Аманда Стивънс
Ангелите не плачат (14)

Тринадесета глава

Ейнджъл погледна часовника — оставаше й време само да отскочи до Джак за документите, преди да започне събранието.

Внезапно лампата премигна и загасна. Ан въздъхна нетърпеливо и опипом стигна до нощната лампа, за да запали нея. Нищо. Токът беше спрял.

— Страхотно — измърмори тя, като се опитваше да свикне с тъмнината. Мъглата изцяло закриваше луната. В стаята беше тъмно като в рог. Намери свещ и кибрит. Фитилът изпращя и пламна, отпращайки черните сенки в ъгъла. Ан остави свещта върху тоалетната масичка и вдигна слушалката, за да се обади в електрическата компания. Но линията беше прекъсната.

Някакъв шум я стресна и тя застина от страх, като се ослушваше напрегнато. Ето пак! Приглушено шумолене, сякаш някой се движеше из къщата. Изведнъж я разтърси необяснимо предчувствие за нещо злокобно.

Вдигна свещта и нерешително прекоси стаята. Отвори вратата и пантите изскърцаха зловещо. Спря се, вдигна свещта нагоре и се взря към коридора. Цареше тишина. Шумоленето бе изчезнало. Вероятно клоните на дърветата се блъскат в прозореца, реши Ан, докато опитваше да се отърси от мрачното предчувствие. Ала опасността обгръщаше като тежка черна мантия раменете и.

Погледът й се насочи към стаята на Ейдин. В този миг оттам отново се разнесе неясният шум. В първия миг тя понечи да избяга, но се побоя, че виденията ще хукнат след нея. Пристъпи към стаята на Ейдин и натисна бравата. Вратата се отвори безшумно. Ейнджъл стискаше здраво свещта. Отсреща нещо се размърда — сякаш случаен порив на вятъра раздвижи въздуха, оставяйки след себе си познат екзотичен аромат.

— Ейдин? — прошепна тя със свито от ужас гърло.

Неясната сянка отново помръдна. Ан впи поглед в ъгъла, където беше леглото на сестра й. Силуетът бавно изплува от мрака. Светлината на свещта докосна познатите черти…

 

 

Дру хвърли поглед към часовника и паркира пред кантората на Джак. След петнадесет минути трябваше да бъде на предварителната среща с кмета, но откри, че е забравил дипломатическото си куфарче при Джак, а в него имаше документи, които трябваше да вземе със себе си в Далас. Документите щяха да са необходими на заместника му. Отвори вратата и слезе от колата.

След като бе напуснал Ан, му бе хрумнала извратената мисъл да купи целия проклет град, да го срине и да унищожи удобното й скривалище. Защото фермата, градът, работата бяха за нея убежище, от което само да наблюдава света. Той разбираше, че въпреки силното си желание, няма да успее да я измъкне от лапите на миналото. Тя трябваше сама да го пожелае.

Това беше и причината и за неговото решение да се върне в Далас тази вечер. Искаше да съобщи на шефовете си, че се оттегля от проекта. Какъвто и да беше резултатът от събранието, той не искаше да участва. Не искаше нещо да повлияе на решението й. Единствената му надежда бе Ейнджъл да му даде още една възможност.

Никога не я беше виждал толкова ядосана, но как можеше да й се сърди? Сигурно е изглеждал като истински подлец, докато говореше срещу Ейдин и се опитваше да замаже собственото си предателство. Не бе имал намерение да й разказва за Ейдин. Не искаше Ейнджъл да разбере истината, но беше толкова отчаян! А сега я беше отблъснал завинаги!

Когато Дру почука на стъклената врата, Кейт, секретарката на Джак, вдигна поглед и се усмихна. Стана и му отвори.

— Какво правиш тук толкова късно? — подхвърли Дру.

— В последния момент изникна нещо спешно. Джак отиде да потърси нещо за вечеря.

— Оставих куфарчето си в кабинета му. Мога ли да го взема?

— Разбира се. Сега ще ти отключа. Джак умира да се заключва.

— Сигурен съм, че клиентите му оценяват жеста — усмихна й се с благодарност, влезе в кабинета на Джак и щракна лампата. — Мога ли да използвам телефона?

— Разбира се — увери го Кейт и затвори вратата след себе си.

Куфарчето беше там, където го бе оставил. Взе го и седна на края на бюрото, за да се обади по телефона. Когато свърши разговора с кмета Сайкс, вече закъсняваше с повече от пет минути. Изруга тихо и скочи, като здраво стискаше куфарчето си. Ала, без да иска, закачи с края му някаква кожена папка и я събори на пода. Тя се разтвори, а съдържанието й се разпиля.

— По дяволите! — наведе се, събра листата и тъкмо понечи да ги прибере в папката, когато от нея се изхлузи някакъв плик. Отново изруга и го вдигна. Точно се канеше да го пъхне обратно, когато го погледна и замръзна. Дори и насън би разпознал почерка. След развода с Ейдин той ненавиждаше да преглежда пощата си от страх да не види почерка й, който означаваше нова заплаха, ново обещание, нова молба.

Пощенската марка бе замазана. Писмото вероятно бе от преди няколко години, но нещо накара Дру да застане нащрек. Може би сънят на Ан бе съживил спомена му за последната заплаха на Ейдин: „Само се доближи към Ейнджъл и ще съжаляваш! И за нея няма да има живот!“

Той несръчно извади листа от плика, разгърна го и прочете написаното с ужасното предчувствие за опасност.

„Скъпи Джаки,

Пиша ти с молба, на която не можеш да откажеш…“

„О, Господи!“ — пое въздух Дру, дочитайки писмото с погнуса. Сега всичко си идваше на мястото — изстрелите в гората, непознатият в дома на Ан. Миналото бе по-страшно, отколкото си бе представял! Но докато губеше време да спори с нея, животът й бе в опасност! Скочи и грабна телефона.

— Дойде ли Ан? — почти изкрещя Дру, когато някой от членовете на градския съвет най-сетне вдигна слушалката.

— Не още. Ти ли си, Дру? Къде се мотаете и двамата?

Той затвори и бързо набра номера на Ан. Изчака да иззвъни десетина пъти и затвори. Блъсна вратата на кабинета и излезе. Кейт го изгледа учудено.

— Позвъни на шерифа Хейдън и му кажи, че го чакам у Ан Лоуел! — изкрещя Дру и изхвърча навън.

Когато озадачената Кейт вдигна слушалката, той вече изкарваше колата от паркинга. В кабинета на Джак един порив на вятъра подхвана писмото на Ейдин. За миг листа увисна във въздуха. После бавно закръжи към пода…

 

 

Ейнджъл беше замръзнала на прага на спалнята на сестра си. Викът й беше заседнал в гърлото.

— Какво става, Ан? — попита братовчед й Джак и гласът му прозвуча едновременно близък и чужд, пропит с тъмни скрити чувства. — Сякаш си видяла призрак!

За миг тя изпита облекчение.

— Джак? Какво се опитваш да направиш? Да ме изплашиш до смърт ли? Какво търсиш тук?

Той се приближи бавно към тоалетната масичка на Ейдин. Взе кристалната кутия за бижута, изобразяваща лебед, и вглъбено я заразглежда.

— Цял ден мислих за Ейдин — лицето му тънеше в сянка, но когато вдигна поглед, Ан забеляза в него съжаление. Съжаление и нещо друго, което можеше да бъде състрадание.

— Какво търсиш тук? — повтори тя въпроса си, като опитваше да прогони безпокойството. — Донесе ли документите?

— Документите?!

Ан впи поглед в него и образът му затанцува в огледалото от играта на пламъка и сенките. Тя почувства как по кожата й пролази мраз и докосна душата й. Обзе я ужас.

„Бореше се с някого, който искаше да я убие. Почувства тежестта на водата, която се затвори над главата й, а нечии ръце я дърпаха все по-надолу. Опитваше се да изплува, като се задъхваше и забиваше нокти в безмилостните ръце. За миг въздухът докосна лицето й и нахлу в дробовете й. Лунната светлина озари познатото лице… После тя отново потъна и светлината започна да се отдалечава…“

Лицето на Джак изплува пред нея. Той втренчено я гледаше и продължаваше да държи кристалния лебед. Бавно тръгна към нея, като прехвърли стъклената фигура в другата си ръка сякаш да провери теглото й.

„Бягай, Ейнджъл!“ — Не се замисли откъде дойде безмълвната заповед. Обърна се и се понесе към стълбите. Беше вече на площадката, когато ръката на Джак я сграбчи. Ан се извърна рязко и двамата загубиха равновесие. Свещта излетя от ръката й и двамата се претърколиха в непрогледния мрак. Ан чу приглушения удар на лебеда върху дебелия килим до главата си. В този миг Джак се озова над нея, притисна я с тялото си и сключи пръсти около шията й.

— Не ме принуждавай да го направя така! — изсъска той, когато ноктите й се забиха в ръцете му. — Не ме карай да го направя… брутално.

— Защо? — едва промълви тя, а ноктите й продължаваха да се забиват в плътта му. Съзнанието й отказваше да приеме истината, дори когато усети, че ръцете му се затягат около врата й. — Защо я уби?!

Не можеше да види неговото лице, но в гласа му прозвуча същото съжаление, което беше забелязала и в погледа му. Тогава разбра. Той съжаляваше, ала въпреки това се готвеше да убие и нея! Хватката му леко се разхлаби.

— Мислех, че ще бъде много лесно да те убедя да продадеш имота и да взема парите. Ти така и не се сети за наследството си, обаче Ейдин се сети. Не е ли смешно? Чичо Адам ми повери управлението на твоите пари и тези на Ейдин, защото не й вярваше. А тя не вярваше на мен. Разбира се, нуждаеше се от парите. Тогава разбра, че ги бях пропилял.

Ейнджъл лежеше безмълвно и очакваше пръстите да се разхлабят още малко. Отпусна ръце от двете си страни.

— Тя ме шантажираше, Ан. Беше разбрала, че съм прахосал наследството и ме заплашваше със затвор, ако не й възстановя дяла с лихвите. Не можех да намеря толкова пари. Не можех и да отида в затвора. Нямаше да издържа нито ден там. Какво ми оставаше? Трябваше да избирам между себе си и нея.

Въпреки тъмнината тя почувства, че я гледа и разбра мислите му. Сега също трябваше да избира — между себе си и нея.

— Можеше да потърсиш помощ от мен — прошепна тя отчаяно.

— Трябваха ми пари, а не акъл — ядоса се Джак. — Щеше да ме заплюеш, без да ти мигне окото. Затова реших да ти взема страха, за да продадеш земята. Почти успях. Снощи се изплаши, нали? Но не съм очаквал, че ще решиш да я подариш. Господи, Ан, какво си мислеше? Този имот е цяло състояние…

Докато й говореше, Ейнджъл разбра, че той се опитва да отложи неизбежното. Не я убиваше за удоволствие. Напротив. Бе сигурна, че изпитва към нея добри чувства. Ала Джак държеше най-много на себе си. Защо не го бе разбрала по-рано? Плъзна предпазливо ръка по килима, като се опитваше сляпо да намери някакво оръжие. Докоснаха нещо хладно и твърдо — кристалния лебед. Гърлото й се сви, пръстите й обвиха кристала.

— Не мога повече да чакам, Ан — каза той тъжно. — Кейт ме очаква в кантората. Ще ми направиш ли една услуга? Ще си затвориш ли очите?

Ан замахна. Мракът направи атаката й още по-неочаквана. Джак не успя дори да гъкне и лебедът се впи в слепоочието му. Той изстена от болка, свлече се настрани и пръстите му освободиха шията й.

Ан запълзя, като се опитваше да се изправи. Сграбчи парапета и се заслиза надолу по стълбите. Въздухът се изпълни с дим. Тя помисли, че свещта тлее някъде, но нямаше време да я търси. Трябваше веднага да напусне къщата!

Долови шум зад гърба си и Джак я сграбчи за китката. Ейнджъл го изрита, а той изруга и я пусна. Ала тя загуби равновесие и безпомощно размаха ръце. После се свлече по стълбите.

Когато най-после успя да се изправи, се стрелна през коридора и блъсна тежката дървена врата. После, ужасена и задъхана, побягна в нощта.

Колата й беше на алеята, но ключовете бяха горе в чантата й! Спусна се към колата на Джак, отвори вратата и трескаво заопипва стартера. Нямаше ключове!

Поколеба се между възможността да тича към магистралата, за да спре някоя кола, или да прекоси моста към имението на Сам Маколи. Беше сигурна обаче, че Джак ще я причака на пътя за магистралата. С инстинкта на преследвано животно Ан се обърна и се втурна към реката. Мъглата ставаше по-гъста. От водата се извиваха сиви облаци пара, които скриваха края на стръмнината. Като пълзеше и се подхлъзваше по билото на покрития с мъх бряг, тя следваше течението на придошлата от дъжда река. Имението на Сам Маколи се намираше точно от отсрещната страна. Ако успееше да премине моста, щеше да намери помощ…

И изведнъж опасността се появи отново, надвисна над нея, изплува от потъналата в мъгла река. Застина в ужас, вслушана в шумовете на нощта. Дали Джак не я дебнеше някъде?

— Имаш само две възможности, Ан! — призрачният глас се донесе от мъглата и я накара да настръхне. Беше се досетил кой път ще поеме и я бе последвал. Тя опита да определи посоката.

— Можеш да прекосиш моста или да се върнеш. Кой път ще избереш?

С треперещи крака тя пое по кошмарния път към моста. Когато стъпи на него, дървените дъски изстенаха. Кръвта пулсираше в слепоочията й. Пристъпи напред и почувства, че дъските под краката й поддават. Отстъпи.

— Няма да можеш да минеш, Ан. Винаги си изпитвала ужас от този мост. Върни се. Ще бъде много по-лесно. Защо се мъчиш?

Изненада я спокойният му тон — сякаш разговаряше със своенравно дете. Направи още една крачка. Там дървото беше здраво. Пое дълбоко въздух и продължи. Стъпка по стъпка, заповяда си тя твърдо. Нямаше да слуша хипнотизиращия глас, който идваше някъде зад нея. Искаше да се съсредоточи върху всяка своя крачка. Беше изминала половината път, когато мостът под краката й изчезна. Ейнджъл полетя с вик надолу към бълбукащата неспокойна вода…

 

 

Дру пое по магистралата към фермата, като ругаеше мъглата и лошата видимост. О, Господи, защо не се беше сетил по-рано? Бе живял достатъчно дълго с Ейдин, за да забележи отчаянието й. А може би той просто не искаше да повярва, че всичко щеше да се случи отново.

Ако беше по-внимателен, щеше да открие всички признаци — настойчивостта на Джак братовчедка му да продаде имението, страстта му към хазарта. На пръв поглед всичко изглеждаше невинно, но Дру трябваше да забележи тъмните сили, които владееха Джак!

„Трябваше, но не забелязах!“ — помисли Дру и стисна по-здраво волана. Ами ако беше късно да го спре? Ако…

„Не мисли за това! — заповяда си той. — Остават само няколко мили. Съсредоточи се върху пътя!“ Не можеше обаче да не мисли за писмото на Ейдин. Тя бе разбрала, че Джак е проиграл наследството им и го шантажираше. Заплашваше го, че ако не върне парите, и то с лихвите, ще го прати в затвора. Беше му предложила да се срещнат в Мексико в деня, преди да изчезне. Не беше трудно да си представи последвалия сценарий — Джак е отстранил Ейдин, а сега искаше да убие и Ейнджъл, за да получи всичко.

Зави към фермата и лудо се понесе по тесния път. Нямаше почти никаква видимост, но когато навлезе в последния завой, мъглата призрачно засия.

— О, Господи! — спря рязко и впери невярващ поглед през предното стъкло. От прозорците на къщата се виеха пламъци. Той изскочи от колата и видя спрелите на алеята коли на Ан и Джак. Затича се към огнения ад, горещината го блъсна в лицето. Вече бе пред вратата, готов да се хвърли в огъня, когато някакъв вик в далечината проряза мрака. Втурна се към вика, като с всяка крачка отправяше мълчалива молитва.

 

 

Обезумялата Ан беше впила пръсти в прогизналата дъска на моста. Тя мръзнеше, увиснала на несигурната си опора, и чувстваше върху краката и дрехите си пръските на забързалата се река при сблъсъка й със скалите.

— Падна ли, Ан?

Гласът на Джак я обгърна, тъмен и коварен като нощта. До този момент я бе крила гъстата мъгла, обаче викът беше издал местонахождението й. В края на моста мъглата се раздвижи — Джак бе тръгнал към нея.

Ан изстена от страх и затвори очи. Всеки миг бе агония, но тя продължаваше да се бори. Внезапно друг глас разкъса мрака:

— Ейнджъл! Къде си?

Позна Дру и изхлипа. После дълбоко пое въздух събра сили и извика:

— Дру!

Ревът на реката погълна вика. Джак обаче я чу. Порив на вятъра прогони мъглата от моста и тя го видя. За миг погледите им се срещнаха и той бавно пристъпи към нея. Пръстите й се хлъзнаха по ръба.

— Недей, Джак! — Извика Дру от края на мост. — Намерих писмото — втурна се напред, като прескачаше счупените дъски. — Знам всичко!

За миг Джак спря нерешително. Дру бързо скъся ваше разстоянието между тях. Джак гледаше ту Ан, ту Дру, сякаш преценяваше шансовете си. Неочаквано се усмихна.

— Никога не ми е вървяло. Ако искаш, вярвай, но ми олекна.

Направи рязко движение, стрелна се край Ейнджъл и мъглата го погълна. Шумът от стъпките му заглъхна, отстъпил място на стенанието на прогнилите дъски, счупили се от тежестта му. За частица от секундата всичко замлъкна, а после ужасеният вик на Джак раздра нощта и тялото му полетя към очакващите го долу остри скали.

Дру коленичи до Ан. Силните му ръце обхванаха китките й.

— Държа те здраво. Пусни се и ще те изтегля.

Пръстите й се бяха впили в дървото. Тя погледи към кипящата бездна под себе си.

— Не мога…

— Ейнджъл, довери ми се!

Ан затвори очи и отпусна пръсти. Само след секунда той я притисна толкова силно към себе си, че тя едва пое дъх. Опита се да го отблъсне и да се доближи до парапета.

— Джак… — промълви отчаяно.

— Недей! — хвана я здраво за ръцете. — Не гледай! Нищо не можем да направим.

Тя се притисна към него, сякаш търсеше опора, и той я целуна.

— Обичам те… Обичам те. Обичам те! — прошепна Ейнджъл.

Дру я вдигна и я понесе през моста към безопасния бряг.

— Казах ти никога повече да не минаваш по моста — напомни му със слаб глас, все така притисната към топлото му тяло.

— Това беше най-прекият път към теб, Ейнджъл.

— Рискува живота си, за да спасиш моя…

— Животът ми нямаше да струва и пет пари без теб — целуна я отново, този път нежно, а тя облегна глава на рамото му и усети как неговата сила я изпълва.

Вятърът се усили и помете мъглата. Хоризонтът на запад неочаквано се изпълни със светлини и шум. Оранжев облак се вдигна към небето. Изпищяха сирени. Ан опита да се освободи от прегръдката на Дру, ала той я притисна още по-силно.

— О, Господи! — възкликна тя, когато осъзна ситуацията. — Къщата гори! — с неочаквана решителност се откъсна от него и хукна по пътеката с несигурни крачки, а той я последва, като от време на време я подкрепяше да не падне.

Ан изскочи от гората в мига, в който покривът рухна и огнените езици се издигнаха към небето, напомняйки изригването на вулкан. Бяха пристигнали две пожарникарски коли, а десетина души се суетяха на двора и се опитваха да загасят пожара. Огънят обаче беше неукротим, рушеше стени, изгаряше всичко, докато накрая останаха само димящите спомени…

Като насън Ейнджъл наблюдаваше как рухват и последните останки от миналото. От гората се измъкна сивата котка и закуцука към Ан на три лапи. Зелените й очи изразяваха любопитство. Ейнджъл се свлече на земята, погали меката козина и започна да говори на Уотсън тихо и нежно, докато миналото се превръщаше в пепел. Осъзна, че Дру не е до нея, едва когато го видя да разговаря с шерифа.

Щом се върна при нея, тя попита:

— Джак…

— Ще организират спасителна акция — сви рамене Дру. — До сутринта не може да се направи кой знае колко. Съжалявам, Ан. Съжалявам за всичко.

— Нищо не изпитвам — каза тя сковано и обгърна с ръце гърдите си, сякаш искаше да се увери, че още е жива. — Всичко свърши, а аз не изпитвам нищо.

— Още си в шок.

— Не вярвах в това, в което трябваше. Не вярвах на тези, на които трябваше. През цялото време съм се лутала — хвърли последен поглед към димящите развалини и се обърна към Дру. В отблясъците на умиращите пламъци съзря дълбоките бръчки от преживяното върху лицето му. Бе пребит от умора, но очите му бяха топли и изпълнени с надежда, копнеж и любов. Много любов!

— Заведи ме у дома, Дру — настоя Ан шепнешком. — Искам да се прибера у дома.

Той разтвори ръце и тя се хвърли в обятията му.