Аманда Стивънс
Ангелите не плачат (13)

Дванадесета глава

„Настигни го!“ — изкрещя съзнанието й, но краката отказаха да я слушат. Вместо да го последва, се отпусна разтреперана на леглото. До слуха й достигна хлопването на входната врата. Обзе я ужасното чувство, че това е краят. Всичко бе свършило! Този епизод от живота й бе приключил. Той си беше отишъл. Сега тя можеше да се върне към незначителния си, приятен и безопасен живот. Нямаше да се налага да мисли за миналото всеки път, когато погледнеше Дру в очите. Нямаше да се притеснява кого — Ейнджъл или сестра й, виждаше той.

Нямаше да чувства топлината на ръцете му, на сладостно притиснатото му тяло в нейното. Никога повече нямаше да преживее рая в обятията му, закриляна и… обичана.

„Няма да плача!“ — обеща си твърдо и запримига, за да задържи напиращата влага под клепачите. Не беше плакала, когато се раздели с Дру преди десет години. Нито когато почина баща й. А после — Ейдин. „Ангелите не плачат!“ — припомни си тя горчиво думите на баща си.

Но сълзите напираха и не можеше да ги спре. Хлиповете й разкъсаха тишината. Притисна юмрук към устните си, опитвайки се напразно да ги задуши. Дълго сдържаните чувства се изливаха в сълзи и през болката усети тяхната пречистваща и целебна сила.

Когато те най-сетне секнаха, Ейнджъл се изправи, спокойна и решителна, отиде в банята, взе душ и се облече. Не можеше да остане в леглото цял ден и да се самосъжалява. Имаше и задължения. Хората разчитаха на нея, мислеше тя, докато разресваше яростно косите си и ги прибираше в обичайния кок. Спря за миг и се вгледа в отражението си. „Защо мислиш, те караше да носиш косите си къси?“

Красивата и интелигентна Ейдин, на която Ан винаги се бе възхищавала до онази съдбовна вечер, беше застанала между нея и любимия й и бе успяла да накара Ан да заживее с чувството за вина.

Слезе долу и направи кафе. Взе чашата и се заразхожда из къщата безцелно, подобно на затворник в килията си. В тази къща, бащината й къща, витаеха хиляди спомени и това бе една от причините да й бъде толкова трудно да я напусне.

„Животът трябва да се изживее!“ — отекнаха в съзнанието й думите на Дру. Най-сетне, объркана и разстроена, взе чантата си и излезе от къщата, побягнала от мислите и спомените.

 

 

— Влез, Ан — покани я Виола Пеклъс, без да се усмихне. — Подранила си. Още никой не е дошъл.

Остъклената врата изскърца и Ан влезе в спретнатата къща на „Ривърсайд Драйв“. Последва Виола във всекидневната и се настани на масленозеления диван. Виола се извини и отиде да приготви чай. Ейнджъл огледа претрупаната стая с нескрито любопитство. Никога не беше идвала тук и не се беше замисляла за живота на дребната сурова женица извън класната стая. Като разглеждаше множеството фотографии в рамки, наредени по бюфетите и раклите, еднаквите бели покривки, подсказващи часове, прекарани в скучно плетене, Ан изведнъж разбра, че Виола Пеклъс е много самотна жена.

Доколкото знаеше, тя нямаше семейство, но ако се съдеше по снимките, някога бе имала. Взе един портрет в позлатена рамка от масичката и се вгледа в младата двойка. Мъжът беше доста по-висок от жената. Черната му коса бе старателно сресана и лъскава. Тъмните му волеви очи гледаха внимателно в обектива. Носеше морска униформа. Беше поставил свойски ръка върху раменете на дамата.

Вниманието на Ан бе привлечено от нея. Бе млада и красива. Усмивка докосваше устните й. Излъчваше някаква възбуда и деликатна тайнственост. Всъщност, разбра Ейнджъл, цялото й същество излъчваше любов…

Вдигна поглед от фотографията и видя, че Виола я наблюдава от другия край на стаята. С изненада забеляза, че скритите зад дебелите стъкла очи са сини. Странно, как никога досега не го беше забелязала. Несъмнено това беше жената от фотографията, но… Ан сведе виновно поглед.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза тя бързо. — Тази снимка ме привлече. Това си ти, нали?

Виола остави подноса, седна и взе фотографията.

— Беше отдавна — каза тя безразлично, вперила поглед в нея.

— Хубава двойка сте — усмихна се Ан. — Кой е той?

— Казваше се Джонатан Уилкърсън. На снимката е на двадесет и една, а аз — само на седемнадесет. Току-що се бяхме оженили.

— Не знаех, че си била омъжена.

— Малко хора знаят — отвърна колебливо Виола, сякаш не беше свикнала да говори за себе си. — Никога няма да забравя деня, когато се срещнахме за първи път. Бе дванадесети август четиридесет и трета. Беше толкова горещо, че над улиците се стелеше мараня. Бях на двора на бащината ми къща и берях рози. Чух някой да си тананика, вдигнах глава и видях Джони. Той се разхождаше безгрижно по алеята, въпреки че светът беше пламнал и скоро щяха да го мобилизират. Помня ослепително бялата униформа на слънчевата светлина и как той замръзна на място, когато ме видя. И двамата бяхме като зашеметени — промълви Виола. — Беше настанен наблизо и още следващата неделя се върна и се оженихме. След месец го изпратиха в Европа и повече не го видях. Никой не знаеше, че се оженихме. Мина доста време, докато разбера, че е бил убит. Писа ми негов приятел. Джони му беше разказал за нас.

— Съжалявам — каза Ан, но не беше сигурна, че репликата й е подходяща.

— Родителите ми така и не разбраха — продължи Виола, без да обръща внимание на думите й. — Запазих моминското си име. Останах в родния дом, докато и двамата не починаха. От Джони не ми остана нищо, освен тази снимка.

„Нищо — помисли си тъжно Ан, — и все пак много.“ Изведнъж в съзнанието й проблесна с ужасяваща яснота мисълта за безкрайните самотни нощи на Виола, невеселите празници, рождените дни, които минаваха като в мъгла с безмилостния ход на времето…

— И ти не се омъжи повторно? — прошепна Ан.

— Не. Не съм и помисляла. Имах спомените и професията си. Нямах нищо против самотата. Струва ми се, че двете си приличаме. И ти имаш развито чувство за миналото, Ан. Радвам се, че си на наша страна.

Ан плъзна поглед по застиналите черти на Виола, набръчканата уста, която никога не се беше усмихвала, дълбоките бръчки на челото, очите, останали без искрици — беше изживяла живота си в името на спомен, който вече нямаше никакво значение.

И докато Ан седеше с чувството, че вижда за първи път Виола, изведнъж съзря себе си след десет, след двадесет, след тридесет години, все по-стара и по-огорчена с всяка измината година, затворничка на едно минало, което бе останало само като мъгляв спомен. „Животът трябва да се изживее!“

Звънецът на вратата прекъсна мислите й. Виола стана, постави снимката на мястото й и се запъти да отвори. Дамите от Историческото дружество се втурнаха, бъбрейки, поздравиха сърдечно Ан и започнаха да се настаняват.

— Момичета, трябва да споделя нещо — обяви гръмогласно Бърнис. — И аз като вас бях смъртен враг на „Ривърсайд Дивелъпмънт“, но трябва да призная, че Дру Мейтланд ме спечели и ме накара да прозра истината. Проектът на компанията е най-доброто за Кросфийлд. Убедена съм в това — облегна се назад и се огледа победоносно.

— На какво се дължи тази промяна? — обърна се Виола към Бърнис. — Ти винаги си имала слабост към красивите мъже.

Виола се наведе да си налее чай, а Бърнис прошепна на седналата до нея Уилма:

— Присмял се хърбел на щърбел!

Виола се изправи с чаша чай в ръка и твърдо заяви:

— Не можем да си позволим да загърбим истината. Кросфийлд винаги е бил приятно, уютно и спокойно градче. „Ривърсайд Дивелъпмънт иска да промени всичко това“.

— Ние оглупяваме от собственото си благодушие — отвърна Бърнис, като взе две сладки от подноса и подаде едната на Уилма. — Ако бяхте опитали да се вслушате в Дру, щяхте да разберете какво предлага. Всичко се променя, момичета. Трябва да внимаваме тези шумни и миризливи заводи, които никнат като гъби, да не ни изтикат, без да се съобразяват с миналото, настоящето или бъдещето. „Ривърсайд Дивелъпмънт“ ще ни предпази от това. Техният проект ще съхрани естествената красота на града и околностите, като същевременно ще го обнови и ще създаде нови работни места. Не е лошо да се позамислиш, Виола. Къщите край „Ривърсайд Драйв“ ще донесат сериозни приходи.

— Нямам намерение да напускам къщата преди смъртта си — отвърна твърдо Виола. — Сигурна съм, че не мислите като Бърнис. Уилма, на какво мнение си?

Уилма се размърда неловко, погледна Ан, после Бърнис.

— Е, всъщност… Искам да кажа, че предложението на Дру има своите преимущества.

Виола я изгледа яростно.

— А останалите? — попита тя хрипливо. Някои от дамите кимнаха. Виола се обърна и погледна Ан. — Надявам се, че не си променила мнението си. Довечера ще се гласува. Разчитам на теб, Ан.

— Дългът на Ан е да представя желанията на болшинството от гражданите на Кросфийлд — заяви твърдо Бърнис. — А не да угажда на една упорита старица.

— Дами, моля! — изправи се Ан и се обърна към събралите се. — Дългът ми като член на градския съвет е да защитавам интересите на Кросфийлд. Уверявам ви, че когато гласувам, ще се ръководя именно от това. А сега ме извинете. Трябва да вървя.

Малко по-късно тя се спусна към реката и седна на брега. Над водата се разстилаше плътна мъгла. Наоколо цареше тишина, прекъсвана понякога от цамбуркането на някоя жаба, многократно усилвано от мократа пелена. Почувства влагата върху лицето и ръцете си и потръпна въпреки горещия следобед. За първи път от години насам се замисли за живота си и неочаквано я обзе тревога. Нищо не оставаше същото — всичко се променяше. Или се движиш напред, или изоставаш. Някои предпочитаха да изостанат. Винаги си бе мислила, че е от тях. Но сега, когато обръщаше поглед назад към дългите самотни години, не можеше да не се запита защо беше допуснала да живее толкова време в сянката на миналото. Отговорът беше съвсем прост. Защото единствено то я свързваше с Дру!

Ала той се беше върнал в живота й и й предлагаше не само настояще, а и бъдеще. Защо се страхуваше да го приеме? Защо се страхуваше да забрави миналото? Ейдин и баща й бяха мъртви. Задълженията й към тях бяха свършили. Сега имаше задължения единствено към себе си. И може би към Дру.

Простата истина беше, че тя се страхуваше да обича Дру, да му се довери отново. Страхуваше се, че може пак да я нарани, ала този страх изведнъж се оказа мъглявина в сравнение с безкрайните години самота, които беше съзряла у Виола. Ако желаеше Дру, трябваше да бъде готова да заплати цената, а цената беше да се откаже от миналото!

Ан се прибра късно следобед. Беше се смрачило рано заради мъглата и газовият фенер в края на алеята се бе запалил автоматично.

Влезе в къщата и запали лампата, за да прогони подранилия мрак. Телефонният секретар светеше. Тръгна към него с надеждата Дру да е оставил съобщение, но когато пусна лентата, чу гласа на Джак. Позвъни първо в дома му, ала там не отговори никой и тя набра номера в службата му. Той веднага вдигна слушалката, сякаш бе чакал позвъняването й.

— Какво, по дяволите, се е случило снощи? — попита я без предисловия.

— Какво имаш предвид? — намръщи се Ан.

— Преди малко тук беше Дру и ми каза, че е прекарал нощта при теб, защото си твърдяла, че някой се е опитал да проникне в дома ти. Вярно ли е?

— Да… Не… Май, че… — отвърна тя, без да дава повече обяснения. — Вероятно съм си въобразила. Няма защо да се безпокоиш.

— Ан, Дру беше в особено състояние. Зададе ми много въпроси за Ейдин.

— Какво за Ейдин?

— Как е умряла. Кога съм я видял за последен път жива. Ан, какво става между вас двамата? Да не си решила да продадеш имението на „Ривърсайд Дивелъпмънт“?

— Да кажем, че обмислям решението си.

— Помислих си… Е… Когато Дру каза, че ще напусне града след общото събрание, предположих…

— Ще напусне града? Така ли каза? — сърцето й се сви.

— Да. Както и това, че ще помоли да изпратят друг човек на неговото място.

— Сигурен ли си? Наистина ли ще си замине? — знаеше, че гласът й издава отчаяние, но не можеше да остави Дру да си замине, преди да му е казала за решението си. — Спомена ли къде отива?

— Не. Защо?

— Трябва да го открия, Джак! Трябва да говоря с него!

— Така ли се получи?

— Да — промълви тя, сякаш го признаваше за първи път и пред себе си.

— След всичко, което ти стори?

— Край на миналото! — при тези думи почувства облекчение. — Не искам да живея повече с него.

— Ще ти бъде трудно да убедиш Дру. Изглеждаше доста съсипан.

— Има начин — заяви тя решително. — Но трябва да ми помогнеш. Моля те за една голяма услуга. Искам да подготвиш за събранието довечера необходимите документи, че дарявам имота си на града, за да бъде използван като парк.

— Шегуваш се!

— Никога не съм била по-сериозна. Това е идеалното решение. Ще го направиш ли?

— Кога е събранието?

— В осем. Знам, че не разполагаш с много време…

— Е, не е кой знае колко — съгласи се Джак, — обаче ще направя каквото трябва.