Аманда Стивънс
Ангелите не плачат (3)

Втора глава

Ан стоеше на верандата и нощта я обгръщаше в нежната си кадифена прегръдка. Беше се върнала от събранието преди повече от час, но влезе вътре само колкото да свали обувките и чорапите си. Прохладният вятър откъм реката галеше голите й крака и ръце, а вечерта ухаеше омайно.

Долу, при реката, щурците и жабите бяха започнали вечерна серенада. Листата шумоляха и напомняха ромоленето на дъжд, а вятърът донасяше аромата на рози, упойващ и подлудяващ като наркотик. Ан облегна глава на дървения стълб. Запримигва, като се опитваше да спре сълзите, напиращи от нахлулите заедно с лятната вечер спомени. Топлите звездни нощи, проблясващата река, тя и Дру плуват, облени в лунна светлина…

В далечината избоботи кола. Но не отмина разклона за фермата, а светлините на фаровете заподскачаха към къщата по черния път. Тя наблюдаваше как красивият автомобил преодолява последната извивка на тесния път и спира в края на алеята. Шофьорът слезе и започна бавно да се приближава през двора. Чак тогава Ан осъзна, че е притаила дъх.

Дру спря пред стълбите, постави единия си крак на най-долното стъпало и погледите им се срещнаха под лунната светлина. Сребристите лъчи придаваха някаква приказност на мига и го правеха още по-нереален, сякаш бе сън. Едва забележима усмивка се прокрадна върху устните му. Сърцето на Ан се сви.

— Какво правиш тук? — едва изрече тя.

— Нямах възможност да говоря с теб на събранието. Реших да дойда и да ти обясня позицията си.

— Няма нужда. Направи го идеално — каза Ан, като се насили да говори спокойно, макар да не бе много убедителна. — И аз ще се опитам да бъда ясна. Ако си дошъл, за да ми правиш предложение за парцела и къщата, губиш си времето.

— Разбрах — лицето му придоби кисело изражение.

Той се качи още едно стъпало, така че очите им да са на едно ниво. Ан отстъпи назад. Дру спря. За миг застина с впит в нея поглед, а сърцето му лудо заби от близостта й. Тя облегна гръб на стълба на верандата и го изгледа предизвикателно. Голите крака и ръце и разпилените й коси я правеха трогателно нежна и свежа. И толкова недостижима! Поне за него.

„Стой настрана!“ — строго си нареди той. Ан бе като плашлива сърна. Едно погрешно движение от негова страна и тя щеше да изчезне. Завинаги.

— Имаш доста шумна подкрепа. Едва тази вечер разбрах, че предвождаш опозицията.

— Не е така — възрази Ан. — Искам да кажа, че не членувам нито в Историческото дружество, нито в друга организация. Като член на градския съвет обаче, трябва да изслушвам проблемите и желанията на всички граждани, а доста от тях са против проекта.

— А други го поддържат — настоя той. — Като член на съвета трябва да изслушаш и двете страни. Нали така?

— Кой твърди, че не го правя? През изминалите няколко месеца „Ривърсайд“ изприказва много приказки и доста от това, което чух, не ми хареса. Предложението ви ще промени изцяло облика на града, ще го превърне в нещо като речен курорт с куп скъпи жилища върху маломерни парцели. А Кросфийлд е малък град, Дру. Лично аз бих искала да остане такъв.

— Всеки има право на лично мнение. Искам само да ми се даде шанс да опитам да го променя.

— Съмнявам се, че ще успееш — настръхна възмутено тя.

Той се усмихна и отвърна с тих и убедителен глас:

— Искам само да ми дадете обективна възможност — наблегна на думата „обективна“.

— Затова ли би толкова път дотук, и то през нощта? — попита Ан студено. — За да се увериш, че няма да саботирам проекта ти поради лични предубеждения?

— Отчасти — Дру сви рамене. — И защото исках да те видя, да поговорим, може би да улесня и двама ни при нашите бъдещи срещи. А ние ще се срещаме, и то често. Обстоятелствата ни събраха и всеки ще ни наблюдава, ще се вкопчва в най-незначителната проява на враждебност между нас, за да задоволи любопитството си.

— Искаш да кажеш, че се притесняваш от хорските приказки? — попита Ан недоверчиво. — Доколкото си спомням, ти никога не си обръщал внимание какво говорят или мислят другите.

— Това изобщо не е вярно — възрази той, а думите му се сипеха като цветчета на роза в знойния нощен въздух. — Винаги съм ценял мнението ти, Ейнджъл.

Никой не можеше да произнесе детинското й име толкова чувствено. Тази интимност прониза сърцето й. Ан забрави годините и той отново бе Дру, нейната първа любов, съседското момче, което можеше да я върти на малкия си пръст само с една усмивка, с едно докосване или като прошепнеше името й. Обзе я тъга, но тя бе само слабо отражение на болката и разочарованието, които някога бе преживяла заради този мъж.

— Вече никой не ме нарича Ейнджъл. Поне не в мое присъствие.

— Съжалявам. Както се казва, старите навици се изкореняват трудно — той изкачи останалите стъпала и застана до нея, така че да я принуди да го погледне в лицето. — Чух, че си сменила името, си.

„Разбира се, чул си от Ейдин!“ — помисли Ан и я обзе някакво странно чувство.

— Предполагам, че сега си доктор Лоуел.

Тя долови заядливата нотка и неволно отвърна в тон, противно на решението си:

— Не си мой студент, така че и Ан става — помълча, след това добави укорително: — Дочухме страхотни неща за кариерата ти. Май си станал вицепрезидент?

— Един от няколкото — изсмя се Дру иронично. — Постове, които изпълват един мъж със самочувствие, но не и банковата му сметка — с пари.

Шегата му успя да намали малко напрежението. Ан усети как мускулите й бавно започват да се отпускат и си позволи да отвърне на усмивката на Дру.

Тайнствено раздвижване в градината привлече вниманието им. Ан успя да различи тъмния силует на трикраката котка, която дебнеше в края на лехата. Очите й светеха. Тя се хвърли върху някакво създание в тревата и сивата лапа замахна. Измяука разочаровано и изчезна в гъсталака с дебнеща стъпка.

— Без съмнение това е един от твоите невъзможни бездомници — подхвърли Дру закачливо.

— Намерих го преди няколко месеца на магистралата. Беше го блъснала кола и умираше. Доктор Матлок го закърпи колкото можа, но не успя да спаси лапата. Въпреки това котаракът се справя чудесно и с останалите три — отбеляза тя с гордост. — Уотсън е много любопитен. Постоянно скита и си навира носа навсякъде. А и пипето му сече.

— Тогава защо не го кръсти Шерлок Холмс или Зоро? — попита Дру и се засмя непринудено. — Винаги виждаш герои в създания, в които най-малко очаквам.

Тя напразно се опита да отрече, че смехът му докосва някаква струна, скрита дълбоко в нея. Все още бе в състояние да накара дъха й да спре, а ръцете й да затреперят. И преодоляваше с лекота всички прегради, които толкова грижливо бе издигала.

— Вече не — каза тя недоволно. — Отдавна се отказах да търся герои.

След думите й напрежението се върна. Дру настръхна и това потвърди опасенията й.

— Ейндж… Ан, съжалявам за баща ти. За Ейдин също. Исках да поговорим на погребението, но те бяха наобиколили много хора… Не исках да се натрапвам.

— Учудих се, като разбрах, че изобщо си бил там — прониза го тя с поглед.

— Предполагам, че доста хора са били изненадани. Според мен постъпих благоразумно.

— Разбира се. Доколкото си спомням, винаги си се отличавал с благоразумие. Поне що се касаеше до Ейдин.

Той се намръщи и Ан съжали за резките си думи. Бяха изречени спонтанно, породени от чувства, които лесно можеха да се определят. Когато й бяха казали, че Дру е бил на погребението, сърцето й едва не се пръсна. Бе усетила с ужас, че ревността се надига дори в скръбта й. След това беше изпитала неизбежната вина. Тези две чувства се бяха борили в нея дълги години.

— Съжалявам — каза тя бързо. — Не беше уместно.

— Имаш право. — В сините езера на решителния му поглед проблесна нещо мрачно и неразгадаемо.

Някак внезапно я връхлетя усещането, че се е променил. Много. Дори на лунната светлина се виждаше, че бръчките около устата и очите му са по-дълбоки, отколкото й се бе сторило в началото. Придаваха му по-зрял вид, отколкото предполагаха тридесетте му години.

— Много вода изтече — напомни тя тихо не само на него, но и на себе си.

Беше много отдавна. Годините се бяха изнизали и отнели младостта им. Всеки бе вървял по свой собствен път. Времето не спираше, нито забавяше хода си.

— Защо си тук, Дру? Какво искаш от мен?

— Искам доброто ти отношение. Независимо от последствията на проекта за „Ривърсайд“. Може да ти прозвучи странно, ала бих желал да установим нещо като… примирие. И веднъж завинаги да забравим миналото.

Ан откъсна едно цветче от орловите нокти, увили се около дървената решетка. Притвори очи, вдъхна силния аромат и той разбуди закътаните спомени, които занадничаха от скривалищата си.

— Закъснял си.

— Минаха години, Ан. Не мога да повярвам, че още ме мразиш.

— Губиш си времето. Омразата е силно чувство. А аз не изпитвам нищо към теб.

— Затова ли избяга тогава? А сега пак се опитваш да го направиш. От какво се страхуваш?

— Със сигурност не от теб! — отряза тя гневно.

— Тогава защо си тръгна просто така? — попита тихо той. — Без да кажеш къде отиваш, без дори да се сбогуваш?

В първия момент тя помисли, че говори за събранието, но разбра, че има предвид миналото.

— Не мога да повярвам, че ме питаш за това! Много добре знаеш какво ме принуди да си тръгна!

— Никой не те е принуждавал — възрази спокойно, сякаш водеха незначителен спор. — Можеше да останеш и да ми дадеш възможност да измисля нещо.

Смехът й прозвуча глухо и измъчено.

— Ти се ожени, спомняш ли си? Чакаше и дете. Какво можехме да „измислим“?

— Не исках да те нараня.

Ан смачка безмълвно цветчето. Извърна се рязко и го хвърли на земята.

— Беше само една нощ — гласът на Дру бе станал настойчив, като че ли беше решил да говори, независимо дали иска да го изслуша, или не. — Направих ужасна грешка, ала ти не ме остави да ти обясня. Дори не се опита да разбереш.

— За Бога! Какво толкова имаше за разбиране! Ти ме измами! — тя пламна от възмущение.

— А на теб, разбира се, не ти трябваше много време, за да го забравиш! — избухна Дру. Говореше бързо и ядно, като че ли през цялото време едва бе сдържал гнева си.

Ан го погледна обидено, без да пророни дума. И той си въобразява, че знае какво бе преживяла! Болката, самотата, същинския ад! Едва овладя раздразнението си.

— Как смееш да говориш така? — гласът й трепереше, а кокалчетата на стиснатите й юмруци побеляха.

— Истината горчи, нали? — присмя се Дру. — Трябваше да изживея десетте проклети години на прозрение, Ейнджъл. Ти избяга, без да пророниш дума, и какво? Само след шест месеца успя да си намериш друг…

Шамарът прозвуча неочаквано в напрегнатата тишина. Лявата страна на Дру се зачерви, сините му очи помътняха от гняв.

— Изчезвай! — този път думите й прозвучаха категорично, макар че устните й трепереха. Обърна се с гръб към него, за да не види болката, изписана върху лицето й.

Чу, че Дру заслиза по стъпалата. Прекоси двора. Тя хвърли поглед към колата и го видя с ръка на вратата.

— Искам да знам само едно — каза той хладно. — Как можа да простиш на Ейдин, а на мен — не?!

Седна в колата и затръшна вратата. Ан се свлече върху люлката на верандата. Всичко свърши! Можеше да се отпусне. Тук, в нейния малък свят, се намираше в безопасност. Долови цвърченето на щурците, усети тихия нощен вятър върху разгорещеното си лице. Можеше да забрави Дру Мейтланд.

Моторът на колата оживя. Дру форсира двигателя, обърна мощната кола и се понесе бясно по тесния път. Светлината на стоповете се стопи в нощта.

Ан опита да се зарадва на облекчението, което би трябвало да изпитва, но бе твърде объркана. Затвори очи. Когато го видя да прекосява двора, първата й мисъл беше да се затича по стълбите и да се хвърли в обятията му. Каква ужасна грешка щеше да направи! Мъжът, когото някога бе обичала, си бе заминал завинаги. Бе направил своя избор много отдавна и тя се беше научила да живее без него. Поне си мислеше така до момента, в който погледите им се срещнаха отново след дългата раздяла…

— О, Господи! — прошепна дрезгаво и отвори очи.

Защо тя, Ан, не му бе стигнала? Колко пъти си беше задавала този въпрос! И колко пъти си бе давала един и същи жесток отговор! Защото Ейдин беше повече от нея. Нейната близначка приличаше по външност на Ан, но беше самоуверена и знаеше как да използва чара си. Ейдин не се страхуваше да се бори за желаното от нея. А бе пожелала Дру…

Той също бе пожелал Ейдин, напомни си Ан неумолимо. Беше я желал достатъчно силно, за да се люби с нея. Да се ожени за нея. Да остане при нея след загубата на бебето. Три безкрайни години. След това се разделиха.

През следващите седем години Дру само се бе обаждал, въпреки че и двамата бяха свободни. Точно това не можеше да му прости. Бе живяла с надеждата, че Дру Мейтланд ще се върне години наред. И те бяха заседнали като буца в гърлото й, а потокът от спомени я заливаше и давеше…

 

 

— Честит рожден ден, Ейнджъл!

— О, Дру, виж! Падаща звезда! Мислиш ли, че мога да си пожелая нещо и то да се сбъдне?

Ейнджъл се бе настанила върху оградата и гледаше обсипаното със звезди небе. Речният бриз галеше кожата й. Дру я бе прегърнал през кръста. Помилва я нежно по гърба.

— Разбира се. Ангелите се грижат за събратята си, нали?

Тя се наведе рязко и допря устни до неговите. Той веднага отвърна на целувката. За момент Ейнджъл се наслади на обзелото я чувство. След това се отдръпна. Дру въздъхна тежко, после сложи глава върху гърдите й. Тя прекара нежно пръсти през гъстата му коса.

— Толкова ми липсваше! — устните му се плъзнаха по врата й. — Бях отчаян.

Тя се усмихна щастливо и целуна светлите му коси.

— Не можеш да живееш с мен, а и без мен не можеш.

— Това е вярно само наполовина.

— Коя половина? — подразни го Ейнджъл.

— Прекрасно знаеш коя! — притисна я още по-здраво към себе си и устните му потърсиха нейните.

— Дру, моля те — спря го тя, когато устните му се насочиха отново надолу към врата.

— Ейнджъл, толкова силно те желая! — прошепна настойчиво. — Не можем да продължаваме така.

Ейнджъл преглътна надигащия се страх.

— Мислиш ли, че трябва да опитаме отново?

— Не. Мисля, че първо трябва да се оженим — тя го погледна уплашено.

— Но… Все още съществуват старите проблеми, Дру. Ти искаш да живееш в града, а аз — не. Не мога да напусна фермата и баща си. Той има нужда от мен.

— Да, знам — изрече Дру горчиво. — Но не се притеснявай. Няма да застана между теб и семейството ти. Ако трябва да избирам между теб и града, ще предпочета теб. Ще останем тук. След като получа квалификацията си, ще си намеря работа в Кросфийлд. Не искам да чакам със сватбата, Ейнджъл.

Тя изпита смътно безпокойство от настойчивия му тон, ала то бързо се разсея. Та нали бе пожелала Дру Мейтланд от мига, в който го видя!

— Аз също смятам, че не трябва да чакаме. О, Дру, няма да съжаляваш. Ще те направя щастлив! И всичко ще правим заедно.

— Сигурна ли си? Не искам да те насилвам, Ейнджъл — сините му очи заблестяха от радост.

— Винаги съм го искала — засмя, се тя.

Той също се засмя, вдигна я и я завъртя, а когато я пусна, извади една кутийка и й я подаде.

— В такъв случай, по-добре я отвори и виж подаръка си за рождения ден:

— О, Дру! — пое кутията от синьо кадифе и я отвори с трепереща ръка. Красивият диамант заблестя като звездите над тях.

— Прекрасен е! — прошепна тя.

— Не е много голям… — взе пръстена и го постави на пръста й. — Някой ден ще го сменя с по-голям.

— Няма да ти позволя! — извика Ейнджъл, ужасена от тази мисъл. — Никога няма да го сваля. Разбра ли? Никога!

Когато малко след полунощ тя се промъкна на пръсти вкъщи, цареше пълна тишина. Изкачи се по стълбите, като внимаваше къде стъпва, за да избегне издайническото скърцане. Мина незабелязано покрай стаята на баща си и стигна до нейната. Спря. Тънък лъч светлина се процеждаше под вратата на Ейдин. Ейнджъл вдигна ръка срещу леещата се през прозореца лунна светлина. Диамантът сякаш й намигна. Трябваше да каже на някого. Знаеше, че няма да издържи до сутринта. Почука тихо на вратата на сестра си.

— Ейдин? — бравата изщрака. — Спиш ли?

— Да — гласът на сестра й прозвуча подозрително глухо.

Ейнджъл отвори вратата и влезе. Сестра й лежеше на една страна, със свити колене, притиснати към гърдите. Върху челото й бе поставена мокра кърпа.

— Да не си болна? — попита разтревожено Ейнджъл. — Какво ти е?

— Не знам. Просто не се чувствам добре — измърмори Ейдин и се обърна по гръб. — Няма значение, какво искаш?

Ейнджъл не успя да скрие усмивката си. Седна на ръба на леглото и протегна ръка.

— Ейдин, имам невероятна новина. Виж! Дру и аз се сгодихме!

Ейдин се обърна бавно към нея и впи поглед в ръката й. Изведнъж лицето й се сгърчи до неузнаваемост. После рязко извърна глава.

— Ейдин, какво ти става? — сестра й зарида още по-силно. Ейнджъл почувства, че я обзема паника, стана и затвори вратата. Върна се до леглото. — Ейдин, по-добре ми кажи какво има.

— Бременна съм…

Отначало Ейнджъл помисли, че не е чула добре. Въздъхна тежко. Колената й омекнаха и тя се отпусна на леглото.

— Сигурна ли си?

— Не съм ходила на лекар, но… Да, сигурна съм — Ейдин спря да плаче, но в гласа й все още се долавяха истерични нотки.

— От кого е?

За първи път, откакто Ейнджъл бе стъпила в стаята, Ейдин я погледна в очите.

— От Дру.

Ейнджъл застина. Сърцето й спря да бие и я прониза страх, който започна бавно да изпълва вените й с болезнен хлад. Изтръпнала, гледаше невярващо Ейдин и се мъчеше да си поеме глътка въздух.

— Лъжеш! — изтръгна се най-сетне от гърдите й стон. — Как посмя да го кажеш? Защо си толкова жестока?

— Не лъжа! — ядоса се Ейдин.

— Как можа да ми причиниш такава мъка? — изкрещя Ейнджъл, скочи от леглото и се обърна към вратата. Не можеше да гледа сестра си. Не можеше да понесе мисълта, че има дори нищожна вероятност тя да казва истината.

— Ти скъса с него преди два месеца. Каза, че всичко е свършило — заяви Ейдин спокойно. В гласа й прозвуча обичайната й самоувереност. — Не мислех, че ще се съберете отново. Това между нас стана случайно.

На Ейнджъл й се прииска да удря облятото в сълзи лице на сестра си, докато я накара да признае, че лъже. А ако не лъжеше?

— Не ти вярвам — прошепна отчаяно. — И никога няма да ти простя, Ейдин!

Извърна се и побягна от стаята. Сърцето й биеше до пръсване. Коленете й трепереха. Виеше й се свят. Облегна се на стената. Затвори очи, за да прогони страха. Малко по-късно прескочи оградата, която делеше къщата на семейство Лоуел от тази на Мейтландови. Спря се и погледна към отворения прозорец на Дру. Все още светеше. Вцепенена, наблюдава дълго как той крачи назад-напред в стаята.

— Дру! — повика го най-накрая тихо. Спалнята на родителите му беше от другата страна на къщата. — Дру!

Той се показа на прозореца.

— Ейнджъл? Какво правиш тук?

— Трябва да говоря с теб. Незабавно.

Нещо в гласа й явно го разтревожи.

— Ей сега идвам.

— Вярно ли е? — попита тя, когато застанаха един срещу друг.

— За какво говориш?

Прочете истината в очите му.

— Ти и Ейдин. Вярно ли е? — повтори Ан. Обърна се, за да не гледа ужасеното му лице. — Няма значение. Ти току-що ми отговори — свали пръстена от ръката си и го запрати към него. За миг той проблесна на лунната светлина като падаща звезда, преди да изгори за миг и да умре.

Ейнджъл се опита да побегне, но Дру я сграбчи за раменете и насила я обърна към себе си.

— Ейнджъл, чакай! Моля те, нека ти обясня. Не е това, което си мислиш. Беше само една нощ и…

— За да направиш бебе, Дру, една нощ е достатъчна! — дори в мрака успя да види, че той пребледнява.

— О, не, Господи! Само това не!

— О, да, Господи! — подигра се тя, издърпа се и побягна към къщи.

Цялата къща светеше. „Ейдин вече е съобщила новината!“ — предположи гневно Ейнджъл. Влезе и за миг се спря на прага на бащиния си кабинет. Адам Лоуел бе отпуснал уморено глава върху облегалката на кожения стол. Изглеждаше с десет години по-стар. Чаша с уиски стоеше недокосната на писалището пред него. Сигурно някое неволно движение на Ейнджъл привлече вниманието му. Той вдигна поглед. В същия миг се изправи и разтвори ръце. Тя се хвърли в обятията му.

Постояха така известно време. Откакто майка й бе починала, Ейнджъл за първи път плачеше в обятията му. Той я притискаше и галеше косите й, а след това нежно я отстрани.

— Не е време за сълзи, скъпа. Сега трябва да гледаш напред, в бъдещето. Сестра ти има нужда от теб.

— Как можеш да кажеш такова нещо? След всичко, което тя ми причини! — Ейнджъл се отдръпна от него.

— Стореното — сторено — отвърна Адам спокойно. — Винаги съм смятал, че вие с Дру не сте един за друг. Очаквах, че той ще разбие сърцето ти. Сега Ейдин има нужда от него. Не им пречи, Ейнджъл.

Не можеше да повярва на ушите си. Тя и Дру бяха неразделни, откакто се срещнаха преди четири години. Ейнджъл бе само на четиринайсет, а той — на шестнайсет, но още тогава разбираха, че чувствата им са необичайно дълбоки. Как баща й можеше дори само да предположи, че пречи на Ейдин? Винаги Ейдин!

Адам не отстъпи. Спокойно и нежно, но непоколебимо, той изтъкна колко трудно ще бъде на сестра й, ако роди детето неомъжена. В малък град като Кросфийлд едно извънбрачно дете би било позорно петно завинаги. Хорските приказки щели да съсипят живота на Ейдин.

„А моят живот?! — идеше й да изкрещи. — Какво ще стане с мен?“ Предварително знаеше отговора на баща си. Ейнджъл бе по-благоразумната, по-интелигентната. Винаги е била добра дъщеря и сестра. Винаги е знаела какво да направи и как да постъпи. След време щеше да забрави Дру и да срещне друг…

Ейнджъл избяга от кабинета на баща си, изтича нагоре по стълбите и тръшна вратата на стаята си. Чу, че телефонът иззвъня и че някой го вдигна. Сгуши се под завивките. Почувства се съсипана, излъгана и съвсем самотна.

— Ейнджъл? Ейнджъл, отвори ми!

Чуваше как Ейдин я вика и тропа по заключената врата.

— Ейнджъл, моля те, пусни ме да вляза!

— Махай се, Ейдин!

— Съжалявам, Ейнджъл. Извинявай, че те нараних. Стана…

— Млъкни! — Ейнджъл не осъзнаваше, че крещи. — Млъкни, Ейдин! Не искам да слушам как е станало! Не искам никога повече да разговарям с теб! Не искам да те виждам! Разбра ли ме? Мразя те! Бих искала да умреш!

Ейнджъл се зави презглава и опита да се скрие от света. Блъскането по вратата затихна. Когато чу Дру да я вика настоятелно отдолу под прозореца, не му отговори.

На следващия ден Ейнджъл напусна града. Баща й я изпрати за известно време на гости при един приятел в Лос Анжелис. След няколко седмици тя реши да се запише в местния университет. В крайна сметка щеше да защити дисертация и да си осигури място като преподавател в катедрата по история. Там бе останала осем дълги години, докато баща й, преди да умре, не я помоли да се прибере вкъщи. Дори тогава, последните му мисли бяха за Ейдин.

— Оставям фермата на теб, Ейнджъл. Ейдин би продала земята и би пропиляла парите. Знам, че мога да разчитам на теб. Това място е всичко, което ние с майка ти сме притежавали, всичко, за което сме се трудили. Преди да умре й обещах, че ще завещая земята на вас. Разчитам на теб, че тя ще остане в семейството. С попечителството на Джак и земята в твои ръце мога да умра спокойно със съзнанието, че Ейдин ще бъде осигурена за цял живот. Знам, че между вас двете още съществува неприязън. Но тя ти е сестра. Няма по-здрава връзка от тази. Искам да й простиш… И да останеш тук, у дома… Обещай ми!

Лежеше блед и изнемощял, като държеше ръката й, и Ан даде обещание да изпълни молбата му. Така тя се завърна у дома и разбра, че всичко, което насила бе променила в себе си, е било само привидно. Все още си бе Ейнджъл Лоуел. Смяната на името не означаваше нищо. Бе изпълнила едно от обещанията си. Беше запазила земята. Не бе толкова лесно обаче да прости на Ейдин. Господи, наистина бе опитала!

 

 

— Грешиш, Дру — прошепна Ан в тихата нощ. Не бе простила на Ейдин, а сега вече бе късно. Нещо повече, писмото, което й бе оставила Ейдин в нощта преди смъртта си, беше доказателство, че все още искаше да се сдобрят.

„Бих искала да умреш!“ — преследваха я собствените й думи на омраза, откакто бе станала злополуката със сестра й.

Сега Дру бе тук. Някога й бе отнел почти всичко, а сега се бе върнал, за да се опита да й отнеме дома, да я накара да наруши обещанието, което бе дала на умиращия си баща.

Ан избърса стичащите се по бузите й сълзи. Чу гласа на баща си: „Хайде, не плачи! Откога Ангелите плачат?“

Откакто бе срещнала Дру Мейтланд.