Аманда Стивънс
Ангелите не плачат (2)

Първа глава

Шест месеца по-късно

Тъмнозеленият ягуар на Дру Мейтланд кръстосваше старите тесни улици на Кросфийлд, Тексас, като спазваше почти надменно ограниченията за скоростта. Светофарът смени зеленото с жълто, а после с червено и колата спря. Мощният двигател заръмжа нетърпеливо. Тъмните стъкла скриваха шофьора от любопитните погледи, но новината вече бе обиколила града. Уилма Гейтс бързо набра номера на съседката си, като надничаше иззад пердето. Бърнис Балард вдигна слушалката още при първото позвъняване.

— Никога няма да познаеш чия е тази кола! — извика възбудено Уилма вместо поздрав.

— Хмм. Изглежда не е тукашен — отбеляза с неодобрение Бърнис. — Вероятно е от онези паралии от компанията за развитие на градоустройството, които душат наоколо. Всички се държат като че ли са въшливи с пари.

— Вярно, че е от „Ривърсайд Дивелъпмънт Къмпани“, обаче никога няма да повярваш.

— … заклевам се, че начинът, по който нахлуват в града, като че ли вече са собственици, размахват предложения наляво и надясно, дават акъл какво да правим…

— Това е младият Мейтланд! — Уилма буквално изкрещя, опитвайки се да прекъсне потока от думи.

— … не че имам нещо против прогреса, така де, обаче просто мисля… Кой?!

— Спомняш си Дру Мейтланд, нали? — попита Уилма самодоволно, като изпитваше огромно удовлетворение от смайването на съседката си.

Най-после Бърнис си върна дар слово:

— Не съм допускала, че той ще има нахалството да се покаже отново в този град!

— Нахалство никога не му е липсвало — отбеляза Уилма сухо. — Спомняш ли си всичките лудории, които той вършеше по време на дивашките сбирки край реката? Да не говорим как постъпи с Ан Лоуел и сестра й! Въпреки че не бях изненадана от ролята на Ейдин в цялата тази мръсотия. Не искам да говоря лошо за мъртвите, но тя винаги е била необуздана. Ан беше толкова сладка и възпитана. Какъв позор е да я притежаваш и да я зарежеш!

— Странното е, че компанията изпраща точно него. Имотът на Ан е един от парцелите, които компанията месеци подред се опитва да купи. Не мога да си представя, че Ан би искала да има вземане-даване с Дру Мейтланд. Вярно, че десет години са много време, ала местните хората не забравят лесно. Все още говорят за онова, което направи…

— Знаеш, че хората обичат да клюкарстват.

Уилма прилепи лице към стъклото, като се опитваше да зърне зелената кола, която се готвеше да завие.

— Дру Мейтланд не може да изненада никого. Когато влезе в църквата на панихидата на Ейдин, очаквах таванът да се сгромоляса!

— Така е — съгласи се Бърнис благочестиво. — Но за да бъдем справедливи, трябва да кажа, че той стоеше отзад и си тръгна преди края. Поне пощади бедната Ан. Тя май дори не забеляза присъствието му, ама аз… Е, изпуснах се пред нея на гробищата. Горкото момиче едва не припадна…

— Нищо чудно, такъв шок!

— Уилма! Сега завива наляво, по Ривър Роуд! Мислиш ли, че наистина се е запътил към фермата?

— Обади се на Гейл! Ако отива във фермата, ще трябва да мине край нейната къща…

 

 

Ан стоеше под шарената сянка на гигантска черна акация пред кметството. Закъсняваше, ала изглежда не можеше да събере достатъчно кураж, за да скъси разстоянието между себе си и тълпата, която се блъскаше пред сградата в очакване да започне градското събрание.

Задуха вятър, раздвижи клоните над нея и от тях се посипа дъжд от бели цветчета. Силният аромат я изпълни с носталгия по дългите лениви летни дни, по лунните нощи край реката, по времето, когато бе млада, наивна и влюбена.

Поклати глава, за да прогони породилото се чувство, ала откакто братовчед й се бе обадил в университета онази сутрин, за да съобщи новината, съзнанието й бе заето единствено с изплъзващите й се спомени и трите съдбовни думи: „Дру се върна.“

През целия ден бе опитвала да се подготви за предстоящата им среща на събранието. „Това няма никакво значение — повтаряше си тя отново и отново. — Минаха десет години. Нищо не трае толкова дълго. Освен може би омразата.“ Или любовта. За щастие вече не хранеше към Дру Мейтланд нито едното, нито другото. Бе останало само презрението й към него, както и към това, което той опитваше да направи за града.

Типично в негов стил бе да си въобрази, че може просто ей така, след всички тези години, да се върне в Кросфийлд и да промени нещата според собствените си представи и болни амбиции. Някога неговият егоизъм едва не я бе унищожил, но този път нямаше да допусне подобно нещо. И нямаше да избяга. Дру Мейтланд не знаеше още, че щеше да загуби най-важната битката през живота си. Ан изправи рамене, върнала решителността си, и пое към измазаната в бяло сграда. Възбуденото бърборене на тълпата напомняше бръмченето на рояк разгневени пчели — Кросфийлд никога не е бил заплашван от предприемач от големия град, припомни си тя мрачно.

— Ан, насам!

Погледна нагоре и видя Виола Пеклъс, председател на местното Историческо дружество, която размахваше някакъв транспарант, промъквайки се към нея.

— Трябва да поговорим преди събранието — настоя Виола, като сграбчи ръката й с учудваща сила. — Чу ли за пратеника на „Ривърсайд Дивелъпмънт“?

— Да, чух — отвърна Ан и се освободи от желязната хватка. Продължи към стълбите, съпроводена от любопитни погледи и шушукане.

Виола тръгна след нея, като се мъчеше да не изостава.

— Вече знаеш за Дру Мейтланд, нали? — в гласа й се долови слаба нотка на разочарование.

— Джак ми се обади сутринта в междучасието. Сега моля да ме извиниш, Виола, наистина трябва да бързам… — Ан се заизкачва по стълбите към вратата на кметството, следвана от по-възрастната жена по петите.

— Надявам се, че това няма да промени становището ти — гласът на Виола се извисяваше все повече и повече, докато по-дългите крака на Ан увеличаваха разстоянието между тях. — Много от хората разчитат на теб като наш представител. Не искаме Кросфийлд да бъде сринат със земята, за да се освободи място за алеи с магазинчета и бутици. Ти ще им го кажеш! — извика Виола след нея, ала Ан отвори стъклената врата и влезе във фоайето с климатична инсталация.

Високите й токчета чукаха по черно-белите плочки, наредени като мозайка, докато бързаше през преддверието към заседателната зала. Спря пред вратата, за да си поеме дъх.

„Хайде, отвори я! — заповяда си. — Да приключим с това. Вероятно ще откриеш, че той изобщо не е такъв, какъвто го помниш. Няма да изпиташ нищо.“

— Страхотна ситуация — измърмори тя, отвори вратата и спря. Огледа стаята. Колената й затрепериха от обзелото я облекчение. Нямаше го. Било е грешка. Дру не се беше върнал.

— Ан! Насам! Запазили сме ти място!

Тя влезе в залата, където бяха наредени десетки столове. Историческото дружество се бе разположило на предните редове и няколко жени й махаха да се присъедини към тях. Ревностно размахваха плакати с послания като:

„ВЪН БУЛДОЗЕРИТЕ ОТ КРОСФИЙЛД!“

или

„РИВЪРСАЙД ДИВЕЛЪПМЪНТ — ВКЪЩИ!“

Ан се запъти към тях с въздишка, забелязвайки, че единственият свободен стол в цялата зала бе точно в средата на групата им, между Бърнис Балард и Уилма Гейтс, които я зяпаха с любопитство. Веднага щом седна, те се нахвърлиха върху нея с парливи въпроси.

— Видя ли го вече?

— Как изглежда сега?

— Какво разказва за себе си?

Преди Ан да отговори, страничната врата се отвори и кметът Сайкс влезе, следван от Дру Мейтланд. Цялото Историческо дружество пое дружно дъх.

— Дру… — името му се изплъзна от устните на Ан. Дъхът й секна, а хилядите спомени се занизаха пред нея — откраднати мигове край реката, забранени копнежи през горещите безсънни нощи… И любов, толкова силна и трайна, че не си бе отишла, дори след като се бе оженил за сестра й! О, Господи, защо сега, когато бе закъснял с десет години? Когато между тях нямаше нищо, освен спомени? И Ейдин. Винаги Ейдин! Тя сякаш присъстваше в залата и напомняше на Ан, че този мъж бе разбил сърцата и на двете.

Първа се окопити Уилма Гейтс.

— О, Боже, той все още е дяволски красив! — възкликна тя и приглади кичур от синкавосивата си коса.

— Момичета, нищо няма да постигнем, ако се конфронтираме с него — пророкуваше Бърнис. Седемдесетгодишните й очи блестяха от възбуда. — Обзалагам се, че това момче може да изкуши и монахиня.

Лицето на Ан пламна при тази забележка, мислите й полетяха към една лунна нощ край реката. Тя лежеше в прегръдките на Дру, а дрехите им бяха разпилени около тях. Бе го спряла, преди да стигнат твърде далеч. След като се облякоха, отново я бе взел в прегръдките си и й бе казал, че всичко е наред, че ще я чака, докато се почувства готова за тази стъпка.

Но той не го бе направил, помисли Ан с горчивина.

Гледаше как пресича залата, спирайки се да поговори със стари приятели и познати. Ръкуваше се и се усмихваше. Облеклото му бе елегантно, маниерите — изискани, ала сдържани. Погледна го скришом, като отбеляза прецизната кройка на сивия му костюм, безупречната белота на ризата, подчертана от копринения блясък на вратовръзката.

Беше по-зрял, може би — малко по-суров, отколкото го помнеше. Дру Мейтланд все още бе най-неотразимият мъж, когото познаваше. Очите му бяха сини като лятното небе, а светлата му коса все още бе гъста.

Това, което прикова вниманието й и което помнеше твърде добре, бе изражението на абсолютна самоувереност. Когато беше девойка, изпълнена с несигурност и съмнения, той я бе привлякъл не само с изключителния си външен вид, но и със силата на духа и увереността си. Комбинацията бе все така фатална. И не по-малко опасна.

До него се перчеше и суетеше дребният и закръглен кмет. Приличаше на петел в кокошарник, докато си пробиваше път през тълпата, потупваше по гърба този и онзи и се усмихваше.

Без никакво смущение той пристъпи към подиума и прикани присъстващите да запазят тишина. Суматохата продължи още малко, докато бърборенето неохотно замря. Всички обърнаха напрегнати лица напред.

Кметът Сайкс прочисти гърлото си няколко пъти, като оглеждаше залата над старомодните си очила.

— Ще караме направо. Да започваме значи. Както повечето от вас знаят, компания на име „Ривърсайд Дивелъпмънт“ прояви голям интерес към нашата общност…

Докато Сайкс говореше, Ан неспокойно се въртеше на стола. Несъзнателно кръстоса крака, като се опитваше упорито да гледа само напред към кмета. И най-малкото отклонение на погледа й встрани би означавало Дру да попадне в полезрението й.

— Знам, че всички ние с нетърпение очакваме последната дума на „Ривърсайд“ — продължаваше монотонно дрезгавият и стържещ глас на кмета. — Но първо трябва да обсъдим някои делови въпроси. Миналия месец Бърнис Балард помоли да се сложи знак „стоп“ на ъгъла на Елм и Пикън. Съветът и аз взехме под сериозно внимание тази молба…

Дру отклони поглед. Съвсем наблизо, само на няколко метра от него седеше Ан Лоуел, неговата Ейнджъл, видимо погълната от всяка произнесена дума. Иронична усмивка изкриви леко устните му, когато забеляза гвардията жени около нея и протестните лозунги, които държаха. Идеята да дойде в Кросфийлд, за да проправи път на скъпоструващия проект, замислен от „Ривърсайд Дивелъпмънт“, беше негова. Откакто плановете на компанията бяха станали публично достояние, тя срещаше твърда съпротива от група граждани на Кросфийлд и собственици на имоти в района. Като вицепрезидент по връзки с обществеността в „Ривърсайд Дивелъпмънт“, Дру изглеждаше идеалният човек, който може да се справи с нарастващата враждебност към компанията. В края на краищата, той бе израснал тук и дори с мрачното си минало, имаше по-голям шанс да спечели доверието и подкрепата на жителите, отколкото някой непознат човек.

Не бе осъзнал обаче, че негов опонент ще бъде жената, която има основателна причина да презира него и всичко, което той представяше. Той знаеше, че Ан е отхвърлила всички предложения на „Ривърсайд“ за парцела й край реката. Това ни най-малко не го учуди. Знаеше колко много бе означавала тази земя за баща й. Но никой не си беше направил труда да го осведоми, че тя също е член на градския съвет, че представя онези граждани на Кросфийлд, които твърдо се противопоставяха на промяната.

Плъзна поглед по нея, като жадно поглъщаше прекрасните й черти, дългите червени коси, прибрани назад. Очите й бяха съхранили най-прелъстителния оттенък на зеленото, който бе виждал. „Прекрасна е“ — помисли той и изпита остра болка.

Бе толкова женствена! Изминалите десет години я бяха дарили със зашеметяваща уравновесеност и самоувереност. Със зрялост, която спираше дъха. Винаги е била по-красива от всички други жени, които познаваше. Ейдин и тя си приличаха удивително, но въпреки това, нито веднъж не бе объркал едната с другата. Никога. Това обаче не беше извинение.

С горчиво съжаление се опита да отмести поглед, ала някаква магнетична сила го караше да я поглежда отново и отново. Изпита внезапно желание да я грабне, да я отведе на тихо и романтично място, където би могъл да плъзне длани по топлите бедра, толкова очарователни изпод ръба на късата й пола. Копнееше да прекара пръсти по гърба на копринената блуза без ръкави, да докосне мекия плат, който само загатваше за изкушението под него. Най-силно желаеше да махне, една по една, фуркетите, които държаха този превзет възел коса и да наблюдава с див унес огнената каскада, разливаща се по гърба й. Искаше да я целува дълго и горещо, докато всичко около тях започне да се върти и изчезне.

Потисна дръзкото си желание. Беше тук, за да върши работа, напомни си мрачно той. И тя изискваше да сключи мир с Ейнджъл, тоест с Ан Лоуел, да я спечели на своя страна, да я убеди в бъдещето. По-добре да не намесва миналото.

Улови погледа й и за миг потъна в безкрайните зелени дълбини. Тя бързо затвори очи и той неохотно насочи вниманието си към кмета, който го представяше многословно. Дру се изправи и зае мястото му. Усмихна се приветливо и огледа присъстващите.

— Доколкото си спомням, последния път, когато трябваше да се изправя пред градското събрание на Кросфийлд, бе по повод една барака, качена на покрива на кметството. Беше на празника на Вси Светии. Трябва да призная, че задачата ми днес е малко по-приятна, отколкото през онази нощ.

Напрежението в залата намаля и всички се засмяха. Ан почувства, че и нейните устни потръпнаха в лека усмивка. Спомни си как Дру и братовчед й, Джак Хъдсън, се бяха борили с бараката на Фани Тейлър, за да я натоварят на стария пикал на Джак, докато тя и Ейдин стояха на пост. Никога не бе посмяла да попита как са успели да я качат на покрива на кметството. Тогава Сайкс бе почервенял от гняв и настояваше Дру и Джак да се изправят пред градското събрание и публично да се извинят. Сега той се смееше по-гръмогласно от всички, а шкембето му се поклащаше като питсбъргска кнедла в раиран костюм.

Дру изчака да стихне смехът. Докато оглеждаше тълпата, се стопи и собствената му усмивка. Спря поглед на Ан само за миг, но въпреки това тя забеляза, че от сините искрящи очи струи светлина и топлина, които я обливат.

— Както повечето от вас знаят, „Ривърсайд Дивелъпмънт“ е дъщерна фирма на „Бредън Индъстри“ — Далас, корпорацията, в която работя, откакто завърших Тексаския университет. Моите корени ми дават единствена по рода си възможност да оценя преимуществата и проблемите на малкия град. В същото време, благодарение на дългия ми престой в „Бредън Индъстри“, а сега и в „Ривърсайд Дивелъпмънт“, мога без колебание да заявя, че те са в състояние да дадат много на вашата общност.

Властното му и самоуверено изражение завладя вниманието на хората. В настъпилата дълбока тишина се чуваше само спокойният му и ясен глас.

Като видя замислените лица около себе си, Ан прехапа смаяно устни. Той ги държеше в ръцете си! Покори всички до един с лекота, без да полага сериозни усилия. Дори суровите черти на Виола Пеклъс се смекчиха, а Бърнис и Уилма гледаха захласнато.

— Това, което „Ривърсайд“ предлага, дами и господа, е партньорство. Партньорство, което ще осигури светло и процъфтяващо бъдеще за децата на Кросфийлд. Ще се задържа тук известно време, всъщност няколко седмици, ще се срещна с кмета Сайкс и градския съвет, както и с организации и отделни хора. — Погледът му отново докосна Ан. — Ако имате някакви въпроси или нещо ви безпокои, споделете го с мен, без да се притеснявате. Кмете Сайкс?

— Благодаря, Дру. Сигурен съм, че всички ще се присъединят към моето „добре дошъл у дома“. Има ли някакви въпроси?

Очевидно повторното появяване на Сайкс подейства на Уилма и Бърнис като студен душ. И двете бяха скочили на крака с високо вдигнати ръце.

С неодобрителен поглед над очилата си кметът попита:

— Бърнис? Имаш ли въпроси?

— Разбира се — заяви тя натъртено и се обърна към Дру. — Какви са намеренията на компанията ви, засягащи старите къщи край Ривърсайдското шосе? Млади човече, не можете да дойдете тук и да сринете с булдозери миналото, без да зачитате културното наследство на града ни. Много от тези къщи имат историческа стойност, да не говорим за хората, които все още живеят в тях.

— Госпожице Балард, „Ривърсайд Дивелъпмънт“ не прогонва никого от дома му. Правим законосъобразни предложения на собствениците край реката и, откровено казано, немалко от тях отговориха положително.

— Ако отделни парцели се пригодят за търговска площ, какво ще стане с онези, които не искат да продават своите? — намеси се Уилма. — Ще имат паркинги и складове вместо съседи.

— Този проблем ще трябва да бъде решен от кметството. Както знаете, молбата на Ривърсайд за преустройство на бреговата ивица все още не е разгледана от кметството.

— И никога няма да бъде — заяви Виола. — Нали така, Ан? Ан?

Чак когато Виола я побутна с лакът, Ан излезе от вцепенението си. Тя огледа нетърпеливите лица на съгражданите си, които очакваха да защити тяхната позиция. Обзе я непреодолимо чувство на уязвимост. Знаеше какво трябва да каже, но виждаше само Дру и примамливите му устни.

— Имам сериозни резерви срещу предложението — изрече тя накрая. Няколко дами от Историческото дружество се извърнаха и я изгледаха. — Много сериозни резерви.

— Точно затова съм тук — намеси се Дру, като я стрелна с живите си проницателни очи. — За да чуя съображенията и въпросите ви. Моля само да ми дадете възможност да представя моята позиция.

Ан потръпна при звука на топлия му обаятелен глас и се запита дали наистина продължават да говорят за проекта, или за нещо по-лично и много по-опасно. Обърна се към Дру, като се насили да го погледне предизвикателно.

— Същото внимание дължите на онези, които са против проекта. Тукашните фермери преживяха доста тежки години. За тези, които искат да продадат земята си на „Ривърсайд“, покачването на цените е прекрасно. Но за другите, които не искат, и никога няма да поискат да продават, повишаването на данъците за собственост ще бъде ново бреме. — Замълча за миг и после продължи, вдигнала предизвикателно брадичка: — Май мислиш, че вашият план за развитие ще донесе по-добър живот за Кросфийлд, обаче повечето от нас са на мнение, че и така ни е добре. За нас повишаването на престъпността, пътните произшествия и унищожаването на природата не е светло и процъфтяващо бъдеще!

— Браво! Браво! — изръкопляска Бърнис, с което предизвика мълчаливото неодобрение на кмета Сайкс.

— Не отричам, че прогресът има своята цена — каза спокойно Дру, — ала резултатът често си заслужава. Кросфийлд живя с миналото прекалено дълго. Крайно време е да направи крачка напред, преди да го е сполетяла съдбата на много други фермерски общности.

Сред тълпата се разнесе одобрителен шепот. Нейтан Беней, един от съседите на Ан и явен поддръжник на проекта за благоустройство, скочи с лице, почервеняло от възбуда, а вероятно и от някоя и друга чашка алкохол.

— Прав си, Дру! Някои от нас ги е грижа повече за възможностите, които ни дава вашият проект — работа и оживена търговия, по-добри училища и пътища. Как могат да се сравняват няколкото проядени от термити съборетини до реката с бъдещето на децата ни? Няма да позволим на банда стари томахавки, които не знаят как да прекарват времето си, да ни правят на глупаци!

Бърнис се изправи на крака от възмущение.

— Виж какво, Нат! Ще ти кажа, че мен ме е грижа за бъдещето на твоите деца точно толкова, колкото и теб! А може би и повече, ако се съди по това как поддържаш къщата си…

Гласът на кмета Сайкс се извиси над глухото ръмжене на тълпата:

— Тихо! Всички сме приятели и съседи! Не трябва да пламваме така. Можем да изложим мнението си без лични нападки. За днес си казахме достатъчно! Ще постигнем повече, ако споделим проблемите си с Дру един по един, вместо да се надвикваме. Събранието се закрива.

— Хайде, момичета! — каза Бърнис, като грабна чантата и транспаранта си. — Трябва да разработим нова стратегия.

— Чакай малко — запротестира Виола и последва Бърнис. — Аз съм председател. Би трябвало аз да решавам…

— Виола! Цялата нощ ли мислиш да прекараш тук или ще дойдеш с нас?

Ан стоеше, без да чува гласовете около себе си. Само за миг погледът й бе уловил този на Дру и между тях бе пламнала искра. Може би на ярост? Обърна се и напусна залата.