Джорджия Боковън
Сам в тълпата (9)

Глава осма

Холи крачеше нервно напред-назад в стаята за бърза помощ, опитвайки се да убеди сама себе си, че не само е по-разумно да си тръгне, но и че това е единственото правилно нещо, което трябваше да направи. Вече бе сторила всичко, което бе в нейните възможности, и нямаше повече работа тук. Не само че не му бе роднина, тя дори не бе негова приятелка. Когато сестрата я попита, не можа да даде конкретен отговор. Дори трябваше да позвъни на Арнолд, за да й каже името му от регистрационната книга. Странно, но името Нийл Чапмън изобщо не му подхождаше — не би се учудила, ако се наричаше Джаред, Дуайт или Ханк.

Ако можеше да отметне завесата и да си тръгне, без да го поглежда, щеше веднага да го направи. В мига, когато й хрумна тази мисъл, като че ли някаква магнетична сила прикова погледа й в неподвижното му тяло. Той изглеждаше ужасно, цялото му лице бе в кръв, косата му — също. Спомни си, че тя бе светлокестенява, а сега изглеждаше почти черна. Сестрата й бе казала, че раните по главата често изглеждат по-зле, отколкото са в действителност, защото кървят обилно. Но, разбира се, съществуваше и малкият проблем, че пациентът бе в безсъзнание и само Бог знае колко щеше да продължи това състояние.

Предната нощ Холи не бе могла да заспи и реши да дойде рано, за да прегледа счетоводните книги вместо Арнолд. Тъй като на паркинга отпред нямаше място, тя бе принудена да заобиколи отзад, търсейки място да спре. За щастие и Арнолд бе там — той й помогна да пренесат Нийл Чапмън в колата й. Очевидно Нийл бе имал късмет, но не можеше да се каже същото и за нея.

— По дяволите! — изстена гласно.

Всеки, поне с малко мозък в главата си, трябваше много да внимава в район като този. С туристите идваха престъпници. Това бе неизбежно и резултатите бяха налице.

Холи скръсти ръце на гърдите си и облегна гръб на стената. Този ден трябваше да свърши хиляди неща, най-малкото от които бе да изчисти дванадесетте стаи в мотела. Никой не би могъл да я вини, ако просто излезеше от болницата и отидеше да си върши работата. Винаги можеше да се обади по-късно, за да разбере как е. Ако дотогава той се събудеше, можеше дори да го попита дали има нужда от нещо, и ако наистина беше така, щеше следобед на път за вкъщи да мине и да му го остави.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Тя мразеше болниците. Хората умират там. Собствените й родители умряха в една болница, също като тази. Знаеше, защото бе там, когато се случи. По нейна вина.

Какъв глупав израз — „да дръпнеш шалтера“. Всъщност никой не беше дърпал никакъв шалтер, просто бяха изключили машините, защото тя им беше казала, че така трябва. Изразът беше толкова нелеп, колкото и начинът, по който умряха хората, които най-много обичаше в този свят — използвайки за отопление газова печка в караваната, за която бяха спестявали повече от двадесет години.

В ушите й все още звучаха думите на доктора, който й казваше какъв късмет има, че е навършила двадесет и една година ден преди злополуката. Като единствена дъщеря и най-близка роднина, тя трябваше да вземе решение за погребението и всички други формалности. Какъв късмет, че бе навършила пълнолетие!

Погреба родителите си преди шест години. Това бе последният път, когато празнува рождения си ден.

Завесата се отмести и в стаята влезе нисък, набит мъж, чиито очила се крепяха само на върха на носа му. Той вдигна поглед от картона, който носеше, и протегна ръка.

— Доктор Хардести.

— Радвам се да ви видя — Холи се опита да му направи път да мине, но в малката кабинка това бе почти невъзможно.

— Вие мисис Чапмън ли сте?

— Аз? — в гласа й се долавяха пискливи нотки. — Не, аз просто го намерих.

Лекарят се намръщи. Очевидно това бе пречка, която не бе очаквал, но той продължи, като че ли информацията нямаше никакво значение.

— Съдейки по това, което пише в този картон, мистър Чапмън е все още в процес на възстановяване от много сериозна травма на главата. Предполагам, че е претърпял автомобилна катастрофа. Имах подобен случай, когато бях интернист в… — той се опомни навреме и спря. — Мистър Чапмън ще има нужда от постоянно лечение и надзор, когато излезе от комата и се върне вкъщи. Не че очаквам някакви усложнения, но просто си мисля, че трябва да бъдем по-предпазливи. Също така мисля, че за известно време е по-добре да не изкачва стълби. Домът ви удобен ли е за тази цел?

— О, той няма да се връща вкъщи с мен. Както вече ви казах, аз само го намерих.

Доктор Хардести пъхна картона под мишница, наведе леко глава и я погледна напрегнато.

— Тогава уведомихте ли семейството му?

Холи скръсти ръце на гърдите си, като изобщо не трепна под погледа му.

— След като никой, включително и аз, не знае нищо за семейството му, това, предполагам, означава, че не е било уведомено.

Търпението й бе започнало да се изчерпва.

— Мистър Чапмън нае стая в „Слийптайм Ин“ миналата вечер и си плати за една нощувка. Поради нещастно стечение на обстоятелствата някой го ограби и го остави в това състояние и той не можа да получи това, за което беше платил.

Изведнъж почувства, че някой я наблюдава. Обърна се и срещна погледа на Нийл Чапмън, който присви очи в усилието да си спомни нещо.

— Моли?

— Холи — поправи го тя и се усмихна с облекчение. Нямаше значение, че почти не го познаваше, бе благодарна, че бе останал жив. — Добре дошъл обратно при нас, Нийл.

Докторът леко я отстрани.

— Как се чувствате?

— Кой сте вие?

— Доктор Хардести. Бяхте докаран в болницата преди два часа с удар по главата. Знаете ли как е станало?

Извади миниатюрно фенерче от джоба си и присветна няколко пъти в очите на Нийл.

— Заключвах камиона. Това е всичко, което си спомням.

Холи примигна учудено при това разкритие, след това се отдръпна към завесата:

— Е, ясно е, че вече нямате нужда от мен, така че е по-добре да си тръгвам.

Нийл вдигна ръка и попипа лицето си.

— Къде са очилата ми?

Холи знаеше, че нещо липсва, но колкото и да се опитваше, не можа да се сети, пък и кръвта по лицето му не й позволяваше да види нищо.

— Не ги носеше, когато те намерих.

— Но аз не мога да шофирам без тях.

— Сигурно са паднали, когато са те ударили — предположи Холи.

Доктор Хардести пъхна обратно фенерчето в джоба си и се обърна към нея.

— Ако обичате, излезте за няколко минути, докато прегледам мистър Чапмън.

Холи надникна над рамото на доктора и погледна към Нийл.

— Сега се връщам в мотела. Ако намеря очилата ти, ще ти ги донеса на път за вкъщи.

Той й отправи пълен с очакване поглед.

— И кога ще бъде това? — личеше, че бе отчаян.

Холи дръпна завесата встрани.

— Ще се върна следобед.

— Чудесно.

— Ще се видим тогава.

След като излезе от малката стаичка и попадна сред обикновеното болнично ежедневие, тя се почувства още по-потисната отпреди. Затърси с поглед изхода, но на нито една врата не видя такава табелка. Борейки се с нарастващата паника, Холи постави ръка на гърдите си и се опита да си поеме дълбоко въздух. По някакъв начин трябваше да се справи с това чувство, и то незабавно. В противен случай много скоро можеше да се окаже пациент, а не посетител.

Една медицинска сестра, носеща цял поднос с различни стъкълца и шишенца, се приближи до нея.

— С какво мога да ви помогна?

— Къде е изходът, моля?

Жената се обърна обратно в посоката, от която Холи току-що бе дошла.

— Оттук по коридора, а после свийте вляво.

Не без усилие Холи запази самообладание и се насочи натам. Дори успя да се усмихне на една жена, която носеше на ръце едногодишно детенце, облечено в розова пижамка. Само след миг се озова отново вън, където нямаше преградени със завеси стаи за спешни случаи с ранени хора в тях, и където не трябваше да се вземат жизненоважни решения от едно съвсем младо момиче, чийто единствен проблем дотогава бе коя блуза да облече за среща с любимото момче.

Холи погледна на изток, докато се качваше в колата си. Небето бе придобило наситено виолетов цвят. Докато пристигнеше в мотела, хората вече щяха да са станали и да товарят багажа в колите си. Оживлението щеше да й върне нещо от предишната монотонност и спокойствие на деня, потапяйки я в еднообразната и скучна работа по почистването на освободените сутринта стаи. Ако имаше малко късмет, Арнолд щеше да си намери някаква работа в града и би могла да го помоли да занесе на Нийл Чапмън очилата му. Когато осъзна колко отчаяно искаше Арнолд да свърши тази проста работа вместо нея, не можа да се начуди на себе си. Не бе чак толкова отдавна времето, когато Арнолд всеки ден ходеше в болницата „Блаунт Мемориъл“. В нея бавно угасваше животът на жената, която бе обичал, и с която бе живял повече от петдесет години.

Откога бе станала такава страхливка и бе спряла да се бори с миналото си? Не можеше да си позволи да се предаде на чувства, които можеха да я погълнат и унищожат. Особено сега.

 

 

Последните слънчеви лъчи проникнаха през прозореца на болничната стая, придавайки й малко по-светъл и празничен вид. Без очилата си Коул не виждаше добре очертанията на предметите: светлини и сенки се преплитаха в някакво сюрреалистично безумие. Въпреки това стаята притежаваше някаква странна красота, но само дори за миг да затвореше очи, можеше да си представи всичко съвсем ясно.

След като болкоуспокояващите хапчета, предписани му от лекаря, започнаха да действат, Коул се почувства неспокоен и нетърпелив да си тръгне. Направи опит да се обади на Холи заради очилата, но не можа да си спомни името на мотела. Когато се опита да опише в болничната централа мястото и сградата, телефонистката му отвърна, че не може да му помогне, тъй като тя била от Алкоа и никога не била ходила в Таунсенд.

Макар и неохотно, Коул стигна до заключението, че трябва да проведе още един телефонен разговор. От самото начало бе вярвал, че когато накрая реши да се върне вкъщи, ще има отговорите поне на някои от въпросите си. Така поне би могъл да живее в мир със себе си. Но нямаше отговор на нито един. Оставаше му единствено утехата, че сам бе решил да приключи с пътуването си, а не някой безименен, неизвестен престъпник.

Ако можеше да оправи нещата с чакане, щеше да му е ясно защо все още не вдигаше телефона. Но според полицая, който дойде в болницата тази сутрин, за да го разпита, шансът му да си върне парите бе повече от нищожен. По всичко изглеждаше, че ударът бе нанесен случайно и крадецът отдавна бе изчезнал безследно.

Без пари Коул не можеше да продължи пътя си. И този път, както почти всяко нещо в живота му, решението бе взето вместо него. Може би в края на краищата не беше чак толкова лошо да се живее по този начин, щеше да бъде свободен да върши други неща. По дяволите, кого се опитваше да заблуждава?

Претърколи се настрани и посегна към телефона. Може и да нямаше възможност да взема сам важни решения, но все пак имаше някои неща, които зависеха само от него. Помоли в централата да прибавят разговора към сметката му. След това, без да си даде възможност да размисли, набра номера.

От другия край отговори Франк, а гласът му бе неестествено весел.

— Ало.

— Аз съм, Коул. Ранди там ли е?

— Бях започнал да се тревожа, че нещо се е случило. От една седмица не си се обаждал.

— Добре съм.

— Кога се връщаш вкъщи?

— Скоро. Сега искам да говоря с Ранди.

— Не мога да ти опиша с какво облекчение чувам това. През последните две седмици репортерите едва не разкъсаха Джанет заради пресконференцията, която им обещахме. Тя държи да знаеш, че те разбира, и не ти се сърди.

Лек намек, но съвсем на място. Дори не му бе идвало наум, че Джанет може да се сърди. Нейната работа се състоеше в това, да се оправя с пресата при всякакви обстоятелства.

— Можеш да й кажеш, че оценявам жеста й. А сега ми дай Ранди.

— Още нещо. Ризите, които изпрати Кроуел последния път, изобщо не ми харесаха, затова ги върнах. Надявам се, нямаш нищо против?

Какво, по дяволите, ставаше там? Франк и пет пари не даваше за мнението на Коул за ризите, с които трябваше да се появява на сцената.

— Татко, нямам настроение за това. Обадих се, за да говоря с Ранди. Той там ли е, или не?

Изминаха няколко секунди, преди Франк да отвърне неохотно.

— Сега ще го извикам.

Коул отново се отпусна по гръб, като внимателно постави глава на възглавницата. Не че го болеше чак толкова много, просто спомените от последния път, когато бе в болница, бяха още твърде живи и ярки. Все очакваше, че непоносимите болки ще се върнат и осъзна, че се държи по начин, по който най-добре би могъл да ги понесе. Докторът бе продължил да го разпитва за по-раншния инцидент. Когато Коул даде да се разбере, че не иска да говори за това, той направи странен опит да го накара да говори, апелирайки към суетата му. Не спираше да повтаря колко добре били възстановени костите на лицето му, колко професионално са се справили хирурзите и какъв късметлия е, че е избегнал трайното обезобразяване.

Гласът на Ранди, малко по-висок от обикновено, прекъсна мислите му.

— Хей, големи братко, как я караш?

— Имам нужда от помощта ти.

Ранди за миг се поколеба, преди да отговори.

— Не искам да слушам за това. Не сега.

Нещо се бе случило.

— Тогава кога?

Ранди отново започна да се колебае.

— Не можеш да звъниш повече тук.

— Какво?!

Коул чу как Франк се намеси:

— Дай ми този проклет телефон!

— Татко записва всяка твоя дума — настъпи напрегната тишина. — Сложил е подслушвателно устройство. Ако се обадиш пак, той ще знае точно къде да те търси. Засега всичко е наред, но ако останеш там, където си, повече не се обаждай тук. Три или четири обаждания са съвсем достатъчни да те открият.

Франк се опита да надвика Ранди.

— Всичко това е лъжа, Коул!

— Друг път — отвърна Ранди.

— Коул? — Франк вече крещеше в слушалката. — Не затваряй, Коул.

Коул остана за миг неподвижен, слушайки как баща му на няколко пъти го вика, и бавно затвори. Полежа така няколко минути, след това остави телефона на нощното шкафче, стана и се приближи до прозореца. Предметите започнаха да се размазват пред погледа му. Премигна няколко пъти. Нищо не се случи. Винаги беше така.

 

 

Франк влетя с трясък в стаята на Ранди. Тъкмо щеше да си отвори устата да каже нещо, но спря, когато видя какво правеше по-малкият му син.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш? — изкрещя той.

Ранди вдигна поглед от куфара, в който подреждаше дрехите си.

— А теб какво те интересува?

— Не ме интересува. Коул е този, за когото си мисля. Той настоява да бъдеш тук, когато се обажда. Ако питаш мен, щеше да ми е много по-лесно, ако ти не се навърташе наоколо.

— Жестоко, както винаги, но съвсем честно.

Ранди отвори едно чекмедже, сграби всичко, което имаше в него, и го натъпка във вече претъпкания куфар.

— Обеща да помогнеш да го намерим.

Внезапно агресивността изчезна от гласа и поведението на Франк. Изглеждаше изцеден, все едно прибираше уморено меча си след неравностойна битка.

— Защо се отказваш?

— Коул ще се върне, когато се почувства готов за това — отвърна Ранди неохотно.

Можеше да се справи с един ядосан, агресивен и напорист Франк, но човекът, който говореше сега с него, му бе непознат. Следователно не можеше да му се довери.

— Чу какво казаха лекарите — баща му прокара ръце през лицето си, като че ли с този жест можеше да премахне умората. — Той вече не прилича на себе си. Все още страда от шока след катастрофата. Трябва да го върнем тук и да му помогнем. Сам не може да се справи.

— Това са пълни дивотии — Ранди затръшна капака на куфара. — Аз пък си мисля, че той се справя добре и сам.

Франк веднага се стегна.

— Откъде знаеш?

Ранди разбра, че е казал твърде много.

— Защото познавам Коул. Винаги е бил способен да се грижи за себе си.

Приближи се към гардероба си, преструвайки се, че търси нещо, което е пропуснал първия път.

— Не те разбирам — каза Франк.

В този миг нещо се скъса в Ранди.

— Дяволски прав си, че не ме разбираш. Нямаш никаква представа кой съм аз! — натисна с цялата си тежест капака на куфара, опитвайки се насила да го заключи, но вътре имаше твърде много багаж. — Добре, че не аз съм този, който изчезна и има нужда да го намерят. Ти не знаеш достатъчно за мен дори да попълниш една скапана декларация за издирване. Спрях да разчитам на теб и да ти вярвам, когато Коул върна първия разплащателен чек.

— Това не е вярно.

Ранди се обърна с гръб към баща си.

— Какъв цвят са очите ми?

— Но това е глупаво. Какво значение има дали знаеш цвета на очите на някого? Това не доказва нищо.

Ранди не изпита никакво злорадо задоволство от опита на Франк да се измъкне. Не искаше да спечели в този спор. Но въпреки това не можеше да се откаже.

— Какъв цвят са? — настоя той.

— Е, добре, сини са — отвърна Франк след известно колебание.

Ранди се обърна рязко и прикова поглед в баща си.

— О, да, вярно, кафяви са. Майка ти имаше сини очи… А ти толкова приличаш на нея… Просто си помислих…

През всичките години след смъртта й Ранди бе чувал баща си да говори за майка му. Но да я споменава в разговора сега, и то във връзка с нещо, свързано с него, направо го извади от равновесие.

Той направи още един опит да затвори куфара, след което го вдигна и го захвърли на пода до леглото. Драматичният момент, когато можеше да се направят благородни жестове, бе отминал. Гневът и яростта му го бяха напуснали, а в момента се чувстваше смутен и раздвоен. Още повече, нямаше начин да се изнесе от къщата, без да повдигне някои въпроси, които биха отвели Франк обратно до Коул. Погледна стенния часовник.

— По кое време трябваше да съм в студиото?

— В три часа.

— Тогава по-добре да тръгвам.

— Все още има достатъчно време.

Ранди не можеше да проумее очевидната неохота на Франк да го пусне. Бе очаквал от него победоносна усмивка или нещо друго, с което да подчертае, че пак е постигнал своето, но не и това.

— Какво искаш от мен?

— Не знам — рече той. — Мислех си, че зная, но сега не съм толкова сигурен.

При това признание Ранди почувства как защитните му сили се стопяват. Един предупредителен глас в него настояваше да се защитава, но съществуваше нещо по-силно, което го караше да не го прави. Прииска му се да даде на Франк още един шанс да се поправи и да докаже, че в сърцето му има място за двама сина.

— Спомняш ли си, когато съставът ни бе нает да следва родеото в Източен Тексас?

— Тогава Коул беше на десет години… — разбра, че се е изпуснал, но твърде късно. — А ти беше…

— На седем — отвърна Ранди вместо баща си.

— Да, точно така.

— Ти ме остави в едно ранчо с една възрастна двойка, докато вие с Коул бяхте на турнето.

— Компанията, която ни нае, не искаше да плати и твоите разходи, така че не виждах смисъл и ти да идваш.

Въпреки че бе минало толкова време, спокойствието, с което Франк приемаше ситуацията само откъм практичната й страна, продължаваше да наранява Ранди. Опита се да не мисли за обидата, да я запокити на онова място в паметта си, където имаше стотици други унижения и пренебрегвания от страна на баща му, които бяха твърде болезнени, за да бъдат забравени. В действителност това, че го лишиха от пътуването, се оказа добре за него, защото възрастното семейство го прие с отворени обятия, дарявайки му обичта и нежността, от които имаше отчаяна нужда.

— Собственикът на ранчото — Господи, как можа да му забрави името! — ми позволяваше да му помагам за повечето от нещата, които вършеше.

— Не те изпратихме там, за да работиш! — гневният изблик на Франк бе закъснял твърде много. — Платих на тези хора достатъчно, да се погрижат добре за теб.

Ранди продължи, без да си даде вид, че е чул нещо.

— Когато хранехме кокошките, той ми позволяваше да държа пиленцата, а те винаги се опитваха да се измъкнат от ръцете ми. Тогава той ми каза, че те са като хората — колкото по-здраво ги държиш, толкова по-упорито се борят да се освободят. Видя, че не му повярвах, затова ме накара да застана неподвижно, разтвори дланта ми и сложи върху нея едно пиленце.

Ранди впи поглед в баща си.

— Старият човек се оказа прав, животинчето просто си стоеше там. След известно време се отпусна и заспа.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Ти толкова здраво стискаш в ръцете си Коул, че той едва може да диша. Ако не охлабиш хватката си, той никога няма да се върне вкъщи. Никога.

— Това не е същото: Коул е болен…

Ранди само поклати глава:

— Той не е по-болен от когото и да било от нас — замисли се за момент, след което се усмихна презрително. — Може би трябва да ти го кажа по друг начин.

— Добре, да кажем, че дадем на Коул времето, от което според теб той има нужда. А какво ще стане, ако след месец-два реши, че преди си е живял много добре, но е твърде късно да се върне, и запрати всичко по дяволите? Знаеш много добре, че не можем да продължаваме по същия начин. Ами ако изтече отнякъде информация, че Коул просто е изчезнал?

— И какво от това? Хората ще разберат, че след като е живял известно време тук, Коул е решил отново да се върне към корените си. Почитателите му ще го преживеят.

— Това означава ли, че знаеш къде е? — попита внимателно Франк.

— Не ми излизай с тези номера, Франк. Не съм ти казал нищо, което вече да не знаеш или за което да не можеш да се досетиш сам.

— Ако наистина знаеш къде се намира, защо тогава беше онзи скандал по телефона?

— Той се обади, а не аз. Знам къде е бил преди една седмица, но междувременно може да е прекосил половината Съединени щати.

— Като спомена за студиото, това означава ли, че в края на краищата ще направиш снимките?

Трябваше да се свършат още някои довършителни работи по клипа на песента „Разходка в другата част на града“, ако искаха да съвпадне с излизането на албума. Франк и Джанет смятаха, че могат да оправят нещата, като използват Ранди само за няколко снимки в далечна перспектива. Останалото щяха да запълнят с някои моменти от предишни концерти на Коул. Участието на Ранди бе минимално, но необходимо, за да свършат навреме.

— Исках да говоря за това първо с Коул, но сега, предполагам, нямам голям избор.

— Това „да“ ли означава, или „не“?

— Ще го направя.

— Според мен нямаме голям избор относно това как трябва да се справяме по-нататък — Франк създаваше впечатление, че говори колкото на Ранди, толкова и на себе си. — Трябва да се стремим да запазим нещата такива, каквито са. Ако имаме късмет, когато Коул реши да се върне, поне ще има нещо, което си заслужава. Ако не… — той сви рамене. — Каквото и да се случи, ще трябва да се справим с него, когато му дойде времето.

Ранди погледна изпитателно баща си. Фактът, че изведнъж прие нещо, което само преди половин час го бе изпълнило с ярост, му се струваше твърде подозрителен.

— Не ми вярваш, нали? — попита Франк, като че ли прочел мислите му.

— И защо да ти вярвам? Не говорихме само за живота на Коул, а и за твоя.

— И за твоя, Ранди — добави той. — Както винаги, ние сме свързани един с друг.

— Но аз имам пред себе си много време. Ако поискам, мога да отида в колеж.

— Ти дори обикновена гимназия не завърши.

— И чия беше вината? — парира удара Ранди.

— Виж какво, знам, че си мислиш, че днес постъпих така, защото искам Коул да се върне само заради мен. Не отричам, че в това има истина. Животът ми е свързан с този на брат ти толкова много и в продължение на толкова много време, че понякога не мога да направя разликата. Но грешиш, като си мислиш, че щом с кариерата на Коул е свършено, това се отнася и за мен. След заминаването му разбрах едно нещо. Ако утре всичко се разчуе и вестниците раздухат новината, може да ми отнеме година или две, за да си стъпя на краката, но аз ще се справя. Дяволски добър съм в това, с което се захвана, Ранди. Всичко това с Коул не се случи просто така. Не е минал ден някой от звукозаписните компании да не се обади в главния офис или да не дойде лично да ме помоли да лансирам нов певец.

Ранди не искаше да чуе какво му говори Франк. Измъчваха го много мисли и чувства, които досега бе успявал да скъта в някое забравено кътче на паметта си. Така правеше с всичко, което го заплашваше или изискваше от него да пожертва свободата си. Въпреки неудобството да стои в сянката на брат си, ситуацията си имаше своите предимства: не му се налагаше да усеща върху себе си блясъка на славата, която можеше и да изгори крилете му.

— И какво ще прави Коул един ден, ако реши да се върне, осъзнавайки, че е направил грешка, и поиска работата си, която преди това е захвърлил? В момента, в който се оттегли, на сцената ще изгрее някоя друга звезда.

— А защо не ми каза това по-рано? — попита Ранди.

— Смятах, че накрая си разбрал, че това не е игра, която играете с Коул, за да си го изкарате на мен. Познаваш брат си по-добре от всеки друг. Как можеш да вярваш, че той ще намери щастието си, ако изгуби това, което най-много е ценил през живота си? Какво ще прави със себе си? Къде ще отиде? Целият му живот е свързан с пеенето, той не може да прави нищо друго. Коул е на тридесет и една, Ранди. Не смяташ ли, че е твърде млад да се отпусне в люлеещия се стол и да гледа как животът се изнизва пред очите му?

— Струва ми се, не съм се замислял чак толкова напред — призна Ранди, макар и без желание.

— Коул ти е оказал мечешка услуга, като те е предпазвал по този начин — това не бе толкова обвинение, колкото констатация на един прост факт. — На петнадесет години ти имаше повече отговорности, отколкото сега. Благодарение на Коул никога не ти се наложи да пораснеш.

Ранди никога не бе изпитвал по-малко желание да се бори, отколкото в този момент, но просто нямаше избор.

— Ужасно е да чуеш такова нещо.

— Знам, че ти дойде твърде много — в погледа, който Франк хвърли на по-малкия си син, имаше и извинение, и болка, и разбиране. — Но има още нещо…

Ранди се отпусна на леглото и вдигна примирително ръце.

— Хайде, давай, кажи всичко. Не виждам как би могло да стане по-лошо.

— Не го казвам, защото си мисля, че е истина, а само защото смятам, че е нещо, за което трябва да размислиш, преди… — той спря и си пое дълбоко дъх, като очевидно се чувстваше неудобно да продължи.

Ранди веднага застана нащрек. Никога не бе виждал Франк да се колебае да каже нещо, независимо дали то бе лошо или болезнено, или пък своего рода комплимент.

— Каквото и да е — настоя Ранди. — Искам да го чуя.

— Защо предупреди Коул да не се обажда?

— Защото не искам да участвам в тази лъжа. Той ми вярва и по всяка вероятност аз съм единственият в това отношение.

— Разбира се, това е най-лесния отговор. Друг и не очаквах. Сигурен ли си, че няма и още нещо, което дори и пред себе си не смееш да признаеш?

— Не разбирам накъде биеш.

— През цялото време Коул беше по-важният, този, който привличаше вниманието и на сцената, и в живота.

— И какво от това?

Франк заби поглед в ботушите си от крокодилска кожа.

— Ако той не се върне, преди да е станало твърде късно… — бавно вдигна очи и погледна напрегнато сина си. — Ако избухне скандал и всичко с Коул се обърка?

Ранди светкавично скочи от леглото.

— Как можа да го кажеш! Господи, как изобщо можа да си го помислиш?!

Но Франк нямаше намерение да се предава така лесно.

— Краят на кариерата на Коул е нещо, което може да те постави на равна нога с него. Може би това е единственият начин ти да се издигнеш — обърна се той към сина си с глас, пълен с необичайно за него съпричастие и разбиране.

Дълго време Ранди стоя напълно вцепенен, с болезнено свити в юмруци ръце. Дори след сбиване в бар не се бе чувствал толкова зле. Отново и отново си повтаряше, че Франк просто иска да си отмъсти, забивайки стрелите си там, където Ранди бе най-уязвим и раните най-много кървяха. С отчаяние погледна баща си в очите, търсейки в тях обичайното задоволство от това, че ударът му е бил успешен. Но в погледа му имаше само тъга.

С бавни крачки Франк прекоси стаята и застана пред сина си. Без да казва или да прави нещо, просто стоеше и го фиксираше с поглед. Накрая сложи ръка на рамото му и окуражително го стисна. За своя собствена изненада Ранди не се отдръпна. Не помнеше друг път баща му да го е докосвал с друго чувство, освен с гняв. Ако приемеше тази първа стъпка към помирение, щеше постепенно да забрави причините за собствения си гняв към него.

От тази мисъл целият потрепери.