Аманда Стивънс
Ангелите не плачат (9)

Осма глава

Дру отби на паркинга пред мотел „Кросфийлд“. Помисли, че закъснява за единствената среща от десет години, на която държеше толкова много. Загаси мотора и хвърли поглед към часовника на ръката си с надежда, че часовникът на таблото избързва. Но, уви! Изруга мислено, отвори вратата на колата, грабна куфарчето и затича по железните стъпала към стаята на втория етаж, проклинайки кмета Сайкс за обстоятелствеността му; ала то беше като да се сърди на дъжда през април или жегата през юли. И трите бяха неизбежни.

Бе прекарал с кмета и няколко дами от Историческото дружество целия следобед. Разхождаха се по „Ривърсайд Драйв“, той показваше на картата местата за благоустрояване, чертаеше схеми и отговаряше на безкрайните въпроси, много от които нямаха нищо общо с Ривърсайд Дивелъпмънт.

Уилма Гейтс и Бърнис Балард проявяваха подчертан интерес към отношенията му с Ан — във връзка с продажбата на земите й, побърза да добави Бърнис, а когато реши, че той не я гледа, смигна многозначително на Уилма. Те му напомниха, че наближава общинското гласуване за преработка на кадастъра. Дали Ан бе променила позицията си? Дали той подозираше за волята на Адам Лоуел и за обещанието на Ан, дадено в предсмъртния час на баща й?

По дяволите, те знаеха за Ан повече от него самия! Дру не устоя и зададе няколко въпроса. Надяваше се, че бе малко по-ловък от тях, ала като си мислеше за това сега, едва ли бе успял да заблуди някого.

Отключи вратата, метна куфарчето върху леглото и се запъти към банята, като подскачаше ту на единия, ту на другия си крак, за да изуе обувките си.

Съблече се бързо и пусна душа, без да дочака да потече топла вода. Треперейки и проклинайки всички роднини на собствениците на мотела, той изтърпя ледената струя. Опитваше да разбере откъде идва раздразнението му. Беше нервен и нетърпелив, ала това нямаше нищо общо със студената вода, общинското гласуване или нещо служебно. Тревожеше се за тази вечер и как щяха да се развият отношенията му с Ан. Ако изобщо се развиеха.

Трябваше да бъде търпелив. Цели десет години се бе учил на търпение. С Ейнджъл започваха отначало. Бяха се срещнали отново и този път той трябваше да внимава. Не можеше да греши. Беше прекалено прагматичен, за да вярва в съдбата, но бе убеден, че двамата са предопределени един за друг. Оставаше само да убеди в това и нея.

 

 

„Защо се съгласих да изляза с него?“ — питаше се Ан за стотен път, докато завиваше към магистралата. Не помнеше да е била така притеснена от среща с мъж… Откакто бе излязла за първи път с Дру в гимназията.

Сега изглеждаше глупаво, че се беше вълнувала толкова силно. С него бяха стари приятели. Един ден й бе предложил да излязат заедно и това беше съвсем естествено, но през целия ден тя бе развълнувана, прехвърляше дрехите си, притесняваше се какво ще й каже и как ще реагира, питаше се дали ще я намери за привлекателна…

Като тази вечер, реши тя, но това не й донесе особена утеха. „За Бога, ти си зряла жена! — повтаряше си Ан. — А Дру Мейтланд е само един мъж и днес ще вечеряте заедно.“

Обаче грешеше. Дру Мейтланд не беше само мъж. Беше мъжът, когото бе обичала повече от всичко, и който бе разрушил живота й. А днес нямаше просто да вечерят заедно, а щяха да премислят живота си, да вземат нелеки решения. Не беше сигурна, че е готова за срещата.

Отвори прозореца и вятърът разхлади лицето й и вдигна тежките огнени къдрици на тила й. Нощта беше красива, топла и ясна. Небето бе обсипано със звезди, а бледата луна проблясваше между тъмните силуети на дърветата. Тази нощ напомняше за едно отдавна отминало лято. Стисна по-здраво волана и даде газ. Магистралата я водеше към града и към Дру. Нямаше да позволи на спомените да я завладеят! Решително стисна устни.

Това, че го допусна в живота си, я правеше уязвима. Бяха й нужни години, за да преодолее болката. Беше се научила да се щади и досега бе успявала. Но не очакваше Дру да се върне. Не очакваше и, че все още има силно въздействие върху нея. За ужасяващо кратко време бе разбрала, че не може да му устои…

Бе избрала един от онези нови ресторанти, поникнали за една нощ като гъби, за да докажат процъфтяването на Кросфийлд. Разположен в покрайнините на града, близко до реката, „Ривърбоут Лендинг“ беше модерно заведение. Повечето от местните хора предпочитаха традиционните ресторанти в града и именно затова Ан бе предпочела този. Надяваше се, че няма да налетят на някой познат. Стигаше й, че цяла вечер трябваше да дава обяснения на самата себе си.

Паркира, излезе от колата и прекоси плочника към ресторанта, като оправи пътьом роклята си. Попита се защо от всички тоалети бе избрала точно нея — с разголени рамена, прилепнала плътно по тялото й и доста къса. В Лос Анжелис едва ли биха я загледали, но роклята беше твърде дръзка за малко градче като Кросфийлд. А и повече би подхождала на Ейдин… Ала Ан вече не беше измамената от Дру свенлива девойка, чието самочувствие на жена беше смазано за дълго. Не беше Ейнджъл! Бе се облякла по този начин, защото трябваше да докаже нещо не само на него, но и на себе си.

Когато влезе в ресторанта, той седеше на бара. Видя отражението му в огледалото и се спря за момент, за да го разгледа спокойно. Забеляза волевата линия на скулите и брадичката, гъстите вежди над най-привлекателните сини очи, които някога бе виждала. Косата му блестеше под светлината на лампите и изглеждаше влажна, сякаш току-що бе излязъл от банята. Широките рамене изпъкваха под скъпото спортно сако, а силните му ръце лежаха отпуснати от двете страни на недокоснатата чаша.

Ан вдигна очи и срещна погледа му в огледалото. Почувства как страните й пламват и се запита колко ли време я бе наблюдавал. Усмихна й се многозначително — той също й се бе любувал, и то с възторга на влюбен мъж. Тя пое дълбоко въздух, опита се да изглежда спокойна и тръгна към него. Токчетата й затракаха по пода. Той се изправи да я посрещне.

— Съжалявам, че закъснях — извини се тя.

— Няма нищо. Струваше си да почакам — изрече с възхищение и я огледа още веднъж.

Наведе се неочаквано и я целуна по бузата. Ан забрави сдържаността си. Дру ухаеше на сапун и някакъв неотразим мъжки одеколон. Сърцето й заби още по-бързо, докато се настаняваше до него на бара. Кръстоса обутите си в черни чорапи крака. Това движение не остана незабелязано, ако се съдеше по искрицата, пламнала в сините очи, които огледаха още веднъж краката й и едва тогава срещнаха нейния поглед.

— Роклята ти е изумителна.

— Благодаря — отвърна сухо, като се опитваше да прикрие обзелото я смущение.

Взаимното им привличане бе почти осезаемо. Тя кимна на бармана и даде поръчката си. Пред нея веднага се появи чаша бяло вино и Ан отпи нервно.

— Защо ме гледаш така, Дру? Притесняваш ме.

— Май не мога да свикна с промените ти — външния вид, облеклото, поведението — той се усмихна закачливо и посочи с очи чашата бяло вино в ръката й. — Снощи беше бира, сега — вино. Не мога да повярвам, че това е същата жена, която някога ме поучаваше да не пия алкохол.

Ан направи гримаса.

— Не ми напомняй. Мисля, че преди бях по-добродетелна. Надявам се все пак, че сега съм малко по-зряла. Не, че пиенето е признак на съзряване…

— А аз научих, че в много случаи промяната може да бъде добродетелна. И двамата сме се променили. Но ти си все така красива и имаш най-сексапилните крака в Тексас.

Гласът му прозвуча интимно и я накара да потръпне. Краката й едва ли бяха най-сексапилните в Тексас, но все пак беше поласкана от комплимента.

— Е, заемат голяма територия от тялото ми — опита се да отговори шеговито.

— Не мога да кажа същото за роклята.

— Дру! — предупреди го дрезгаво и едва позна собствения си глас.

„Как можах да го допусна? — помисли тя неочаквано. — Как се оказах тук — безгрижно флиртуваща с мъжа, съсипал живота ми?“ Погледите им се срещнаха и тя разбра, че същата мисъл тревожеше и него. В този момент някой го повика по име и вълшебният миг изчезна. Беше келнерката, която ги поведе към сепаре с изглед към реката. На масата гореше свещ. Седнаха. Ан разглеждаше прекалено дълго менюто. Без да разбира защо, чувстваше, че не може да погледне Дру в очите след онова, което току-що се беше случило между тях.

Дадоха поръчката и келнерката се отдалечи.

— Имаше ли нови проблеми с бракониерите? — попита Дру, след като отпи от чашата.

— Не. Който и да е бил, сигурно е разбрал, че за малко да застреля човек и се е уплашил. Поне се надявам да е така.

— Говори ли с шерифа Хейдън?

— Не мисля, че беше нужно — каза Ан нехайно. — Той не може да направи нищо, а освен това… Забравих — защото през цялото време си беше мислила за Дру, спомни си тя и се изчерви. — Ще му кажа, щом го видя — добави тя примирено и отпусна длани в скута си.

Спомни си за рисунката с наказания Ангел, но реши да не го споменава. Това щеше да придаде на случая с бракониера по-голямо значение, отколкото имаше, пък и вече беше започнала да забравя инцидента.

— Нека да говорим за друго — предложи тя.

— Добре. Разкажи ми как прекара последните десет години.

Изгледа го учудено. Странно, че пита за това сега, сякаш се виждаха за първи път след толкова години. А може би беше наистина за първи път. Може би до днес не се бяха видели истински…

Вгледа се в лицето му — танцуващата светлина на свещта му придаваше някакво тайнствено изражение. Забеляза отражението на пламъка в сините му очи. Потръпна, сведе поглед и отвърна:

— Години, прекарани в училище. Преподавах. Пишех. Нищо интересно.

— Не вярвам. Разкажи ми за работата си — настоя той нежно. — Харесва ли ти да преподаваш?

Тя постави лакти на масата и подпря брадичка.

— Да, харесва ми. Обичам историята. Обичам книгите. Обичам да споделям тази любов със студентите. Академичният свят е нещо съвсем различно. Можеш да се загубиш в него. И да се скриеш. Мисля, че точно за това съм мечтала.

— Аз ли те накарах да се скриеш?

— Ти не беше единствената причина. Преживях трудни времена. Все пак през изминалите години университетът стана мой втори дом.

Настъпи кратко мълчание.

— Там ли го срещна?

Нямаше съмнение кого имаше предвид и Ан не се опита да отрича.

— Да. Водехме заедно една група през първия семестър в университета в Лос Анжелис. Имах нужда от помощ и той ми я предложи.

— Не се и съмнявам — каза го с такъв тон, че Ан сви вежди.

— Беше отдавна, Дру.

— За мен обаче — само преди миг.

Простичките му думи я объркаха. Дълбоката болка в очите му се отрази в нейните, гърлото й се сви и тя си спомни какво им бяха стрували последните десет години. Обърна поглед към смълчаната вечна река и почувства дланта му върху ръката си.

— Беше ли щастлива?

Дали е била щастлива? Имаше дом, много приятели, радваше се на успешна кариера. Беше се справила добре. Бе устроила живота си без Дру. Но дали е била щастлива…

— Напоследък не мисля често за щастието. А ти, Дру?

— И аз. Но тази вечер наистина съм щастлив, защото съм с теб — стисна ръката й.

Думите му я развълнуваха. За миг бяха надникнали в душите си и бяха зърнали самота и уязвимост.

Келнерката донесе ястията и двамата започнаха да се хранят, като разговаряха за незначителни неща. Но когато отсервираха, Ан дори не си спомняше какво бе яла. Мислите й бяха заети единствено с магнетичното привличане на мъжа срещу нея.

— Нещо за десерт? — предложи й мило. — Доколкото си спомням, ти умираше за сладкиши.

Ан поклати глава.

— Вече не. И аз като теб познах добродетелта на умереността.

Той вдигна едната си вежда шеговито.

— Още една промяна. Питам се дали има още. Плъзна дръзко поглед по голите й рамене. Закачливата светлина в очите му неочаквано отстъпи място на необуздана страст, от която лицето й пламна.

— Дори не споменахме за проекта — обади се Ан, объркана от настойчивия му поглед. — Нали това бе целта на тази вечеря?

— Искаш да кажеш, че е време да започна да те увещавам?

— Да.

Той постави лакти на масата и се наведе към нея.

— Е, добре. Знаеш какво ми се иска да направим в този момент, нали? Иска ми се да отидем на реката, да свалим дрехите си и да поплуваме както някога през летните нощи. Спомням си добре една от тях… А ти?

Разбира се, че я помнеше! Щом затвореше очи, усещаше хладката вода, която милваше кожата й и контрастираше с пламналото тяло на Дру. Винаги си бе представяла, че ще му се отдаде за първи път на тяхното място, там, където бяха споделяли мечтите си. Онази нощ това едва не стана. И двамата бяха загубили контрол над себе си. Целувките му й бяха отнели разума, а ласките му я бяха накарали да се притисне към него, вместо да го отблъсне. Всеки миг се беше запечатал дълбоко в съзнанието й — неговите устни върху гърдите й, докосването на ръцете му, които търсеха най-чувствените кътчета на тялото й…

Ан често се питаше как щеше да протече животът им, ако тогава не го беше спряла. Може би, ако се бяха любили, Дру нямаше да отиде при Ейдин…

— Скоро сънувах онази нощ — продължи той, доловил мислите й. — Помня всяка подробност. Колко прохладна беше водата и колко мека и топла беше плътта ти под дланите ми. Помня шепота ни в мрака и колко красива беше ти, облечена единствено в лунна светлина…

Гласът му я обля като гореща вълна. Без да я докосне, я обладаваше бавно с поглед сред шумната тълпа. Гласовете около тях заглъхнаха, а лицата — избледняха. Всичко наоколо се завъртя в шеметна въртележка и изчезна. Бяха отново сами на окъпания в лунна светлина бряг — две загубени души, които имаха нужда една от друга.

— Трябваше да го направим, Ейнджъл — измърмори той страстно. — Би могло да се случи и сега. Искам да те любя и мисля, че и ти го искаш.

И у двамата започна да се разгаря желание. Какво друго можеше да има помежду им? Любов? След десет години? Ан се съмняваше. Какво щеше да стане, ако откриеха, че между тях бяха останали само пропуснатите години? Толкова дълго бе живяла с това желание, че не знаеше как ще се почувства, ако то изчезнеше. Щеше ли да изпита облекчение? Странно, че не бе помислила за това.

Изправиха се и излязоха от ресторанта. Прекосиха паркинга и се приближиха до колата на Ан. Бледите изпарения от реката правеха нощта по-мека. Случаен полъх раздвижи листата на дъбовете и изпълни въздуха с тежката миризма на цветя. Ан се облегна на вратата на колата. Дру постави ръка върху покрива и надникна в очите й.

— Какво стана с теб?

— Не те разбирам.

— Някога беше пряма. И това ли се е променило? — продължи той със съжаление.

Думите му я ядосаха, но раздразнението й тутакси се изпари. Беше прав. Можеше да избягва отговора, да се преструва, да лъже колкото си иска, ала все някога трябваше да погледне истината в очите. Макар да не беше сигурна, че е готова за това.

— Мисля, че не трябва да бързаме, Дру. Вече не се познаваме, както преди.

— Можем отново да се опознаем. Ще ми хареса много — каза с обезкуражаваща усмивка. — Изпитвам невероятно любопитство към тази нова жена и умирам от нетърпение да разбера дали е останало нещо от предишната.

— Ще бъдеш ли разочарован, ако е останало?

— Съвсем не. Колкото и завладяваща да е новата жена, помня, че предишната беше неотразима — замълча за миг, после додаде решително: — Искам да бъдем заедно, Ан.

— Толкова неща се случиха… Не само с нас, но и около нас. Цялата тази враждебност в града, общинското гласуване — сви безпомощно рамене.

— В това ли е проблемът? — топлите му ръце погалиха раменете й и я привлякоха по-близо. — Кажи ми истината! — шепотът му прониза душата й.

Ан склони глава на силните му гърди. Ударите на сърцето му отекваха в ушите й.

— Плашиш ме — призна тя. — Събуждаш в мен чувства, които толкова дълго се опитвах да погреба.

— Страхуваш се, че ще те нараня отново, нали?

Тя се отпусна в обятията му, отказвайки да се брани.

— Донякъде. Знам, че звучи странно, но в същото време се страхувам, че няма да го направиш. Или, че няма да можеш. Плаши ме това, че след всичко, което преживяхме, не е останало нищо, че връзката ни би могла да се окаже едно огромно разочарование.

— Мислиш, че очакванията ни могат да не се оправдаят.

— Нещо такова.

— Не е ли по-добре да проверим, вместо да се чудим? — зарови пръсти в гъстите й коси, а когато заговори отново, гласът му бе станал още по-чувствен. — Желая те повече от всякога. Но не мога да съм сигурен какво ще стане след това.

Тя се отдръпна неволно, ала той я притисна още по-силно.

— Говорим открито. Такъв е животът. И двамата го знаем. Обаче мога да ти обещая едно — ще направя всичко по силите си, за да не те разочаровам.

Дланите му се спуснаха към гърдите й и той сведе глава към лицето й.

— Ейнджъл… — промълви дрезгаво.

Сърцето й бясно заби. Вдигна глава и докосна жадните му устни с нейните. Целувката ги омая, страстта пламна и те забравиха всякаква предпазливост.

— Магията още е не е изчезнала, Ейнджъл — прошепна той. — Как бихме могли да се разочароваме?

Отново я целуна, после бавно спусна устни по страните й, спря се на ухото и зарови лице във врата й. Ан сключи длани зад врата му и почувства под пръстите си меката му златиста коса. Дълго стояха така. Най-сетне Дру промълви:

— О, мила! Изгарям за теб!

Колко лесно беше да тръгне с него, да се отдаде на стремежа им един към друг, който се бе съхранил през годините! За един прекрасен и безкраен миг да забрави миналото, да не се изтезава с мисълта, че нямат бъдеще, че никога не могат да бъдат заедно. Да има отново, макар и за малко, онова, което бе чакала, за което бе жадувала…

Но трябваше да внимава с желанията си! Подсъзнателното предупреждение прокуди мимолетните мечтания и, скимтейки, те изчезнаха в мрака.

— Дру, опитай се да ме разбереш. Още не съм решила.

Той повдигна огнените къдрици, като галеше тила й.

— Може и да не повярваш, ала те разбирам. Моля те само да опиташ да разбереш и моите чувства. Намерих те отново и си спомних всичко, което сме преживели. Не мога да бездействам и не мога повече да чакам! Не искам! Не и сега, когато нищо не ни пречи.

— Не е редно да мислим само за себе си — напомни му сухо Ан. — Целият град зависи от нас. Не мога да забравя задълженията си. Не мога да ти позволя да ме накараш да ги забравя.

Той я освободи рязко, обърна се и нервно прокара пръсти през косата си.

— Права си, естествено. Винаги има задължения, пречки, извинения.

— Дру — докосна го внимателно тя, — нищо не мога да променя. Просто моментът не е подходящ.

— Започвам да се питам дали за нас изобщо ще има подходящ момент…