Аманда Стивънс
Ангелите не плачат (5)

Четвърта глава

Горещи и сухи, дните се нижеха без капка дъжд, който да охлади времето и страстите. Дру бе в града от две седмици. Кросфийлд оставаше разделен на два лагера. През последните няколко дни Дру бе провел редица срещи. Хората, с които беше разговарял, реагираха разгорещено, а някои дори го заплашваха. Други пък постепенно започваха да приемат неговите аргументи.

Веднъж обядва с Бърнис Балард, Уилма Гейтс и още някои дами от Историческото дружество. Основната им грижа бе да се запазят няколко сгради от началото на века. Предложението на Дру те да бъдат преустроени в магазинчета и ресторанти се бе харесало на дамите. Когато обядът свърши, те решиха да се срещнат идната седмица, за да продължат дискусията.

Срещите минаваха изключително благоприятно. Като цяло обаче, двата лагера бяха станали още по-непримирими. Като че ли проектът се бе превърнал в катализатор на сблъсъка между различни личности и възгледи. Това, което тревожеше Дру най-много, бяха зачестилите хулигански прояви през последните седмици. Няколко къщи бяха напръскани с боя, а гумите на колата на Уилма Гейтс бяха надупчени, докато пазаруваше.

Изстрелите в имението на Ан продължаваха да го безпокоят, въпреки че тя самата се отнасяше съвсем спокойно към случилото се. Дру реши да говори с шериф Хейдън, но последният просто прие теорията на Ан. Изглеждаше логично, обаче Дру все още се притесняваше от възможността тя да е обект на заплаха. Трябваше да се направи нещо, и то бързо, за да се спре насилието, преди да е станало късно.

Дру седеше в малкия кабинет, който кметът му бе предоставил. Разхлаби вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата. Климатичната инсталация бе повече шумна, отколкото ефективна. Погледна замислено през прозореца.

Вече цяла седмица на запад се трупаха тъмни буреносни облаци, ала не можеше да завали. Въздухът сякаш бе наелектризиран и Дру подозираше, че това напрежение има съществен принос за разпалените страсти в града.

„Малко повече от седмица до гласуването — мислеше мрачно той, — а Ан прави всичко възможно да го провали.“ От онази сутрин край реката не бе чувал нищо за нея. Подозираше, че се крие и чака той да си отиде.

От една страна, разбираше поведението й. Истината обаче, че след всичките тези години продължаваше да я желае, го объркваше. Години наред животът му бе програмиран. Всичко се въртеше около работата. Сега, като поглеждаше назад, разбираше, че амбициите и кариерата са били своеобразно бягство от миналото.

Когато видя отново Ейнджъл на погребението, разбра, че все още я обича. Върна се в Далас, убеди работодателите си да инвестират и зачака търпеливо.

Ако опиташе това, което бе замислил, можеше отново да си навлече неприятности, обаче му бе омръзнало да прикрива чувствата и да пилее времето си. Просто му бе омръзнало да чака. До вечерта и Ан щеше да го узнае.

Обзет от нов прилив на решителност, той се отправи към заседателната зала. Усмихна се. От години не се бе чувствал толкова добре.

„Защо ми се усмихва по този начин?“ — зачуди се Ан, като нервно въртеше молива между тънките си дълги пръсти. Кметът откри заседанието на съвета. Всеки път, когато погледите на Ан и Дру се срещаха, тя имаше чувството, че нещо преминава от единия в другия. Гледаше я сериозно и властно. Тя не можеше да се сдържа и току вдигаше поглед към него. Сърцето й биеше лудо. Дру подпря с ръка брадичката си и я изгледа с възхищение. Погали я с поглед и кръвта й запулсира в слепоочията.

— Какво ще кажеш за фойерверките, Ан?

— К-какво? — обърна поглед към кмета Сайкс, който я гледаше над очилата си.

— Фойерверките. Какво смяташ за фойерверките?

— Аз… Наистина ли мислите, че един пикник ще оправи нещата? Никога не съм виждала Кросфийлд такъв. Не можеш да минеш по улицата, без да бъдеш въвлечен в някаква препирня. Боя се, че скарата и фойерверките не са достатъчни да успокоят жителите.

— Ако имаш по-добро предложение, ще се радваме да го чуем — тихо се намеси Дру от отсрещната страна на масата. Дълбокият му глас я накара да потръпне и заплаши да разруши защитните бариери, които бе издигнала от онзи ден в гората. Погледна го отново — усмихна й се по онзи чувствен начин, който тя помнеше твърде добре.

— Можеш да спреш проекта — подхвърли тя предизвикателно. — Всичко бе прекрасно, докато не дойде ти…

— Доволна си от растящата безработица и стагнацията ли? — противопостави се Дру.

Ан се ядоса.

— Кажи й го — обади се Нейт Беней от дъното на стаята. Изправи се бавно и я погледна яростно. Личеше, че е пил. — Аз мисля, че идеята е добра. Може би това е начинът да се оправим с онези стари и ограничени кокошки, от които идват всичките неприятности. Разбира се, теб, Ан, не причислявам към тях.

Кръвта на Дру кипна, като слушаше как Беней издевателства над Ан. Той понечи да се изправи, но кметът сложи ръка на рамото му.

— Нат, ако нямаш повече какво да кажеш, защо не отидеш да се обадиш на Уанда да те вземе? Не ми се ще да ходиш пеша в това състояние.

— Просто исках да си кажа мнението — измърмори Нейт, като вдигна ръце в знак на подчинение. — Само едно нещо, което искам да изясня с Дру. Ако Ан откаже да продаде, това ще обърка ли нашите сделки със Сам Маколи като нейни съседи?

— Обсъждахме това онзи ден, Нейт — каза хладно Дру, като едва се сдържаше. — Договорите още не са окончателно готови, не са подписани и няма да бъдат, докато не разговарям със собствениците. Това е единственият отговор, който мога да дам в момента.

Нейт стоеше мълчаливо. Най-накрая, като хвърли още един яростен поглед към Ан, той кимна и с несигурна крачка излезе от стаята, като тръшна вратата след себе си.

Ан седеше уязвена и унижена от откритата враждебност на Нейт Беней. Усети, че Дру я гледа. Но нямаше да вдигне поглед към него! Нямаше да му достави удоволствие да види колко разстроена е в действителност.

— По-добре да отидеш утре при него и да поговорите, Дру — посъветва го Сайкс. — Може да създаде големи неприятности. Винаги когато пие, му се привиждат купища долари. Поговори с него, виж дали можеш да го успокоиш за известно време. И аз искам проектът да се осъществи, ала не одобрявам това, което става наоколо.

— Нито пък аз — отвърна Дру, мрачно свил устни. — Ще видя какво мога да направя.

Заседанието продължи още малко и веднага щом кметът го закри, Ан понечи да си тръгне. Дру стана и тръгна към нея.

— Изчакай минутка, Дру — спря го кметът. — Трябва да говоря с теб, преди да се измъкнеш.

Ан вече бе на вратата и хвърли поглед назад. Дру се усмихна, като че ли искаше да й каже, че може и да е спечелила битка, но не и войната. Тя се обърна и си тръгна.

 

 

Ан излезе от изпълнената с пара баня, седна на ръба на леглото и започна да маже влажното си тяло с лосион. Спря и погледна нагоре намръщено. Нещо чукна по прозореца. Помисли, че си въобразява, обаче нещо се удари отново в стъклото, този път — по-силно.

Отиде до прозореца. Навън бе тихо и спокойно. Въздухът бе горещ и наситен с аромата на цветя. Небето бе осеяно с хиляди звезди, чиято призрачна светлина придаваше причудливи форми на всичко наоколо и й трябваха няколко секунди, докато разбере, че сред дърветата се движи някаква сянка.

— Дру?

— Не съм те събудил, нали? Видях, че свети. Звъннах няколко пъти, но явно не си чула.

— Къпах се… — млъкна и прехапа устна. — Какво правиш тук?

— Трябва да поговоря с теб. Може ли да вляза?

— Аз ще изляза — отвърна бързо тя. Дръпна се от прозореца и осъзна, че е само по хавлиена кърпа. Грабна розовия копринен пеньоар от гардероба, захвърли кърпата и се уви в него. Втурна се надолу по стълбите и пресече фоайето. Дру бе на входната врата. Ан я отвори и излезе на верандата.

— Какво правиш тук по това време? — попита отново и седна на парапета.

— Минавах случайно — отговори той и опря рамо на една от колоните. — Честна дума. Искам да се извиня заради Беней. Току-що се връщам оттам. Не мисля, че занапред ще имаш проблеми с него.

— Благодарна съм ти, но не е необходимо да ме защитаваш. Вече съм голяма.

— Разбира се — обгърна я с поглед той. Коприненият пеньоар прилепваше плътно към тялото й.

— Само заради това ли дойде?

— Не. Всъщност дойдох да те поканя на вечеря.

— Вечеря? Не мисля, че идеята е добра — намръщи се и се размърда върху парапета. Пеньоарът се разтвори и Дру отклони поглед.

— Напротив. Обядвал съм, вечерял съм, закусвал съм и съм пил чай с почти всеки в града, освен с теб. Как мога да те убедя в добрите ми намерения, като не ми даваш възможност?

Светлината от прозореца привлече една нощна пеперуда, която се залепи за мрежата.

— Мисля, че не можеш да ме убедиш, по какъвто и да е начин.

— Но ти още не си ме изслушала. Като обществен представител, твое задължение е…

— Не съм избирана — отбеляза сухо тя. — Кметът ме убеди да изкарам докрай мандата на баща ми. Но едва когато се съгласих, сметна за нужно да ми каже, че баща ми е бил преизбран за още шест години. Остават ми още четири.

— Можеше да подадеш оставка.

— Не можех. Бях обещала.

— А ти винаги спазваш обещанията си. Тогава защо не ми обещаеш една вечеря? Наистина бих искал да се видим.

— За бизнес ли ще говорим?

— Разбира се. Утре през нощта се връщам в Далас, обаче можем да вечеряме по-рано. Ще те взема в шест.

— Не съм казала, че ще дойда — напомни му рязко, но почувства, че се предава. Топлият му и тих глас я обезоръжаваше. — Късно е. Ще се прибирам — каза тя и се опита да се промъкне покрай него. Той протегна ръце и я спря.

— След малко.

Когато почувства топлината на ръцете му, тя потръпна от вълнение и възбуда. Той я улови за раменете, обърна я към себе си и я погледна в очите.

Зачуди се как е възможно едновременно да го презира и желае. Как можеше да копнее за допира на ръцете му, за милувките на устните му след всичко, което й бе причинил? Бе предпочел сестра й. Бе се оженил за нея…

Не би трябвало да иска нищо от този мъж. А искаше всичко. Изстена тихо. Дру пое дълбоко въздух и я притисна към гърдите си. Целуна косата, очите, носа, брадичката и най-накрая, за миг, устата й.

— Ейнджъл… Ан, не разбираш ли? — прошепна той с нотка на отчаяние в гласа. Нежно приглаждаше непослушните й коси. — Ти не се бориш с мен. Бориш се със самата себе си и с чувствата си.

— Не е вярно — отрече неуверено и затвори очи. Пръстите му се плъзнаха по устните й. Гърдите й се притискаха в неговите. Изпита желание да се потърка в тях, обаче се насили да стои неподвижно в прегръдките му.

— Хайде, Ан, признай — измърмори полугласно Дру.

— Нищо не изпитвам — треперещият глас я издаде.

— Така ли? — топлият му и настоятелен дъх я накара да настръхне. Тръпнеше в ръцете му, а той я притисна още по-силно.

— Чувствам как сърцето ти тупти — тихо каза той и плъзна ръка към лявата й гръд. — Трепериш. Усещам желанието ти.

Отвърна на ласките му и той изстена. Целуна я настойчиво и тя му отвърна. Тази целувка нямаше нищо общо с нежните му целувки от миналото — беше много по-възбуждаща. Това бе целувка на непознат, която я замая.

— Дру, недей — помоли го, когато обсипа с горещи целувки шията й. — Моля те. Не е редно.

Той спря. Очите му бяха премрежени от страст. Но в тях имаше и искрица гняв, а това караше Ан да тръпне.

— Ще го променим — каза той дръзко. — Искам да те видя. Утре вечер.

— Не мога…

— Не можеш или не искаш? — Дру я сграбчи за ръцете.

— Може би вече имам планове за вечерта — отвърна ядосано тя, като се освободи.

— Можеш да ги промениш заради мен. Не можеш вечно да се криеш! Ще те взема в шест.

— Не! Исках да кажа… Ще се срещнем в ресторанта — съгласи се най-после тя.

— Нали няма да ме излъжеш?

— Нямаш основание да не ми вярваш!

Дру се усмихна тъжно. Наведе глава към нея и прошепна заплашително:

— Но ако не се появиш, ще дойда да те търся! И ще те намеря!

Преди да успее да му възрази, я целуна бързо и тази целувка почти влуди Ан…

 

 

— Ейнджъл! Ейнджъл! — гласът на Ейдин в кошмара караше Ан да стене и да се мята в леглото. — Знаеш, Ейнджъл, нали?

— За какво говориш, Ейдин? Какво да знам?

— Знаеш, кого вижда Дру, когато погледне в очите ти. Той вижда мен!

— Не е вярно! Лъжеш!

— Лъгала ли съм те някога, Ейнджъл? Защо иначе се върна след всичките тези години? Заради мен!

 

 

От гърлото на Ан се изтръгна вик и тя с ужас отвори очи. Погледът й се плъзна по тъмнината и страхът я смрази. Допря ръка до обляното си в студена пот лице.

Беше сънувала. Дру се бе върнал и беше донесъл със себе си кошмарите…