по всички правила. Освен това притежаваше още няколко екзотични създания, сред които ягуар, два кугуара и един леопард. Тяхното отглеждане бе напълно съобразено с изискванията и наредбите на федералните власти. Животните живееха в неговото ранчо край Баудър.

Изненада я фактът, че няма криминално досие. Освен това се оказа, че е следвал в университета във Феървю и членува в нейната политическа партия.

На осемнадесет години бе спечелил университетското първенство по ръгби. През втората година на следването бе счупил коляното си. Година по-късно бе напуснал университета поради слаб успех, макар тестовете му да показваха висока интелигентност.

Следваха две години на пълна неизвестност. После следите му отново се появяваха в Колорадо. Оттогава датираше началото на кариерата му като професионален борец. Досега Аманда не беше подозирала, че и в борбата съществува йерархия. Мастърсън, започнал да се бори преди десет години в третостепенен местен клуб, бе работил дълго и усилено, за да извоюва сегашното си положение.

Мачовете на Националната лига по борба се предаваха редовно по телевизията в цялата страна и пълнеха цели стадиони с олимпийски размери. А Звероукротителя беше една от суперзвездите на Лигата. Не бе чудно, че снимката му заема първите страници на почти всички вестници.

Аманда въздъхна и затвори папката. Макар Мастърсън да бе арогантен и самонадеян тип, това не означаваше непременно, че е закоравял престъпник. А и вече беше изгубила достатъчно време и пари заради него.

И все пак само при мисълта как този мъж я бе унизил пред погледа на многохилядната тълпа кръвта й отново кипна. Никой нямаше право да се отнася по подобен начин с човешко същество! Баща й бе дал живота си за каузата в защита на гражданските права — тя бе длъжна да следва неговия пример.

Мастърсън трябваше да бъде спрян веднъж завинаги. След случилото се в нейния офис не можеше и да става дума за споразумение с него. А и не би могла да рискува отново да разговаря с него. Следващият път този ужасен тип навярно щеше да си свали панталоните!

При тази мисъл Аманда изведнъж замръзна. Вече знаеше как изглежда той без панталони. Леопардовата кожа не прикриваше кой знае колко…

Тя потръпна и хвърли папката на бюрото. След това облече розовото ленено сако на костюма си, взе куфарчето, изгаси лампите и бързо закрачи покрай празните стаи по коридора.

Докато чакаше асансьора, в главата й се завъртя някаква стара мелодия от шейсетте. Без да иска, я затананика, докато накрая осъзна, че това е музиката от филма „Нещо диво“.

Вратите на асансьора се отвориха. Аманда натисна копчето за партера. Когато слезе долу, подаде глава през вратата и повика:

— Том?

— Ей сега идвам.

След седем вечерта служителките по правило бяха придружавани до паркинга от охраната. Пък и не й се искаше да се сражава сама с някой особено усърден репортер, дебнещ край нейната кола.

Том се появи иззад ъгъла. Лицето му с посивели бакенбарди и рунтави вежди бе разтегнато в усмивка. На униформата му в цвят каки бе препасан широк колан, на който бяха окачени фенерче, палка, радиостанция и пистолет в кобур.

— Девет часа е. Движите се точно по разписание, госпожице Таркинтън. Искате ли да взема куфарчето ви?

Познатият въпрос винаги предизвикваше усмивка на устните на Аманда. Том имаше строго установени старомодни възгледи по въпроса за кавалерското отношение на мъжете към жените.

— Благодаря — отвърна любезно и му подаде куфарчето.

— Тази вечер е доста тежко — той задържа входната врата и я пропусна да мине пред него. — Не бива да взимате толкова много работа за вкъщи.

— Не е повече от обикновено. Как е съпругата ти? — тя извади ключовете от чантичката си. Заедно извървяха двадесетината крачки до самотния син кадилак, паркиран край циментовата стена.

— О, Милдред се чувства чудесно — Том взе ключовете от нея, отвори багажника и внимателно постави куфарчето вътре. Внезапно обаче подскочи при оглушителния трясък, който процепи нощната тишина.

Аманда рязко се обърна.

— Какво беше това? Приличаше на изстрел!

— Ако не греша, звукът дойде откъм улицата — Том наклони глава и се вслуша внимателно. — А може някой да е форсирал колата си. Все лак, по-добре да проверя — бързо затвори капака на багажника и й подаде ключовете. — Желая ви приятна почивка.

— Благодаря, и се пази.

Тя го наблюдаваше как се отдалечава към изхода на паркинга. Прекрасно съзнаваше, че с думите си просто бе искал да я успокои. Много по-вероятно беше звукът да е от изстрел, особено в този късен час. Тази мисъл я накара да потръпне. Как мразеше оръжията!

— Том? — повика след малко. — Наред ли е всичко?

Ала не получи никакъв отговор. Аманда потисна опасенията и си наложи да се успокои. Навярно пазачът просто не я бе чул. Отключи вратата на автомобила и седна зад волана.

Изведнъж от задната седалка се разнесе гърлено ръмжене. Изплашена до смърт, тя светкавично изскочи от колата и затръшва вратата. През задното стъкло видя на седалката да се надига огромно тъмно оранжево кълбо на черни ивици. От него се отдели дълга опашка и започна да се размахва насам-натам.

Аманда ахна. Това бе невъзможно!

От неизвестно защо отворения заден прозорец се подаде огромна космата глава с бели мустаци и любопитно я изгледа.

— Красива е, нали?

Тя рязко се обърна. На бетонната стена зад нея се бе облегнал самият Ейбрахам Мастърсън. Дългите му крака, обути в джинси, бяха небрежно кръстосани. През разкопчаното джинсово яке се виждаше бяла фланелка. Дългата до раменете му коса обрамчваше добре познатото лице, което в сумрака изглеждаше също толкова заплашително и непредсказуемо като муцуната на тигъра.

Кръвта нахлу в главата на Аманда. С изумление осъзна, че частица от съзнанието й бе очаквала, дори тайно се бе надявала той да се появи пред нея така ненадейно.

— Нарушавате съдебната забрана да се доближавате до мен — произнесе рязко тя.

— В такъв случай защо не заведеш още едно дело?

Вбесена от усмивката му, тя бързо възвърна самообладанието си.

— Ще повикам полицията!

— Не мисля, че на Таша затворът ще се хареса повече, отколкото на мен.

Аманда изгледа тигрицата. Последното нещо, което желаеше, бе да причини неприятности на животното.

— Ако я изведете незабавно от колата ми, ще забравя за вашия малък сюрприз.

— Аз пък имам по-добра идея — Брам се отблъсна от стената и тръгна към нея. Тя бързо отстъпи назад, като внимаваше пътят й към изхода да е свободен. Накрая той спря и я изгледа с присвити очи.

— Не мога да повярвам, че самонадеяната госпожица Таркинтън показва признаци на човешка емоция! Ти си изплашена!

— Не, господин Мастърсън. Просто съм предпазлива. Последният път, когато се видяхме, не се разделихме в най-добри отношения. Как мога да бъда сигурна, че не сте дошли, за да си отмъстите?

— Тази мисъл наистина ми е минавала през ума — призна той.

— Затова ли доведохте тигрицата?

— О, стига глупости! Таша не би причинила зло дори на муха! Нито пък аз, ако това те интересува.

— Аз пък имам други впечатления.

— Вярно, когато се срещнахме за първи път, се държах като неандерталец. Ще приемеш ли моите извинения за тогавашното ми дивашко поведение?

— Не смятате ли, че е малко късно да се извинявате?

— Помислих си, че ще кажеш тъкмо това. Затова ти давам думата си, че ще се държа като съвършен джентълмен, когато заедно обикаляме из моето ранчо. Бих искал да ти покажа защо наистина не мога да си позволя да се ангажирам с това дело.

Брам млъкна и зачака отговора й. Ала в погледа, с който я измерваше, нямаше нищо джентълменско. Очите му излъчваха подозрителен блясък. Под привидно отпуснатата поза и небрежно произнесените реплики се криеше опасен и решителен мъж.

— Позволете ми да ви напомня, господин Мастърсън, че вече сме разговаряли по този въпрос. Зная какво се опитвате да постигнете. Моят отговор обаче остава непроменен. Няма да оттегля обвиненията си срещу вас.

— Казвам се Брам. Като се има предвид отдавнашното ни познанство смятам, че можем да се обръщаме един към друг с малките си имена.

— Познанството ни съвсем не е на приятелска основа. Веднъж вече бяхте арестуван за непристойно поведение в мое присъствие. Предполагам, че вторият път присъдата няма да бъде толкова снизходителна. Изведете незабавно животното от колата ми, иначе наистина ще повикам полиция!

— А тя се казва Наташа. Таша, поздрави госпожицата! — той направи знак с ръка. Тигрицата нададе рев, който накара Аманда да потръпне. Както обикновено, Мастърсън отново беше в по-изгодна позиция. Ала тя бе твърде добър адвокат, за да му позволи да я запази.

— Изглежда сте останали с погрешното впечатление, че целият този цирк ми е много забавен. Аз обаче съм работила цял ден, изморена съм и искам да се прибера у дома. Още повече, в съдебната заповед се казва, че не трябва да се приближавате до мен на по-малко от петнадесет метра.

Той отстъпи назад няколко крачки и се усмихна предизвикателно.

— Това разстояние достатъчно ли е?

— Забравихте нещо. — Аманда посочи към колата.

— Таша ли имаш предвид? И тя ли е прекалено близо до прелестната ти особа? Или може би това е покана да се приближа?

— Наистина ли искате да повикам полицията? Толкова ли ви хареса затворът?

— Вече ти казах — хареса ми толкова, колкото и на Таша.

— Тогава защо правите всичко това?

— За да те накарам да дойдеш и да се запознаеш с моите животни.

Притисната от казаните като че ли на шега думи, Аманда се поколеба. Никога в живота си не бе се доближавала до тигър или лъв. Какво ли щеше да е усещането, ако прокара пръсти по козината му? При тази мисъл потръпна ужасена.

— Значи имате и още питомци? — попита наивно, за да не издаде добрата си осведоменост за личния му живот.

— Цяла менажерия!

— Надявам се, че останалите животни в нея са от стъкло!

Той се засмя.

— Имаш остър ум, госпожице Таркинтън. Искрено ти се възхищавам за това качество.

Аманда не хареса начина, по който забележката му поласка самочувствието й. Не биваше да допуска да бъде очарована от този мъж! Решително се завъртя и тръгна към асансьора. Ала той я последва.

— Къде отиваме?

— Вие можете да останете тук. Аз отивам да повикам пазача.

— Не си прави труда. Той не е там.

Тя го измери с поглед от горе на долу. Откъде ли се вземаше неговата самоуверен?

— Как можеш да бъдеш сигурен?

Мастърсън бръкна в джоба си и извади оттам няколко ракети за фойерверки!

— В момента той е зает да проверява подозрителните шумове, които се разнасят около гаража.

— Имате ли представа как ни изплашихте с тези играчки? Том и аз помислихме, че някой стреля!

— Трябваше да те видя насаме — сви рамене Брам. — Ракетите бяха най-обикновен трик за отвличане на вниманието.

— Много умно! Писна ми от вашите пубертетски шеги!

— Това все пак ме издига над равнището на неандерталския интелект, не смяташ ли, Манди?

— Името ми е Аманда. Единствено баща ми ме наричаше Манди, докато беше жив. А за вас съм госпожица Таркинтън! — ядно отсече тя. — Вече наистина ще повикам полицията!

— Надявам се, че не възнамеряваш да направиш това по телефона в колата ти. Таша вече реши, че е много вкусен.

Аманда се извърна към него със свити юмруци.

— Нима сте й позволили да изяде телефона ми?

— Тигрите ядат почти всичко.

— Да, но не и оптични кабели!

— Ще прецениш сама, когато влезеш в колата си — той посочи към кадилака. — Хайде, достави ми това удоволствие!

— Мисля, че ще мина и без подобни силни усещания — тя отново се запъти към асансьора. — Във фоайето също има телефон.

— Да, обаче, когато позвъниш на ченгетата — забеляза Брам, — ние с Таша вече отдавна ще сме далеч оттук.

— Още по-добре! Това решава основния ми проблем — Аманда натисна копчето за повикване. Вратите на асансьора мигновено се разтвориха. Пристъпи вътре, обърна се и погледна Брам право в очите. — Когато се върна, искам в колата ми да няма и следа от животни. Включително и от теб!