Аманда Стивънс
Ангелите не плачат (11)

Десета глава

— Няма ли да ме поканиш да прекарам остатъка от нощта при теб? — попита Дру с известна надежда, докато седеше на земята и завързваше връзките на обувките си.

Ан се наведе и го целуна по косата.

— Нека не избързваме. Вечерта беше вълнуваща. Още не мога да повярвам в това, което се случи. През всичките тези години изпитвах противоречиви чувства към теб, а сега… — сви безпомощно рамене. Нахлузи сандалите си и понечи да ги закопчее, но той внимателно отстрани ръката й. Умело се справи със закопчалките и плъзна ръка нагоре, като обви коляното й.

— Да не искаш да кажеш, че още ме мразиш? — попита я тихо.

Тя неволно потръпна при допира му. Сведе поглед към него и в очите й прочете объркване.

— Никога не съм те мразила, Дру, макар да положих сериозни усилия да повярвам, че те мразя. Разбираш ли, това беше част от проблема ми. Винаги съм се чувствала виновна, че те желаех, когато принадлежеше на Ейдин.

— Никога не съм принадлежал на Ейдин — дръпна рязко ръката си. Изправи се и я погледна така, сякаш очакваше нейното обвинение. — Само на теб!

— Но се ожени за нея!

— Защото мислех, че съм те загубил завинаги — каза той с неочаквано раздразнение. — Обясних ти всичко и мислех, че си ме разбрала. А ти замина. Избяга. Нямах представа къде си, а Ейдин… Е, Ейдин си беше Ейдин. Убеди ме, че носи моето дете. Бях отговорен пред нея. Или поне така си мислех.

— Какво значи това? — намръщи се Ан.

Той се поколеба за миг, сякаш се опитваше да реши някакъв вътрешен конфликт. Най-сетне промълви:

— Нищо — извърна се и потри тила си с ръка. — Ан, не можем ли да оставим всичко това в миналото? Особено след такава нощ? Мина толкова време. Между нас все още има нещо и аз не искам да го загубя.

Ан поклати глава и извърна поглед към реката.

— Не можеш да очакваш да изчезне миналото само защото се любихме, Дру. Станалото преди десет години ще бъде между нас винаги. Тази нощ не може да промени нищо.

— И ти все още не си ми простила? — с уморено движение приглади разбърканата си коса. — Не знам какво друго мога да направя.

Тя почувства горчивината и безпомощната ярост в думите му. Обърна се, протегна несъзнателно ръка към него и докосна гърдите му с умоляващ жест.

— Дай ми малко време. Толкова много ли искам от теб?

Изразът на лицето му се смекчи и Дру зарови пръсти в косите й.

— Ще ти дам всичкото време на света, Ейнджъл. Просто прекалено дълго очаквах срещата с теб и съм малко нетърпелив. Само не се отказвай!

Гласът му сякаш я галеше и тя разбираше, че се опитва да разсее тъмните облаци на миналото, надвиснали неочаквано над вечерта им. Не беше сигурна дали ще се справи.

— Имаме някои проблеми, но те не са неразрешими — привлече я решително към себе си.

Дълго останаха прегърнати, сякаш за да потвърдят особената връзка помежду им. Тя не се беше прекъснала дори след изпълнените с болка, ярост и негодувание години.

Силен порив на вятъра набразди водата и донесе дъжда. Когато първите капки ги изненадаха, те се отдръпнаха един от друг със смях.

— Чакахме прекалено дълго — повтори Ан многозначително и вдигна поглед към нощното небе. Една дъждовна капка се удари в носа й и тя се засмя отново.

Във вятъра и дъжда имаше нещо шеговито, нещо примитивно и вечно. Както когато се любеше с Дру. Чувството в онзи момент бе първично и прочистващо като дъжда.

— Господи, колко си красива! Колко си красива!

Дъждовните капки блестяха в косата му. Ан прокара пръсти по меките кичури и ги отърси.

— Мокър си — каза тя с нежна и влажна като нощта усмивка.

— Ти също — усмихна се на свой ред той. — Но не можеш да искаш от мен да си тръгна, след като ми се усмихваш по този начин, нали?

— По какъв, начин?

— Сякаш току-що сме се любили и на теб ти е било толкова хубаво, колкото и на мен. Имаш ли представа колко те желая?

Чувството, с което изрече думите, я накара да трепне. Изсмя се гърлено и обви врата му.

— Току-що ме люби!

— Искам те пак — допря устни до нейните. Ръцете му се плъзнаха под блузата й и погалиха топлата кадифена кожа на гърба й. — Май че никога няма да ти се наситя.

Докосна лицето му и усети леко наболата брада. Всичко у него излъчваше мъжественост и сила. А това я караше да бъде по-чувствителна към собствената си женственост.

— Наистина ли не мога да те убедя да промениш решението си? — настоя той, като галеше гърдите й. Ан притвори очи. Още малко и щеше да го помоли да остане.

— Забрави ли? Трябва да правим всичко постепенно — освободи се от обятията му и отстъпи.

— Само временно — каза, наклонил глава. — По-добре да тръгваме, преди да се е излял пороят. Ще се видим ли утре?

— Нали събранието е утре вечер?

— Не съм забравил. Може ли да намина преди това и да се опитам да те убедя?

Ан знаеше, че се шегува, ала не й беше смешно. Свъси вежди.

— Това, което се случи тази нощ, с нищо не променя мнението ми за проекта, Дру. Надявам се, че ме разбираш.

— Ан… — въздъхна тежко и я тупна с пръст по брадичката. — Трябва ли винаги да бъдеш толкова сериозна? Само се пошегувах.

— Знам — каза тя, ала се отдръпна. — Просто искам всичко между нас да бъде ясно.

— Мога да правя разлика между личното и служебното. Надявам се, че и ти можеш.

— И аз се надявам на това, Дру. Но и в двата случая, струва ми се, аз ще загубя повече от теб.

— И точно тук грешиш. Никой от нас няма да загуби, Ан… — поколеба се, но все пак стисна топло ръката й между дланите си. — Какъвто и да е резултатът от гласуването, за мен тази нощ завинаги ще остане особена. Опитай се да не го забравяш.

— Ще се опитам.

— Лека нощ, Ейнджъл — стиснаха ръце и после силуетът на Дру бързо се стопи в дъждовната нощ.

Пороят се изсипа точно в мига, в който Ан влезе в двора. Потръпвайки недоволно, тя нагази в мократа трева и се устреми към сушината на верандата. Постоя там известно време, като наблюдаваше неуморно трополящите дъждовни капки по покривката от дъбови листа. Дворът и къщата тънеха в мрак. Изключение правеше само газовият фенер в края на алеята. Той хвърляше тайнствена жълтеникава светлина към потъналия в мрак двор и осветяваше цветните лехи. Омайният аромат на рози, орлови нокти и жасмин се усили и предаде на нощта сладкия и плътен дъх на мед. В далечината Дру запали мотора на колата. Ейнджъл обърна глава към шума и нежна усмивка се разля по устните й.

Съжаляваше ли? Прехапа устни замислено. Още не, реши тя. Може би щеше да съжалява по-късно. Изпитваше не само дълбоко удовлетворение. Чувстваше… Поколеба се, сбърчи вежди. Любов ли? Дали обичаше Дру отново, или все още?

Не! Реакцията й беше светкавична, макар и неубедителна. Това не беше любов! Не можеше да бъде любов! Какво тогава? Страст? Не можеше да отрече силното физическо привличане, което изпитваше към Дру. Стомахът й се сви при мисълта за него. Сърцето й забави ударите си при спомена за ласките. Но да се любиш бе едно, а да обичаш — съвсем друго. Последното изискваше отдаване и доверие. Беше сигурна, че никога няма да бъде способна на това. И все пак, въпреки че отхвърли любовта като абсурдна, почувства лекия гъдел на радостното очакване. И това я уплаши до смърт. Любов? Не! Не!!

Сякаш за да се отърси от мислите си, Ан се обърна, изхлузи мокрите си сандали и влезе вътре. Затвори тежката дървена врата и потърси с другата ръка ключа на лампата. Но когато го натисна, стаята остана тъмна. Опита още няколко пъти — напразно! Изруга тихо и тръгна внимателно към кухнята за свещ и кибрит.

Успя да запали фитила едва с третата клечка. Вдигна внимателно свещта и заслони пламъка с длан. Огромните, развълнувани сенки на предметите в кухнята затанцуваха по стената и тавана. Тръгна към вратата, като се питаше иронично защо светлината на свещта изглежда толкова романтично на вечеря и толкова страшно в потъналата в мрак къща.

Обиколи долния етаж, затвори прозорците и забърса локвите по пода. После се качи в спалнята си и повтори действията си.

Взе свещта и я постави върху тоалетната масичка. Собственото й отражение в огледалото, бледо и призрачно на фона на танцуващия пламък, я стресна и ускори пулса й. Изсмя се сама на себе си и започна да суши косите си с кърпа.

Хвърли поглед към свещта и застина. Пламъкът заскача диво, подет от течение, а бе сигурна, че бе затворила всички врати и прозорци.

Задиша бързо и смразяващ ужас стисна гърлото й. Почувства едва доловим хлад. Вдигна треперещи пръсти към устата си и зачака мълчаливо, вцепенена от напрежение. Нещо невидимо раздвижваше въздуха. Сякаш някой е бил в стаята. Огледа внимателно помещението. Вратата беше отворена. Така ли я беше оставила?

Притисна длан към устата си, за да спре вика и се втурна към вратата. Инстинктът и ужасът я понесоха през тъмното фоайе, надолу по стълбите, през коридора. Едва дишайки, сграбчи дръжката на тежката външна врата. Успя да я отвори. Налетя на някакъв тъмен силует, застанал между нея и свободата и изкрещя диво. Изкрещя повторно и опита да се измъкне, но две силни ръце я сграбчиха.

— Ан? Какво има? Какво се е случило?

До ужасеното й съзнание достигна плътният глас на Дру. Тя се отпусна върху гърдите му и зарови лице в рамото му. Той обгърна треперещото й тяло, задържа я за миг, после нежно я отстрани от себе си.

— Какво се е случило? — повтори той спокойно и властно, прогонвайки обзелата я паника.

Тялото й потръпна. Зъбите й тракаха толкова силно, че устните не можаха да отронят нито дума. Дишаше тежко.

— Някой… е там вътре. Го… ре…

Стояха на прага и при нейните думи Дру обърна глава към стълбите.

— Изчакай ме на верандата — прошепна той.

— Дру.

Накара я да замъчи, като постави пръст върху устните й, и я отстрани от вратата. После изчезна вътре и едва тогава Ан забеляза тежкия фенер в ръката му. Като се опитваше да си възвърне самообладанието, тя се скри в дълбоката сянка на верандата. Равномерното трополене на дъжда заглушаваше всички други шумове и изпъваше до краен предел и без друго обтегнатите й нерви. Трепереща, притисна ръце към гърдите си и зачака.

Защо Дру се бавеше? Ами ако го бяха нападнали, ранили? Ами ако лежеше.

— Ейнджъл.

Тя подскочи ужасено от приглушения глас. Обърна се, притиснала ръка към сърцето си, и видя Дру в края на верандата, спокоен, както винаги. На мъждивата светлина на газовия фенер изглеждаше висок и солиден.

— Проверих всички стаи и после излязох през задната врата и огледах градината. Нищо не открих. Хайде да влезем — предложи той.

Отвори стъклената врата и пропусна Ан край себе си, като осветяваше пътя към кухнята. Докато той се бършеше, тя запали още няколко свещи и в помещението стана по-светло.

— Нищо ли не забеляза? — попита го уморено.

Дру поклати глава, в гласа му се прокрадна странно колебание:

— Вратите и прозорците бяха затворени. Никой не е пипал капаците. Електрическата инсталация и телефонът са извън строя, но това сигурно е от бурята — сви безпомощно рамене. — Не знам, Ан. Може някой да е влязъл, докато те е нямало, а когато си се върнала, да се е подплашил и да е избягал. Какво точно чу?

Ан сведе поглед.

— Н-нищо. Искам да кажа… Всъщност нищо не чух, но имаше някой, Дру. Сигурна съм. Пламъкът на свещта играеше лудо и аз долових миризма… — замълча, като забеляза, че я слуша още по-внимателно.

— Какво? Каква миризма?

— Не съм… сигурна.

— Напомняше ли мъжки одеколон или афтършейв?

Тя го погледна безпомощно.

— Не мога да определя. Само знам, че в стаята имаше някой. Разбирам, че звучи странно, но е така. Тук имаше някой — опита се да не трепери. — Ако не беше дошъл…

— Но аз дойдох — утеши я и протегна ръка към нея. Допирът му й вдъхна топлина и спокойствие. Последните остатъци от обзелия я ужас се стопиха. — Няма да те оставя сама тази нощ.

Каза го толкова решително, че бе безполезно да спори. Само се усмихна смутено.

— Благодаря. Нали ми вярваш?

— Разбира се. Очевидно нещо те е изплашило сериозно. Може би утре сутринта ще намерим някакъв отговор, макар че не вярвам. След този дъжд всякакви доказателства — следи от стъпки или кола ще бъдат отмити — погледна я и й се усмихна съчувствено. — Да не мислим за това сега. Още трепериш. Събличай мокрите дрехи, а аз ще ти приготвя една гореща вана.

— Дру — каза тя, като го последва нагоре по стъпалата, — какво те накара да се върнеш?

Хвърли й поглед през рамо и се усмихна лукаво.

— Обърках пътя. Колата ми заседна в калта. Прескочих насам, за да извикам някой да ме изтегли.

— Посред нощ? В Кросфийлд? Прекалено дълго си живял в големия град!

— Сигурно си права — изрече той със странна нотка в гласа. Отвори вратата на банята и влезе вътре, като остави свещта на лавицата. Взе другата свещ от Ан и я постави между шишетата с шампоани, ароматични масла и течни сапуни на края на ваната. Развъртя крановете, нагласи температурата на водата, после взе едно от шишетата и го вдигна срещу светлината, за да прочете етикета.

— Орлови нокти?

— Чудесно — гласът й прозвуча странно и това я смути. Но още повече я притесняваше присъствието му в банята й и небрежността, с която беше седнал на ръба на ваната, докато избираше шампоана.

Тя потопи длан във водата и към тях се понесе нежен като спомен аромат. Този аромат й напомни за топлите летни вечери, звездното небе и шепота на Дру. Без значение къде беше и колко години бяха минали, ароматът на орлови нокти винаги й напомняше за него.

— Готово. Ще те оставя сама. Слизам долу да огледам още веднъж — погледна го разтревожено и той я целуна по челото. — Всичко е наред, Ан. Няма страшно. Няма да позволя да ти се случи нещо. Вярвай ми.

Затвори тихо вратата и Ан за миг остана права, вперила поглед след него. Почувства се в безопасност. И изведнъж разбра, че му вярва — беше готова да му повери живота си!

Но защо не искаше да му довери сърцето си, запита се тъжно тя, съблече мокрите дрехи и легна във ваната. Потопи се до брадичката в приятната вода, която не беше нито студена, нито топла, а точно както я обичаше. „Сигурно често е приготвял вани за други жени“ — помисли Ан. Неочаквано изпита ревност. Ревнуваше от жените, които бяха познали Дру през изгубените за нея години.

Полежа известно време. Водата я успокои, а когато изстина, Ан излезе от ваната и посегна към кърпата. Обви мокрите си коси с нея и взе друга кърпа, за да се избърше. Розовият копринен халат висеше на закачалка на вратата. Облече го, завърза колана и излезе във фоайето.

Вратата на спалнята беше отворена и тя видя мека светлина — Дру беше донесъл още няколко свещи и ги бе наредил така, че да осветяват и най-тъмното кътче в стаята. Трогна се, че се беше опитал да прогони виденията й.

— Ан?

Стресна се, обърна се, кърпата се изхлузи и косите й паднаха свободно. Огненият водопад се спусна почти до талията й и пламна в игривата светлина на свещите. Дру стоеше на прага, притаил дъх, и я наблюдаваше. Ан сведе поглед към кръста, където бе завързал хавлиена кърпа. При всяко нейно докосване с очи, той чувстваше, че тялото му изтръпва в очакване.

— Взех един душ долу — каза й неловко. — Надявам се, че нямаш нищо против. Дрехите ми бяха прогизнали и ги оставих в банята да съхнат.

— Нямам… нищо против.

Ръката му лежеше върху дръжката на вратата. Понечи да си тръгне.

— Ще бъда отсреща, ако ти потрябвам.

— Дру?

Обърна се към нея с питащ поглед.

— Имам нужда от теб.

Очите им се срещнаха и той изпита болка. С два скока прекоси стаята и грабна Ан в обятията си. Зарови лице на тила й и пое жадно уханието й. Ан отметна страстно глава.

Дру откри възела на колана й и го развърза. Смъкна мекия плат от раменете и той се свлече около краката й, сякаш искаше да подчертае нежната плът. Дръпна възела на хавлиената си кърпа. И преди още кърпата да се присъедини към халата на пода, Ан отново се хвърли в обятията му.

Вдигна я на ръце. Пръстите й се вплетоха в златистите кичури коса. Устните й потърсиха неговите и се сляха в безкрайна целувка. Обви крака около него, притисна се и Дру изстена. Тялото му едва не се взриви от страст.

— Хайде — прикани го тя. — Толкова те желая.

Той тръгна към леглото, като се олюля леко. Не от тежестта й, а от силата на възбудата, която бушуваше в него. Хвърлиха се върху леглото. Устните му галеха лицето й, горещите и жадни ръцете обхождаха тялото й.

— Чувстваш ли колко много те искам? — целуна я по очите, устните, шията. — Толкова дълго копнях за теб, а сега, когато те имам, те желая още по-силно.

В отговор го целуна така, че дъхът му секна. Прошепна й нещо с плътен и глух глас, окуражи я, предложи й, обеща… Стоновете им се сляха. Ан бе отметнала глава със затворени очи. Тялото й започна да потръпва и да се увива около него. Дру почувства как собственото му тяло й отвърна и те се понесоха към вечността. После всичко отмина и той се върна на земята, като се бореше за глътка въздух.

Лежаха върху хладните чаршафи, вслушваха се в шума на дъжда и шепнеха нежни думи, докато потънаха в дълбок сън.

 

 

— Ейнджъл! Ейнджъл!

Кошмарът отново обсебваше съня й. Ан опитваше да се освободи от невероятната сила, която притискаше главата й към възглавницата. Задушаваше се, но колкото по-яростно се бореше, толкова по-неотстъпчив ставаше железният обръч.

— Ейнджъл! С Дру си, нали? Как можа? С мъжа на собствената си сестра? — укоряваше я гласът на мъртвата Ейдин.

— Върви си, Ейдин! Остави ме на мира!

— Няма да си вървя, Ейнджъл. Никога няма да си отида. А ти никога няма да имаш Дру! Той е мой, Ейнджъл! Винаги ще бъде мой! Чуваш ли ме, Ейнджъл? Ейнджъл!

 

 

— Ейнджъл! Събуди се, Ейнджъл! — плътният глас я накара да отвори очи и да седне в леглото.

За миг втренчи невиждащ поглед в осветената от свещите стая. После ужасът бавно се върна. Измъчено погледна Дру. Той също седеше в леглото и я наблюдаваше загрижено. Беше толкова близко, че можеше да го докосне, да почувства топлината му. И все пак всичко бе само илюзия, защото той принадлежеше на сестра й!

— Тя беше тук, Дру!