Джорджия Боковън
Сам в тълпата (7)

Глава шеста

Седнал на задната веранда на къщата си, Бъди Чапмън вдигна краката си на перилата и се замисли. Все още не можеше да се опомни от изненадата, когато отвори вратата и видя пред себе си Коул. След като години се бе надявал това да се случи, накрая се бе отказал. И сега изведнъж като гръм от ясно небе той се появяваше, молейки го да му прости за миналите грешки. Не изглеждаше съвсем като предишния Коул, но това всъщност беше без значение.

След като прекараха два часа заедно, стана ясно, че Коул не бе дошъл само да си поговорят за миналото. Той търсеше нещо. Бъди се беше опитал да го предразположи към откровеност, подпитвайки го отдалече и заобикаляйки тактично темата, особено когато Коул внезапно се вглъбяваше в себе си. Но въпреки това все още не бе успял да разбере истинската причина, която го бе довела при него. В очите на приятеля му имаше една необяснима тъга, която смути Бъди. Не знаеше кой или какво бе отнело радостта от живота на приятеля му, но бе готов да го унищожи с един удар.

Въпреки че Бъди беше само шест години по-възрастен от братята Уебстър, имаше време, когато той бе за тях повече баща, отколкото Франк. Бъди беше този, когото двамата търсеха, когато имаха нужда да поговорят с някого или искаха някой да ги изслуша. Знаеха, че могат да му се доверят, той умееше да прощава обидите и забравяше лошото, никога нищо не им натякваше, нито им говореше с лицемерно назидателен тон. Бъди не си даваше сметка колко се бе привързал към Коул и Ранди и колко ги беше обикнал, докато обстоятелствата не ги разделиха. От години чакаше знак, или поне намек, че той също означава нещо за тях, дори по едно време бе започнал да пренебрегва Сузи, което едва не стана причина за раздялата им. Най-накрая Ранди му се обади и го намери, сега същото бе направил и Коул.

Вратата зад гърба му скръцна леко и се отвори. Коул се приближи, подаде му една бира и се облегна на перилата на верандата.

— Винаги съм смятал, че Ню Мексико е само пустиня — отбеляза той. — Никога не съм очаквал, че ще те намеря да живееш близо до планини и гори.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че през всичките тези години нито веднъж не си изпълнявал „Ню Мексико“?

Коул се усмихна и поклати глава.

— Сам разбираш, че не е възможно да не го направя.

— Понякога изпитвам лудо желание да се върна отново на пътя в стария камион, да съберем момчетата и отново да тръгнем на турне.

— И?

— Сузи на бърза ръка ме товари в колата и отпрашва към някой долнопробен мотел. Само след ден-два давам мило и драго отново да се върна вкъщи.

Коул не отговори веднага. След кратка пауза попита тихо:

— Ами ако мотелите бяха по-добри?

Бъди отпи голяма глътка от бирата си и се умълча. След някое време погледна Коул право в очите.

— Просто така си приказваш, или имаш нещо наум?

Коул се обърна с гръб към приятеля си и зарея поглед към близката гора, като че ли се страхуваше да види отговора в очите му.

— Ако просто ей така предположим, че има причина, тогава какво ще кажеш?

Бъди едва не подскочи от радост. Целия си живот бе отдал на кънтри музиката, преследвайки една мечта, споделяна от всяко хлапе, което някога е държало китара в ръцете си. Оттук нататък той щеше да живее в повече мир със себе си, знаейки, че стои вкъщи със семейството си, защото сам бе избрал да постъпи така и бе отхвърлил направеното му предложение, а не защото никога не го бяха канили да се върне на сцената.

— Ти нямаш нужда от мен, Коул — каза той. — Като китарист Марк Стюарт е далеч по-добър от мен.

Не можеше да остави Коул да си мисли, че този въпрос вече не го вълнува или че хаби думите напразно.

— Все пак оценявам предложението ти.

Коул се обърна и погледите им се срещнаха:

— Понякога въпросът не е в това кой е по-добрият.

Бъди нямаше сили да издържи на погледа на приятеля си. Страхуваше се от самотата, която съзираше в очите му; не искаше да научи истината, защото в противен случай изкушението да наруши обещанието си към Сузи щеше да бъде твърде голямо.

— Когато напуснах състава и се отказах от турнетата, това бе окончателно. Тогава Сузи ме следваше навсякъде и въпреки че гореше от желание да се установим някъде за постоянно, знаеше, че и за двама ни няма да е добре, ако напусна, преди да съм готов да го направя. Когато това време дойде и аз й обещах, че никога няма да се върна — разбира се, не съм си и помислял, че ти някога ще се появиш и ще ми направиш такова предложение — накарах я да повярва, че можем спокойно да заживеем тих и спокоен семеен живот. На нея й е добре тук. Никога не съм я виждал толкова щастлива.

— Когато пътуваше с нас, никой дори не подозираше, че тя има талант и обича да рисува.

Още щом влезе в къщата, Коул веднага забеляза картините, които висяха навсякъде. Поразиха го изключителното майсторство и вещина, с които бяха нарисувани. Още повече го порази фактът, че картините бяха на Сузи — бе сложила подписа си на всичките.

— Сузи пазеше таланта си в тайна, за да не си помисля, че прави жертва, като остава с мен. Когато се оженихме, каза, че знае какво представлявам, и че не мисли и да се опитва да ме променя — Бъди се пресегна и остави бирата си на малката маса до него. — Сега, когато е свободна да прави това, което й харесва и я прави щастлива, рисуването започна да означава много за нея, нещо като музиката при мен. Но това не е всичко. Тя обича да излага картините си и да се среща с други художници в галерията, а и с не по-малко удоволствие продава част от творбите си.

— И къде е твоето място във всичко това?

— И аз имам с какво да се занимавам, Коул. Участвам в малък състав, с който свирим в местните клубове, а освен това с една друга група се опитваме да направим и нещо повече. И още нещо — очите на Бъди заблестяха радостно: — Има няколко хлапета в града, на които давам уроци по китара.

— А освен това си имаш и собствени хлапета — добави Коул.

Бъди се усмихна.

— Никога не съм предполагал, че ще стана татко домашар, но се оказа, че това ми харесва.

— Ако някога си промениш решението…

— Няма да го променя, но се радвам, че именно ти ми предложи да се върна, Коул.

Нямаха нужда от повече думи, всеки потъна в собствените си мисли. Пръв се обади Коул.

— Спомняш ли си онова лято, когато отидохме да пеем в Мемфис?

Бъди се усмихна широко.

— Тогава ти беше на седемнадесет и бе влюбен в едно момиче на име Нанси. Доколкото си спомням, тя ти каза, че е незаконна дъщеря на Елвис Пресли.

— Преди два месеца зададох същия въпрос на Франк. Знаеш ли какво си спомни той за това лято?

— Какво?

Бъди можеше лесно да си представи какво е казал бащата на Коул, но остави приятеля си да говори.

— Че печалбите били по-ниски с петнадесет процента в сравнение с последния път, когато сме били на турне и сме изпълнявали същия репертоар… — Коул намести по-удобно очилата си. — За него никога не съм бил нещо повече от източник на печалби.

Бъди бе поразен не толкова от думите на Коул, колкото от факта, че той се бе примирил с това положение.

— Някои хора не са способни да показват явно чувствата си.

— Винаги си го защитавал. Защо?

Въпросът свари Бъди неподготвен.

— Ами предполагам… мислех си, че след като двамата с Ранди нямате никой друг, за вас е важно да мислите Франк… не знам, да вярвате, че той… о, по дяволите!

— Че го е било грижа за нас?

— Разбира се.

— Ето че пак го правиш, Бъди — възрази Коул. — Аз съм почти на тридесет и две, а ти все още се опитваш да ме защитаваш от него. Какво си мислиш, че трябва да направя, за да признаеш най-накрая, че единственото нещо, което действително е интересувало Франк, е било как да ме издигне по-високо в кариерата и колко дълго би издържал самият той на конкуренцията.

Значи това било — Коул бе дошъл тук, търсейки отговор на въпросите си.

— Мисля, че сега е подходящият момент да ти разкажа за моя баща и какви чувства изпитвах към него. Може би това ще ти помогне да разбереш собствените си объркани чувства. Никога не говоря за него — облегнал лакти на коленете си, Бъди се приведе леко напред, като прехвърляше бирата ту в едната, ту в другата си ръка. — Дори Сузи не знае това, което сега ще ти кажа. Лесно е да си спомням, но да говоря за него е дяволски трудно. Въпреки всичко вярвам, че имаш нужда да чуеш точно това.

Той рязко се изправи, остави бирата на масата и се облегна на перилото на верандата.

— Едва ли имаше нещо, което баща ми да е обичал повече от алкохола и не ми се вярва на света да има човек, който да пие повече от него. Той бе най-долният пияница, който Бог някога е създал на този свят. Редовно ни биеше — майка ни и нас, децата. През повечето време се шляеше безработен, докато тя работеше по цял ден, а понякога и през нощта. Той водеше жени вкъщи и продължаваше с пиянските си оргии, без да се смущава от факта, че и ние, децата, бяхме там. Но това не беше най-лошото. Преди две години разбрах, че най-голямата дъщеря на сестра ми е негово дете. И въпреки това, Коул, все пак си остана надеждата, че някъде дълбоко в пиянското си сърце той е таил поне малко обич към мен.

За пръв път Бъди разказваше пред някого миналото си, което той мислеше за срамно и недостойно.

— Знам, че звучи ужасно, но истината е точно такава и нищо не може да се промени.

Коул остана известно време замислен и въздъхна тежко.

— Мислиш ли, че нещо с нас не е наред? Познавам хора, които отхвърлят родителите си само за това, че са изпратили на единия си внук по-хубав подарък, отколкото на другия. А ето ние…

— Търсим обич от хора, които не биха могли да я изразят, дори и да посещаваха курсове за това. Не искам да слагам под един знаменател Франк и баща ми — в сравнение с него твоят е направо светец. Исках само да знаеш, че ти и Ранди не сте единствените, които се намират в това положение. Много от нас не могат да намерят път към хората, които са ги възпитали и отгледали.

— Имам чувството, че това е някакво позорно петно, което се предава от поколение на поколение.

— Знаеш ли, винаги съм си мислил, че Франк е най-самотният човек, когото познавам. През цялото време, когато свирих при вас, никога не го видях да си намери истински приятел.

В този момент телефонът звънна. Раздразнен, че го прекъсват по този начин, Бъди реши да не му обръща внимание, но тогава си спомни, че Сузи е все още навън с децата, а и старият им форд в последно време бе започнал да им създава проблеми.

— Веднага се връщам — обърна се той към Коул.

— Не се притеснявай, върви. Трябва да обмисля някои неща. Смятам да се поразходя малко и да пораздвижа схванатия си крак.

Бъди стана, отвори вратата и преди да влезе в къщата, отново се обърна към Коул.

— Ако тръгнеш към потока, ще видиш една добре утъпкана пътека, която продължава около половин миля и свършва при водопада.

— Точно там ще бъда, ако имаш нужда от мен.

Но когато Бъди стигна до телефона, от другата страна вече бяха затворили. Който и да го търсеше, явно се бе отказал. Той отиде в кухнята и започна да бели картофи и да реже моркови за печеното, което вече бе сложил във фурната. След като свърши това, Бъди имаше намерение да последва Коул, но точно в този момент се появи Сузи, която паркира колата им пред къщата и той излезе да й помогне да внесат покупките.

— Не можах да намеря никого да ме смени в галерията тази вечер, затова оставих децата при Хелън — тя отвори багажника и подаде на Бъди една книжна торба. — Помислих си, че ще искаш да вземеш Коул със себе си.

Той се наведе и я целуна.

— Ти си страхотна — притисна пакета плътно до себе си и протегна ръка за втория. — Но не би било зле да престанеш да бъдеш толкова злопаметна.

— Но, Бъди, какво толкова е станало? — усмихна се тя.

— Ами например, не беше ли ти тази, която каза, че никога няма да прости на Коул, защото той се отнасял с мен като с чифт мръсни чорапи?

— Ако искаш да ме цитираш, по-добре бъди точен. Казах, че те изхвърли от живота си и те заряза като мръсно пране.

— На мен по ми харесва моето сравнение.

Тя взе последния хартиен плик и като го закрепи на хълбок, се отправи към къщата.

— След като заговорихме за Коул, всъщност къде е той?

— Нещо му се беше схванал кракът, така че отиде да се поразходи.

— Успяхте ли да поговорите? Наистина ли е толкова объркан, колкото изглеждаше на пръв поглед?

— Има си проблеми — призна Бъди.

— Всеки страничен човек би си помислил, че върху Коул са се струпали всичките проблеми на този свят — Сузи отвори вратата и се отмести встрани, за да може Бъди да мине пръв. — Не мога да повярвам колко много се е променил. Как изобщо успя да го познаеш?

Бъди не можеше да си представи нещо, което би направило Коул неузнаваем за него.

— Познах го, така, както бих познал нашия Коул и Дарла.

— Много си млад, за да му бъдеш баща — подметна тя.

— Понякога бащинството не е в годините, а в чувствата, които изпитваш към даден човек.

 

 

Коул се върна от разходката си и влезе в къщата през плъзгащата се врата.

— Сега разбирам защо купихте тази къща — обърна се към тях и се усмихна. — Предната врата гледа към цивилизования свят, а задната — към дивия пущинак.

— Влюбих се в това място веднага щом го видях — призна Сузи.

— Каза, че къщата й напомняла за тази на баба й в Смоуки Маунтинз — допълни Бъди, докато слагаше кутия с мляко в хладилника.

— Имах предвид хълмовете и дърветата, а не самата къща — възрази Сузи. — Баба живееше направо в паянтова колиба.

Коул премести тежестта си на здравия крак и се облегна на рамката на вратата. От разходката схванатият крак се бе отпуснал, но болката бе останала.

— Спомням си онзи клуб, в Гатлинбърг, в който ходихме да свирим едно лято. Тогава бях десет или единадесетгодишен и за пръв път виждах Смоуки Маунтинз.

От години не си бе спомнял за това лято. Сега спомените сами нахлуха в съзнанието му, носейки със себе си горчиво-сладкия привкус на онези отдавна минали дни.

— Тогава с Ранди всяка сутрин излизахме рано и скитахме из горите, и се връщахме точно преди да започне шоуто — по лицето му пробягна лека усмивка. — Веднъж тръгнахме по-рано от обикновено, защото искахме да изследваме една изоставена барака, която бяхме видели предния ден. Ранди пък бе открил следите на една мечка и по целия път трошеше хляб и сирене, които бе отмъкнал от кухнята.

— Да, спомням си този случай — каза Бъди. — Двамата с Ранди се залостихте в бараката и два дни стояхте там и чакахте мечката да си отиде. Целият град бе вдигнат на крак да ви търси. Тогава прекъснаха договора ни, в резултат на което останахме без работа почти два месеца. Трябва да ти кажа, че никога не съм виждал Франк така побеснял, както този ден.

— Сигурно не му е било лесно сам да отгледа две момчета — обади се Сузи.

— Особено пък такива като Коул и Ранди — засмя се съпругът й. — Ако някой от тях пропуснеше да измисли някоя пакост, другият непременно щеше да се сети.

— А ходил ли си си у дома, Бъди? — попита Коул.

Бъди сложи последните продукти в хладилника и се обърна с лице към приятеля си.

— Имаш предвид Тенеси?

Това, което Коул имаше предвид, беше Югът. Когато човек пътуваше толкова много, колкото те двамата с Ранди, границите вече губеха значение. Но нямаше желание да се впуска в обяснения, затова просто кимна с глава.

— Всяка пролет ходи там — обади се Сузи.

Бъди изпразни последната книжна торба, сгъна я и я пъхна в едно чекмедже.

— Сузи е убедена, че след като не можем да живеем там през цялата година, поне можем да заведем децата, за да видят Тенеси през най-хубавото време на годината.

— Тогава имаме две седмици отпуска. Искам и децата ни да обичат това място, също като нас.

Бъди я отмести леко от пътя си, като я тупна закачливо отзад.

— Пак ти казвам, Сузи, това не може да се обясни, защото Тенеси е не само земя, а и чувства, мисли, спомени и дявол знае още какво. Не можеш да го разбереш, без да си живял там.

Нещо дълбоко трепна в сърцето на Коул.

— Веднъж се опитах да обясня това чувство. Не мисля, че успях.

— Ако и двамата не изчезнете веднага оттук и не ме оставите да приготвя обяда, шоуто ще продължи без вас.

— Какво шоу? — попита Коул.

Сузи погледна учудено Бъди, след това Коул.

— Не си му казал?

— Тъкмо щях да го направя — Бъди погледна извинително приятеля си.

— Хайде, кажи ми сега — настоя той.

— Събираме се тук една група и свирим всяка седмица в стола на гимназията. Парите, които съберем, отиват в музикалния отдел.

— Не се изненадвай, ако те покани да се присъединиш към него — Сузи хвърли многозначителен поглед на съпруга си.

При мисълта отново да свири, без значение пред кого, направо му призля.

— Не мога — отвърна той. — Не си нося китарата.

— Можеш да вземеш моята — предложи Сузи. — Ако изобщо мога да я открия под всичкия прах, който се е насъбрал през годините.

— От месеци не съм свирил — възрази Коул.

— Какво ти пречи да опиташ? — обади се Бъди.

— Не мисля, че това е много добра идея.

Сузи сложи предизвикателно ръце на кръста и впи поглед в Коул.

— Аз пък си мисля, че идеята направо е страхотна. Всъщност една вечер в компанията на запалени по кънтри музиката аматьори ще ти се отрази добре. Може би точно от това имаш нужда — Сузи кимна към Бъди и продължи. — Разбира се, вас не включвам в числото на аматьорите.

— Не свирят чак толкова лошо, колкото тя се опитва да ги изкара, Коул — запротестира Бъди.

Коул разбра, че е безполезно да спори. Сузи вярваше, че за всеки проблем съществува бързо и ефикасно разрешение. Изобщо не й пукаше, че изобщо няма представа какъв бе неговият проблем.

— Добре, ще дойда — отстъпи Коул с примирителна въздишка. — Но не съм сигурен за свиренето, не, всъщност няма да свиря.

Сузи се обърна към съпруга си.

— Обзалагам се на десет долара, че той ще се качи на сцената още преди вечерта да е свършила.

Коул се изкуши да приеме облога, но като размисли малко, се отказа. Не искаше Сузи да изгуби илюзиите си спрямо него. Оптимисти като нея не се срещаха чак толкова често — поне не и в този свят.

Когато пристигнаха, Бъди се отправи към малката сцена, а Коул се отпусна в един стол в най-далечния ъгъл. Изненада се колко хора бяха дошли в една обикновена делнична вечер, за да послушат един състав от музиканти аматьори, чиито изпълнения с много уговорки можеха да се приемат за „блу грас“. Не че не бяха добри, но Коул имаше чувството, че те отчаяно се нуждаеха от повече време, за да свирят заедно.

Бъди го бе предупредил какво ще види и чуе. Приятелят му не се извиняваше, а просто обясняваше: този, който свирел на банджо бил пожарникар, китаристът пък преподавал математика в началното училище, жената с цигулката държала ресторант, а бас китаристът бил пенсиониран портиер. И накрая Бъди, който с таланта и професионализма си превъзхождаше многократно останалите, и въпреки това се отнасяше към тях с разбиране и търпение, както се отнасяше към собствените си деца, както бе правил и с Коул и Ранди, когато те самите бяха деца, а той се опитваше да ги научи на нова песен или им помагаше да преодолеят поредната криза в живота си.

Никой не можеше да вини групата или публиката за радостта и ентусиазма им. Те всички бяха дошли да се позабавляват и нямаше да позволят някой фалшив тон или пропусната нота да развалят вечерта им.

Коул вярваше, че бе дошъл тук само за да не обиди приятеля си, но неочаквано и за самия себе си откри, че страшно му харесва. Върхът на обувката му леко почукваше по пода в такт с музиката, думите звучаха в главата му, несъзнателно отчиташе и поправяше грешките им, а по устните му често заиграваше весела усмивка. Докато слушаше, пред очите му преминаваха картини и спомени. Малки южняшки градове, където мъже и жени идваха заедно в някоя морна лятна вечер да послушат музика. Свирили бяха и на моравата пред съда, и на най-обикновена площадка или пред някой смесен магазин. А хората идваха отблизо и далеч. В съзнанието му се събудиха живи и ярки спомени за мъже, облечени в работно облекло и жени с евтини басмени рокли, стари, предавани от поколение на поколение инструменти, но усмивките на хората бяха топли и сърдечни. Те бяха част от детството му, както и беконът със зелен боб, светулките и протритите на коленете дънки.

Бъди обяви, че съставът ще изпълни още една песен, преди да се оттегли за почивка и попита дали има някакви предпочитания. Коул не можа да се удържи, стана на крака и извика:

— „Чичо Пен“.

Това бе една от първите песни, на които Бъди го бе научил. Няколко глави се обърнаха към него и той заби поглед във върховете на обувките си. Когато отново вдигна очи, видя в погледите на хората само чисто любопитство. Въпреки че бе доволен от анонимността си, Коул не бе свикнал с нея. Нещо повече — нямаше доверие в нея. В подсъзнанието му един тих, настойчив глас постоянно му нашепваше, че това е само временно и дните му на свобода са преброени.

Когато съставът изпълни песента и остави инструментите си, публиката избухна в ръкопляскания. Бъди си взе чаша кафе и куп домашни сладки и се настани до Коул.

— Е, какво мислиш?

— Точно така трябва да се свири, Бъди. Нито веднъж на мой концерт публиката не е аплодирала толкова възторжено.

— Лъжеш, но все пак ми е приятно да го чуя — усмихна се Бъди.

За да бъде сигурен, че приятелят му няма да приеме следващите му думи като незаслужена похвала, Коул го погледна право в очите.

— Не знам откъде ти е хрумнало, че не си достатъчно добър за моя състав. Ти с нищо не си по-лош от Марк Стюарт, Бъди. Не ми е много приятно да си призная, но бях забравил какъв талант притежаваш.

— Никога не си преценявал правилно музикалните способности на хората си. Спомням си…

— Престани, Бъди. Не се опитвам да те убеждавам да оставиш това, което имаш тук, Сузи и децата, просто ти казвам нещата такива, каквито са.

Следващият и съвсем логичен въпрос бе как така музикант като Бъди се задоволяваше да свири в сряда вечер в такъв малък и никому неизвестен клуб. Та той бе ходил на турнета, бе правил записи с най-добрите в бранша. Те си имаха свой собствен език, много често нямаха нужда от думи, защото музиката им говореше вместо тях.

— Сузи идвала ли е тук? Чувала ли те е да свириш? — попита Коул.

Тя сигурно си даваше сметка, че по този начин съпругът й просто пропиляваше таланта си. Малко или много, Сузи винаги е била част от кариерата му и винаги е разбирала колко важна за него е музиката.

— Ако свърши по-рано в галерията, обикновено се отбива за малко тук.

— Какво мисли тя за твоя състав?

Бъди му хвърли пълен с разбиране поглед.

— Освен че не пропуска да ми каже колко съм чудесен, тя никога не говори много по този въпрос. Но въпреки това знае, че винаги върша това, което искам.

— О, да, разбира се! — Коул не знаеше какво да каже, усетил лекия укор в тона на приятеля си.

— Знам, че ти е трудно да разбереш, но аз наистина съм щастлив тук. Ти виждаш и усещаш грешките, а аз — напредъка им. Няма да повярваш колко лошо свиреха в началото. Разбрах, че ако се потрудим здравата, можем да постигнем нещо. Особено пък когато хората са толкова запалени.

— А къде оставяш себе си? Нали ти ми казваше винаги да търся хора, които са по-добри от мен?

— А ти наистина ли си спомняш всяко проклето нещо, което някога съм ти казвал?

— Ти беше единственият, който изобщо си правеше труда да го прави — отвърна Коул с безпощадна откровеност.

Бъди потопи бисквитата в кафето си и отхапа малко, преди да отговори.

— Обещах си, че няма да се меся в живота ти, като ти давам съвети, но ти направи добрите ми намерения на пух и прах. Знаеш ли онази стара поговорка, която казва, че не бива постоянно да вдъхваш аромата на розите, а трябва от време на време да спираш? Когато бях започнал да си мисля, че славата и богатството са смисълът на живота, си казвах, че розите няма да миришат по-различно, ако продължа да вдишвам аромата им, докато се стремя и към едното, и към другото. Това, което не разбирах обаче бе, че съм пропуснал да забележа красотата им. Разбираш ли, Коул, наслаждавах се на живота, а не разбирах какво представлява истински ценното в него.

Слушайки приятеля си, Коул имаше чувството, че навлича чифт любими стари джинси — мисълта му се лееше леко и всичко си идваше на мястото.

— Няма как да ти обясня онова чувство, когато виждаш как се раждат и растат децата ти или да те накарам да разбереш какво чувствам, когато вляза в стаята и някое от тях вдигне глава и личицето му грейва в усмивка, само защото съм се прибрал. Но трябва да ми повярваш, че никога не съм бил по-щастлив в звукозаписното студио, нито на сцената. Не казвам, че този живот е за всекиго, Коул. За някои хора публиката е всичко. Мисля, че ти си един от тях и в това няма нищо лошо. Трябва само да намериш някакъв начин да се върнеш към този начин на живот, който те удовлетворява и те прави щастлив.

— Не съм толкова убеден, че за мен все още съществува някакъв шанс — измърмори Коул.

— О, съществува и още как! Възможно е за известно време да изгубиш вяра, но такива неща не изчезват просто така.

На Коул му се искаше да има поне малко от увереността на приятеля си.

— Някакви предложения как би трябвало да постъпя сега?

— Всичко ще си дойде на мястото, Коул.

Един по един музикантите започнаха да се изкачват на сцената.

— Като че ли почивката ти свърши, Бъди.

— Ще поговорим повече на път за вкъщи — обеща той.

Коул кимна в знак на съгласие.

— Сигурен ли си, че не искаш да посвириш с нас?

Коул се изненада не само от желанието си да се качи на сцената, но и от това, че изобщо се изкуши да го направи.

— Може би някой друг път.

— Ако е заради десетте долара…

Коул се разсмя.

— Вече бях забравил за облога, но след като вече го спомена, не мислиш ли, че ще е по-добре да я оставя да спечели?

— Трябва да престанеш да вършиш неща, само за да доставяш удоволствие на други хора. Направи го заради самия себе си.

— А когато го направя?

— Не казвам, че това ще реши всичките ти проблеми, но ще накара хората около теб да се замислят.

Думите на Бъди накараха самия Коул да се замисли. Докато дойде време да се връщат, вече бе взел решение.

Когато влязоха в камиона на Бъди, Коул преценяващо огледа кабината.

— Колко, казваш, струва всичко това?

Бъди погледна косо приятеля си.

— И по каква причина моят стар, очукан камион представлява интерес за теб?

— Помислих си, че можем да направим размяна. Твоят камион плюс хиляда долара за моята кола.

— Ти, изглежда, нещо си мръднал. Тази кола струва повече от къщата ми.

— Не беше ли ми казал веднъж, че цената на всичко е субективна?

— Да, но…

— Никакво „но“. Точно сега за мен няма нищо по-ценно от камиона ти и достатъчно пари, за да мога да отида там, където искам.

— И къде е това?

— Все още не съм сигурен. Идеята сега се оформя в главата ми.

— Тогава откъде знаеш, че хиляда долара ще са ти достатъчни, за да те отведат там?

— Просто инстинкт.

— Това са глупости.

— Останаха ми малко пари и от часовника, който продадох. И така, съгласен ли си? Ще направим ли сделката?

— И какво да правя аз с твоя „Лотус“?

— Продай го. Върни в сметката си хилядата долара, купи си нов камион, а останалите пари сложи в спестовна книжка за децата.

— Значи това било. Мислиш си, че не съм…

— Не, Бъди. Всичко това е, защото следвам съвета на приятел и правя нещо за себе си — възрази Коул. — Има места, където искам да отида, а не мога да го направя с моята кола.

Дълго време Бъди не отвърна нищо.

— Защото хората навсякъде я забелязват, нали?

— И я запомнят.

— Страхуваш се, че Франк ще прати някого подир теб?

— Може би не веднага, но вероятно ще постъпи точно така.

— Колко време ще отсъстваш?

— Със сигурност знам само това, че аз искам да бъда този, който ще реши кога да се прибера вкъщи.

— Разбирам защо искаш камиона ми, но не мога да се съглася на такава сделка.

— Бъди, защо ти е толкова лесно да даваш и толкова трудно, когато трябва да приемеш нещо? Та аз дори не съм платил колата със собствени пари, а я получих като подарък от звукозаписната компания миналата пролет, когато подписах новия договор. Сега остави тези глупости и просто си кажи, че основните части на двата автомобила са еднакви и вършат една и съща работа. Което поне за мен прави сделката ни напълно честна и почтена.

— Тогава защо трябва да ти давам и хиляда долара отгоре?

Коул се разсмя. Свали шапката си и прокара пръсти през косата си.

— Защото винаги съм бил в състояние да те придумам да приемеш някоя налудничава сделка.

В този момент Бъди излезе от магистралата и пое по хълма към дома си.

— Почти се страхувам да те попитам, но решил ли си вече кога тръгваш?

— Утре.

— На Сузи това никак няма да й хареса.

— Веднъж, след като уредя живота си, Сузи ще ме вижда толкова често, че чак ще й втръсне. Тогава ще се чуди как изобщо съм могъл да й липсвам.

— Когато накрая се върнеш вкъщи, ще бъдеш толкова зает, че…

— Няма значение колко ще съм зает, след като веднъж приведа нещата в живота си в ред.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, Коул. Внимавай да не се провалиш.

Коул облегна глава назад и притвори очи.

— Повече няма да се притеснявам за това, защото, ако нещо се случи с мен, има човек, на когото мога да разчитам, че ще ми помогне отново да успея.

 

 

На следното утро, преди да напусне Таос, Коул зареди камиона на близката бензиностанция, след това погледът му попадна на един музикален магазин, точно на отсрещната страна на улицата. Импулсивно се насочи в тази посока, паркира пред магазина и влезе вътре. Десет минути по-късно излезе с четиристотин долара по-беден, но вече собственик на употребявана китара „Мартин“, която гордо държеше в ръка. Имаше нужда малко да се пооправи, но иначе си беше съвсем здрава.

Докато се връщаше към камиона, Коул мина покрай една аптека и си спомни, че трябваше да си купи паста за зъби. На гишето вниманието му привлече въртяща се поставка с пощенски картички и малки цветни лепенки с формата на Ню Мексико. Той взе един от тези своеобразни символи на щата, повъртя го в ръце, след което се обърна към продавачката.

— За какво служат тези неща?

— Повечето хора ги залепят на караваните си или по колите си — тя протегна ръка. — Дайте да ви покажа.

Коул внимателно я наблюдаваше, докато тя бавно отлепяше предпазния слой на лепенката.

— Слагате тази лепенка на стъклото или където ви харесва и всички, които я видят, ще знаят, че сте посетили Ню Мексико. Сигурно сте видели вече подобни лепенки по минаващите каравани.

— Да — отвърна Коул. — Да, разбира се, много пъти.

Тъй като момичето си направи труда да му покаже лепенките, той купи една. Качвайки се в камиона, който вече бе започнал да счита за свой, той внимателно постави китарата на седалката до шофьора, извади лепенката и я залепи на задния прозорец. Остана доволен, че я купи — имаше чувството, че с това поставя началото на нещо ново.

Когато отново спря да зареди, слънцето клонеше към залез. Влезе в сградата, за да плати, и погледът му се спря на телефона. Изпита непреодолимо желание да се обади на Ранди. Плати горивото и размени двадесетдоларова банкнота с куп дребни монети. Имаше голяма вероятност да попадне на Франк, но дори и това не го разубеди да позвъни. Искаше Ранди да го разбере и да му прости, че си тръгна по този начин и го остави.

 

 

Ранди се върна от срещата с Коул доста разстроен. След известно време се почувства по-добре и отиде при Белинда. Почука на вратата й няколко пъти. Белинда бе прекарала само една нощ при майка си, заявявайки, че и това й е много. След като тя не отговори и на второто му почукване, Ранди се върна във всекидневната, където икономката бършеше прах.

— Виждали ли сте Белинда? — попита той.

— Само преди няколко минути беше край басейна — отвърна жената, без изобщо да прекъсва работата си и да вдига поглед.

Ранди погледна часовника си. Ако беше го направил по-рано, щеше да знае къде да търси. Точно по това време тя правеше слънчеви бани. Благодари на икономката и излезе.

Белинда веднага го забеляза и закри очи със списанието, което четеше, тъй като слънцето й пречеше да го вижда добре.

— Франк намери ли те? Било спешно и те търси навсякъде.

— Каза ли какво иска?

— О, стига, Ранди. Нима той някога ми е казвал каквото и да било?

Когато Ранди се приближи, забеляза, че Белинда бе развързала горнището на банския си, което покриваше само розовите връхчета на гърдите й. Беше толкова лесно да… С усилие откъсна поглед от съблазнителната гледка пред себе си, ядосан и на Белинда, и на собствената си слабост. Макар понякога брат му да я пренебрегваше, тя беше неговото момиче.

— Просто си мислех, че ще се радваш да научиш, че Коул ми се обади.

Белинда закри с една ръка гърдите си, а с другата се подпря и се надигна в седнало положение. Връзките, които трябваше да придържат горнището, увиснаха свободно на ръката й.

— Къде е той?

— У приятели.

Ранди застана в сянката на един дъб на няколко фута от Белинда. Опитвайки се отчаяно да мисли за нещо друго, а не за жената пред себе си, той приклекна леко и погали с ръка връхчетата на току-що окосената трева.

— Значи все още е тук? — намръщи се Белинда. — В Лос Анжелис?

— Какво те кара да мислиш така?

Тя сви рамене, а гърдите й се залюляха съблазнително.

— На други места Коул няма приятели.

Ранди с усилие извърна очи. Зарея поглед към обгърнатия в смог Лос Анжелис в далечината. Думите й не го изненадаха така, както би станало само преди няколко дни. За краткото време, през което Коул отсъстваше, Ранди бе научил повече, отколкото му се искаше за връзката между брат си и жената, споделяла леглото му повече от година.

Беше поразен колко малко знаеше Белинда за живота на Коул. Трудно бе да се каже дали той я бе изключил от личния си живот, или причината се криеше в липсата на интерес от нейна страна към неща, които не я засягаха пряко.

— Тези хора познават Коул от много отдавна — рече й той.

— Още преди да стане звезда?

— Много по-отдавна. Тогава той дори и представа си нямаше, че е възможно да постигне такъв успех.

Много му се искаше да й разкаже за Бъди и Сузи, но нещо му подсказа да не го прави. Може би неслучайно Коул никога не ги споменаваше.

— Не ми се вярва да ти е казал кога ще се прибере.

— Не, пък и аз не го попитах.

— Учудва ме колко безотговорно постъпва Коул. Някой би трябвало да му напомни, че Джанет и Франк не могат вечно да го прикриват.

— Не мисля, че изобщо му пука.

Белинда спусна дългите си крака отстрани на шезлонга и седна с лице към Ранди.

— Не ти ли е минавало през ум, че Франк може би е прав относно Коул?

— В какъв смисъл? — попита я тихо.

— Не го приемай като обида, но след катастрофата той се държи много странно. Струва ми се, че идеята да посещава психиатър не е чак толкова лоша. А може би е трябвало да го прави през цялото време?

Внезапно Ранди осъзна с болезнена яснота колко самотен бе всъщност Коул. Тъй като не знаеше какво да й отговори, той измърмори нещо, че го чака много работа, изправи се и се запъти обратно към къщата. Тръгна по пътеката, по която Коул бягаше всяка сутрин и си помисли колко пъти брат му бе предлагал да направят нещо заедно и колко пъти той му бе отказвал, защото трябваше да свърши нещо друго, което за момента му се струваше по-важно. Дори и катастрофата не успя да разклати самодоволството му, когато ставаше дума за Коул. Никога не трябваше да позволява на Франк да го разубеждава, когато искаше да посещава брат си в болницата.

Жалко, че не вярваше в Бога. В противен случай щеше да се моли на колене за втори шанс да оправи отношенията си с Коул. Но дори и Господ да съществуваше, той не се вслушваше в молби на хора като Рандолф Терънс Уебстър. Ранди бе разбрал това още като дете, когато се молеше нощ след нощ, опитвайки се да убеди Бог, че на небето има вече достатъчно майки и той би трябвало да позволи на неговата майка да се върне вкъщи.