Джорджия Боковън
Сам в тълпата (5)

Глава четвърта

— Искам само един телефонен разговор, това е всичко — заяви Коул.

Шофьорът на влекача нагласи по-добре едната от веригите, които държаха здраво пикапа на Ранди за плоската платформа.

— Повтарям ти, човече, не може, и това е. Ако шефът научи, че съм позволил на чужд човек да използва оборудването в колата, направо ще ме изхвърли, без изобщо да се церемони с мен.

Коул смени тактиката.

— Виж какво, ще ти платя двойно за курса, ако се изкачим ей по оня хълм там, до дома ми. Намира се само на миля оттук…

Мъжът прекъсна за миг работата си и го погледна изпитателно.

— Казваш, че живееш там, а?

— Да, в къщата зад онзи хълм.

— Хм, като те гледам, още малко и ще ти повярвам!

— Но защо?

— Ами виж си дрехите.

— Какво им е на дрехите ми?

Винаги се бе носил по този начин — обичайните джинси, тениска и маратонки.

— Ако наистина живееш в тази околност, на ризата ти щеше да има една от онези емблеми, с конете. Пък и джинсите ти… Вече доста години работя в този район, познавам хората, които живеят тук.

— Погледни ме! — настоя Коул. — Не ти ли изглеждам като някой, когото си виждал и преди?

Мъжът му хвърли отегчен и равнодушен поглед.

— Предполагам, сега ще ми кажеш, че си някоя голяма и нашумяла филмова звезда.

— Не. Певец. Аз съм Коул Уебстър.

Коул извади портфейла от задния си джоб и го отвори на прегъвката, където бе шофьорската му книжка — нещо, което трябваше да направи по-рано с Роджър — и посочи снимката.

— Ето, виждаш ли? Това съм аз.

Мъжът взе портфейла, взира се известно време в снимката, след това в Коул, после поклати глава и му го върна.

— Не знам откъде си взел това, но ако бях на твое място, веднага бих се отървал от него.

— Преди време катастрофирах, и то тежко. Затова сега изглеждам по-различно.

— Аха.

Мъжът вдигна инструмента, с който оправяше веригата, и го хвърли с небрежен жест в кабината.

— Ще ти дам един съвет, приятелче. Хората, които живеят тук, не обичат типове като теб да се мотаят наоколо. Както и изоставени коли да развалят пейзажа. Ако бях на твое място, щях да го махна оттук, и то час по-скоро.

— Не съм изоставил пикапа си, просто ми свърши бензинът. Ако ме откараш, където искам, мога да докажа, че наистина съм Коул Уебстър.

Осени го една идея. Разбира се, та това бе съвсем очевидно.

— Провери регистрацията. Пикапът е на брат ми, но ще видиш, че адресът е същият. Истината ти казвам.

— Вече проверих. Няма никаква регистрация.

— Сигурен ли си? Погледна ли в жабката? Под седалката?

— В жабката няма нищо, а единственото нещо под седалката е празен пакет от чипс.

Коул разбра, че ако помоли да погледне сам, само ще си загуби времето.

— Каква разлика има къде ще закараш пикапа, след като ти се плаща?

— Разликата, приятел, е в това, че ченгетата го забелязаха и се обадиха. За да си го върнеш, ще трябва да се оправиш с тях.

Качи се в кабината, затръшна вратата и погледна надолу към Коул през отворения прозорец.

— Качвай се. Ще те откарам до града.

Коул се поколеба.

— Тогава до скоро виждане, приятел.

— Почакай!

Не се знае колко време щеше да мине, докато Франк прати някого да го търси. В града можеше да намери телефон, а да стои тук нямаше смисъл. Коул заобиколи камиона и скочи вътре.

— Благодаря, приятел. Високо оценявам жеста ти.

— Няма проблеми.

Двадесет минути по-късно влекачът спря в началото на магистралата.

— Не е моя работа — обърна се шофьорът към Коул, — но както ти казах, на твое място бих се отървал от тази книжка. Ако някой те хване с нея, ще си навлечеш куп неприятности.

— Благодаря за съвета.

Мъжът му кимна в отговор и продължи пътя си. Коул отстъпи встрани, изчаквайки облака от изгорели газове да се разсее, и пресече улицата. Намираше се в част на града, която не познаваше. По улиците се редяха магазини, складове и изоставени сгради. На няколко преки от него обаче един магазин привлече вниманието му и той закуцука в тази посока.

Вътре имаше само няколко клиенти: две жени и едно момче вървяха бавно по пътеките край рафтовете, а някакъв мъж в ъгъла си купуваше хляб. Касиерката на гишето не бе повече от двадесет-двадесет и двегодишна. Първата му реакция бе да наведе глава и да нахлупи по-ниско шапката над очите си, но после реши да си направи един експеримент. Свали шапката и я мушна в задния си джоб. Преднамерено бавно прокара пръсти през косата си, като открито гледаше към двете жени, които идваха точно срещу него. И двете срещнаха погледа му. Първата му се усмихна неопределено, а другата отегчено отвърна очи, явно считайки го за поредния сваляч. В държанието им нямаше дори най-беглия намек, че са го разпознали, нищо. Коул с усилие се удържа да не хукне след тях и да ги попита направо, така, както бе направил с шофьора на влекача. Погледна се в изпъкналото огледало, поставено в края на един от рафтовете. Дали толкова много се бе променил, или просто в този ден попадаше все на хора, пропуснали покрай ушите си това, което вестниците раздухваха надлъж и нашир като уебстърмания? Неговото собствено его или въображението му го караше да вярва, че ще бъде веднага разпознат, където и да отидеше. Пристъпи по-близо до огледалото. Наистина ли няколко белега, по-къса коса и двумесечна брада го правеха неузнаваем?

— Хей, мистър, имате ли нужда от помощ?

— Хм… да, всъщност да. Искам да се обадя по телефона.

— Ето го там, зад хладилника.

— Благодаря.

— Може би нямате дребни? Искате ли да ви разваля?

— Да.

Коул бръкна в джоба си, извади парите, които Ранди му бе дал и подаде на момичето двадесет долара. После пое в шепа купчината монети и телефонира вкъщи. След третото позвъняване отговори Ранди.

— Къде, по дяволите, се намираш? — почти изкрещя той, но се опомни навреме и снижи гласа си до шепот. — Татко е…

— Можеш ли да се измъкнеш без той да те види?

— Предполагам. Защо? — попита след кратко колебание.

— Искам да дойдеш и да ме вземеш.

— Нещо с пикапа ли не е наред?

— Дълга история. Когато дойдеш, ще ти кажа.

— По дяволите, Коул, кажи ми, че не си катастрофирал!

— Бензинът свърши — призна неохотно той.

— Предупреждавах те, че ще стане така.

— Не можем ли да говорим за това по-късно?

— Искаш да тръгна, без да кажа на татко абсолютно нищо, нито дума?

— Когато се върнем, сам ще му кажа.

— Предполагам, не си забравил, че след… хм, десет минути тук ще се изсипе цяла тълпа репортери.

— Татко и Джанет могат да се оправят с тях, докато се върна.

— Къде си?

— Чакай малко.

Коул разпита момичето на касата и повтори обясненията й на Ранди.

— Повикай Джанет на телефона и тръгвай веднага.

Няколко секунди по-късно по линията прозвуча женски глас.

— Джанет Рейнолдс на телефона.

— Джанет, обажда се Коул.

Тя моментално снижи глас, но в шепота й се долавяше остра нотка.

— Трябваше да си тук още преди час.

— По-късно ще ти обясня. Всичко, което засега трябва да знаеш, е, че в момента съм зает и може да не проведа пресконференцията.

Тъй като никога преди не беше пропускал нещо толкова важно, Джанет нямаше и да предположи, че постъпва по този начин без основателна причина.

— Говори ли с Франк?

— Все още не. Разчитам ти да му кажеш.

— Много благодаря! А да ти се намира някой алигатор, с когото да се справя вместо теб? — Джанет въздъхна примирено. — Би било по-добре, ако можех да му кажа нещо, което не е толкова очевидно. Франк вече знае, че не си тук.

— Кажи му, че съм добре. Всичко друго е без значение.

— Той ще се тревожи, Коул.

— Ще дойда възможно най-скоро.

— Не можеш ли да бъдеш малко по-точен? Да кажем след час? — когато не получи отговор, Джанет предпазливо добави: — Два?

— Не искам да се обвързвам с някакво точно определено време.

— Добре. Ще се оправя както мога… с Франк и репортерите.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

— Само гледай да не ти стане навик.

Разбра, че го е накарала да се почувства неудобно, затова добави с по-весел тон:

— Вече трябва да тръгвам. Предстои ми да се изправя пред пълна зала с разбунени репортери, което в случая си е чисто самоубийство.

Коул затвори и се отправи към щанда със списанията. Извади последния брой на „Мюзик Уийкли“. В горния ляв ъгъл бе публикувана снимка на художничката Реби Макинтайър заедно с Винс Гил, а вдясно бе сложена негова снимка, но преди катастрофата. Коул отвори на страницата със съдържанието, любопитен да узнае дали бяха плъзнали слухове за дългото му отсъствие. Познаваше списанието достатъчно добре и знаеше, че информацията бе представена като съвсем нова и достоверна. Това означаваше не по-стара от две седмици. Само телевизията и ежедневниците разполагаха с по-пресни факти. Статията, отнасяща се до него, бе сложена на втора страница, а към нея бяха публикувани снимки от последното му турне. Хвърли набързо поглед, търсейки някакъв намек за внезапното му и неочаквано изчезване от сцената. Бегло се споменаваше, че последният му албум ще излезе с известно закъснение, бяха подхвърлили нещо и за последното му турне, всъщност нищо ново. Коул не бе сигурен дали това бе дело на Франк или на Джанет, или пък и на двамата заедно, но бяха свършили дяволски добра работа.

Върна списанието на мястото му и излезе навън. Половин час по-късно се появи Ранди с колата на Коул.

— Как, по дяволите, попадна на това място?

— Имаш ли пари в себе си? — попита вместо отговор Коул, докато се качваше. Очевидно не бързаше да разкаже невероятната си история.

— Имам малко.

— Достатъчно, за да идем някъде и да хапнем нещо?

— Вкъщи има храна колкото искаш. Като видиш колко народ се е събрал, ще си помислиш, че няма журналист в Калифорния, който да не е дошъл.

— Сега не искам да се връщам там. Преди това искам да поговоря за нещо с теб.

— И толкова ли е важно, че не може да почака още два часа?

— Остави ги да чакат.

Ранди се обърна и погледна брат си, а в очите му играеше дяволито пламъче.

— Сигурен ли си в това, което правиш? За тази щуротия татко направо ще ни застреля, така да знаеш.

— Татко няма равен на себе си, когато трябва да решава някакъв проблем.

— Хей, мисля си, че новият Коул Уебстър ми харесва много повече — Ранди натисна съединителя и включи на втора. Гумите изпищяха и се завъртяха бясно, а на асфалта остана дълга черна диря.

— Интересно какво би казал, ако аз направя същото с пикапа ти? — изръмжа Коул.

— Нямам нищо против да опиташ — засмя се сърдечно Ранди.

По-късно, в ресторанта, Коул каза на келнерката, че не желае повече кафе, но брат му с удоволствие си поръча още едно.

— Все пак не разбирам как два дена шляене из Лос Анжелис ще ти помогне по някакъв начин — Ранди сложи още захарин в кафето си и го разбърка. — Обясни ми пак какво търсиш.

Коул се страхуваше, че ако се опита да обясни нещо, което самият той не разбираше, само би омаловажил чувствата, които го вълнуваха в момента.

— Просто не мога да намеря думи.

Дълго време Ранди не проговори.

— Значи е нещо тайно.

Коул се наведе през масата по-близо до брат си.

— Мислил ли си някога какво би направил, ако се събудиш една сутрин и откриеш, че всичко, което си приемал за нещо нормално, ясно и разбираемо, вече не съществува?

— Имаш предвид кариерата си, предполагам.

— В един момент бях никому неизвестен кънтри певец, пеещ по баровете, където хората говореха толкова високо, че никой не обръщаше внимание на музиката. В следващия — нещо като пророк, който води една умираща индустрия към обетованата земя. Никой изглежда не забелязваше или не го бе грижа, че и в двата случая става дума за един и същи човек, тоест аз.

Ранди бутна чашата си настрани и поклати глава.

— Ако ти сам не преодолееш това, което те мъчи, никога няма да можеш да излезеш на сцената и да убедиш хората, че не са похарчили напразно парите си.

Коул се усмихна и го погледна с благодарност. По свой собствен начин брат му бе успял да облече в думи и да изрази само с едно изречение собствените му страхове.

— Значи разбираш защо искам да се махна?

— Разбирам защо, но все още не ми е ясно как смяташ да се оправиш сам.

Коул бе взел това решение докато пътуваха към ресторанта, самият той още не си даваше сметка какъв импулс го бе подтикнал да направи това.

— А може би няма да успея да намеря никакъв отговор.

— Тогава защо не опиташ по друг начин?

В този момент се появи келнерката и отново напълни чашата на Ранди, който в отговор само й се усмихна.

— Не искам да ти прозвучи твърде преувеличено, Коул, но мисля, че е твърде опасно да останеш в Лос Анжелис съвсем сам.

— Това се случва с милиони хора всеки ден.

— Но не и с Коул Уебстър.

— Точно в това е въпросът. Никой вече не ме познава. Получих възможност, която идва веднъж в живота…

— Не си се променил чак толкова, колкото си мислиш.

— Ами я се огледай наоколо! — настоя Коул. — Да виждаш някой, който да не откъсва поглед от нас? Някой да се е опитал да се приближи? Или поне някой да е показал минимален интерес към нас?

— Но хората са увлечени в разговор — Ранди огледа целия ресторант. — Това не доказва нищо.

— Кога за последен път съм отишъл някъде, без да бъда разпознат?

Ранди се замисли за момент.

— Проклет да съм, ако си спомням.

— Тогава ще се съгласиш, че съдбата ми дава такава възможност. Веднъж, след като пресата научи за катастрофата и във вестниците започнат да излизат снимки с променената ми външност, ще се озова там, откъдето започнах. Искам само два дни, това е. Имам чувството, че трябва да погледна на света по друг начин. Все едно отварям прозореца и всичко е различно, Ранди.

— Нов прозорец, значи — той се засмя и го погледна дяволито. — Ами какво ще стане, ако въпреки това ти се случи същото, което стана, когато преминаваше през един друг прозорец?

— За какво говориш?

— Ами за това, че тогава падна на задните си части, големи братко.

Коул се усмихна.

— Ще поема този риск.

— Ами Белинда?

Коул изобщо не се бе сетил за нея.

— Кажи й да посети майка си за два дни.

Ранди хвърли на брат си гневен поглед.

— Защо не й го кажеш сам?

— Няма смисъл. Тя няма да разбере.

— С какво право очакваш от нея да разбере нещо, което ти самият не разбираш? — избухна Ранди.

— Откога стана такъв ревностен почитател на Белинда?

— Откогато ти престана да бъдеш такъв. По дяволите, Коул тази жена е луда по теб.

— И аз съм луд по нея — думите му не прозвучаха много убедително. — Просто невинаги го показвам.

Той взе чашата си и грубо я отмести встрани. От първия ден, в който бе довел Белинда в къщата им, Ранди тайно я бе наблюдавал. Бе убеден, че тя е идеалната жена за Коул, която можеше да му роди деца, а самият той би се радвал безкрайно на цял куп племенници и племеннички, които нямаше търпение да започне да глези. А пък на Коул сърце не му даваше да каже на брат си, че Белинда бе толкова ужасена от това, какво би сторило на скъпоценното й тяло едно евентуално бебе, че се бе подложила на една малка операция, за да завържат маточните й тръби две години преди изобщо да го срещне. Трябваше да си признае, че това бе едно от нещата, поради които я харесваше. Още преди години бе решил, че бащинството не е за него. За разлика от Ранди, той силно вярваше в наследствеността. Не можеше да си спомни в рода нито един Уебстър, който да е бил истински баща, затова Коул се страхуваше да не предаде това на детето си. Не хранеше илюзии, че би могъл да се справи по-добре.

— Това значи ли, че сам ще й кажеш? — настоя Ранди.

Коул разбра, че трябва да отстъпи.

— Ще се обадя в дома на майка й.

— Така няма да стане. Никога няма да се съглася да я изведа от къщи, без да й кажа какво всъщност става.

— А ако аз й се обадя, няма да имаш време да я изведеш, защото няма да се отървеш от яростта на Франк.

Ранди замълча и се замисли. Накрая прокара пръсти през косата си, погледна намръщено Коул и попита:

— Дали татко има поне малко гръцка кръв в жилите си?

— Това пък какво трябва да означава?

— Опитвам се да си спомня дали не бяха гърците, които убивали пратениците, носещи лоши новини?

— Просто стой близо до входната врата и остави двигателя на пикапа да работи. Ще се справиш — засмя се Коул.

— Какъв пикап?

— О, да забравих — понечи да се изправи, но отново седна на мястото си. — Има още нещо.

— Сега пък какво?

— Ще имам нужда от малко пари.

Ранди бръкна в якето за портфейла си и му даде всичко, което имаше.

— Само с толкова няма да стигнеш далеч.

Коул бързо преброи парите — нямаше и двеста долара. Извади двайсетачка и я подаде на Ранди.

— Ще ти трябват за такси.

Той само махна с ръка.

— Не се безпокой за това. Ще платя, когато се върна вкъщи.

Коул се втренчи в парите, опитвайки се да прецени за колко време ще му стигнат. От толкова време не бе плащал сам сметки, че нямаше представа колко струва стая в мотел, храна и дори най-обикновена четка за зъби. Хвърли въпросителен поглед към брат си.

— Нещо не е наред ли?

— Не знам къде са парите ми.

— Но нали каза, че нямаш в себе си? — намръщи се Ранди.

— Имам предвид вложените пари — Коул почувства познатата болка в главата си. — Не знам в коя банка са.

— Но как плащаш сметките си?

— Счетоводителят ми върши това.

— А откъде вземаш пари за харчене?

— Не ходя никъде, където биха ми потрябвали.

— Ами Белинда? Тя откъде получава пари?

— Просто казва на счетоводителя какво й трябва, а той има грижата да го достави.

Ранди погледна учудено брат си, не вярвайки на ушите си.

— И на теб ти харесва да живееш така?

— Каква полза да нося пари в себе си, когато никога нямам нужда от тях.

— Но така правят всички — Ранди се премести леко и се настани точно срещу Коул. — Приличаш на някакъв гален пудел, когото всички глезят и на когото нищо друго не е нужно.

— Е, не е чак толкова лошо — отвърна Коул, но сам не бе убеден в думите си. — Ти откъде теглиш пари?

— Ама ти сериозно ли, или…

— С чек ли ти плащат, или в брой?

— С чек.

— В коя банка?

Ранди хвърли на Коул пълен със съчувствие поглед.

— „Харбър Интернешънъл“.

Коул се усмихна победоносно, остави две петдесетдоларови банкноти и се изправи.

— Мисля, че току-що реших паричните си проблеми.

Ранди взе едната банкнота и му я върна.

— За всеки случай.

Коул плати сметката. Двамата излязоха от ресторанта и застанаха отвън, чакайки да мине някое такси.

— Щях да забравя, искам да те помоля за още една услуга.

— Сега пък какво?

— Онази песен от касетата…

— Да?

— Искам я. От дълго време не бях попадал на нещо толкова добро.

— Но ти обикновено не се занимаваш с тези неща — Ранди мушна ръце в джобовете си и се залюля на пети. — Няма да ти е лесно да се пребориш с Франк, ако той не одобри песента.

— Ти си върши твоята работа, а аз ще се оправя с Франк.

В този момент на паркинга спря жълто такси. Ранди помаха на шофьора да се приближи, след това се обърна към Коул.

— Грижи се за себе си и се пази, големи братко.

 

 

Около три часа по-късно Ранди се движеше по друг път, в друго превозно средство и в съвсем различна посока.

— Сигурен ли си, че той е добре?

Откакто бяха поели по Тихоокеанската крайбрежна магистрала, Белинда за трети път му задаваше този въпрос.

— Той просто се нуждае да остане известно време сам, за да размисли.

Белинда толкова се разстрои, когато й каза, че Коул няма да се върне веднага вкъщи, че Ранди реши сам да я откара до дома на майка й в Лонг Бийч. Още докато минаваха през портала, той си даде сметка, че не би могъл да измине целия този път преструвайки се, че не знае какво става с брат му. Не само защото не беше честно спрямо нея — след като научеше, че той е знаел всичко през цялото време, тя никога повече нямаше да му се довери. Затова избра обиколен път, за да й даде възможност да му зададе въпросите, които я измъчваха.

Белинда впери невиждащ поглед през страничния прозорец.

— Сигурно има още нещо. Толкова време беше сам, можеше да размисли.

— Познаваш Коул. Понякога в това, което върши, няма никаква логика.

Тя извърна поглед към него, а очите й настойчиво се впиха в неговите.

— Ранди, криеш нещо от мен.

— Не бих ти причинил това — отвърна просто и искрено той.

Бе очаквал да е разстроена, дори ядосана, но това, което виждаше, бе много по-сериозно.

— Коул прилича на дете, получило нова играчка. В този случай играчката е лицето му. Не може да се стърпи да не види какъв ще е резултатът.

— Но защо трябва да тръгва сам? С удоволствие бих отишла с него.

На върха на езика му бе готов отговор, бърз и лесен, но Ранди не каза нищо. Тя заслужаваше повече.

— Това няма нищо общо с теб. Знаеш колко мрачен става понякога.

Белинда сведе глава и буйната коса скри лицето й. Ранди едва се сдържа да не се пресегне и да отметне назад копринените къдрици. Колко лесно бе да си представи как този лъскав водопад се плъзга между пръстите му.

— Не знам какво бих правила, ако му се случи нещо.

— Но той ще отсъства само два дни. От теб се иска само да си даваш вид и да си повтаряш, че той все още е в „Каза Бланка“, и докато се усетиш, че ти липсва, отново ще е тук.

— Заради мен ли е?

Движението по магистралата стана по-оживено и Ранди трябваше да се съсредоточи в шофирането. Започна да се оглежда наоколо за удобно място да спре. Забеляза странична улица с жилищни сгради и със засадени в права линия дървета и спря пред една боядисана в розово къща.

— Ще ми обясниш ли, ако обичаш, какво имаше предвид с този въпрос?

Тя дори не го погледна, а продължаваше да се взира през прозореца.

— Да не би да съм му омръзнала, Ранди? — попита съвсем тихо. — Да не би това да е начин да се отърве от мен?

Въпросът й наистина го изненада. Запита се дали нещата между тях вървяха както трябва.

— Знам само това, което той ми каза: страхува се, че ако не напуснеш къщата, докато го няма, Франк може да излее яда си върху теб… — Ранди взе ръката й в своята и я стисна окуражително.

— Не знам какво ще правя без него, Ранди. Той е всичко, което имам.

Тъжният й поглед разкъсваше душата му. Как можеше Коул да е толкова обсебен от неприятностите и проблемите в живота си, а не виждаше хубавото в него?

— Той знае какъв късмет е извадил, че те има, Белинда — усмихна й се окуражително. — Ако забрави, непременно ще му припомня.

— Аз имам невероятен късмет, че имам приятел като теб — Белинда на свой ред стисна леко пръстите му.

В този миг Ранди бе готов да направи всичко за нея.

— Веднъж Коул да преодолее кризата си и да се върне към обичайния си начин на живот, всичко ще се нареди, все едно, че нищо не е било, ще видиш.

— Мислиш ли, че е добра идея да му предложа да се срещнем някъде?

Малката й ръка лежеше нежно и доверчиво в неговата и Ранди потръпна от обхваналите го чувства. Никога не бе искал да постигне такава интимност. Нямаше представа как да измъкне ръката си, без да изглежда, че иска да се отърве бързо от нея. Накрая, в опит да възвърне нормалната дистанция, която спазваха помежду си, с весело намигване и доста театрално поднесе ръката й към устните си и целуна всяко пръстче поотделно. Не бе очаквал, че кожата й ще е толкова невероятно мека и ще ухае така приятно.

— От теб зависи — каза той, като се изкашля леко, прочиствайки гърлото си. — Но имам чувството, че Коул би предпочел да остане сам със себе си.

— Да не би да ми казваш това, само защото не искаш да нараниш чувствата ми?

— Той търси нещо, Белинда, само че все още не знае какво. Не мисля, че ще е мил и любезен към когото и да било, докато не си изясни нещата.

— А ти знаеш какво търси, нали?

— Какво те кара да мислиш така?

— Всички смятат, че си лекомислен и небрежен, но аз съм те наблюдавала и зная, че от погледа ти не убягва нищо. Ти познаваш Коул по-добре, отколкото самият той се познава, мога да се обзаложа.

— И ще загубиш. Коул винаги ме изненадва.

Забележката й, че го е наблюдавала скришом, го свари неподготвен. Съществуваше само едно ценно нещо, което Ранди притежаваше, а на Коул бе отказано — правото да бъде сам.

— Би трябвало да съм у дома, и то сама, когато Коул се обади, не мислиш ли? — усмихна се Белинда.

Неочаквано си представи как Коул и Белинда правят любов. Картината във въображението му бе невероятно еротична, но въпреки това лишена от истинска страст. Сепна се, когато осъзна какво бе направил — все едно бе надникнал в спалнята на брат си, макар и неволно.

Без да каже нищо повече, Ранди запали колата. Вместо да се насочи обратно към Тихоокеанската крайбрежна магистрала, той зави обратно и пое по шосе 405.

— Оценявам усилията ти, но половин час повече няма да промени нищо — заяви Белинда, когато разбра, че Ранди бе избрал по-дългия път.

— Не е за това. Просто си спомних хилядите пътни знаци и ограничения оттук до Лонг Бийч.

Белинда изглеждаше толкова разочарована, че той веднага съжали за думите си. Трябваше да измисли нещо не толкова прозаично. Не биваше да забравя колко несигурна и объркана се чувстваше тя сега и колко отчаяно се нуждаеше от подкрепа. Отсега нататък щеше да бъде по-внимателен и да се съобразява с чувствата й.