Джорджия Боковън
Сам в тълпата (8)

Глава седма

След като напусна Таос, Коул се отправи на изток, като избягваше магистралите и поемаше по обиколни пътища. Спираше, когато пожелаеше. Ядеше шунка и пържени пилета със сос, толкова солени, че в продължение на дни не можеше да утоли жаждата си. Вслушваше се в разговорите на хората, за да улови местния акцент, ставаше рано всяка неделя сутрин и посещаваше църковните служби, за да послуша псалмите. След две седмици, прекарани по пътищата, той бе прибавил още седем лепенки до първата от Ню Мексико.

Обади се на Ранди още два пъти — когато достигна Арканзас и когато пресече Джорджия. След като му каза, че е добре и все още не е решил кога ще се върне, вече нямаше какво повече да добави, така че и двата разговора бяха кратки и незадоволителни. И двата пъти, когато затвори телефона, имаше чувството, че Ранди иска да му каже нещо, но не знае как. Страхуваше се, че той може би се опитва да го помоли да се върне вкъщи, затова не настоя.

С изключение на случая в един магазин в Оклахома, където една жена го проследи с настойчиво любопитство, никой не бе дал и най-малкия знак, че го е познал. Всъщност, за случая в магазина сам си бе виновен. Тъй като бейзболната шапка на Ранди не можеше да го предпази от жаркото слънце, той влезе в един магазин, за да потърси нещо по-добро. Свали очилата си, докато пробваше няколко каубойски шапки, търсейки подходящия номер, и изобщо не обръщаше внимание как изглежда. В този момент забеляза, че една жена внимателно го наблюдава. Стана му неудобно. Обърна й гръб, но се намери лице в лице с отражението си в едно огромно огледало. Дори и без очила, това, което видя, го накара да потрепери. За пръв път от месеци можеше да забележи следи от предишния Коул Уебстър. Отстъпи малко встрани, за да види и отражението на жената в огледалото. Тя се бе втренчила в нещо, което се намираше на стената над огледалото. Коул проследи погледа й и очите му се спряха върху един плакат, рекламиращ ботушите „Трейл Райдър“. На него в цял ръст се усмихваше самият Коул Уебстър, с целия блясък на миналото си величие. Смътно си спомняше снимките за тази реклама, но не можеше да се оплаче от резултата. Бе убеден, че никога не е изглеждал толкова добре в живота, отколкото на снимката. После откри, че зад камерата нещата изглеждат по-хубави, отколкото са в действителност. Тръгна си, без да купи шапката.

Късно същия следобед пристигна в Таунсенд, Тенеси, неголям курортен град, който се простираше по протежението на лениво течаща река. Тъй като се намираше на няколко мили от националния парк-резерват в Смоуки Маунтинз, което беше и причината да дойде тук, Коул реши да прекара нощта на това място, а на другата сутрин да потегли рано.

Зави към първия попаднал пред погледа му мотел. Той бе разположен от едната страна на невисок хълм, целият обрасъл с борове. Когато приближи, видя, че мотелът бе много по-стар и по-зле поддържан, отколкото изглеждаше отдалеч. Много пъти в миналото бе отсядал на подобни места и, ако се доверяваше на инстинкта си, можеше със сигурност да предположи, че стените на стаите са облицовани с шперплат, и която и стая да вземеше, щеше да се падне до младоженчески апартамент с току-що настанила се съпружеска двойка, празнуваща медения си месец.

Вече търсеше подходящо място да завие обратно и да се върне на главния път, когато от рецепцията излезе един старец, облечен в работни дрехи и достатъчно възрастен да му бъде дядо. Старецът се усмихна широко и му помаха с ръка да спре.

— Стая ли търсите, мистър? — попита, докато тичаше към камиона.

Коул веднага застана нащрек. В хотелите от категорията на „Уолмортс“ обикновено посрещаха гостите, но не и в мотелите. Що за място беше това? Повтори наум въпроса си, след това високо се разсмя. Знаеше съвсем точно какво представлява — та той хиляди пъти бе отсядал в подобни мотели, докато беше юноша. Наведе се през прозореца и се обърна към стареца:

— От табелата виждам, че имате свободни места.

Старият човек спря при Коул и пъхна ръце под горната част на гащеризона си.

— Всъщност имам три свободни стаи. Можете да си изберете.

— Ще взема тази, която предлага повече тишина и спокойствие.

— Тогава най-подходяща е стаята отзад. Оттам шумът от улицата не се чува. А пък, ако не ви харесва, мога да ви дам стаята отпред, точно над рецепцията. Казаха ми, че оттам се чувал звукът от телевизора ми — пускам го високо, тъй като не съм много добре със слуха. Но аз си лягам рано, така че не мисля, че ще ви преча. Освен ако, разбира се, не предпочитате да си легнете веднага, за да потеглите рано сутринта.

— Казахте, че имате три стаи — напомни му Коул.

— А, третата е всъщност младоженчески апартамент и трябва да призная, че е доста скъпичък. Има огромно легло и също толкова огромна вана. Преди няколко години, когато правихме ремонт, жена ми ме придума да сложим тази вана, но след това умря, без да успее да ми каже каква чак толкова ще е ползата от нея.

— Ще наема стаята отзад — заяви Коул, като несъзнателно възприе бавния и провлачен говор на стареца.

— Холи днес не е идвала да почисти — ще закъснее, защото има час при лекаря, но тя наистина работи бързо, така че работата няма да отнеме много време. Заповядайте вътре, докато чакате, ще ви направя кафе и ще ви регистрирам.

— Тогава по-добре да паркирам камиона близо до стаята. Какъв е номерът?

— Тринадесет.

Коул включи на скорост и потегли бавно. Добре, че не бе суеверен. На големия паркинг отпред имаше само две коли, а на задния нямаше нито една. Още от пръв поглед се виждаше, че усилията по поддръжката бяха съсредоточени само в тази част, която се виждаше от пътя. Останалата част от мотела отчаяно се нуждаеше от ремонт и прясна боя.

Вратата към стая 13 зееше отворена, а пред нея бе паркирана малка дамска кола. Коул остави камиона така, че Холи да може спокойно да маневрира покрай него, след което се отправи към рецепцията.

— Няма ли да го заключите? — разнесе се зад него женски глас.

Той се обърна. Дребничко момиче, което едва ли имаше и двадесет години, бе застанало в рамката на вратата на наетата от него стая. Тъй като наоколо не се виждаше никой друг, нямаше никакво съмнение, че думите бяха нейни. В едната си ръка непознатата стискаше парцал, а в другата — препарат за почистване. Имаше къса тъмна коса и сини като метличина очи, които проблясваха нетърпеливо. Не носеше никакъв грим.

Коул бе изморен и без да знае точно защо, държанието й го подразни. Той бавно и предизвикателно се огледа наоколо, преди да спре поглед върху нея.

— Искате да кажете, че има някаква специална причина да го направя, или хората тук заключват колите си просто така, по принцип?

— Разбира се, че по принцип правят така, или за всеки случай, предполагам — отвърна тя. — А сигурно и поради факта, че по тези места минават и доста съмнителни типове.

Имаше неясното чувство, че и той бе причислен към категорията на съмнителните типове.

— Ако винаги вие посрещате гостите, те едва ли се задържат задълго.

— Достатъчно дълго, за да отмъкнат каквото им трябва — усмихна се тя.

Нямаше спор, беше спечелила. Коул извади ключовете от джоба си, върна се при камиона и посегна да го заключи.

— Сега доволна ли сте?

— А това не е моята китара — добави тя, като с рязко движение изтупа парцала. — Всичко, което искам, е разсеяните хора да не губят нещата си и после да преследват Арнолд.

— Арнолд?

— Той е собственикът.

— Значи Арнолд е онзи старец, който ме посрещна.

— Не са редки случаите някои хора да казват, че са си изгубили фотоапарата, например, когато в действителност не са, само за да си издействат една безплатна нощувка. Арнолд мисли, че щом са толкова отчаяни, за да постъпят по този начин, той би могъл да си затвори очите.

— Очевидно ти не си съгласна.

— Бих напъхала такива задници в затвора, преди…

— Ясно.

— Е, това е, което исках да кажа — тя се усмихна, а очите й се оживиха.

— С всичките ли гости се отнасяш така, или в мен видя нещо, което събуди подозренията ти?

— Имала съм си работа с твърде много музиканти, за да се доверявам така лесно — заяви тя, като че ли това само по себе си обясняваше агресивното й поведение.

— Значи ми приписваш такова прозвище, само защото на предната седалка имам китара?

— И греша ли? — настоя тя.

— Не в това е въпросът.

— Няма никакъв въпрос, освен ако не греша.

— Е, добре, грешиш.

— А ти си безсрамен лъжец — тя му отправи тържествуваща усмивка.

— Защо си толкова сигурна?

— Личи си, че не си от този щат, което означава, че или пътуваш към Нешвил, за да опиташ късмета си да сключиш договор с някое звукозаписно студио, или вече си бил там и са те отхвърлили. Не разполагаш с много пари, иначе щеше да караш по-хубав камион. Много си слаб, очевидно не си във форма, а ръцете ти са твърде чисти за обикновен работник. Освен това не прекарваш много време на слънце.

— А какво те кара да мислиш, че не съм някой банкер в отпуска?

Защо си губеше времето да спори с нея? Какво значение имаше какво мисли тя.

— Китарата.

— Би могла да е подарък за брат ми, който колекционира такива неща.

— Но не е, нали?

— Не — призна той.

— Случаят ми е ясен.

Отново изтупа парцала. Краят му изплющя, като че ли отбелязваше победата й в спора.

— Намираш ме за виновен, поради косвени доказателства.

Тя го изучава мълчаливо в продължение на няколко минути.

— Мисля, че ти струваш повече от всички музиканти, които някога съм срещала.

— И тебе си те бива. Никоя чистачка в мотел не може да се мери с теб, поне не тези, които аз съм срещал — не й остана длъжен.

Този път тя се усмихна неохотно. Това промени цялото й държание — агресивността й изчезна, в очите й проблесна дяволито пламъче и тя заприлича на малка лудетина.

— Трябва да се захващам за работа.

— Нямам намерение да те спирам, особено като виждам как изглежда стаята ми, която чистиш.

Преди да тръгне, той й се поклони леко, но тя не забеляза жеста му, тъй като вече се бе захванала здраво за работа.

Когато Коул се върна, Холи си беше отишла. Изпита разочарование в първия момент и това доста го изненада. Но след това си спомни, че дълго време бе водил само съвсем обикновени разговори и разбра колко му бяха липсвали словесните двубои с Ранди, когато бяха заедно двамата. И фактът, че все пак му липсваше нещо, му вдъхна известна увереност. Взе китарата и чантата си, внесе ги вътре и ги сложи на леглото. Стаята бе стара и тясна, но изключително чиста. Нямаше нито едно от онези удобства, които би предложил един по-нов мотел, например хладилник или допълнително кафе, нито дори кофичка с лед. Огледалото в банята бе леко нащърбено в единия край, а сапунът толкова малък, че едва ли щеше да стигне за повече от един ден. В това, разбира се, си имаше смисъл. Не бе много вероятно някой да остане за по-дълго.

Цената бе съвсем прилична, всъщност Коул плати два пъти по-малко, отколкото щяха да му вземат в хотелите, в които отсядаше преди. Ако внимаваше и харчеше разумно парите си, можеше спокойно да изкара две седмици. След това или трябваше да се върне, или да накара Ранди да му изпрати пари.

Включи телевизора, за да чуе новините, но се отказа и го загаси преди още да се появи картината. В света не съществуваше нищо, върху което би могъл да повлияе или да постави под свой контрол. Не желаеше да слуша например за жената, която бе новина номер едно, защото запалила собствената си къща, оставяйки вътре и трите си деца. След като дръпна завесите, за да пропусне светлина в стаята, Коул извади възглавниците изпод покривката на леглото, остави ги встрани и отвори калъфа на китарата. Спомни си старата си китара, с която не бе свирил толкова, колкото бе работил върху нея, почиствайки лакираното дърво от пръстови отпечатъци, наслоявани години наред и сменяйки ключовете на грифа и струните. Отнасяше се към инструмента с любов и внимание. Чувството все още бе там, нуждата — силна и непреодолима както винаги, но песента и романтиката имаха някакъв горчив привкус.

Коул имаше нужда от това, което музиката можеше да му даде; онзи мир и спокойствие, които изпитваше, когато бе сам с песните си, когато не го притискаха да напише нещо, което трябваше да стане хит и номер едно в класациите, и възможността за това бе толкова невероятна и пресилена, че бе направо смешно. Искаше да почувства как отново се качва адреналинът в кръвта му, както когато излизаше на сцената и виждаше хиляди непознати, с които се сприятеляваше още преди нощта да свърши. Ако някой не пееше заедно с него някоя от песните му, които го бяха направили известен, той посочваше в тази посока, поклащаше глава и правеше недвусмислен знак какво трябва да се направи. Казваше на всички, че са дошли да се забавляват. Докато нощта свършеше, той искаше да убеди всеки, дошъл на концерта му, че не е похарчил парите си напразно.

Бавно, с любов пъхна ръка в калъфа и извади китарата. Засега щеше да се задоволи с чувствата, които инструментът събуждаше у него, фактът, че просто го държеше в ръка. Учеше се да бъде търпелив.

Нямаше представа, че е задрямал. Когато се събуди по-късно, стаята се къпеше в златистите отблясъци на залязващото слънце. Почувства вълчи глад и си спомни, че от сутринта не бе хапвал нищо.

Скоро щеше да се стъмни, а след още няколко часа утрото щеше да настъпи и той отново щеше да е на път. По време на пътуването се бе изправил очи в очи с някои неприятни истини относно спомени от детството, оказали се пълна измама. Градовете, които в детското му съзнание бяха един провинциален рай, където на всяка крачка се срещаха изоставени къщи, идеални места за изследване и романтични приключения, всъщност бяха умиращи градове, унищожени от бедност и нищета. Панаири, курорти, които бяха изпълнени с магия от светлина и музика и сергии със захарен памук, където двамата с Ранди прехласнати обикаляха с часове, сега изглеждаха мръсни, безвкусни и съвсем комерсиални. Не можеше да не се върне тук; ако дори за миг бе допуснал, че е възможно да си представя Смоуки Маунтинз по-хубави, отколкото бяха, не би дошъл.

Постави китарата отново в калъфа. Изпита някаква необяснима увереност, че следващият път, когато я извади, то ще бъде, за да засвири. Този път не изпита отвращение, както в началото. Може би не бе това, на което се бе надявал, но все пак бе добро начало.

След като в Таунсенд обиколи ресторантите, разположени край пътя, Коул реши да отиде до Меривил, който бе само на няколко мили, и да вечеря там. Докато се хранеше, дочу един разговор на съседната маса, отнасящ се за някакъв млад певец, който пеел в един клуб в съседния град, Алкоа, и реши да го чуе, преди да се върне в мотела.

Младежът бе наистина добър, малко напорист и не толкова добре запознат с аранжимента, колкото би трябвало, но с малко повече усилия и работа можеше да се получи нещо наистина добро. Коул би могъл да го вземе със себе си на турне като за начало. Когато и най-вече ако отново тръгнеше на турне.

По пътя нямаше жива душа, освен него, докато пътуваше обратно към Таунсенд. Паркингът пред мотела като с магическа пръчица се бе изпълнил с автомобили, но единствените светлини струяха от няколко външни помещения. Коул паркира отзад, след това се запъти към стаята си. Бе пъхнал вече ключа в ключалката, когато се сети, че забрави да заключи камиона. Щеше да е направо истински късметлия, ако Холи дойдеше на работа сутринта още преди да си е тръгнал и откриеше, че камионът е отключен. Знаеше, че е смешно да се чувства застрашен от някаква дребна тийнейджърка, която никога повече нямаше да види. И все пак, тя бе права. Ако някой отмъкнеше автомобила му, нещата наистина щяха да се объркат.

Запъти се обратно към камиона. Последното нещо, което си спомняше, бе, че протегна ръка, за да заключи вратата.