Карол Дивайн
Звероукротителя (2)

Втора глава

Докато прехвърляше опасната мисъл в съзнанието си, Брам автоматично изпълняваше ходовете на борбата. Ритник. Пропуск. Изправяне и ляв финт. Удар с коляно. Накрая дойде ред на финалната хватка. Сграбчи здраво противника си и го вдигна на гръб. След това отскочи встрани и остави тялото на Дарън да се свлече на земята. Реферът се наведе над него и започна да брои.

Публиката крещеше на Дарън да стане, ала Звероукротителя го държеше здраво. Реферът вдигна ръка, за да обяви мача за приключен. Брам скочи на крака и размаха юмруци.

Обичаше рева на публиката. Освиркванията бяха силни, ала овациите ги заглушаваха. Докато оглеждаше местата на първия ред, по високоговорителите се разнесоха първите китарени акорди на „Нещо диво“ — неговата песен-лайтмотив. Аманда все още бе тук. Трябваше да го направи — сега или никога.

Тя видя как Звероукротителя прескача въжетата на ринга и се приземява пред нея с триумфално вдигнати ръце. Внезапно той отметна глава назад и нададе мощен възглас, след което я изгледа със самоуверена арогантност. Дори имаше наглостта да оближе устните си! Възмутена, тя го изгледа с ненавист и устоя на инстинктивния порив да се отдръпне назад. Никога през живота си не бе бягала от предизвикателствата. А намеренията на Звероукротителя бяха повече от ясни.

Безсрамният му поглед я разсъбличаше пред цялото множество. Дочуваше зад себе си кикот, придружен от намеци, че тя трябва да е избраницата.

— Аманда? — Джули я хвана за лакътя.

— Какво има? — Аманда никога не бе виждала лицето на приятелката й да изразява такова безкрайно учудване. Червеникавите й вежди се бяха извили нагоре като две питайки, а устата й бе отворена, сякаш на раменете на Аманда току-що беше изникнала втора глава.

— Аманда?

— Да, чух те. Какво те безпокои?

— Та той те гледаше!

— О, за Бога, Джули! Това не означава нищо! — беше просто смешно Джули да ревнува! Що се отнасяше до нейното мнение, Звероукротителя беше абсолютен простак. Грабна чантичката си в едната ръка, а с другата хвана приятелката си под мишница. — Хайде да си тръгваме!

— О, не можем! По-точно ти не можеш. Не разбираш ли? Та той те избра!

— Кой ме е избрал?

Без да откъсва очи от Аманда, Брам се озова до нея с един скок. Тя се беше обърнала с гръб към него, след като пренебрежително бе махнала с ръка, и разговаряше с червенокосата жена до нея. Той сграбчи Аманда през кръста. Тя изпищя и изпусна чантичката си.

Усети обзелата я паника, почувства напрежението на слабите й мускули и си припомни младата орлица, която някога, още като малък, бе уловил. Тя не можеше да лети, затова подтичваше по земята в опит да избяга от него всеки път, щом я доближаваше. Някой безсърдечен ловец бе прострелял крилото й. След многочасово преследване най-сетне се бе изморила. Тогава той я сграбчи, притисна я към гърдите си и я уви в палтото. Когато обаче я занесе в ранчото откри, че е умряла от страх…

След като се отърси от първоначалния шок, Аманда започна да се мята и да удря Звероукротителя с крака и ръце. Енергията й го изуми. Разбира се, можеше лесно да се справи с нея — той тежеше над сто килограма, а тя едва ли достигаше и половината. Ала не бе така беззащитна като дивата птица и се съпротивяваше неистово. Точно затова я бе избрал.

Тя не го разочарова. Като проклинаше, изви тялото си назад и се опита да удари лицето му. Това го накара да се реши. Вдигна я високо над главата си, с бързо движение я преметна през рамо и се запъти към най-близкия изход.

— Пусни ме незабавно на земята! — изпищя Аманда.

Ноктите й одраскаха гърба му. Навярно бяха съвсем изрязани, защото почти не му причиниха болка. Лявата му ръка беше обхванала здраво задната част на бедрата й. С дясната приглади полата надолу. Беше ушита от най-фина коприна. Отново се запита какво я е довело тук. Бившата му съпруга толкова мразеше неговата професия, че не бе дошла нито веднъж на някой от неговите мачове.

Аманда опита да се извие настрани, ала позицията не й позволяваше да направи кой знае какво. Изпъна краката си колкото можеше по-назад и яростно го ритна в слабините. Обувките й с остри върхове отскочиха от плоския му корем. Брам я премести по-високо на рамото си, след това свали със свободната си ръка обувките й с остри токчета и ги хвърли. Ако тя успееше да докопа някоя от тях, щеше да му създаде неприятности.

Аманда забарабани с юмруци по гърба му, като пищеше така, че можеше да пробуди и умрелите. След това в отчаяние сграбчи задната част на неговия набедреник и се опита да го смъкне. Брам обаче продължи да крачи невъзмутимо по пътеката. Голотата щеше прекрасно да подхожда на неговия имидж на див неандерталец. Освен това, Харди и Националният съюз по борба най-сетне щяха да осъзнаят нелепостта на идеята си. Бе сигурен, че след като изнесе на гръб Аманда Таркинтън от арената, тя ще направи страхотен скандал.

Най-сетне достигна летящите врати на изхода. Навсякъде около него щракаха светкавиците на фотоапарати. Тълпата ревеше, ала вместо възмутени, възгласите бяха възторжени. Това го удиви. Той спря и огледа лицата на зрителите, за да разбере каква е причината за тяхната странна реакция. Публиката явно окуражаваше Аманда Таркинтън.

— Нашляпай го отзад, момиче!

— Укроти го!

Брам изруга и профуча през летящите врати на изхода, като остави задните части на Аманда да поемат удара на двете крила. Обзе го истински гняв. Щом тълпата крещеше така силно, значи представлението й харесваше. В такъв случай несъмнено щеше да поиска да го вижда отново и отново.

Аманда, останала без дъх, отново усети земята под краката си. Тежко се облегна на близката стена и замръзна, прикована под яростния му поглед.

— Доволен ли си сега, Харди? — изрева той.

Този мъж с положителност не беше в ред! Тя се запромъква покрай стената в отчаян опит да избяга. Бяха сами в безкраен порутен коридор, осветен от метални лампи, висящи от тавана. От миризмата на престояла бира и цигарен дим й се повдигаше.

Накрая се реши и се впусна да бяга. Краката й в найлонови чорапи се подхлъзнаха по мръсния циментов под. Запъхтяна от усилието, Аманда едва се задържа на крака. Нямаше представа, нито пък се интересуваше какво иска от нея Звероукротителя. След смъртта на баща й нейният живот бе заплашван от маниаци и закоравели престъпници достатъчно често, за да знае, че е безполезно да се замисля над подобни въпроси.

— Хей, върни се обратно!

Зад нея се разнесоха тежки стъпки. Мощната му ръка притисна рамото й. Тя замахна с лакът назад, извъртя се и успя да пробяга още няколко метра. За нещастие, докъдето стигаше погледът й, по дългия коридор не се виждаше жива душа.

Извика за помощ, ала гласът й се удави в далечния рев на тълпата. Той сграбчи сакото й отзад. Аманда се дръпна с всичка сила и платът се разцепи. Отново успя да се изплъзне и отчаяно се втурва напред, ала след няколко мига Звероукротителя отново я настигна.

Като видя, че няма да успее да избяга, тя се обърна към него и опита да приложи някоя от техниките, които бе научила в курса по самозащита. Насочи към очите му ръцете си с извити напред пръсти. Той се изплъзна в последния миг и я сграбчи в мечешката си прегръдка. Притисна я към гърдите си и я повдигна така, че пръстите на краката й едва докосваха пода. Аманда отчаяно зарита, ала Звероукротителя опря гърба й в стената и тя се оказа приклещена между неговото тяло и студения цимент.

— Престани да се съпротивяваш! — изрева в ухото й.

Аманда бе толкова ужасена, че не го чу. Излъчващият се от него мирис на мъжка пот и мощ я караше да се чувства като животинче, хванато в капан. Едната му ръка беше обгърнала раменете и главата й, а другата притискаше ханша. Усети бедрата му, притиснати към нейните, и мъжествената изпъкналост над тях. Усещането бе влудяващо.

— Върви по дяволите! — изпищя истерично.

— Престани да се мяташ! Няма да ти направя нищо лошо.

Ала Аманда не му повярва. Обзета от паника, едва дишаща, направи отчаяно усилие да освободи ръцете си, притиснати между неговото и нейното тяло.

— Стой мирно — настойчиво повтори Брам. — В момента си много изплашена и можеш да се нараниш. Щом се съвземеш, ще те пусна.

Въпреки обзелия я ужас, дълбокият му глас й подейства невероятно успокояващо. Тя преглътна и се опита да мисли трезво. Той отново заговори с тих глас:

— Ще те освободя точно след минута. Ще отброим заедно последните двадесет секунди, за да имаш възможност да се успокоиш. След това можеш да си тръгнеш. Недей обаче да тичаш, защото си без обувки, а циментът е хлъзгав. Зная, че не ми вярваш напълно. Ако обаче се опиташ отново да ме нападнеш или да избягаш, ще те хвана и ще те държа, докато не се вразумиш. Ако ме послушаш, ще си спестиш доста неприятности. Разбра ли ме?

Аманда едва успя да помръдне главата си, все още притисната към гърдите му.

— Кажи нещо, за да се уверя, че е така.

Тя отвори уста, ала не успя да издаде нито звук. В гърлото й сякаш бе заседнала огромна буца. Накрая, след като преглътна няколко пъти, дрезгаво промълви:

— Разбрах те.

— Добре — ръката му леко стисна китката й, сякаш за да й вдъхне увереност.

Аманда затвори очи и опита да се пребори с обзелия я нов пристъп на паника. Бе си припомнила как много отдавна, когато беше дванадесетгодишна, един от нейните бодигардове я бе приковал на пода в почти същото положение. Навсякъде около тях трещяха изстрели. Отново изпита някогашния ужас и влудяващото чувство за безпомощност.

Той продължаваше да й говори с тих, дълбок и звучен глас. Аманда прехапа устни и опита да се съсредоточи. Спомените избледняха, изместени от реалното усещане на допира на мъжествената плът и мускули.

— Сега започвам да броя от двадесет до едно. Двадесет, деветнадесет…

След всяко следващо число натискът на тялото му отслабваше все повече. Тя отвори очи, без да промълви и дума, готова за всичко.

— Шестнадесет, петнадесет…

Поне засега Звероукротителя спазваше обещанието си. Гърбът на Аманда се отдели от стената. В нея се бореха страхът и надеждата. Ала не смееше да се довери на този мъж.

— Дванадесет, единадесет…

Той остави тялото й да се плъзне надолу, докато стъпи здраво на земята. Тя вдигна глава нагоре, за да види изражението му. Ако й се стореше, че съзира в него и сянка от заплаха, щеше да го блъсне назад с всичка сила и отново да опита късмета си.

— Девет, осем…

Гъстите му черни вежди бяха смръщени. Очите под тях бяха меки, жълто-зеленикави, със стаени в тях искрици. Това я обезпокои. Припомни си неговата саркастична усмивка на ринга.

— Шест, пет…

Той обгърна талията й с ръце и отстъпи крачка назад, като отдели тялото си от нейното. Ритъмът на броенето се забави.

— Четири…

Аманда се напрегна, усетила промяната в тона му и мощта на неговите ръце. С едно по-силно движение той бе в състояние да я остави без дъх.

— Три…

Очите на Аманда, отразяващи нейните опасения, се спряха на устните му. От ума й не излизаше яростта, с която той се бореше на ринга, независимо от предрешения резултат. Опита се да прецени дали би могла да го ритне в слабините.

— Две…

Ако го нападнеше първа, той бе в състояние да направи всичко. Стомахът й болезнено се сви под докосването на ръцете му. Абсолютно всичко!

— Едно — в същия миг, в който изрече думата, ръцете му освободиха талията й. Тя вдигна очи към лицето му в очакване да срещне неговия мек поглед. Ала изразът му се бе променил. Сега ирисите му бяха яркозелени като шлифован малахит. Аманда замръзна, също като кошута, заслепена от фаровете на изскочила пред нея кола.

Той сведе глава и докосна устните й със своите. Целувката му я разтърси като електрически шок. Не бе в състояние да помръдне. Ако в действието му имаше и най-малка следа от агресия, щеше незабавно да побегне. Усещането обаче бе толкова нежно и ласкаво, че Аманда неволно затвори очи, неспособна да повярва на сетивата си.

Палецът му помилва долната й устна. В нея се надигна гореща вълна. Той се приближи и тя усети топлината, излъчваща се от него. Вдигна ръце, сякаш да се защити от онова, което не можеше да проумее. Дланите й докоснаха неговите изпъкнали мускули. В гърлото й се надигна тих стон. Той зарови пръсти в косите й. Когато устните им отново се докоснаха, тя забрави къде се намира, тръпнеща от надигналото се в нея желание.

— Какво става тук, да го вземат мътните? — ненадейно изрева Харди зад тях.

Изненадан, Брам се откъсна от Аманда. Какво, по дяволите, се бе случило? Беше се възползвал от изплашената жена пред него, без дори да се замисли, в този мръсен коридор, осеян с фасове! А през това време в залата хиляди хора ревяха и беснееха като зли духове!

Той се съвзе и я огледа преценяващо, като се опита да успокои разтуптяното си сърце. Косата й се беше изплъзнала от фибите и раменете й бяха сякаш посипани със злато. Тя го погледна с отворена уста и изтощена се облегна на стената. Е, нали пожела да изтръгне от нея истинска човешка реакция? С положителност бе успял!

— За малко да стане беля — промълви Брам. — Благодаря ти, Харди.

Погледът на Аманда блуждаеше между двамата мъже. Ако не се бе появил нисичкият тип, сега навярно щеше да лежи на пода заедно със Звероукротителя! Въпреки всичко, което й причини този негодник, тя го целуна! Докосна с трепереща ръка устните си и опита да успокои лудешкия си пулс.

Та този мъж беше просто едно голямо животно! Бе се опитал да я унижи още в мига, в който я бе пронизал с нахалния си поглед. Бе се отнесъл с нея, сякаш е негова играчка! Много хора бяха осъждани за несравнимо по-дребни провинения!

— Как посмя! — произнесе гневно и пристъпи към него с присвити очи. — Как посмя да ме вдигнеш и да ме метнеш на рамото си, сякаш съм телешки бут! Никой няма право да извършва насилие над друго човешко същество, и то пред стотици свидетели, чуваш ли? Никой!!!

— Права си — отвърна Брам, като хвърли многозначителен поглед към Харди. — Съжалявам.

— Съжаляваш ли? — избухна Аманда. Той дори не си бе направил труда да я погледне, докато произнасяше извинението си! Заби пръста си в средата на мощните му гърди. В гласа й прозвуча безкрайно презрение. — Ти дори не знаеш какво означава тази дума!

Брам замръзна, засегнат от обидния й тон. Очите й изглеждаха невероятно виолетови в ярката светлина, лееща се от тавана. Гневът бе оцветил страните й в розово, а устата — в пламтящо червено. Или може би това се дължеше на целувката им? Припомни си усещането на нейните устни под неговите и лекия стон, изплъзнал се от тях, когато ги бе докоснал.

Без съмнение Аманда също го бе пожелала. Той изпитателно огледа лицето й, излъчващо безкрайно възмущение. Само преди няколко минути бе готова да му се отдаде! Справедливо бе и тя да поеме известен дял от отговорността за случилото се!

— Определението „насилие“ не отговаря съвсем на истината — забеляза Брам. — Забрави ли, че току-що ме целуна?

Аманда го удари през лицето. Той хвана ръката й и я задържа здраво, сключил пръсти около тънката китка. Тя предизвикателно вдигна глава. Трябваше да се признае, че нейната гордост и смелост компенсираха липсата на физическа сила.

— Не смей отново да вдигаш ръка срещу мен — ледено произнесе Брам, като потисна гнева си.

— А ти не смей отново да ме докосваш!

— Сега сме квит — той я пусна и отстъпи назад, примирително вдигнал длани пред гърдите си.

— О, съвсем не! Преди да приключим със случая, ще трябва да обещаеш, че това никога повече няма да се повтори — нито с мен, нито с някой друг. Постъпката ти беше обидна, унизителна и…

— Дадено — нехайно я прекъсна Брам и се ухили. Знаеше, че усмивката му няма да й хареса.

Аманда сякаш се вкамени. Той беше толкова самоуверен, така отвратително мъжествен! Неговото спокойствие пред бушуващата й ярост я вбесяваше. Закле се да смачка самочувствието му, точно както той бе постъпил с нейното.

— Кой е отговорен за това представление? Вие ли? — обърна се към нисичкия мъж, чийто зелен костюм и лилава вратовръзка сякаш бяха измъкнати от гардероба на някой клоун.

— Не, мадам — Харди вдигна ръце нагоре. — Аз съм само мениджърът на Звероукротителя.

— Харди ще ти посочи човека, който ти трябва — добави Брам. — А сега, ще ме извините ли? Имам среща с една дама, която има навика да ръмжи сърдито, ако закъснея — и с предизвикателна походка мина покрай Аманда.

— Преди да изчезнете оттук — произнесе тя, като го хвана за ръката, — бих искала да ви съобщя нещо.

— Какво по-точно? — Той я изгледа от горе на долу.

— Смятам да ви подведа под съдебна отговорност — всъщност, за това й липсваха достатъчно обвинения. Ала този негодник, приличен на планина от мускули, със сигурност не го знаеше. Пък и щеше да му е от полза да бъде излекуван със собственото си лекарство.

— Под отговорност ли? — невярващо повтори Брам, неспособен да сдържи усмивката си.

— Да! — изсъска тя.

— За какво? Да не би да съм обелил лака на някой от ноктите ти?

— За отвличане и насилие! — тя успя да изстреля с ледена физиономия набързо скалъпените обвинения.

Той отметна глава назад и се разсмя. Тази жена бе не само склонна към преувеличение, но и не притежаваше никакво чувство за хумор!

— Ако исках да те отвлека и насиля, отдавна вече да сме извън града, а и ти щеше да ме молиш за още!

— Хайде, хайде, Мастърсън — намеси се Харди, като пристъпи между тях. — Сигурен съм, че дамата ще се съгласи да оттегли обвиненията си, ако й предложиш обезщетение за причинената болка и страдания.

— За какво говориш? На нея всичко това страхотно й хареса! — Брам намигна дяволито. — Нали, скъпа?

— Вие сте ненормален! — кипна Аманда. — Би трябвало да ви приберат!

— Госпожице, ще ви дам хиляда долара още сега, ако се съгласите да подпишете декларация, че няма да предявявате обвинения — умолително каза Харди.

— Тъй като стана въпрос за пари — продължи тя, — смятам да заведа дело също така срещу Съюза по борба, Макникълъс арена и всички, които допускат подобен побъркан тип да си избира жертви сред публиката!

— Госпожице! — в гласа на мениджъра прозвуча отчаяние. — Мастърсън просто сбърка. Не трябваше да се насочва към вас. Съюзът е наел актриса, която да играе тази роля.

— Значи, вие оправдавате превръщането на жените в жертви, като им плащате?

— Не, защо? — размаха ръце Харди. — Това е просто част от представлението. Правим го за забавление на зрителите.

— Лично на мен не ми беше никак забавно! Дори ако онази чудовищна горила ме е сбъркала с някоя друга…

— Нямаше никаква грешка — прекъсна я Брам. — Избрах те нарочно. Бях сигурен, че ще се съпротивяваш много зрелищно.

— Моля? — процеди Аманда. — Как смееш, развратен звяр такъв!

— На вашите услуги, мадам — той подигравателно се поклони.

— Вижте, госпожице, Мастърсън не е искал да ви причини неприятности — намеси се Харди. — Всъщност самият той от месеци се опитва да изхвърли този номер от програмата. Може би по този начин е искал да…

— Млъкни, Харди! — Брам избута мениджъра встрани. — Това засяга само мен и нея.

В отсрещния край на коридора отекнаха забързани стъпки. Аманда се обърна и видя Джули, заедно с трима мъже от персонала, облечени в златисти сака, да тича към нея.

— Аманда! — извика приятелката й. — Добре ли си?

— Да, Джули. Нищо ми няма.

— Бързо, Харди! — подхвърли Брам. — Съобщи тази реплика на вечерните издания! „Отвлечена и насилена жена заявява, че й няма нищо!“

Аманда се обърна към него. Застанал с ръце, скръстени на гърдите, и разкрачени крака, той я гледаше така намръщено, сякаш виновната бе тя. Проклет нахалник! Как смееше да се държи така арогантно и обидно, без да обръща внимание на нейния гняв и на безпокойството на Джули?

— Да не би да смятате, че се шегувам? — попита го.

— Откъде пък ти хрумна това?

Аманда повдигна вежди в студена гримаса. Всъщност идеята да накара да го арестуват може би не беше чак толкова лоша. Никога не бе срещала някой, на когото една нощ в ареста би се отразила по-добре.

— Ако смятате, че блъфирам с обвиненията, които ви отправих, лъжете се, господин Мастърсън, или както е истинското ви име!

— Ейбрахам Мастърсън — зелените му очи дяволито проблеснаха. — Харди, дай й визитната ми картичка.

— Шегуваш ли се? Брам, та тя смята да заведе дело срещу теб!

— Прави каквото ти казвам!

— Мастърсън, какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — възкликна Харди. — Тази жена говори сериозно!

— Аз също — Брам не откъсваше поглед от Аманда. — Извинявайте за забавянето, мадам. Понякога моят мениджър забравя кой подписва чековете му.

Заплашителният намек накара Харди да се подчини. Аманда предпазливо пое картичката от ръката му. Не можеше да си обясни защо я предизвиква по този начин. Може би беше сигурен, че тя блъфира. Което, разбира се, бе вярно. Поведението му несъмнено беше осъдително, ала Аманда нямаше нито време, нито желание да се занимава с него. От друга страна обаче, не можеше да го остави да се измъкне безнаказано.

— След като бяхте така любезен да ми дадете визитната си картичка, можете да получите моята — произнесе със свити устни. След това бръкна в чантичката си и подаде правоъгълното картонче на Харди. Той хвърли поглед към него и изстена.

— Брам, знаеш ли коя е тази жена?

— Аманда Таркинтън, дъщеря на известния покоен Джон Бъртрам Таркинтън.

Значи, все пак я беше познал! Тя демонстративно подаде ръка на Звероукротителя. Лицето й се превърна в учтиво застинала маска.

— Аманда Таркинтън, ескуайър.

— На всичко отгоре е помощник-прокурор в Окръжната прокуратура в Денвър! — почти проплака Харди.

— Каква блестяща кариера! — отбеляза Мастърсън. — Навярно семейството ти се гордее с теб.

Думите му прозвучаха така, сякаш би трябвало да бъде тъкмо обратното. Аманда изпита желание да го удуши. Явно го бе подценявала. Той се оказа хитър противник. Ала тя имаше зад гърба си дългогодишен опит в словесните дуели, както в съдебната зала, така и извън нея. Нямаше да се остави да я победят толкова лесно.

— Навярно вашето семейство също се гордее с вас. Може би галено ви наричат Звяра?

— Не, обаче ти можеш да използваш това име, ако ти харесва.

Самоуверената му усмивка я раздразни още повече. Решена да му покаже, че не се бои от него, тя произнесе с изкуствена любезност:

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Мастърсън.

Вместо да стисне ръката й, той се наведе и я целуна. Докосването на устните му до нейната кожа я накара да си припомни онази възбуждаща искра, припламнала между тях преди малко, която би желала за забрави.

— Удоволствието е изцяло мое, госпожице Таркинтън — произнесе Брам с дълбок поклон. — Или може би трябва да кажа „госпожо“?

Аманда потисна желанието да разтрие пламтящата кожа на ръката си.

— Предпочитам да се обръщат към мен с „госпожице“. Звучи много по-загадъчно, не смятате ли?

— Така е — зелените му очи я огледаха, без да пропускат и най-малката подробност. Тя със задоволство забеляза, че подигравателният израз изчезна от лицето му. — Аманда… Това име ви отива. Звучи старомодно и подхожда на истинска дама.

Тя едва не му благодари за комплимента. Трябваше да признае, че когато пожелае, е в състояние да бъде твърде чаровен. Вероятно обаче той просто отвличаше вниманието й, преди да пусне поредната си стрела. Реши, че ще е най-добре рязко да смени темата.

— Бих желала да поговорим за вашия тигър.

— За Таша ли?

— Отношението ви към животното е ужасяващо! То заслужава по-добра съдба от тази да бъде развеждано по сцената като някое дресирано куче. Би трябвало да се намира в някой зоопарк или… Може би сред дивата природа.

— Таша не е първата тигрица, която излиза пред публика. Били ли сте някога на цирк, госпожице Таркинтън?

— Цирковите забавления поне са позволени от закона.

— Искате да кажете, че професионалната борба не е, така ли? — попита Брам с леден тон.

— Аманда, хайде да си вървим — намеси се Джули, като я хвана за ръката.

— Няма да си тръгна, докато не получа обяснение — тя смело издържа гневния му поглед. — Просто не мога да проумея как някой може да експлоатира подобно великолепно животно по такъв унизителен начин!

— Таша живее само заради тези представления! Ако не излиза на сцената, ще умре.

Аманда изпръхтя и вдигна очи нагоре. Трябваше да се досети, че този тип ще й пробута подобно мелодраматично обяснение.

— И все пак си остава факт — продължи упорито, без да обръща внимание на Джули, която настоятелно я дърпаше за ръкава, — че вие експлоатирате това създание и се отнасяте с него зле. Ще трябва да информирам съответните компетентни органи.

— Заповядайте, те се намират точно пред вас — самоуверено заяви той, вбесявайки я още повече.

— Намирам поведението ви за възмутително! Не само се държите като горила, но и демонстрирате обидна мъжка арогантност!

Брам театрално постави ръка на сърцето си.

— Вашите думи ме нараняват, любезна госпожице!

Вътрешно Аманда кипеше от гняв. Преди да си тръгне оттук, щеше да се погрижи тази отвратителна самоуверена усмивка да изчезне от лицето му. Пристъпи напред, като намали максимално разстоянието между тях.

— Питам се, защо се правите на Тарзан?

Той я погледна изненадано, точно както бе очаквала.

— Какво искате да кажете?

Тя наклони глава на една страна и го огледа преценяващо.

— Предполагам, сте чували за Тарзан, нали?

— Всички са чували.

Аманда вдигна ръка и небрежно прокара пръста си надолу по широките му гърди, за да му покаже, че ни най-малко не се бои от него.

— Тарзан, човекът-маймуна… Между вас има много общи неща. И двамата носите животински кожи — постави дланта си на мускулестия му стомах, след това вдигна глава и се усмихна лъчезарно, макар вътрешно да трепереше от напрежение. Това бе най-огромният мъж, с когото някога беше имала работа. Ала Ейбрахам Мастърсън заслужаваше най-ужасната обида, която беше в състояние да измисли. Докато пръстите й докосваха топлата му кожа, наблюдаваше неговия израз, който с всеки миг ставаше все по-напрегнат.

— И двамата сте силни… — продължи тя.

— Е, и?

— И много едри.

Откъм заобикалящите ги хора се разнесе изненадан шепот. С крайчеца на окото си Аманда забеляза Харди да изчезва някъде. Ала не даваше пет пари за всички тях. Онова, което желаеше, бе да накаже Звероукротителя за дързостта му.

— Престани — процеди той през зъби.

— Ах, ти се изчервяваш! — възкликна тя и се усмихна още по-широко, за да покаже задоволството си.

— Да.

Честността му я порази. Вперила поглед в мощната му гръд, Аманда отстъпи назад. Не знаеше какво да отвърне. След всичко, което бе казала и направила, беше невъзможно да се извини, нито пък да признае поражението си.

— Аманда, мисля, че е по-добре да си тръгваме — промълви Джули, като я дръпна за ръката.

За да запази достойнството си, тя й позволи да я поведе навън. Трябваше да признае, че противникът й бе спечелил. Звероукротителя беше не само силен, но и интелигентен. Бе го подценила заради външния му вид. Ала това повече нямаше да се повтори!

Видя сакото си, захвърлено на купчинка на мръсния под, и го вдигна. След това погледна към групичката мъже, събрани около Звероукротителя.

— Ще ви изпратя сметката за шивача — произнесе хладно.

— Разбира се, госпожице Таркинтън. Елате да ми я връчите лично. Нямам търпение да ви видя отново.