Барбара Делински
Случайна жена (23)

Двадесет и втора глава

Съботното утро беше прекрасно и слънчево, макар че Попи би смятала същото дори ако небето беше сиво. Но в действителност слънцето изгря бледожълто и ставаше все по-ярко, колкото по-нагоре се изкачваше. Двамата с Грифин го наблюдаваха най-напред от леглото, а след това от кухнята. Тази сутрин той приготви омлети, при това с доста въображение, но тя нямаше нищо против. Не протестира и против стафидите в омлета, особено след като го поля с кленов сироп. Какво ти поля, направо изсипа шишето. Много държеше на това, защото бил сезонът на кленовия сироп и нежният му аромат не бивало да се пренебрегва.

Попи се гордееше, че се справя с всичко сама, но трябваше да признае, че й бе приятно един мъж да се грижи за нея.

О, разбираше какво се опитва да докаже той. Искаше да й покаже какво би могъл да направи с живота й. Той не просто я глезеше, а уважаваше нуждите й. Беше търпелив и я насърчаваше. Така беше и в секса. Грифин не просто я любеше, докато тя лежи по гръб и се наслаждава. Съзнаваше какво не може да върши тя, но знаеше и на какво е способна и я подтикваше да го прави. Където имаше потенциал, той настояваше тя да го използва, а това я превръщаше в инициативната страна също толкова често, колкото и в приемащата. Още от самото начало я бе накарал да се почувства жена, а в секса й бе помогнал да се почувства пълноценна.

Попи беше щастлива, само се надяваше той отново да не повдигне въпроса за брак.

За радост Грифин не го стори — нито по време на импровизираното парти в кафенето на Чарли предната вечер, нито щом се върнаха в къщата и се любиха, нито когато се събудиха един до друг със съзнанието, че Хедър ще си дойде у дома.

— От една страна — каза Грифин, докато се готвеха да излизат, — това, че подсказах на Ранди, в действителност се оказа за добро. Сега Хедър е свободна и не се бои, че може да бъде разкрита.

Попи се съгласи с него, но само отчасти:

— Да, от гледна точка на закона всичко е наред. Но емоционално? Тепърва ще видим. Трябва да примири човека, който е била, с човека, който е в момента.

— Няма да има проблем. Мика я обича и това няма да се промени.

Посланието му, разбира се, беше насочено към Попи. И тя обичаше Грифин, задето й го бе изпратил. Но имаше нещо, с което тя трябваше да се справи, трябваше да се помири със себе си.

Но не днес. Днес щяха да празнуват.

* * *

Мика се отби в кафенето предната вечер само защото Камил дойде да постои при момичетата и буквално го изрита навън. Но той остана в града само колкото да благодари на хората, че са направили толкова много за него, и си тръгна за къщи. В този изпълнен с несигурност момент искаше да бъде с дъщерите си.

Те бяха неговият живот — те и производството на сироп. Момичетата го даряваха с обичта си, а дърветата — със сладостта си. Той беше щастлив човек, защото имаше и двете неща. А това беше повече, отколкото притежаваха някои хора.

Повтаряше си тази мисъл, защото се боеше да мисли за Хедър. През по-голяма част от нощта лежа буден в леглото, припомняйки си присъствието й до него и чувството за цялостност, а когато се унасяше, потъваше в мъчителен сън.

Не беше казал на момичетата за сделката, сключена от Каси. Беше проява на страх от негова страна, а вероятно и на безотговорност, но не искаше да отговаря на въпроси кога тя ще се върне у дома. Мика не знаеше кога, защото и Каси не бе наясно. Беше споменала нещо за съдиите, за някакви документи и изслушвания. Говореше за съставянето и подписването на споразумение за поверителност. Както и за възможно връщане в Калифорния.

Освен това едно беше Хедър да се върне у дома, а съвсем друго — да остане тук. Мика нямаше как да разбере какво избира тя, докато не настъпеше моментът. Не искаше да вдъхва напразни надежди на момичетата.

Стар искаше мама да се върне. Тя се боеше, че отново ще бъде изоставена, страхуваше се, че Хедър ще избере друго дете и друг живот. Миси, напротив — изобщо не беше сигурна, че иска Хедър да се върне. Сърдеше й се, че ги е напуснала, и бе издигнала около себе си преграда, за да се защити. Мика я разбираше, защото преди и той го бе правил. В този смисъл Миси приличаше на него. А Стар? Тя приличаше на Хедър по някакъв мистериозен начин. Ако Хедър решеше да ги напусне, Стар щеше да бъде съсипана.

Такива мисли кръжаха в главата на Мика цяла нощ. На сутринта той приготви закуска на момичетата, облече ги топло, качи ги на трактора и тримата отидоха в плантацията. Там нямаше телефон, нямаше телевизия, нито вероятност от нежелани посетители. Там всичко им беше познато. Той познаваше всяка педя земя. Беше безопасно, беше вечно. Точно това искаше да почувстват дъщерите му.

Мика спря трактора, свали ги и ги поведе през снега към една скала. И той бе ходил там като дете, когато искаше да остане сам. Между дърветата тук-там се виждаха сините маркучи, но като цяло това беше вечнозелената област. Беше тиха, непокътната и спокойна земя.

Качи момичетата върху скалата, след това застана между тях. Не каза нищо, само стоеше и слушаше. Дърветата тук бяха много високи — обрасли с мъх борове, тъмнозелени канадски ели и синкави смърчове, по долните клони, на които почти нямаше сняг. Страшно много клони се бяха откъртили под тежестта на леда, но това не накърняваше красотата на дърветата.

— Бог ги е окастрил, нали? — попита Миси и той кимна.

— Шшшт! Слушайте! — прошепна Стар.

Гората оживяваше под звуците на топящия се сняг. От всички страни се носеше тихо капене, свиреха различни части на този природен оркестър, всяка със свое темпо и тембър, но в прелестна хармония. Стар наклони глава настрана, докато слушаше, и го погледна. Очите й бяха огромни, както винаги, но сега не бяха уплашени, а възторжени.

— Песента на снега.

Бог подкастря дърветата. Природен оркестър. Песента на снега. Това бяха все думи на Хедър. Тя успяваше да изрази онова, което Мика не можеше. Думите й щяха да живеят у всички тях, независимо какво решение щеше да вземе тя.

Сега той не каза нищо — не защото не искаше, а понеже не можеше. В гърлото му бе заседнала буца от чувства, с които не бе в състояние да се справи. Преглътна, вдиша дълбоко плодородния мартенски въздух и се съсредоточи върху момента.

Стояха така дълго време и момичетата споделяха неговата наслада. След това слязоха от скалата и се поразходиха из гората. Миси тичаше от едно паднало дърво до друго, опитваше се да пази равновесие, докато ходеше по стволовете, а Стар коленичеше и надничаше във всички дупки и хралупи, за да открие някоя горска животинка.

Мика наблюдаваше ту тях, ту сините маркучи, които се пълнеха с течност, когато сокът отново потече. Най-сетне той отново качи момичетата на трактора и тримата се върнаха обратно. Докато стигнат до работилницата, резервоарът вече се бе напълнил с достатъчно сок за варене, а алеята бе претъпкана с коли.

Жителите на Лейк Хенри бяха дошли, за да варят кленов сироп.

 

 

Попи пристигна в дома на Мика дълго след като останалите пикапи се бяха подредили на алеята. Мина покрай тях и се приближи към къщата. Паркира и двамата с Грифин свалиха голямата тенджера с чили, което бяха купили от кафенето на Чарли. Проблемът беше да й намерят място в кухнята, където имаше повече хора и храна, отколкото по време на ледената буря.

Попи огледа всичко и се почувства неизразимо горда. Това беше нейният град, а това бяха нейните приятели. Всяка година правеха така, за да отбележат първата реколта: избираха ден, в който грееше слънце, небето беше ясно, децата не бяха на училище, защото, както и Коледа, сиропът на сняг беше най-хубав, когато наоколо имаше и деца. Разрешаването на случая на Хедър само правеше всичко още по-прекрасно.

Мика със сигурност се чувстваше така. През десетте минути, които отдели за обяд, той се усмихваше повече, отколкото през последните двайсет и четири дни. Сетне се запъти към работилницата, следван от десетки хора. Това беше част от забавлението. Пълната работилница прави сиропа още по-сладък.

Пълната работилница прави сиропа още по-сладък.

Това бяха думи на Хедър, осъзна Попи, докато излизаше през предната врата и слизаше по рампата. Грифин вече бе в работилницата и с една ръчна количка пренасяше дърва от навеса. Тя завъртя колелата на стола си по последния топящ се върху чакъла лед и стигна в задната част на къщата навреме, за да се присъедини към процесията.

Далеч пред нея, в подножието на възвишението, Мика отвори вратата на работилницата и се обърна, за да я задържи така за хората зад себе си. Междувременно очите му се спряха върху пътя.

Тялото му застина. Само очите му се движеха и следяха нещо, което се приближаваше по пътя.

С разтуптяно сърце, Попи също погледна натам. Беше тъмночервена кола, последен модел, и явно не беше от Лейк Хенри. Съмняваше се, че са пуснали Хедър толкова скоро, а и колата не приличаше на автомобил на ФБР. Изглеждаше като взета под наем. Вероятно беше репортер, който идваше тук направо от летището.

Попи отново погледна към вратата на работилницата точно когато Грифин застана до Мика. Джон също беше наблизо. Щяха да се справят с медиите.

Червената кола се движеше бавно и се промъкваше покрай редицата от паркирани автомобили. Спря съвсем близо до къщата. Още преди шофьорът да отвори вратата си, сърцето на Попи заби до пръсване.

— Мили боже! — прошепна тя.

Придвижи се напред и се откъсна от останалите хора, когато Норман Андерсън се изправи. Той веднага улови погледа й и й каза нещо със своя. След това изпусна дълбока въздишка. Безмълвно й съобщи, че не би дошъл, без да се обади предварително, ако упоритата му четиринайсетгодишна дъщеря не бе настояла.

Тея вече бе станала от мястото си и бе заобиколила предницата на колата. Беше облечена в джинси, боти, граховозелено палто от камилска вълна и барета в същия цвят, която се открояваше прекрасно на фона на лъскавата й вълниста коса. Беше пъхнала ръце в джобовете си. Изражението й издаваше едновременно вълнение и страх. Щом забеляза Попи, въздъхна с облекчение.

Но не и Попи. Гордееше се, че бе успяла веднага да се сближи с дъщерята на Хедър. Ала сега й хрумна, че вероятно доброто й общуване с Тея е причината, която я бе довела тук сега, в този толкова неподходящ момент.

Бързо подкара количката си натам. Не искаше дори да си помисли какво можеше да се случи, ако Хедър се върнеше точно в този миг. Достатъчно бе да се справи само с въздействието, което Тея бе оказала върху всички присъстващи.

Норман пресрещна младата жена и тихо заговори:

— Съжалявам, но ако й бях отказал, Тея щеше да дойде сама. Не можех да й позволя да го стори. Искаше да види Мика. Искаше да разгледа и градчето. Реших, че можем да го направим, без никой да разбере кои сме. — Огледа тълпата и заключи: — Но явно не е така.

Тея обгърна раменете на Попи и я целуна по бузата. Докато още беше надвесена над нея, попита:

— Ужасно ли постъпих?

Те не знаят за споразумението за поверителност!, внезапно се сети Попи.

— Все още не знам — напевно отвърна младата жена. — Хайде да проверим.

Тъкмо смяташе, че ще трябва тримата — тя, Норман и Тея — да се справят с всички останали от Лейк Хенри, когато Грифин изникна до нея и протегна ръка:

— Господин Андерсън, аз съм Грифин Хюс. Добре дошли.

— Благодаря ви — отвърна Норман.

Попи забеляза, че пристигането на Грифин му донесе същото облекчение, каквото и на самата нея.

 

 

Облекчение не беше думата, която би използвал Мика. Той изпитваше точно обратното. Искаше Хедър да се върне и да избере живота с него, преди да се появи детето й, но явно вече бе твърде късно за това. Нямаше нужда да го запознават, за да разбере, че девойката до Попи е дъщерята на Хедър. Тя беше младо и елегантно копие на майка си. Мика реши, че Хедър би изглеждала точно толкова елегантна, ако живееше в Калифорния, а не в Лейк Хенри.

Тази мисъл не му донесе утеха.

Изпита нужда да се опре на нещо, в което е сигурен, затова се огледа за Миси и Стар. Най-напред забеляза Миси — видя дългата й чуплива коса, докато тя се приближаваше към къщата. Когато Мейда тръгна след нея, Мика се огледа за Стар. Изпита истински ужас, когато я видя да се отделя от далечния край на тълпата и бавно да се отправя към Попи.

— Стар? — повика я той.

Тя продължи да върви.

Мика изруга тихо, неспособен да мисли за друго, освен че губи всичките си любими същества, и тръгна след нея.

* * *

Попи не забеляза Стар веднага. Тея бъбреше, поемаше върху себе си цялата вина за пътуването, твърдеше, че няма да останат дълго и че само искала да разгледа. Норман й обясняваше, че едва ли биха могли да изберат по-неподходящ момент, че може би трябва да си тръгват, че могат да отидат на ски във Върмонт за уикенда. През цялото време Грифин я поглеждаше така, сякаш искаше да й каже, че не знае дали трябва да запознае семейство Андерсън с Мика, или да пренебрегне присъствието им и да се върне към производството на сироп.

Попи разбра, че до нея има още някой, когато Стар се облегна на количката й.

— О, Стар!

Детето не гледаше към нея. Големите му сериозни очи бяха вперени в новодошлата.

— О! — учудено възкликна Тея. — Добре. — След това се усмихна и протегна ръка към момиченцето: — Здравей, аз съм Тея. Ти си Стар, нали?

Малката кимна.

— Виждала съм те на снимка — обясни й Тея. — Съвсем същата си.

— А ти приличаш на мама — заяви Стар.

Мика излезе от тълпата и с няколко големи крачки стигна до тях. Спря зад Стар, впери предизвикателен поглед в Норман и Попи изведнъж се уплаши да не би той да избухне. А това означаваше, че впоследствие щеше да му се налага да се извинява и да свързва нишките, защото истината бе, че Тея съществува. Тя беше тук. Имаше силна воля и бе твърдо решена да открие корените си.

Попи стисна ръката му през дебелата фланелена риза, след това — отново, докато той не я погледна.

— Моментът може и да не е подходящ — тихо му каза, — но чувството е искрено.

Все още стиснала ръката на Мика, тя се обърна към Тея:

— Това е Мика. Денят е напрегнат за него, защото още не знаем кога ще се върне Хедър. Затова гледаме да се занимаваме с нещо и празнуваме сезона за добив на кленов сироп. Мика трябва да свари сока. Искаш ли да погледаш?

Когато усети как ръката на мъжа се напряга, Попи го стисна още по-силно.

Очите на Тея се разшириха от удоволствие. Тя се усмихна на Мика и каза тихо и някак смирено:

— Много бих искала.

Попи погледна към Мика. Това беше неговият дом, неговата земя, неговият сок. Хедър може и да беше човекът, който трябва да реши дали иска да продължи връзките с Тея, но той трябваше да реши, и то веднага, дали момичето и баща му можеха да останат.

Преди Мика да успее да каже нещо, Стар се измъкна от групата и мина пред него. Заобиколи количката, погледна Тея и бавно и внимателно пъхна ръка в нейната. Напълно уверена в онова, което прави, Стар вдигна очи към баща си.

 

 

След това Мика нямаше какво да каже по въпроса, точно както Норман, когато Тея бе заплашила, че ще отиде в Лейк Хенри сама. Мика не искаше Тея да е тук. Той не желаеше тя изобщо да съществува. Но тя беше реална и той разбираше как се чувства Стар. Тея излъчваше същата искрена доброта като Хедър. Дори ако Стар не бе поела инициативата, Мика едва ли щеше да помоли момичето да си тръгне. Тея беше част от Хедър, а той обичаше тази жена.

Но обичаше и Миси, а в момента тя беше разстроена. Тъй като трябваше да я види, той направи знак на останалите да отидат в работилницата и се върна в къщата. Откри двете с Мейда в спалнята на момичетата. Седяха една до друга на ръба на леглото.

— Тъкмо разговаряхме за някои неща — каза Мейда с измъчена усмивка. — Миси има нужда да се изприкаже.

— Тя е имала тайни — сърдито каза малката.

Мика клекна до нея.

— Просто е нямала друг избор.

— Имала е друго семейство.

— Не е точно така.

— Тогава кое е това момиче отвън? Тя не ни е казала за него. А след като не ни е казала за него, сигурно има и други тайни.

Мика не знаеше какво да отговори. Миси имаше право. Ала имаше и друга страна на всички неща, които Хедър бе притаила у себе си. Истината бе, че той не я бе питал. Не бе пожелал да узнае. Беше изградил живота си с нея с мисълта, че миналото няма значение. Беше допуснал да се случи всичко това, така че вероятно и той имаше вина.

Потиснат от тежестта на това откритие, Мика се изправи.

— Ще поговорим, когато тя се върне.

— Не искам да се връща!

— Аз искам. Обичам я. Всички правим грешки — ти, аз, Стар. Ако Хедър е сгрешила, трябва да й простим.

Брадичката на Миси потрепна:

— Аз няма.

— Тогава ще я изгубиш. Това ли искаш?

Детето не отговори.

Мика се запъти към вратата, подхвърляйки:

— Ще правим захар на сняг. Няма ли да дойдеш?

Това малко намали напрежението.

— Не знам, може би.

— Е, аз отивам да се заема с това.

Той протегна ръка. Дъщеря му просто го гледаше, затова Мика дръпна ръката си. Помисли си, че когато Миси порасне, няма да му бъде лесно с нея и ще се нуждае от помощта на Хедър. Засега полагаше всички възможни усилия: правеше се, че не забелязва, а това сигурно бе проява на страх, защото заобикаляше проблема. Но сокът го чакаше.

— Добре. Ела, когато си готова.

* * *

Мика започна да вари сока, който беше изтекъл през деня, а това изискваше концентрация. Не мислеше за Хедър. Не мислеше и за Тея. Знаеше, че в работилницата има много хора и че останалите — деца и родители — са навън и събират сняг в пластмасови купи, чинии и тенджери. За празненството в къщата имаше кафе. Имаше горещ шоколад. Имаше и греяно ябълково вино. Носеха се и разговори, от които лъхаше празнична атмосфера, и Мика просто не можеше да остане безразличен.

Първата порция сок бързо се превърна в сироп. Той свали последния казан и бързо изля течността във филтърната преса. Напълни каните направо от нея и още щом ги постави на работната маса до картонените чаши, хората започнаха да си наливат и да пият. Той се върна до изпарителя и насочи вниманието си към втората порция сок. Но този път не го свали, когато достигна критичната точка от седем градуса над точката на завиране и щеше да се превърне в сироп. Вместо това започна да го бърка непрекъснато, за да не загори. Малко преди да стигне до температурата, когато щеше да е достатъчно гъст и сипкав, за да може да се разбие на гранулирана захар, той го изля в кофите — две за него и две за Грифин. Оставиха Били и Еймъс при изпарителя и излязоха навън.

Нима можеше да не се чувства добре? Тук бяха почти всички хора, които обичаше: Попи, Лили и Джон, Каси и семейството й, Чарли и Анет с децата им, които не бяха на работа в магазина, Камил, семейство Уинслоу, приятелките на Хедър — Зигрид, Мариан и Лийла Хигинс, а също и хора от другата страна на езерото, от хребета, дори Уили Джейк, който не се мяркаше много-много след ареста на Хедър. Мика не изпитваше никаква враждебност към него или към Норман Андерсън, който се радваше на типичното за Лейк Хенри гостоприемство от страна на Мейда, явно очарована от него.

Следобедното слънце позлатяваше всичко: като се започне от якетата и шапките, които иначе биха изглеждали доста поизносени в края на сезона, и се стигне до оживените лица и планината. На дългата маса наблизо се виждаха кутии с понички, съдове с кисела туршия, картонени чинии, салфетки и вилици.

Мика едва успя да сложи кофите на земята и децата го наобиколиха, като всяко държеше съд, пълен със сняг. Той вземаше съдовете един по един, спираловидно изливаше отгоре горещ сироп и го връщаше на притежателя му. Нямаше нужда да гледа какво се случва след това, защото прекрасно знаеше. Когато сиропът влезеше в досег със снега, той веднага изстиваше и можеше да се дъвче — трябваше само да го вземеш с пръсти или с вилица. Преди го наричаха „кленов восък“, но „захар на сняг“ беше много по-красиво. Бе много вкусно дори и без добавки. Но ако го редуваш със солена поничка или с кисела туршия, беше направо страхотно!

Захар на сняг беше един от най-щастливите му детски спомени. В плен на преживяването, Мика започна да изписва първите букви от имената на децата, които радостно му се усмихваха. Стар се изкиска, щом написа върху нейния сняг едно голямо С. Когато му поднесе втори съд и отправи прелестно въпросителен поглед към Тея, която чакаше отстрани, той се смили и написа едно голямо Т. Стар го възнагради със звучна целувка.

Тя понечи да хукне, но той хвана якето й.

— Къде е сестра ти?

— Не знам.

И явно не й пукаше, защото се бе влюбила в това момиче, което беше част от Хедър.

Грифин, който сипваше сироп, застанал до него, го осведоми:

— Беше в моята опашка заедно с дъщерите на Роуз Уинслоу. Отидоха ей там, на хълма.

Мика провери. Миси стоеше на снега заедно с Ема, Рут и още няколко момичета. Хапваше си от нещата в чинията си и изглеждаше напълно доволна.

Той с облекчение се върна към работата си. След като свърши с децата, дойде ред на възрастните, а после разсипа и допълнително, докато не свърши всичко в кофата му. Тъкмо си помисли, че трябва да се връща вътре, когато далеч по алеята се появи полицейската кола на Лейк Хенри.

Мика остави кофите на земята. Каза си, че сигурно е Пит, който се отбива да види как вървят нещата, но усети студени тръпки по тила си, някакво предчувствие — като онова, което бе изпитал онази сутрин преди повече от три седмици. Явно не само той бе обзет от подобно чувство, защото смехът около него стихна и тълпата се умълча.

Мика тръгна натам. Отстрани изникна Каси, но той продължи да върви. Колата внезапно намали скорост, макар все още да бе много далеч от къщата. Още не бе напълно спряла, когато предната врата се отвори.

Тогава Мика се закова на място, но само докато види как Хедър заобикаля предницата, поспира за един напрегнат миг, а след това хуква към него. Палтото й се разтвори, косата й се разлетя на две страни. Дори от толкова далеч виждаше, че тя плаче, но очите й бяха искрящо сребърни, а лицето й сияеше от щастие. Освен това идваше към него, тичаше към него. В този момент всичките му съмнения внезапно се изпариха. Не знаеше защо изобщо се бе съмнявал. Онова, което изпитваха един към друг, не можеше просто да изчезне. Съвместният им живот, допълващите се характери, страстта — това бе споделено и не можеше да се стопи ей така.

Той също хукна и колкото повече се приближаваше тя към него, толкова по-бързо тичаше. И ето че най-сетне се озова в прегръдките му, хлипаше името му и стискаше шията му толкова силно, че ако беше друг мъж, сигурно би го удушила. А Мика? След като толкова дълго време се бе измъчвал, сега най-после можеше да диша спокойно.

— Обичам те — прошепна тя. Леко се отдръпна, сякаш се поколеба в последния момент. — Може ли да се върна? Искам да се върна.

Той изтри с палци сълзите от бузите й и я целуна с цялата си страст. След това я притисна неистово към себе си, затвори очи, за да се наслади на мига, вдигна я и я завъртя. Зави му се свят, но това беше просто част от прехода от онзи живот към този. Предстояха им прекрасни неща. Усещаше го.

Пусна я, но не можа да спре да се усмихва. Нито пък тя — с този белег в ъгълчето на устата, дори когато прошепна, че иска да си вземе душ, за да замирише на себе си, че копнее за сапуна с аромат на орлови нокти и за него. Докосна го по бузата нежно, както можеше да го стори единствено тя, за да му покаже, че той означава за нея повече, от когото и да е друг на света. След това прошепна:

— Трябва да видя своите момичета.

Невероятно — очите й бяха приковани в неговите и го молеха за позволение!

Той се обърна към тълпата и видя как Стар се промъква между краката на хората. Тя хукна към Хедър, която я вдигна и я притисна почти толкова силно, колкото бе прегърнала и Мика.

— Къде е Миси? — попита тя Стар и момиченцето се обърна към тълпата. Там в крайчеца стоеше Миси и не знаеше какво да направи — да хукне, да остане или да се разплаче.

Веднага ела тук, искаше да кресне Мика, но се въздържа. Това бяха думи на баща му — първо се караше, след това изискваше, а най-сетне наказваше, докато не се изпълни неговата воля. Мика винаги бе искал да е различен от Дейл и Хедър му бе помогнала.

Направи го и сега. Подаде му Стар и се запъти към мястото, където стоеше Миси. Мика не знаеше дали казва нещо, защото беше твърде далеч, но видя как навежда глава и гали детето по косата.

Брадичката на Миси потрепери. Тя стрелна Мика с поглед, но не можа да го задържи върху него. Когато очите й се върнаха на Хедър, бяха пълни със сълзи. Само за секунди личицето й се набръчка, телцето й политна напред, а тя обви кръста на Хедър и стисна ръцете си отзад.

След това останалите наобиколиха Хедър и я запрегръщаха, но тя през цялото време притискаше Миси към себе си.

Пит сложи ръка върху рамото на Мика.

— Намесихме се, за да я измъкнем още днес. Това бе най-малкото, което можехме да направим. Тя е свястна жена. Вие трябва да бъдете заедно.

Мика стисна ръката му. Понесъл Стар на ръце, той се присъедини към множеството, защото искаше да е близо до Хедър. Щом се доближи достатъчно, Хедър го прегърна. Отново бяха четиримата — стояха върху собствената си земя, заобиколени от близките си. Ако в този момент някой бе предложил на Мика един милион долара за земята, пет милиона за бизнеса му и още десет милиона просто така, той щеше да откаже. Имаше най-пълноценния живот, за който можеше да мечтае един мъж.

Той пое дълбоко и спокойно дъх и вдигна поглед. На известно разстояние, уважаващи момента, който преживяваха Хедър и Мика, стояха семейство Андерсън.

Изпълнен с увереност, Мика стисна ръката на Хедър.

— Искам да те запозная с един човек — каза той.

Понесъл Стар на ръце, докато спътничката му притискаше Миси към себе си, си проправиха път през тълпата. Когато стигнаха до работилницата, Хедър внезапно си пое рязко дъх и се закова на място.

Мика стисна ръката й.

Тея не помръдна. Изглеждаше ужасена. Тогава Мика си помисли, че докато той се бе страхувал да не изгуби Хедър заради това дете, Тея се бе бояла, че рождената й майка няма да пожелае да я види.

Той дръпна леко ръката на Хедър и тихо каза:

— Мъжът до нея е баща й. Те много се обичат и живеят добре. Но тя иска да се запознае с теб.

Хедър вдигна поглед към него. В сребристите й очи отново блестяха сълзи. И пак — невероятно — искаше позволението му.

В този момент можеше да му поиска каквото и да е и той щеше да й го даде, защото я обичаше безумно.

Сигурно прочете това в очите му, защото колебливо си пое дъх и се поуспокои. След това, заедно с Миси, се приближи към Тея.

 

 

Попи знаеше от какво има нужда след този дълъг, пълноценен и емоционален ден. Не знаеше дали причината се крие в това, че е наблюдавала Мика и е станала свидетелка на развитието му, или че е наблюдавала промените у Хедър или Мейда. Знаеше само, че самата тя трябва да направи крачка напред.

Не бе за вярване, но Мика изостави производството на захар този ден. Никога досега не бе правил подобно нещо — поне не заради някого, — но сега искаше да бъде с Хедър. А това означаваше, че в момента Грифин беше в дома на Попи. Накладе огъня и се погрижи за телефоните, докато тя се преоблече и отиде в залата за упражнения. Виктория я последва, но остана близо до вратата. Сигурно се опитваше да я пази да не избяга.

Но Попи не възнамеряваше да прави подобно нещо. Вече беше време.

Направи упражненията за горната част на тялото си, след това поработи на велосипеда. Когато почувства, че е загряла достатъчно, се приближи до стената, където висяха шините за крака. Мразеше всичко, свързано с тях: допира им, вида им, звука, който издаваха. Но те бяха средството да постигне цел, която щеше да постави ново начало за нея.

С шините в скута си Попи се върна до успоредката. Погледна я за момент, пое дълбоко въздух и извика Грифин.

Той застана усмихнат на прага. Като видя какво държи, усмивката му угасна. Прочете въпрос в погледа му. Стори й се, че съзря и надежда. Въодушевена от този факт, Попи му подаде шините с думите:

— Малко ми е трудно да ги сложа сама. Ще ми помогнеш ли?

* * *

Месец по-късно тя излезе сама. Не каза къде отива. Остави Грифин да довърши последните страници от биографията на Хейдън. Беше погълнат от работата си и предположи, че тя просто отива да се поразходи из града. Нямаше нищо против вглъбеността му. Самата тя през последните дни бе твърде заета със себе си.

Подкара блейзъра и свали прозореца си. Април беше пристигнал с проливните си дъждове и всички черни пътища в градчето се бяха разкаляли. Сезонът на кленовата захар беше свършил. Дърветата бяха напъпили. Независимо от разкаляната земя, въздухът беше свеж и натежал от обещания.

Ледът на езерото се беше стопил вчера, в два часа следобед. Попи бе наблюдавала от мястото пред таблото си и извика Грифин миг преди ледът да се стопи. Натаниъл Рой спечели наддаването в градчето, защото беше познал само с един час разлика от действителното време на стопяването, а до вечерта се обадиха на Попи, за да й съобщят за две отделни групи завърнали се гмурци. След това се бе ослушвала от верандата, но не бе успяла да ги чуе. Реши, че са се върнали съвсем малко птици и войната за територии все още не е започнала.

Сигурно щеше да се оглежда за гмурците, докато караше покрай езерото, но съзнанието й беше заето с други мисли. Стигна до центъра на града, подмина плажа, пощата и жълтата викторианска сграда, където се помещаваше редакцията на Лейк Нюз. Ръцете й здраво стискаха волана. Беше толкова притеснена, че просто не бе в състояние да се върне.

Зави на паркинга в самия център на града, пое надясно покрай църквата и нагоре по тесния път на гробището. Беше павиран, но само на места, и целият бе осеян с локви. Отстрани на пътя снегът се бе разтопил почти навсякъде, освен на най-сенчестите места, но тревата все още беше кафеникава, влажна и кална.

Попи караше съвсем бавно. Подмина гроба на баща си, после този на Гас Киплинг и продължи нататък. Стигна до малкото възвишение, което водеше към гроба на Пери, и спря точно срещу него.

Без повече да мисли, тя пусна асансьорчето и се пресегна за нещата си. Сложи първо лявата шина, след това дясната. Вече бе свикнала, бавеха я само разтрепераните й от вълнение пръсти. Чувстваше се така, сякаш излизаше на първата си среща, за пръв път се качваше на водни ски или се събуждаше от седмиците, прекарани в кома, за да разбере, че е парализирана. Обзелото я безпокойство беше точно същото.

Пери беше тук, тя — също. Деляха ги само двайсетина метра разкаляна земя.

Бързо, за да не изгуби смелост, Попи извади патериците от блейзъра и ги пъхна под мишниците си. Преценявайки доколко твърда е почвата и внимателно подбирайки местата, тя нагласи патериците, повдигна се от количката, пое дълбоко дъх и се изправи.

През последния месец доста пъти бе правила това, бе упражнявала движението и бе натрупвала сили. Напоследък успяваше да се справи дори без помощта на Грифин. Но никога досега не бе опитвала да го направи извън къщата. Дори само влажната земя беше достатъчно голямо предизвикателство. А като се добави разстоянието и фактът, че ако падне, здравата ще загази, предизвикателството беше наистина много сериозно.

Попи решително прехвърли тежестта върху левия си крак, напрегна дясното си бедро, за да премести напред десния крак, придърпа напред левия крак и разпредели тежестта поравно и върху двата. Пое си въздух и повтори движението — прехвърли тежестта върху левия, помръдна десния напред с бедрото и примъкна левия крак до него.

Направи го отново. И отново. И отново. Отказваше да погледне назад и да мисли за разстоянието, което я дели от инвалидната количка. Не погледна и към надгробните плочи от двете си страни. Беше вперила очи в земята пред себе си, опитваше се да прецени доколко е твърда и да избегне най-разкаляните места, докато се концентрираше върху движенията на долните си крайници.

Напредваше крачка по крачка и издишаше дълбоко след всяко успешно движение — правеше го сковано, но се получаваше. Бавно и упорито прекосяваше гробището. Политна няколко пъти, когато патерицата й потъна по-дълбоко в калта, отколкото бе очаквала, но остана изправена.

Онова, което през февруари бе изглеждало като снежна пряспа, сега се бе превърнало в каменна пейка. Тази пейка беше целта й. Когато се почувства изморена — раменете й затрепериха, ръцете я заболяха, а бедрата й сякаш всеки момент щяха да получат мускулен спазъм, — тя опита да се закрепи по-стабилно, пое си дълбоко дъх няколко пъти и погледна към пейката. След това продължи упорито напред, като прехвърляше тежестта от единия крак на другия и след това го изтегляше напред. Колкото повече напредваше, толкова по-учестено дишаше и цялото й тяло плувна в пот. Но вече беше близо. Съвсем близо. А колкото повече наближаваше, толкова нарастваше решимостта й.

Някога би се затичала към пейката, би я прескочила и би се настанила с усмивка по средата. Сега напредваше болезнено бавно към лявата й страна, където земята й се струваше по-твърда. Дишайки учестено и шумно, Попи се изравни с пейката и преспокойно можеше да спре дотук. Но не й се щеше да остава от тази страна. Искаше да стигне до средата и да застане с лице срещу Пери.

Последните няколко стъпки бяха най-трудни. Беше изморена и приливът на емоции бе изключително силен. Макар да се чувстваше победителка, задето бе стигнала дотук, Попи изпитваше й силно усещане за загуба.

Почти стигнала до крайната си цел, тя с куцукане направи крачка, а след това още една. Третата я отведе до средата на пейката. Там внимателно се обърна. Подпря се на патериците, седна и ги постави до себе си. Измина малко време, преди да се възстанови от изтощението и да нормализира дишането си.

След това, задъхана, но по съвсем друга причина, погледна към надгробната плоча.

„Пери Уокър, обичан син и приятел, останал с нас твърде кратко“

Отдолу бяха изписани годините на раждането и смъртта му.

Докато гледаше надписа и го препрочиташе отново и отново, Попи усети как гърлото й се свива. Когато очите й се напълниха със сълзи и вече не можеше да различава ясно думите, тя сякаш съзря лицето на Пери върху гранита. От дълго време й се искаше да дойде тук.

— Съжалявам — съсипана, каза тя, — ужасно съжалявам!

От очите й бликнаха сълзи, но тя не ги спря. Стисна ръба на пейката и заплака за Пери, за семейството му и за трагичната им загуба. Плака и за собственото си семейство и за онова, което ги бе накарала да преживеят. Плака и за себе си — за изгубената си младост и сила и за прекършената невинност след онази нощ преди дванайсет години. Плака и за неща, за които знаеше, че не трябва да плаче — от самосъжаление, че не е подвижна, бърза и грациозна, но не се противопостави и на това чувство. Беше време да се пречисти.

Плака, докато сълзите й пресекнаха. Но и тогава продължи да седи с Пери. Безмълвно му разказа къде е ходила и какво е правила, след като го бе изгубила, убедена, че я чува.

Най-накрая затвори очи, сведе глава и си припомни една молитва. Не знаеше къде я бе чула — всъщност изобщо не знаеше дали я бе чула, или си измисля. Но беше свързана с прошката.

Дочу някакъв звук. Отвори очи и се заслуша. Мина още малко време, преди да го долови отново, но си струваше. Изправи се и вдиша дълбоко от влажния пролетен въздух. Наистина се чувстваше пречистена. Заедно с това чувство дойде и покоят.

Погледна за последен път към гроба на Пери, взе патериците и ги намести под мишниците си. Обърна се на пейката, за да прецени обратния път, и погледна към блейзъра.

Грифин стоеше до колата.

Би трябвало да е изненадана, но не беше. Той усещаше нуждите й. Сигурно се бе досетил защо иска да върви. Вероятно знаеше защо бе толкова заета напоследък и накъде се бе запътила днес.

Щом го видя, се удиви колко удачно и естествено й се струва присъствието му. Той беше до нея по време на прогреса й напоследък. Нещо повече, той беше неговият катализатор, неговият вдъхновител в много отношения. Когато го видя да стои там, облечен в джинсите си, пуловера и същото мъхнато синьо яке, което бе носил по време на първата им среща — синьото, което подчертаваше синевата в очите му, и косата му, която изглеждаше по-червена на слънцето — Попи си помисли, че срещата им е била предначертана.

Щом го зърна, усети как я обзема почти същото силно чувство, каквото бе изпитала преди малко, когато се бе изправила пред Пери. Но по отношение на Пери изпитваше огромна тъга. А към Грифин чувстваше любов. Щом го видя, сърцето й се изпълни с толкова силна радост, че направо щеше да се пръсне.

Той не помръдна. Не се втурна към нея, за да я вземе в прегръдките си или да изрази загрижеността си, макар тя да бе изписана върху лицето му. Но цялото му излъчване внушаваше, че има вяра в нея. Той знаеше, че тя ще успее да се справи. Знаеше, че може да направи почти всичко, което реши. И за миг Попи си помисли, че Грифин може би има право.

Усмихна се и тръгна към него. Походката й бе несигурна, както и на отиване, но сега това нямаше никакво значение, защото в момента не бе вперила поглед в надгробна плоча. Този път не гледаше един спомен, не се взираше в миналото. Пред нея стояха настоящето и бъдещето й. Пред нея стоеше Грифин.

Едва когато го наближи, той тръгна към нея и го направи бавно, с нейния ритъм, някак съвсем небрежно и естествено. Тя го обичаше заради всяка несигурна и малка крачка, която бе в състояние да направи към него.

Той я пресрещна по средата. Застана срещу нея, без да я докосва.

— Толкова те обичам, че просто не издържам повече! — каза Грифин.

Тя се засмя. Не би могъл да намери по-подходящи думи.

Той се усмихна в отговор, но загрижеността не изчезна от погледа му. И тогава Попи осъзна, че тази загриженост няма нищо общо с това дали тя може да ходи сама в калта или не.

— Имам нещо в джоба си — рече той и тя беше сигурна, че не става дума за целувка.

— Може ли да го видя? — попита, обзета от неудържимо нетърпение.

Той пристъпи към нея и каза:

— Бръкни вътре.

Попи намести патериците си и бръкна в джоба му. Вътре имаше едно-единствено нещо. Сърцето й замря.

— Извади го — прошепна Грифин.

Ръката й се показа с пръстена на върха на пръста й. Той го пъхна до края и вдигна дланта пред очите й. Тя притаи дъх. Диамантът беше превъзходен, от двете му страни имаше по една багета, а всички камъни бяха инкрустирани в платина.

— Камъкът в средата беше на майка ми — нежно обясни той. — За мен ще бъде чест, ако приемеш да го носиш.

Попи просто не можеше да си поеме дъх.

— Боже мой! — възкликна тя. — Прекрасен е!

Внезапно се почувства изморена да стои на краката си. Обви с ръце врата на Грифин и патериците паднаха на земята. Той тутакси я вдигна.

— Прекрасен е все още не е нито да, нито не — прошепна в косата й.

— Да. Да! — извика тя, но друг писък заглуши нейния. Точно това бе чула преди малко — разнасяше се от езерото като символ на прераждането.

Гмурците се бяха завърнали в Лейк Хенри.