Аманда Стивънс
Ангелите не плачат (4)

Трета глава

Дру слезе по стъпалата на мотел „Кросфийлд“ и застина, когато съзря облегналия се на ягуара човек. Помнеше много добре мъжа в избелели джинси, светлосиня тениска и износени маратонки. Недоверчивото му изражение бе малко по-дружелюбно от това на Ан предната вечер.

— Добро утро — поздрави той с глас, който не бе съвсем безразличен, ала не издаваше и приятелски чувства. — Хубава кола. Предполагам, че е твоя.

— Да не би да мислиш, че съм дошъл в Кросфийлд с крадена кола? — усмихна се Дру.

— Няма да ти е за първи път да се поразходиш с чужда кола, нали? — вдигна вежди другият.

— За мерцедеса ли намекваш?

— Ти караше — отвърна лениво мъжът.

— Обаче това нямаше никакво значение за майка ти. Изкара си го и на двама ни.

Изсмяха се дружно.

— Представи си — поклати глава Джак Хъдсън, — да си на шестнайсет години и майка ти да те напердаши пред най-добрия ти приятел.

— Най-добрият приятел също го отнесе — ухили се Дру. — Цяла седмица не можех да сядам, но трябва да призная, че меракът за колата на баща ми изчезна завинаги. Майка ти може да бъде доста убедителна.

— Така е — съгласи се Джак.

— Какво правиш тук толкова рано?

— Забравяш, че съм израснал на село. Половината ден мина. Между другото, знам, че имаш среща със Сам Маколи. Исках да те хвана, преди да си тръгнал.

— Откъде разбра? — изгледа го навъсено Дру.

Джак се изсмя и лицето му придоби безгрижното изражение от юношеските години. В доброто старо време той бе най-повърхностната личност, която Дру познаваше. Допаднаха си още в началото. Когато родителите на Дру решиха да напуснат големия град и да се заселят в Кросфийлд, за да спестят на подрастващия си син някои неприятности, в сметките им не влизаха Джак Хъдсън и неговите братовчедки-близначки. През онова първо лято те бяха истинска напаст за родители си и Дру бързо се присъедини към тях. Всички можеха да свършат в поправителен дом, ако Ейнджъл не им наливаше акъл в главата. Нашият Ангел хранител, дразнеха я те. Това не й харесваше много-много, спомни си Дру.

— Още ли не си разбрал, че в този град всяка твоя крачка става публично достояние? В Кросфийлд няма тайни. Не го забравяй!

— Прав си, някои неща не се променят.

— Някои — не — съгласи се Джак. — Обаче Ан се е променила.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух, че снощи си ходил у тях след събранието.

— Е, и? — сви рамене Дру. — Срещам се и разговарям с много хора. Ан е член на градския съвет и собственичка на недвижимо имущество. Защо да не се срещна с нея? Сигурно знаеш, че затова съм тук — добави той малко рязко.

— Ако наистина е само за това… — гласът на Джак бе тих и равен, но в него се долови нотка на предупреждение. Погледна замислено износените си маратонки. — Да караме направо. Като пълномощник на Ан я посъветвах да продава. През последните няколко години пропиля цяло състояние за поддържането на старата къща. Миналата година — за нов покрив, преди няколко месеца — за нова помпа. С водопровода води неспирна битка, а електрическата инсталация е кошмарен архаизъм от праисторически времена. Чичо Адам ме определи за попечител, така че имам достъп до парите, получени като наследство от майка им. Но те се стопяват по-бързо, отколкото очаквах. Искам да ти кажа, че това ме притеснява — замълча за миг и Дру каза:

— Усещам, че има едно „но“ в цялата тази история.

— Не искам да я виждам отново наранена! — присви сивите си очи Джак.

— Не възнамерявам да я засягам, по какъвто и да е начин.

— Радвам се да го чуя, защото през последните няколко години тя преживя доста. Загуби баща си, а след това и сестра си. Мама й бе като втора майка, ала сега се пресели в Хюстън. Аз съм единственият близък човек на Ан и възнамерявам да се грижа за нея. Не ми харесва мисълта, че този неочакван интерес към личността й се дължи на компанията, която иска да се докопа до земята й.

Дру отметна глава и очите му проблеснаха гневно.

— За тези думи заслужаваш да те ударя.

— О, да, вероятно — съгласи се Джак любезно. — Но ще трябва да ти отвърна.

Той прекара одобрително ръка по тъмнозелената кола.

— Както и да е, изглежда си уредил живота си.

— Същото може да се каже и за теб — усмихна се студено Дру, като кимна към новия червен корвет до ягуара.

— Е, предполагам, че е така — съгласи се Джак. — Но и двамата знаем, че външността понякога лъже. Нали?

 

 

Беше рано, ала слънцето вече напичаше. Ан се разхождаше по скалистия бряг. Зелената река се плъзгаше като змия между високите скали. Бял жерав се плъзна по водната повърхност, търсейки храна. Ан погледна със страх към стария изгнил мост. Беше в такова състояние, откакто го помнеше — повечето от железните подпори липсваха, а дървените дъски гниеха от половин век. Като деца им бяха забранили да играят там, но това бе все едно да сложиш сладолед пред Ейдин и Джак и да им кажеш да не го ядат. Изкушението бе непреодолимо.

Ан си спомни един летен следобед. Стоеше на пътя и ги наблюдаваше как минават по моста. Сърцето й биеше бясно, а стомахът й се бе свил от страх. Те й се присмиваха от другия бряг, като й махаха да отиде при тях.

Дълго след това Ейнджъл сънуваше кошмари. Ейдин бе по средата на моста. Смееше се и я викаше, а в следващия миг изчезваше. Ейнджъл неизменно се събуждаше с вик и се успокояваше едва когато решителният глас на баща й прогонваше ужаса…

Ан видя, че някой стои на моста. Заслони с ръка очите си.

— Дру… — шепотът й наруши тишината на утрото. Какво правеше тук? И то точно на моста!

Той тръгна по изгнилите дъски. Сърцето й се сви. Почти беше пресякъл моста, когато Ан чу гръм, нещо изсвири покрай бузата й и се удари в едно дърво. Тя замръзна. След миг още един пронизителен изстрел разцепи тишината. Ан стоеше потресена, без да разбира какво става и без да откъсва поглед от Дру. Когато дойде на себе си, изпита неописуем ужас. Някой бе стрелял, като едва не я улучи! Дру викаше нещо на невнимателния ловец, но тя не можеше да чуе какво точно. Извърна се уплашено, спъна се в един стърчащ корен и с остър писък се просна на земята. Обзе я паника. Дали ловецът не се приближаваше към нея?

— Ан! Къде си? Добре ли си?

Тя вдигна глава. Видя го да тича към нея. Опита да се надигне, но лявата й китка бе навехната, не успя да издържи тежестта й. Като изстена от болка, Ан се свлече отново на земята. След миг Дру бе до нея.

— Ейнджъл, добре ли си? Да не си ранена?

— Не, добре съм. Спънах се в нещо…

— Благодаря ти, Боже! Чух изстрелите, след това вика ти. Когато те видях да падаш, помислих…

— Какво правиш тук? — опита да се изправи.

Дру я хвана под ръка и й помогна да седне.

— Имах среща на закуска със Сам Маколи и реших след това да се поразходя край реката.

— И да минеш по този мост? — попита тя укорително.

— В още по-окаяно състояние е отпреди — съгласи се той. — Сигурна ли си, че си добре? Какво ти е на ръката?

— Май си навехнах китката. Дребна работа — отвърна Ан колебливо, като опита да се освободи от него. Обаче Дру я държеше — нежно, но решително, и не искаше да я пусне.

— Дай да видя — заопипва китката с леки и сигурни движения, за да се увери, че няма счупване.

Ан бе неспокойна. Пръстите му докосваха не само кожата й. Докосваха спомените! Пробуждаха отдавна забравени чувства. От устните й се изплъзна слаба въздишка, която го накара да я погледне в очите.

— Да не съм те наранил? — попита я внимателно.

„Повече отколкото можеш да си представиш!“ — помисли тя, но само поклати отрицателно глава. Обзе я неописуемо вълнение.

Той изпитваше същите чувства. Издаваше го блясъкът в очите му. В съзнанието й изплува спомен. Пълнолуние. Тя лежи в обятията на Дру и за пръв път вкусва чувствените му устни.

Прочете мислите й. Бавно наведе глава към нея. Устните й се разтвориха в мъчително очакване. Затвори очи. Дъхът й замря.

Дру! Най-сетне се бе върнал и никак не бе трудно да отгатне защо. Той бе тук, с нея! От толкова време чакаше този миг, толкова отчаяно го желаеше… „Внимавай с мечтите!“ — присмя й се някакъв вътрешен глас и тя опита да се освободи от прегръдката, ала не намери сили. Далечен изстрел разцепи въздуха — явно ловецът бе отминал. Опасността също. Дру вдигна глава. Двамата се изправиха и той се извърна в посоката, откъдето бе дошъл изстрелът.

— Какво става тук? Да няма война? — изглеждаше разтревожен.

— О, не — въпреки усилията гласът й да звучи безгрижно, той трепереше. — Само няколко побъркани ловци.

— Какво правят толкова близо до къщата? — намръщи се Дру.

— Изглежда това ни най-малко не ги притеснява. От няколко месеца си имам неприятности с бракониери.

— Не ми харесва тая работа. По дяволите, стреляха съвсем наблизо. Говорила ли си с шерифа Хейдън?

— Обаждах му се няколко пъти, а той на свой ред се обърна към лесничея. Ала щом някой от тях двамата дойде, бракониерите изчезват. Джак предложи да сложа табела „Частна собственост“ и за известно време това помогна. Вероятно обаче са решили да се върнат и да опитат късмета си отново.

— Сигурна ли си, че е само това?

— Какво искаш да кажеш?

Дру сви рамене и неспокойно заоглежда околните дървета.

— Кметът каза, че е имало инциденти след последното решение на съвета — камък в нечий прозорец, улични сбивания…

— Мислиш, че някой се е опитал да ме застреля, защото се противопоставям на проекта? Ако е така, ти ще бъдеш главният заподозрян.

Погледна я предизвикателно в очите.

— Предпочитам да бъда убедителен по друг начин. Не исках да кажа, че някой умишлено се опитва да те убие. Който и да е бил, може да се е опитвал да те сплаши. Нат Беней живее до теб, нали?

— Нат е луда глава, но никога не би направил нещо толкова безразсъдно. По-вероятно да е някой новодошъл от заводите край границата на щата. Това е част от прогреса, който толкова много цениш, нали? Бракониери, престъпност, шум…

— Явно предпочиташ да си седиш в убежището и да се правиш, че останалият свят не съществува! Кросфийлд започна да се променя, много преди да постъпя в „Ривърсайд Дивелъпмънт“. Заводите, новото летище — всичко това е част от неизбежното развитие. Не можеш да виниш мен, Ан.

— Кого тогава? Някога нямаше търпение да си отидеш. Какво, по дяволите, търсиш отново тук?

Дру премигна изненадан от острите й думи. „Джак е прав, че се е променила“ — помисли си. Очевидно продължаваше да го мрази. Заболя го, като видя презрението в зелените й очи. Някога в тях грееше любов. Толкова силна любов!

— Не можем ли да поговорим по-спокойно, Ан? Ситуацията в града лесно може да стане неконтролируема, а враждата между нас само долива масло в огъня.

— Какво очакваш? Да се върнеш просто така след всичките тези години и аз да ти поднеса фермата на тепсия, без да обеля дума? Да ви оставя да унищожите цял един град, моя град, без борба?

— Очаквах… Надявах се — поправи се той и отново се обърна към нея, — че поне ще ме изслушаш.

— Нищо не може да промени позицията ми! Не виждам за какво можем да си говорим.

— За съжаление, винаги си мислила така. Никога не си се интересувала от желанията на другите. Вълнуват те само собствените ти чувства. А другите хора, техните чувства? Те нямат ли значение?

— Земята е моя и не възнамерявам да я продавам — каза високомерно, но истината бе, че от месеци насам я тормозеше мисълта дали постъпва правилно.

— Добре. За момент забрави имота си. А гласуването за новия кадастър? Той по никакъв начин няма да засегне земята ти. Защо си против?

— Правя каквото смятам, че е най-добро за нашата общност — вирна упорито брадичка тя.

— О, разбирам. Можеш да решиш какво е то, без да изслушаш мнението на другите. Тази твоя самоувереност не намаля ли през изтеклите години?

Изгледа го ядосано. Никой не бе успявал да я вбеси по-бързо от Дру Мейтланд!

— Що се отнася до теб, имам основателна причина да бъда самоуверена. Да не би да си забравил?

— Нищо не съм забравил — отвърна рязко Дру.

— Всъщност спомняш ли си кой кого заряза?

— Защото се опита да ме принудиш да избирам между теб и семейството си!

— Исках само да разбереш какво ни причиниха. Не ми харесваше как те използват, Ан. Адам и Ейдин те разиграваха, а ти им позволяваше, защото мислеше, че твой свещен дълг е да се грижиш за тях. Всичко друго, включително и аз, оставаше на заден план!

— И ти смяташ, че това те оправдава?

— Никога не съм опитвал да се оправдавам. Просто исках да ти обясня. Вече си зряла жена. Сигурно си наясно, че при дадените обстоятелства…

— Така и не успях да разбера как можа да легнеш със сестра ми, когато твърдеше, че обичаш мен.

Той прекара уморено ръка през златистите си коси. Стоеше безмълвно и гледаше в далечината, като че ли искаше да избяга от разговора.

— Винаги се връщаме на това, нали?

— По дяволите! Прав си, винаги се връщаме! — зелените й очи светнаха презрително. — Чаках десет години, за да ти кажа какво точно мисля за грешката ти, както толкова невинно я нарече снощи.

— Тогава направи го — отвърна гневно Дру. — Кажи всичко, Ейнджъл. Не можеш да ми кажеш нещо, което да не съм си го повтарял милион пъти. Вярно, направих грешка, но не мисли, че не съм си платил. Платих достатъчно. Платих с десет години от живота си!

— Аз също. Ти направи своя избор, Дру. Аз нямах алтернатива.

— Всички имаме право на избор. Научих го с цената на болката. Сега можеш да избираш, Ан. Можеш да оставиш миналото, а ние да започнем отначало, точно сега и именно на това място.

— Защо? Как така изведнъж си готов да започнем отначало? Може би работата ти изисква да се одобриш с мен? — отвратена, поклати глава. — Мисля, че те ненавиждам повече от когато и да било!

— Мислиш ли, че е разумно ти да живееш с разочарованието си, а аз — с вината?

— Вина?!

— Разбира се — каза той примирено. Изведнъж яростта бе отминала.

— Но… — погледът на Ан падна върху зеленикавата вода. Гневът й се изпари като утринната мъгла. Беше слаба и ранима. — Ако си се чувствал толкова виновен, защо не опита да ми се обадиш или да ме видиш след развода ви?

— Имаше причини — лицето му придоби каменно изражение.

— Сигурно — отвърна Ан хапливо. След това, като че ли на себе си, каза: — Десет дълги години не чух и дума от теб.

— Веднъж дойдох — отговори Дру замислено. — Пристигнах в Лос Анжелис веднага след развода, за да поговорим. Чаках те на отсрещната страна на улицата, срещу дома ти. Видях те с твоя… приятел. Качихте се заедно — щеше ли някога да забрави онзи ден? Щеше ли да забрави непознатия мъж, прегърнал Ейнджъл, усмивката му, тайните им, които Дру никога нямаше да узнае?

— Защо не се качи?

— Едва ли щяхте да ме посрещнете особено радушно. Старо гадже се появява изневиделица — усмихна се тъжно той.

— Дейвид нямаше да има нищо против. Знаеше всичко за теб.

Дейвид! Значи така се казваше. Почувства се още по-зле. Неочаквано го завладя неизпитвана досега ревност.

— Трябва да си имала голямо доверие в него, след като си му разказала за нас.

— Така е.

— И си го обичала? — не смееше да я погледне, за да не прочете отговора в очите й.

— Да.

Винаги бе смятал, че знае какво е болка, но обзелото го чувство отвори рани, които уж отдавна бяха заздравели. Искаше му се да забие юмрук в дървото до него. Или в лицето на Дейвид. Да сграбчи Ан и да я накара да признае, че лъже, че никога не е обичала друг. Вместо това промълви:

— Когато разбрах за него, реших, че след като съм те наранил, ти искаш да ми го върнеш. Казах си, че си сгрешила също като мен и че тази връзка ще бъде… краткотрайна. Наговорих си доста неща, ала не съм и сънувал, че си се влюбила в друг.

„Кажи му истината! — изстена наум Ан. — Не бях влюбена в Дейвид. Обичах го като приятел, като другар в живота, като човек, който ми помогна да преживея най-тежките години от живота си. Никога няма да мога да обичам толкова силно, колкото обичах теб, Дру!“

— Ако не искаш, не казвай нищо — прошепна Дру. — Всъщност не искам да слушам каквото и да е.

— Аз бях напълно щастлива, преди да се появиш отново.

— Знам. Но няма как. Може и да е неприятно, ала има неща, които трябваше да си кажем много отдавна. Да поговорим за…

— Ейдин.

Като чу името, Дру едва запази самообладание. Тя винаги щеше да е между тях и ако искаха да забравят миналото, трябваше да се справят първо с нея!

— Така и не разбрах при какви обстоятелствата почина. Ще ми разкажеш ли, Ан?

— Добре — в зелените очи бе изписана болка. Тя седна на земята и притисна колене към гърдите си, като ги обви с ръце. Дру се отпусна до нея. — Трябваше да ти се обадя и да ти разкажа за всичко, но не можах. Отишла с познати на някакъв остров до Косумел на среднощно парти. Вероятно са пили доста. Никой не забелязал липсата й, докато не дошло време да се връщат в хотела. За последен път я видели, когато отивала да поплува. Разбира се, търсили са я, ала не са успели да я намерят. Научих два дни по-късно от мексиканските власти. Предполагаха, че се е удавила. Издирването й продължи още няколко дни, но заради подводните течения около острова изглеждаше доста безнадеждно. Джак замина, за да се опита да удължи спасителната акция колкото е възможно. Донесе личните й вещи. Сред бижутата беше венчалната й халка. Искаш ли я?

— Не! — избухна Дру, след това опита да поуспокои тона си. — Съжалявам, Ан, не я искам. Задръж я.

„Или още по-добре, хвърли я!“ — помисли си той горчиво.

— Останалото го знаеш — завърши тя.

— В Мексико на почивка ли е била?

— Доколкото знам.

— Не съм сигурен дали си знаела — бавно каза Дру, като обмисляше всяка дума. — Ейдин играеше комар. Имаше сериозни проблеми.

— Проблеми ли? — Ан го изгледа учудено. — Знаех, че обича да играе на рулетка. Срещаха се с Джак един-два пъти в годината в Лас Вегас, но това едва ли може да се нарече проблем.

— Ейдин се пристрастяваше много лесно.

„Хапчета, алкохол. Всичко без мярка“ — помисли той с болка.

— Не можеше да спре — продължи тихо. — Плащах дълговете й години наред, дори и след развода. Последния път, когато дойде при мен, й отказах.

— Кога стана това? — продължаваше да го гледа недоверчиво тя.

— Около месец, преди да загине.

— Тя се обади и на мен, за да ме помоли за пари — говореше спокойно, ала лицето й бе застинало, сякаш полагаше невероятни усилия, за да скрие чувствата си. — Тогава още живееше в Лос Анжелис. От време на време се залавяше за някоя работа. Нито една от нас нямаше достъп до наследството без съгласието на Джак и явно тя не е могла да го убеди, че наистина има нужда от онази сума. Аз също нямах пари. Ако знаех, бих могла някак да ги събера. Няма да забравя отчаянието в гласа й, преди да затвори слушалката. Мислех, че се преструва. Тя можеше да бъде толкова убедителна! Само ако знаех… — замълча, след това вдигна поглед към него. — Тогава разговарях с нея за последен път.

— И никога повече не се чухте?

— Само в нощта, преди да загине — отвърна нерешително Ан.

Когато погледите им се срещнаха, Дру потръпна от ужас.

— Искаш да кажеш, че ти се е обадила по телефона?

— Тя се стремеше към мен — прошепна отпаднало Ан. — А аз й обърнах гръб. Дори тогава.

Дру беше безсилен. В очите й бе изписана вина и дълбока скръб. Може би сега бе моментът да й каже някои истини за сестра й, но нямаше сили да й причинява болка. А дори и истината не би заличила стореното преди десет години от него. Нищо не можеше да го заличи!

Той искаше да поговорят за сестра й, за нейната смърт, за да освободи по някакъв начин и Ан, и себе си от терзанията. Сега разбра, че е сбъркал. Ейдин винаги щеше да бъде между тях. Дори и в гроба, тя пак стоеше помежду им!

— Ан… — започна, но тя се бе извърнала.

— Мисля, че за днес си казахме достатъчно.

— Може би си права — стана и я погледна. — Довиждане, Ан.

— Дру?

— Да?

— Не минавай пак по моста…

— Не се притеснявай. Ще се прибера по обиколния път. Винаги съм го правил — усмихна се той тъжно.