Аманда Стивънс
Ангелите не плачат (10)

Девета глава

Беше прекалено задушно и тя не можеше да заспи. Раздвижи се неспокойно в леглото и отметна чаршафа. Горещината обаче не беше истинската причина за нейното безсъние. Преследваха я спомените — как Дру я беше прегръщал и целувал и как тя му бе отвръщала. Страдаше от чувството за вина, че желае мъж, за когото няма право даже да мисли.

Но, Господи, желаеше го от толкова време, дори след като бе станал съпруг на сестра й! Цели десет години бе изгаряла от копнеж за допира му…

Скочи от леглото, прекоси стаята и застана пред отворения прозорец. Бризът погали влажните й къдрици. Долови мириса на орлови нокти под прозореца. Плътният сладникав аромат само засили безпокойството й. Погледът й улови далечна светлина в къщата, която бе принадлежала на Мейтландови. Някога това беше знак, че Дру ще я чака край реката…

 

 

Погледна часовника. Минаваше полунощ.

От стария мост той дълго наблюдава светлината, струяща от прозореца на Ан. Няколко пъти дори видя силуета й.

Нощта беше задушна и тежка. В заредения с напрежение въздух витаеше предчувствие за дъжд.

— Ейнджъл… — прошепна Дру с копнеж.

Тя също го желаеше. Прочете го в красивите й зелени очи на магьосница. Ала бе казала, че любовта си е отишла, а топлината и нежността са останали в миналото. Може би беше права. Едва ли можеха да върнат пропуснатото. Но между тях все още клокочеше лава от чувства.

— Грешиш, Ейнджъл — промълви той. — Моментът е подходящ.

Пътеката край реката бе нежно осветена от бледата луна, а ярките до преди малко звезди се бяха притаили зад облаците.

В далечината се обади сова, тревожна и самотна сред плътните сенки на гората. Този вик бе в унисон с настроението на Ан — самотата не беше непозната. Самотата… Тя протягаше хищните си ръце с дълги криви пръсти, понякога я сграбчваше, обсебваше и Ан сякаш се разтваряше, разпадаше, изчезваше… Безмълвните мигове на напразно очакване и нямо отчаяние надничаха от всеки ъгъл, надсмиваха се, а сенките на неразцъфтели удоволствия се сливаха с мрака, за да избледнеят заедно с него и да изчезнат съвсем с пукването на зората.

През последните десет години това се повтаряше почти всяка нощ и Ан осезателно чувстваше самотността си. Желания, видения, несбъднати мечти и болка се смесваха и безсънието я завладяваше…

Но тази нощ… Тази нощ тя разбираше много добре причината за самотата си, съзнаваше ясно защо сънищата й винаги оставаха недосънувани, защо щастието бе като мъглив спомен, разтварящ се във времето…

 

 

Долови уханието на водата. За миг се вгледа в проблясващата на лунна светлина лента на реката. Тръгна към мястото, където някога се бяха срещали с Дру.

Браздящият водата бриз донесе влажен полъх.

Събу сандалите си, седна върху меката трева точно на брега и спусна крака в хладната чиста вода, която сякаш я канеше примамливо да се потопи цялата.

Изхлузи бързо шортите и блузата и ги хвърли на земята. Пристъпи във водата и почувства хладината около глезените, коленете, бедрата… С грациозни движения заплува към средата на реката. Потопи лице във водата, после — косата си. Обърна се по гръб и се взря в кехлибарената луна и причудливите форми на облаците. Зачака.

Щеше ли Дру да дойде?

Нежното докосване на реката изостри чувствеността й. Никога не бе долавяла така осезаемо желанията си — силни и страстни, неподвластни на времето. Притвори очи и очакването я прониза. Тишината разяждаше с безплътни видения нейните мисли. Съмнението се спусна с тежките си криле и повисна неподвижно и застрашително над нея.

Щеше ли Дру да дойде?

И изведнъж го видя. Чакаше я. Копнежът стана още по-неудържим — техният миг беше настъпил.

Като насън бавно заплува към брега. Въздухът докосна първо раменете й, после гърдите, стомаха, бедрата, краката. Всяка частица от тялото й тръпнеше в очакване на онова, което щеше да се случи. Най-после! Излезе бавно от водата и се потопи в изпълнената с копнеж топлина на ръцете му. Той обви раменете й с кърпа и я привлече към себе си.

— Знаех, че ще дойдеш — прошепна тя, трепереща от непреодолима страст.

Обви тила му с ръце и впи жадно устни в неговите. Той изстена от удоволствие и двамата се вкопчиха един в друг — отчаяни, потънали в самозабрава, взимащи и даряващи. Сякаш десетте пропуснати години се сляха в тази целувка. Телата им се притискаха едно към друго, душите им се докоснаха и всичко наоколо се завъртя и изчезна. Останаха само пламтящите им очи, жадните устни и търсещите ръце…

Силата на чувствата накара Дру да загуби самообладание. Тялото й беше гъвкаво и тръпнеше за ласките му, устата й беше топла и търсеща.

— Ейнджъл — промълви той, като се задъхваше и се опитваше да овладее силата, която заплашваше да го разкъса. — Дали да не се върнем вкъщи?

— Не — промълви тя върху устните му. — В съня си винаги съм го преживявала тук.

— Не е сън, мила. Това е действителност. Сигурна ли си, че ме желаеш?

Докосна с длан лицето му, прокара пръсти по устните му. Той хвана ръката й и наведе устни към нея, като я гледаше в очите.

— Не мислиш ли, че чакахме достатъчно? — бе останала без дъх, а сърцето й биеше бясно.

Дру изстена нетърпеливо и покри тила и раменете й с нежни целувки. Ръцете му я притиснаха още по-силно и тя изопна тяло в недвусмислена покана. Той разтвори устните й и мълчаливо отпи от бездната на любовта й.

Нежно го галеше — искаше да се загуби във вълните на обзелата я страст. Пъхна ръце под ризата му и отчаяно се отдаде на усещането от пламналата му кожа. Разбрал желанието й, той отстъпи назад, изхлузи ризата през главата си и я захвърли. После се освободи бързо и от останалите дрехи. Стегнатото му тяло бе толкова мъжествено и привлекателно в своята голота, че Ан притаи дъх.

— Заслужихме го, Ейнджъл — прошепна и я притисна в обятията си.

Зацелува я пламенно, непрестанно мълвейки името й. Телата им бавно се свлякоха върху меката трева. Ан галеше с упоение рамената, гърдите, бедрата му, завладяна от значимостта на мига. Това я накара да се отдръпне и да вдигне поглед към Дру. Той улови топло и успокояващо ръката й и вдигна пръсти към устните й.

— Ш-ш-шт! Не ми бягай! — настоя тихо. Целуна я нежно, въздържано и търпеливо. — Ейнджъл, ела!

— Къде? — прокара пръсти през косата му.

— Ела с мен в рая — гласът му я обгърна като кадифе.

Докосна я бавно и безкрайно нежно, сякаш да й покаже, че няма да тръгне натам без нея. Спусна ръка и потърси най-женственото кътче на тялото й, докато устните и езикът му се плъзгаха около втвърдените зърна на гърдите й. Продължи да я милва, докато почувства, че възбудата й нараства и тя отговаря на движенията на ръката му. Изпепеляващата страст я накара да помисли, че ще умре от желание.

Годините помежду им се стопиха. Целуна я, сякаш й обещаваше повече от рая. Сграбчи ръцете й и ги задържа отстрани, за да успокои движенията й. После я обърна по гръб, надвеси се над нея и целуна корема и бедрата й. Ан изопна тяло безпомощно, изпитвайки болка от непреодолимото желание той да навлезе в нея. А устните му продължаваха да търсят и намериха съкровището, за което копнееха.

Влудяващата ласка продължи мъчително дълго. Изведнъж той обгърна главата й и прошепна:

— Хареса ли ти, скъпа? — устните му погалиха леко нейните.

— О, да, да!

— И това е само началото! — гласът му беше дълбок и чувствен.

Усмихна й се знаещо, нежно, победоносно, като я освободи от всякакви мисли. Тогава много внимателно навлезе в разтапящата се от възбуда сърцевина на женствеността й. За миг остана неподвижен в нея, после започна да се движи бавно, за да удължи удоволствието. Шепнеше името й, целуваше я и я галеше, докато вече и двамата не можеха да издържат повече. Възбудата й нарасна неудържимо, когато той притисна тяло към нейното. И двамата потрепериха от срещналите се в болезнена целувка устни. След това с няколко силни тласъка на тялото си я доведе до екстаз. Последва взрив от радост и блаженство.

Сърцата им биеха бясно, телата им бяха все така слети. Продължаваха да лежат бездиханно, докато накрая не започнаха бавно и с чувство на задоволство да се връщат на земята.

Целунаха се още веднъж, той се отмести и се отпусна до нея. Подпря се на лакът, погледна я възхитено и погали косите й. Тя се усмихна в отговор. Лека въздишка прекъсна тишината.

— Надявам се, че не въздъхна от разочарование — прошепна Дру.

— Имам ли вид на разочарована?

— Не съвсем — погали я по бузата. — Всъщност ти беше неповторима.

Тя улови ръката му и я допря до бузата си.

— Наистина ли? Искам да кажа… — замълча и извърна смутено поглед. — Нямам богат опит… Надявам се да не съм те разочаровала. Толкова исках да ти доставя удоволствие!

— О, мила! — изстена той. — Ако ми беше доставила още малко повече удоволствие, сигурно щях да умра.

Лежаха дълго с преплетени тела и наблюдаваха небето. Ан не си спомняше кога за последен път се е чувствала толкова свободна, необременена от ярост, ревност или чувството за вина. Нямаше нищо по-естествено от това да се люби с него.

Тя жадно вдъхна сладките аромати на реката, унесена от тихото шумолене на листата под поривите на вятъра. От тъмните глъбини на гората отново се обади совата, но крясъкът й този път не я накара да се почувства самотна.

Положи глава на рамото му и се вслуша в равномерните удари на сърцето му. Ръката му я притисна, а устните докоснаха косите й.

— Искам да те попитам нещо.

— Какво? — отвърна тя лениво, без да променя позата си.

— Защо смени името си? — думите му прозвучаха тихо в мрака. — Често съм си задавал този въпрос.

Погали гърдите му с върха на пръстите си.

— Мислех, че не заслужавам името Ейнджъл — Ангел. Бях извършила някои неща, от които се срамувах и които биха разочаровали баща ми. Той винаги бе възлагал на мен големи надежди, а аз не вярвах, че ще мога да ги оправдая.

— Винаги съм смятал, че баща ти постъпваше несправедливо, като те товареше с отговорности, които бяха прекалено тежко бреме за крехките ти рамене. Така и не ти позволи да изживееш детството си — в гласа му прозвуча горчива нотка.

„А Джак, Ейдин и аз си живеехме много добре“ — добави наум смутено. Винаги разчитаха на Ейнджъл да им спести главоболията и вършеха лудориите си, убедени, че тя ще ги измъкне. Никой не я питаше дали беше съгласна с тази роля. Просто го очакваха от нея. Тя беше „Ангелът“.

— Съжалявам — прошепна той развълнувано.

Тя вдигна глава от рамото му и го погледна.

— За какво?

— За това, че сме те накарали да поискаш да се промениш.

— Не беше само заради вас — възпротиви се тя. — Имаше и други неща. Освен това винаги съм мислила, че Ейнджъл е глупаво име за зряла жена.

Той отмести влажните разбъркани къдрици от лицето й.

— Никога не съм познавал човек с по-подходящо име.

— Името ми може и да е било подходящо едно време — отвърна замислено, — но не и сега.

— Да си се променила чак толкова? Не вярвам. Все още си най-красивата и нежна жена, която познавам. В някои отношения може би си различна, ала същността ти е непроменена.

— А ти си съвсем различен — Ан го погледна със замъглени очи. — Толкова си… чувствен.

— Чувствен? — повтори думата, като се намръщи шеговито, разтърси я леко и прогони сериозното им настроение. — А защо не казваш нищо за мъжествеността и невероятния ми сексапил?

— Притежаваш го, разбира се — погали го по стомаха и откри силата на въздействието си, когато усети, че мускулите му се напрягат. — Но ме развълнува именно чувствеността ти.

— Щом искаш чувственост, ще я получиш — увери я той, повдигна я и я издърпа върху себе си, като я накара да почувства какво има предвид. — Ще те оставя този път отгоре, за да разбереш колко либерален мъж съм.

— Твоята просветеност ме смайва — измърмори тя, изпъна се и преплете крака с неговите. Докосна с пръст трапчинката на брадата му, после сведе глава и съвсем леко допря устни до устата му. Изведнъж страстно се впи в нея. Долови дълбокия стон на изненадата му, който я изпълни с радост и самоувереност.

Ръцете й се плъзнаха надолу, пръстите обвиха доказателството за неговото желание и започнаха ритмично да се движат. Задъхано произнесе името й и потопи ръце във водопада на косите й.

— О, Ейнджъл…

Тя вдигна глава, устните й бавно се разтегнаха в блажена усмивка.

— За да разбереш колко либерална жена съм…