Джорджия Боковън
Сам в тълпата (6)

Глава пета

Коул седеше на една пейка срещу „Пътя на Карибските пирати“ в Дисниленд, потънал в мрачно униние, без да забелязва хората, които минаваха покрай него. Денят бе започнал по-добре, отколкото предполагаше. Белинда беше проявила разбиране и не протестира, когато я накара да се премести в къщата на майка си, и той отново се почувства неин длъжник. По-рано същия ден отиде до банката и научи, че наистина има няколко сметки в „Харбър Интернешънъл“, или по-точно „Коул Уебстър Ентърпрайзис“ имаше. Дори след като показа шофьорската си книжка, никой не искаше да му каже точно с колко пари разполага. Заявиха му само, че сметките са напълно в ред и вноските пристигат редовно, но не може да получи достъп до никоя от тях. Веднъж поне нямаше значение дали някой го познава или не; името му фигурираше навсякъде, където би трябвало да бъде, освен на кредитните карти. Допреди няколко години Коул и компанията не бяха толкова известни, че да се безпокоят да проверяват сметките си. След това, когато положението коренно се промени, Коул с удоволствие отстъпи на Франк правото да продължи да контролира парите му. А и защо не? При всичките си недостатъци, той бе изключително честен.

Коул попипа китката си, на която обикновено носеше часовника си марка „Ролекс“. Положението изобщо не му харесваше. Порази го фактът, че можеше да получи не повече от двеста и петдесет долара за нещо, за което компанията бе платила двадесет и пет хиляди преди по-малко от година.

Тръгна си, осъзнавайки, че идването му в банката беше грешка. Въпреки нуждата си да остане сам, той не бе самотникът, за който би искал всички да го смятат. Има места, на които трябва да останеш сам, и други, които подчертават колко самотен си всъщност.

Когато излезе на магистралата и пое обратно към мотела му хрумна, че всъщност не се нуждаеше от много време, за да мисли — напротив. Когато работеше, не се интересуваше кой държи парите или подписва чековете.

Но първо трябваше да свърши нещо друго. От дълго време имаше желание да посети едно от онези заведения в Лос Анжелис, които не се ползваха с много добра слава. Искаше да отиде само за една нощ и нямаше намерение да бъде сам.

Коул автоматично посегна към мобифона си, но си спомни, че го бе оставил в мотела. Общественият телефон се намираше до едно смешно детско конче-люлка, което се движеше нагоре-надолу. Върху гърба му седеше хлапе и се оглеждаше ужасено наоколо. От близкия камион за сладолед долиташе музика. Коул изчака тя да спре и тогава набра номера.

— Ало — на телефона бе Франк и Коул понечи веднага да затвори.

— Кой е? Коул, ти ли си? — последва след кратка пауза.

— Да, аз съм — призна неохотно.

— Къде, по дяволите, се намираш?

— Добре съм, татко, не се тревожи.

— Имаш ли някаква представа каква каша забърка и какво причини на всички, като изчезна така неочаквано?

Коул се облегна на стената и въздъхна примирено.

— Не, нямам, но предполагам, че ти с удоволствие ще ми обясниш.

— Ако с Джанет не бяхме взели незабавни мерки, онези репортери щяха да те разпънат на кръст.

— Не съм питал какво е станало, татко.

— Ти, неблагодарен… — започна Франк, но се овладя навреме. — Трябваше да им кажа истината и да те оставя да се оправяш сам.

Коул знаеше, че не бива да губи самообладание, това би означавало да загуби спора с Франк.

— Предполагам, че може би е нетактично от моя страна да ти напомням, но не е ли част от твоите задължения да се оправяш с пресата?

Дълго време Франк не продума.

— Аз съм твой баща. Как смееш да ми говориш по този начин, като че ли съм някой от служителите ти?

Това бе като удар под пояса, но Коул не можеше да отмине тези думи без коментар.

— Когато се върна вкъщи, ще трябва да уредим някои неща, засягащи теб и мен.

— Какво означава това?

— Не искам да говоря за това сега.

— По дяволите, Коул, ако мислиш, че ще стоя мирно и тихо, докато ти недоволстваш от работата, която върша за теб, не си познал! Аз те създадох. Не забравяй, че това, което си, и което имаш, дължиш на мен.

— Тогава го вземи, твое е. На мен не ми трябва.

Остра, разкъсваща болка го прониза от едното слепоочие до другото. Изкриви лице в болезнена гримаса и притисна челото си с длан, като в същото време си даде сметка, че за пръв път, откакто напусна дома си, имаше такова силно главоболие.

— Какво става с теб, Коул? С какво си се захванал?

Коул примирително въздъхна.

— Предполагам, имаш предвид какво правя между наркотиците и лекарите, които се опитват да ме оправят.

— Не съм такъв идиот, за какъвто очевидно ме смяташ. Знам, че приключи с наркотиците доста отдавна.

Последва дълга пауза.

— Кога се връщаш вкъщи? — гласът на Франк бе подозрително спокоен.

— След два дни.

Коул с изненада установи, че бе започнал да увърта и да се опитва да скрие истината.

— Защо се обаждаш сега?

— Искам да говоря с Ранди.

— Той не е тук — заяви малко прибързано Франк. — Мисля, че е навън. Дай ми номера си и…

— Ще му се обадя по-късно.

— Кога?

— Колко е часът сега?

— А къде ти е часовникът?

Проклятие, от погледа на Франк не убягваше нищо.

— Открих, че единственият начин да си получа парите от банката е да я ограбя. Вместо това предпочетох да ме ограби един лихвар.

— Трябваше да ми кажеш, че имаш нужда от пари.

— Защо трябва да моля за нещо, което е мое по право?

— Затова ли е цялата тази суматоха? Искаш да харчиш повече пари?

Дълбоко разочарование й гняв обхванаха Коул.

— Кажи на Ранди, че ще му се обадя.

— Чакай за момент, ето го, точно влиза.

— Какво има? — тонът на брат му никак не подхождаше на невинния въпрос.

— Мислех си, дали тази вечер не можем да се отбием в някой бар, ако, разбира се, не си ангажиран с нещо друго.

— Не мисля, че идеята ти е много добра.

— О! — Коул бе искрено изненадан и объркан. — Защо не?

— Не ми е лесно да ти обясня.

— Нещо не е наред. Да се опитам ли да позная?

— Не можеш, дори милион пъти да опитваш.

— Какво искаш да направя, за да те накарам да се съгласиш?

Няколко секунди Ранди не отвърна нищо.

— Няма да направя това! — гласът му бе неясен, все едно закриваше слушалката с ръка, за да говори с някой друг.

Коул веднага застана нащрек.

— Ранди? Какво, по дяволите, става там?

— Татко мисли, че ти наистина си много разстроен и нестабилен. Говорил е с няколко лекари и те настояват да те заведе в някоя частна клиника наблизо, където в продължение на два дни да се грижат за теб.

— Той иска да ме изпрати в клиника?

Коул долови гласа на баща си, който внимателно подбираше думите си, но тонът му бе повече от ясен. С една дума, Франк бе бесен, че Ранди бе издал плановете му.

— Коул, ще говорим по-късно — продължи Ранди, но този път баща му направо закрещя.

— Изчезвай, Ранди, махай се от очите ми! И от къщата ми също. Не желая ти… — останалото Коул не можа да разбере. — Съжалявам, че трябваше да чуеш всичко това, Коул — изрече Франк в слушалката. — Никога не съм искал…

— Това означава ли, че Ранди е сбъркал и ти не си говорил с лекарите за мен?

— Нещата съвсем не са такива, каквито той ги представи.

— Тогава защо не ми обясниш какви са?

— Тревожех се за теб. Трябва да признаеш, че напоследък ти просто не приличаш на себе си.

— Ако смятах, че имаш някаква представа кой съм и какъв съм в действителност, тогава може би щях да ти повярвам, че знаеш какво говориш — Коул млъкна за момент. — Сега затварям.

— Почакай, кога се връщаш?

— Не знам.

— А ще се обадиш ли пак?

— Не знам.

Тъкмо щеше да затвори, когато си спомни, че трябваше да му каже още нещо.

— О, между другото, татко, от чия къща се опитваш да изхвърлиш Ранди? Не забравяй, че тя е моя. Ако трябва някой да бъде изхвърлен, аз ще съм този, който ще го направи.

Затвори, преди да дочака отговор от баща си. Качи се в колата и облегна чело на кормилото. Почувства невероятно облекчение. Като че ли със самото си държание Франк сякаш бе разчупил оковите му. Беше го накарал да разбере, че погребването в работа не бе отговорът на проблемите му.

И в този момент Коул взе решение. Потегли рязко и не след дълго се изгуби в далечината. Когато достигна пустинята, му се прииска да спре и да махне покрива на колата, но не го направи. Вместо това продължи да кара с осемдесет мили в час, скорост, която можеше да му докара някоя глоба, но не и нощ в затвора. Кървавият залез обагри върховете на планините в северната част на Ню Мексико, но Коул нищо не забелязваше. Беше погълнат само от пътя пред себе си и преминаващите вихрено покрай него пътни знаци, които показваха колко мили още му оставаха до Таос. Планините преминаха в равнина, еднообразна и скучна, докато накрая стигна до огромен каньон, в дъното на който се пенеше Рио Гранде.

Вече беше съвсем близо. Обзе го странно безпокойство. Усещаше празнина в стомаха си. Същото чувство бе изпитал, докато стоеше сред публиката при раздаването на музикалните награди и чакаше да разбере дали за четвърта година поред е носител на първа награда. Когато го номинираха за пръв път, се чувстваше така, все едно бе завъртян в някакъв вихър, не можеше да повярва, че най-сетне щеше да срещне хора, които бе боготворил цял живот. Дори в най-смелите си мечти не си представяше, че може да спечели. Втората година бе дори по-лесно. Нямаше начин да получи първа награда две поредни години, тогава защо да се вълнува? Отиде просто да се позабавлява и с малко късмет да вземе някоя от по-незначителните награди за четвъртия си албум. Когато съобщиха името му, той се почувства като истински глупак. Седеше и гледаше невярващо, мислейки си, че по някакви неведоми причини четяха номинациите от миналата година. Третата година направо се побърка. Казваше на всички, че не би могъл да спечели отново, просто нямаше начин. Всички бяха съгласни с него, но накрая добавяха:

— Все пак човек никога не знае.

Отново бе спечелил. И тогава се случи най-лошото. Изкачвайки се на подиума, Коул почувства, че губи дар слово. Бе убеден, че никой, никога не е произнасял по-тъпа реч.

Миналата година отново бе номиниран и отново бе казал на всички, че няма да спечели. Най-накрая се оказа прав. Господи, как мразеше наградите!

Коул се огледа и разбра, че наближава града. По навик погледна колко е часът, но, разбира се, часовникът липсваше. Хвърли поглед към този на таблото — беше едва седем без петнадесет. Твърде рано, за да се появи в нечий дом неканен. Замисли се колко ли време щеше да му отнеме да намери телефонен указател, да погледне за адреса и да попита в коя посока да продължи. Реши, че десетина минути щяха да бъдат повече от достатъчни. Би могъл да спре в някой ресторант и да хапне нещо, за да убие времето. Той горчиво се усмихна. Не можеше просто да си седи в някой ресторант и да гледа как бавно се изнизва времето, когато бе на две минути път от целта си. По дяволите благоприличието.

В отговор на настойчивото чукане на Коул вратата се отвори и пред него застана Бъди Чапмън, в халат на червени и зелени квадрати. За няколкото години, през които не се бяха виждали, Бъди бе наддал няколко килограма. Ъгловатите черти на лицето му се бяха смекчили и въпреки сребърните нишки в черната си коса, той все още пазеше младежкия си вид. Под мишница носеше малко сладко момиченце на около две години, облечено в розова пижамка, на която долната част липсваше. Беше с памперс и малките му розови крачета ритаха на всички страни.

— Какво мога да направя за вас? — попита Бъди, сподавяйки една прозявка.

Коул не виждаше защо да не кара направо, без увъртане.

— Както аз виждам нещата, можеш или да ме поканиш на закуска, или да ме пратиш по дяволите. Имаш пълното право да направиш второто, макар че се надявам първото ми предложение да ти хареса повече.

Бъди присви очи и го погледна по-внимателно. Приведе се леко напред и остави момиченцето на прага. То веднага се изправи и се скри зад татко си. Миг по-късно надникна иззад коляното му и погледна любопитно Коул. По същия начин го гледаше и Бъди.

— Коул? Това ти ли си? — възкликна той, невярващ на очите си.

Коул се ухили.

— Да, малко не съм във форма, но пак съм си аз.

— Проклет да съм… Ти си последният човек, когото някога съм очаквал да видя тук, пред вратата ми.

— Това означава ли, че искаш да си тръгна?

Бъди се поколеба за момент.

— Ще излъжа, ако кажа, че не ми идват наум някои неприятни моменти.

— И ще си напълно прав.

Бъди продължаваше да се колебае.

— О, по дяволите — каза накрая. — От лошите чувства полза няма, нали?

Той се приближи и го притисна в мечешка прегръдка.

— Добре дошъл. Каня те на закуска. И на обяд, и на вечеря — Бъди хвана Коул за ръката и го въведе вътре. — Но не искам да си мислиш, че Сузи иска да те отрови, въпреки че все още ти е сърдита. Просто не можа да стане добра готвачка и това е.

— Чух те, Бъди.

Сузи стоеше в края на дългия коридор с кръстосани пред гърдите ръце.

— Ела бързо, Сузи, не можеш да познаеш кой е дошъл — извика й той.

— Няма нужда да познавам, вече знам кой е — прочутият и неотразим Коул Уебстър.

Въпреки че го очакваше, Коул се смути от враждебността в гласа й.

— Откъде знаеш? — продължи да упорства Бъди.

— Видях колата му. Никой от познатите ни не може да си позволи лукса да кара такава кола.

Бъди стрелна въпросително Коул.

— Марка „Лотус“ — отвърна кратко той.

— Исусе, не си ли спомняш, когато ти казвах, че за да успееш и да станеш прочут, ти трябва камион или пикап. Не е за чудене тогава, че още не си успял.

Коул се засмя, иначе щеше да се разплаче и да се превърне в пълен глупак.

— Липсваше ми, Бъди. Нямах представа колко много ми липсваш.

— Но той не беше чак толкова далеч, че да ти е трудно да го намериш, Коул — обади се Сузи.

В този момент момиченцето реши, че новодошлият не представлява заплаха и престана да се страхува от него. Стъпи на маратонките му и обви с ръчички коленете му, бърборейки нещо весело на своя бебешки език. Коул се смая. Нямаше абсолютно никакъв опит с малки деца и не знаеше какво да прави с детето. Бъди забеляза объркването и смущението му, наведе се и грабна дъщеря си. Детето изпищя от удоволствие, когато баща му го подхвърли високо и го целуна звучно по вратлето.

— Хайде, бягай сега — той остави момиченцето на пода и го тупна леко по задничето, а то моментално се насочи към майка си.

— Много е красива, Бъди. Как се казва?

— Дарла — побърза да отговори Сузи.

— Не знаех, че имате дъщеря.

Сузи изсумтя презрително и се върна в кухнята.

— Тогава вероятно не знаеш, че Дарла има по-голям брат — каза Бъди.

— И още един, който е на път — провикна се Сузи от кухнята.

По ледените нотки в гласа й Коул разбра, че тя продължава да му се сърди и беше явно, че няма така лесно да му прости.

— Може би е по-добре се върна по-късно.

— Бясна е, защото си мисли, че трябва да ме защитава — каза меко Бъди. — Щом разбере, че тревогите й са напразни, ще се успокои, ще видиш.

Той прегърна Коул през раменете и го поведе навътре в къщата.

— Сега ми кажи как така се мотаеш наоколо, и то сам? — Бъди се ухили. — Имам чувството, че ми предстои да чуя нещо много интересно.

В този момент Коул с пълна сила осъзна колко много му бе липсвал Бъди. Първият въпрос, който трябваше да очаква, и който бе напълно логичен, бе какво е станало с него, с лицето му, защо изглеждаше толкова променен. Като остави тези въпроси за по-късно, Бъди всъщност искаше да каже, че това няма значение.

— Дълга история, Бъди, но в нея няма нищо интересно — отвърна Коул. — И за да бъда откровен, веднага ще ти кажа, че изобщо няма да ти хареса.

— Разполагам с много време, Коул — когато стигнаха до вратата на кухнята, той отстъпи две крачки назад, давайки път на приятеля си. — Съвсем очевидно е, че затова си дошъл, нали?

Беше прав, разбира се, но изричайки желанието му на глас, у Коул остана чувството, че причината да посети приятеля си е твърде егоистична, и той се запита дали е правилно да остане. Докато все още се чудеше как да постъпи, видя пред себе си Сузи, закрила устата си с ръка и втренчила в него невярващ поглед.

— Мили Боже, какво е станало с теб?

— Остави го на мира — намеси се Бъди, преди Коул да има време да отговори. — Когато е готов, сам ще ти каже.

— Всичко е наред, не се притеснявайте.

Сузи пристъпи внимателно към него, протегна ръка и прокара пръсти по белега над едното му око.

— Преди малко не можах добре да те видя. Помислих си, че просто си отрязал косата си и си пуснал брада.

Коул бе дълбоко трогнат от жеста й. Докосването й бе леко и нежно, изпълнено с грижа и внимание; точно от това бе имал нужда и точно за такава ласка бе копнял. Изплашен от собствените си чувства, хвана ръката й, стисна я леко и се насили да се усмихне.

— Това се случи преди месеци. Сега лекарите казват, че съм като нов.

В очите й нямаше вече гняв, а само тревога и загриженост.

— О, така ли? Тогава какво правиш тук?

— За Бога, Сузи, дай му възможност… — запротестира Бъди.

— Остави я — отвърна меко Коул.

Протегна ръце и я прегърна. Чак сега осъзна, че е бременна, защото почувства леко изпъкналия й корем. Тя обви ръце около кръста му и го притисна силно.

— Всички знаем, че тактичността не е в характера на Сузи.

Без да пуска Коул от силната си прегръдка, тя отметна назад глава и го погледна в очите.

— Не е необходимо да ми отговаряш. Няма значение защо си дошъл, важното е, че си тук.

— Май си на път да загубиш репутацията си на неотстъпчива и свадлива жена — опита се да се пошегува Коул.

Тя облегна за миг глава на гърдите му, преди да го пусне.

— Искаш ли палачинка?

Не обичаше палачинки, но не искаше да я обиди, като й откаже.

— Разбира се, ще си взема.

Сузи повдигна учудено вежди, но не каза нищо.

В този момент срещуположната врата се отвори и на прага се появи малко момченце. Носеше ризка, която бе облякло наопаки, дълга тениска с емблемата на Батман и светлочервени чорапи.

— Не мога да си намеря обувките — оплака се то.

Въпреки че думите бяха предназначени за майка му, детето не откъсваше поглед от Коул.

— А къде ги остави снощи? — попита го Бъди.

— Не помня.

Момченцето продължаваше да се взира в Коул. Той прекоси стаята и приклекна до него.

— Здравей, казвам се Коул. А ти?

Детето примигна изненадано.

— И аз се казвам така.

Коул се почувства така, сякаш някой му нанесе силен удар в стомаха. Погледна първо Бъди, после Сузи, но в очите им видя само потвърждение на това, което вече знаеше със сърцето си. Сузи се усмихна, а Бъди само кимна с глава.

— Защо? — попита Коул, не знаейки какво друго да каже.

— Винаги съм харесвал това име, така че, защо не? — измънка Бъди.

— Това са глупости — намеси се Сузи. — Той го направи, защото ти беше най-добрият му приятел, който някога е имал, или поне така си мислеше.

— Защо не ми каза?

Сузи и Бъди размениха смутени погледи.

— Направихме го — каза Сузи. — Дори те поканихме да станеш кръстник на малкия Коул.

Коул облегна ръка на рамката на вратата и се олюля леко. След това се изправи, като се опитваше да не обръща внимание на болката, която преряза като с нож крака му чак до хълбока.

— Никой нищо не ми е казал.

— Виждаш ли? — Бъди хвърли на жена си пълен с укор поглед.

Тя извади кутия с бисквити от бюфета и се обърна към Коул.

— Дори няколко пъти се опитвах да се свържа с теб, но ми казаха, че си прекалено зает и не можеш да се обадиш.

Боже, и след всичко това Бъди отново бе готов да го приеме в дома си!

— Никога не получих нито едно от вашите съобщения.

— Това е ужасно. Но не е извинение, че не вдигна телефона и не ни се обади нито веднъж — отбеляза Сузи.

Едно от нещата, заради които Коул й се възхищаваше и едновременно мразеше у нея, беше непоклатимото й придържане към чистата, неукрасена истина. Това, което бе направил, бе непростимо и той не можеше да вини никого другиго, освен себе си. Апатията му към всичко около него бе улеснила Франк неимоверно много в изграждането на непробиваема стена около сина му.

— Бил е прекалено зает, Сузи — намеси се Бъди, тъй като Коул продължаваше да мълчи.

Беше очевидно, че се опитваше да намери извинение за миналите му постъпки, както бе правил винаги. И не по-малко очевидно бе, че пред Сузи номерът нямаше да мине.

— Никой не е толкова зает, че да не може просто да позвъни на някой стар приятел — призна Коул.

От коридора се разнесе жалостивият плач на Коул младши.

— Няма ли някой да ми помогне да си намеря обувките?

— Ти върви — Сузи побутна леко съпруга си към вратата.

— И се дръж прилично, докато ме няма — добави той, като й хвърли изпълнен с укор поглед.

Тя само се усмихна.

— Той е вече голямо момче. Може сам да се грижи за себе си.

Само преди шест месеца Коул нямаше да се съгласие нея. Сега вече не беше толкова сигурен.