Аманда Стивънс
Ангелите не плачат (7)

Шеста глава

— Какво изпуснах? — попита Ан и бързо седна до Дона Купър и сестра й Кели.

Ан бе подготвяла речта си цяла сутрин и бе забравила за традиционния бейзболен мач между Кросфийлд и техните съперници от незапомнени времена, Кристъл Фолс.

— Много — промърмори Дона, без да отмества поглед от игрището. — Вече е средата на деветата част. Два аута, водят с една точка. Къде беше?

— Имах работа — Ан се съсредоточи върху играта, като бързо огледа играчите. Джак подаваше, Уейн Купър бе на първа база, Нейт Беней — на втора.

Джак удари топката и тя полетя към средата на игрището. Дона и Кели притаиха дъх, когато топката започна да пада надолу. Кетчърът, облечен в джинси и бяла тениска, се затича, вперил поглед в летящата топка. Скочи и я улови с едно изящно движение. Публиката подивя от възторг. Дона, Кели и Ан се смееха и ръкопляскаха. Когато обаче същият играч се запъти към скамейката, Ан изведнъж притихна. Не сваляше поглед от него. Дона стисна ръката й.

— Страхотен е! — възкликна тя. — Знаех си, че ще успее!

— Това е…

— Дру, разбира се — ухили се Дона самодоволно.

Дру! Ан дори не знаеше, че се е върнал! Явно бе решил, че може да й се обади по-късно. Почувства се излъгана.

Той седеше на пейката със свалена каска и кръстосани крака, наблюдавайки играта. Изглеждаше млад, силен и способен. Тя изпита странно вълнение — същото вълнение изпитваше преди години, когато гледаше как той играе.

След несполучливия си удар първият играч от Кросфийлд изгоря под възторжените викове на привържениците на Кристъл Фолс. Вторият, Нейт Беней, замахна с бухалката. Когато и той трябваше да напусне играта, се закани с пръст към трибуните на противника. А там танцуваха в очакване на осмата си поредна победа.

Дру излезе на игрището и започна да се готви. Избра една бухалка и замахна няколко пъти във въздуха. Мускулите на ръцете и раменете заиграха под тениската. Неохотно опита да се съсредоточи върху играта на Джак.

— Хайде, скъпи, направи го заради мен! — крещеше Кели.

Джак подаваше пръв и прати топката встрани от трета база. След това с лекота премина през първа и се закова на втора. Привържениците на Кросфийлд бяха екзалтирани, най-вече Кели, която скочи на крака, като викаше и ръкопляскаше. Напрежението на терена се пренесе по трибуните. Обидите и кавгите между привържениците на противниковите отбори ставаха все по-остри. Деветата част завърши с два аута и една точка по-малко.

Дру намаза ръцете си с талк. Това е само игра, напомни си той, когато се изправи срещу питчъра на Кристъл Фолс. Обаче знаеше, че не е само игра. Кросфийлд жадуваше за победа. Сега тя зависеше от него, а като изключим онова хващане, не бе направил нищо през целия мач. По дяволите, не знаеше какво търси тук! Бе дошъл с кмета и изведнъж се бе озовал на игрището. Единственото хубаво нещо бе, че Ан я нямаше, за да види слабата му игра.

Всеки път, когато Кросфийлд нападаше, той я търсеше с поглед из трибуните. В гимназията не бе пропускала негов мач. Тя бе най-запаленият му почитател. Казваше й, че го вдъхновява, когато играе добре, и му е утеха, когато се представя зле.

„Бъди търпелив! — каза си гневно Дру. — Изчакай!“ Господи, ако бе научил нещо през последните десет години, то това бе да чака. Следващата топка бе аут и я остави.

— Страйк! — извика съдията.

— Топката бе в аут! — възрази Дру.

— Страйк, играчо — отвърна му любезно съдията.

Ан наблюдаваше със свито сърце. Това е само игра, повтаряше си и тя. Обаче знаеше, че не е. Публиката крещеше. Запалянковците и играчите на Кросфийлд разчитаха на Дру да измъкне отбора. Ан знаеше, че ако не успее, гордостта му ще бъде наранена.

— Давай, Дру! — извика тя с всичка сила.

Гласът й стигна до Дру, когато топката летеше към него. Замахна и топката се удари в бухалката. Трибуните се взривиха, когато той мина през трите бази и се върна на изходното място. След седем години Кросфийлд отново бе спечелил! Ако се съдеше по всеобщата радост, тази победа щеше да се превърне в грандиозен празник.

Публиката слезе на игрището и заобиколи победителите. Някой бе докарал пикапа си близо до трибуната и раздаваше леденостудена бира на веселата тълпа.

Дру усети, че го потупаха по ръката и се обърна. Видя момче на около десет-единайсет години с жълтеникавочервена коса и луничаво лице. То важно му подаде една протрита топка.

— Какво е това? — попита Дру, като протегна ръка.

— Твоя е. Прескочих оградата и я намерих — отвърна хлапето. Изведнъж то примижа и се засмя. — Ще ти донесе щастие.

— Благодаря ти — завъртя топката в ръката си. — Бих казал, че вече ми го донесе.

Той разроши косата на момчето, след което то се обърна и затича към приятелите ри.

— Ей, Дру! — извика Джак и сложи небрежно ръка на рамото му. — Това е за теб.

Дру пое студената бира с благодарност. Вдигна бутилката към устата си, но ръката му замря във въздуха — Ейнджъл стоеше на трибуната, далеч от тълпата. Дъхът му спря. За първи път я виждаше с пуснати коси. Когато погледите им се срещнаха, очите й проблеснаха от възторг.

Често бе мислил, че ако може поне за секунда отново да е неин идол, би умрял щастлив. В този момент обаче никак не му се умираше. Никога не се бе чувствал по-жив. Би изкачил планини, би преплувал морета, само възторженото изражение на лицето й да не изчезне!

Пожела да я заведе край реката, където бе хладно и сенчесто, да я съблече бавно и да я люби, докато десетте години самота се стопят…

Усмихна се и почувства увереност, каквато не бе изпитвал от години. Отборът бе спечелил благодарение на него, момичето му го гледаше от трибуната и, по дяволите, той се чувстваше идеално! Изживяването бе неповторимо.

— Дру! Моите поздравления! Страхотен удар! — Сайкс яростно разтърсваше ръката му. — С тази победа ти спечели още няколко души за проекта!

— Благодаря, кмете, но се съмнявам, че някой ще промени мнението си заради една игра.

— Нещата се нареждат добре — настоя кметът, като го потупа по гърба. — Довечера ще хапнем и пийнем, хората са развълнувани, времето работи за нас, а ти изтръгна зрелищна победа. Идеална нощ за малко фойерверки, а?

— И аз съм на същото мнение — отвърна Дру и се обърна към трибуните. Ейнджъл бе изчезнала.

Ан седеше неподвижно в колата и гледаше рисунката. Когато видя сгънатия лист върху предната седалка, реши, че е боклук. Мислите й бяха напълно погълнати от Дру. Тя разгъна листа и й трябваше цяла вечност, преди да осъзнае какво държи в ръцете си. Това беше предупреждение. Приличаше на страница, скъсана от стара религиозна книга. Рисунката изобразяваше съгрешил Ангел в горящо езеро, окован във вериги, с изкривено от болка лице. Пламъците го поглъщаха. Тя долови горещината, агонията на ангела, който напразно се мъчеше да се освободи. Рисунката бе едновременно и красива, и ужасяваща; привличаше, но също така и отблъскваше. Не можеше да откъсне поглед от нея.

Ръцете й се разтрепериха. Обзе я тревога. Нямаше представа дали това е шега, или истинска заплаха. Обзе я смесица от чувства — вина, ревност, ненавист, гняв, отчаяние…

Със сподавен стон смачка листа и го пъхна в джоба си.