Джорджия Боковън
Сам в тълпата (4)

Глава трета

Коул сграбчи възглавниците от леглото и ги захвърли на пода. Миг след това ги последва и покривката. Не виждаше дори една приемлива причина портфейлът му да бъде някъде в леглото, но бе претърсил навсякъде и не можа да го открие. В този момент в спалнята влезе Франк. Стъпвайки върху чифт джинси, които Коул бе измъкнал от гардероба и захвърлил, той се огледа удивено наоколо.

— Да не би с Белинда да сте водили битка?

— Не мога да си намеря портфейла.

— Прегледа ли нещата, които донесохме от болницата?

— По дяволите!

Разбира се, че портфейлът му ще бъде там.

— Къде си оставил чантата?

— На долния етаж, в килера.

Коул излезе от стаята.

— Защо е цялата тази суматоха за един портфейл? — Франк последва сина си, гледайки го с подозрение. — Почти пет месеца не се сети за него.

Коул се поколеба за момент, но след това реши да каже на Франк, че така или иначе е решил да се върне вкъщи с кола.

— Трябва ми шофьорската книжка. Ранди ще докара колата на Белинда, така че аз ще взема неговия пикап.

Реакцията на Франк бе мигновена и бурна.

— Никога няма да позволя подобно нещо! Няма да караш пикапа по улиците на Лос Анжелис, и то в пиковия час!

— Да ми позволиш ли? На мен? — тонът, с който изрече тези думи, бе леденостуден.

— Какво ти става? Онази катастрофа не ти ли беше достатъчна? И двамата знаем, че пикапът е повече от неблагонадежден, какво говоря, направо ще се разпадне по пътя.

— Обаче нямаш нищо против, когато го кара Ранди, нали?

Той заслиза по стълбите вбесен, че болният му крак не му позволява просто да се втурне надолу.

— Опитваш се да промениш темата, но това няма да мине. Няма да караш пикапа на Ранди и толкова!

Коул рязко се обърна и застана очи в очи с баща си.

— Престани да ми казваш какво мога и какво не мога да правя! За Бога, та аз съм на тридесет и една. Сам мога да вземам решения, независимо дали това ти харесва, или не.

— Като например да се измъкнеш тихомълком през нощта и да се напиеш някъде? Няма що, показваш забележителна зрялост.

— Нищо не се случи.

— Имал си късмет.

Коул продължи бавно да слиза по стълбите. Сам бе изградил решетките на затвора си със своята философия „мир на всяка цена“. Това бе продължило години; оковите не можеха да бъдат счупени само за един ден.

— Готов съм да поема тази отговорност.

— Какво ще кажеш за хората, чийто живот зависи от теб?

— Не животът им, а работата, препитанието им, ако предпочиташ. Има голяма разлика.

Чантата му, разбира се, беше в килера, и портфейлът му бе на мястото си. Гладката му кафява кожа бе загрозена от дълбока драскотина, но Коул предпочете да не се замисля по какъв начин се бе появила. Пъхна го в джоба си и на излизане грабна една шапка за бейзбол „Доджър“, която Ранди бе оставил на полицата.

— Ще се видим след два часа.

— В колата имам някои неща, които трябва да прегледаме преди твоята пресконференция. Ако възнамеряваш сам да шофираш, няма да имаме време.

— Казах ти, че ще дойда на конференцията, но не искам да давам изявление в пресата. Нека Джанет го направи. Нали затова й плащаме.

Джанет Рейнолдс, която преди работеше в някаква фирма по обществени взаимоотношения в Южна Калифорния, по-късно прие да работи за Франк Уебстър. Тя умееше да се справя с него и постоянните му тиради и натяквания така умело, както с враждебно настроената преса. След четири години работа бе станала неделима част от екипа; бе една от тримата, на които Франк имаше доверие и единствената, която нямаше роднинска връзка с него.

— Тя ще се занимае с основните неща и формалностите, но ти все пак ще трябва да се подготвиш за обичайните въпроси, които ще ти бъдат зададени по-късно.

— Не се притеснявай, няма да те проваля, Франк.

Накрая той бе принуден да признае, че Коул никога не би могъл да се върне на сцената, без да обясни на какво се дължи промяната във външността му. Сега цялата работа се състоеше в това да се убеди тълпата скептично настроени репортери, че под леко променената външност той си оставаше същият Коул Уебстър, когото познаваха.

В този момент, ближейки фунийка сладолед, в хола с нехайна стъпка влезе Ранди. Коул с горчиво примирение обърна очи към тавана. Брат му, като че ли имаше вграден радар и налиташе на Франк винаги, когато последният бе готов всеки момент да избухне.

— Мислех си, че отдавна си тръгнал — обърна се Ранди към Коул.

Франк ядно сви устни.

— Още една минутка и изчезвам — Коул сложи бейзболната шапка на главата си и сграбчи Ранди за ръкава. — Защо не ме изпратиш?

— С удоволствие.

Ранди изчака за момент, хвърли поглед към баща си и отхапа голямо парче от шоколадовия сладолед.

— Нещо не е наред ли?

— Знаеш много добре какво… — Коул пусна ръкава на брат си, хвана го за ръка и го избута към предната врата. — Остави това, Ранди.

— Като че ли Франк не е твърде въодушевен от идеята да шофираш сам?

Когато се озоваха отвън, Коул го пусна.

— Защо го правиш?

— Кое?

— Ядосваш го.

— Не знам — Ранди сви рамене. — Вероятно защото е толкова лесно.

— Добре, направи ми услуга и повече не ме замесвай в това.

— Да не би да си станал тази сутрин нагоре със задника? — ухили се Ранди.

— Дори по-лошо.

Коул му обърна гръб и пое по алеята към пикапа. Ранди го последва.

— От това, което ми каза Белинда, изглежда, че нещата стават още по-зле. Значи накрая Франк е решил да разкрие на журналистите голямата тайна.

Коул се закова на място и се обърна към Ранди.

— Не мислиш ли, че би било по-добре да си спестиш разсъжденията за себе си? За бога, от тебе се не иска нищо друго, освен да ме гледаш.

Ранди вдигна примирително ръце и отстъпи крачка назад.

— Добре, добре. Достатъчно ми е конското от Франк, така че няма нужда и ти да започваш. Отивам си.

Докато минаваше с пикапа през портала, Коул си даде сметка, че списъкът на хората, на които дължеше извинения, нараства и Белинда беше на първо място. Бе направила всичко възможно да го успокои, а той реагира като разярено животно. Но това, от което направо му призляваше, бе, че след като ядът му премина, тя бе тази, която му се извиняваше, вместо да го прати по дяволите. Не беше в нейния характер да постъпва по този начин.

Коул отвори жабката, извади една касета и я пъхна в касетофона. Ранди му бе казал, че я получил от един млад музикант, който започнал да пише песни. Облегна лакът на отворения прозорец и се почеса по брадичката. Дори сега, няколко месеца след операциите, дългата половин инч брада продължаваше да го щипе болезнено. В този момент в кабината се изля поток от звуци. Щом чу музиката, всички мисли за това, което бе преживял този ден и което му предстоеше да прави, излетяха от съзнанието му. Песента веднага го грабна — проникновена, чудесна мелодия, изпълнена от самотна китара. След това се заслуша в текста. В него не се говореше за изгубена любов, нито за прекарана в пиянство нощ, а за красотата на една гора и полянка край нея, видени през погледа на едно дете. Думите бяха съвсем обикновени, но затова още по-въздействащи. Коул бе поразен от простотата на израза и искреността на чувствата. Слушателят не само ясно виждаше във въображението си прекрасния природен кът, но и разбираше, че детето има право един ден да доведе собствените си деца на това място, затова то не трябва да бъде подлагано на безмилостно унищожение.

Коул върна песента и я пусна още веднъж. И после още веднъж. На четвъртия път вече знаеше думите наизуст, на петия запя заедно с певеца от касетата. Опита се да си спомни какво бе казал Ранди за автора на песента, но не успя, тъй като тогава просто не бе обърнал внимание на това.

Милите се изнизваха една подир друга, но той не забелязваше нищо. Планинският път постепенно се разшири и се превърна в магистрала и движението стана по-оживено. В главата му продължаваше да звучи песента, като че самият той я бе измислил — леките звуци на акустичната китара, предпазливо и ненатрапчиво от време на време се обаждаше йониката и бас китарата, която поддържаше ритъма; всички те заедно създаваха песента, която Коул вече бе започнал да счита за своя. Тъй като предполагаше, че тя може да е предложена и на друго място, искаше му се веднага да спре и да се обади от най-близкия телефон на Ранди. Но когато видя, че е съвсем близо до вкъщи, разумът надделя и той продължи пътя си.

След няколко минути излезе от магистралата и пое нагоре по тесния каньон, който водеше до къщата му. Въпреки че Франк настояваше да извършват основната си дейност в Калифорния, където бяха прикачили на Коул прякора „Калифорнийския каубой“, Коул и Ранди вярваха, че е повече в негов стил да се върнат в Нешвил, където ги бяха отхвърляли години наред.

От множеството къщи, които му бяха показали, накрая се бе спрял на една, около която имаше неголям парцел земя и дори не си направи труда да разгледа вътрешността й; докато не сключи сделката и не я купи. Разбира се, имаше басейн и тенис корт, а освен това от мястото се откриваше прекрасна гледка към Лос Анжелис, особено нощем, когато градът бе потънал в неонови светлини. Нанесоха се веднага, поливаха и поддържаха свежа зеленината около къщата, и не минаваше ден някой от тях да не спомене нещо от рода на колко далеч били дошли и колко чудесно било всичко. Но това, което винаги оставаше недоизказано, бе, че независимо колко красиво бе мястото и цялата околност, Калифорния не бе техен дом и никога нямаше да бъде.

До къщата оставаше около миля, когато двигателят внезапно започна да се дави, след това изхърка и спря.

— Проклятие!

Коул удари с юмрук по кормилото.

— Не можа ли да издържиш още една миля, преди да решиш да се повреждаш!

Коул изключи от скорост, отвори вратата и излезе, хвърляйки изпълнен с надежда поглед към пътя, след това към часовника си. Бе се движил по-бързо, отколкото предполагаше и малко вероятно бе през следващите два часа някой да го потърси. Към него се приближи червено БМВ и той махна с ръка на шофьора да спре. Но колата отмина, без дори да намали скоростта си. След няколко минути мина един мерцедес, после още едно БМВ. И другите шофьори постъпиха като първия — изобщо не му обърнаха внимание.

За да убие времето, Коул отиде отпред и вдигна капака. Познанията му за устройството на автомобилите бяха повече от оскъдни, но в момента, в който видя двигателя, веднага разбра какво се бе случило и то нямаше нищо общо със счупени или липсващи части. Едва сега Коул се сети, че Ранди му бе казал да зареди на път за вкъщи. Дори набързо му бе пъхнал няколко банкноти в джоба, тъй като знаеше, че брат му никога не се замисляше има ли пари в себе си, или не.

Коул прокара ръка по десния си крак, като се опитваше да прецени колко би издържал, ако тръгнеше пеша. Разбра го, когато достигна желязната врата и двете тухлени колони на портала към къщата му. Последните сто метра вече едва се влачеше. Със сподавен стон се облегна на колоната, на която бе интеркомът, свързан със стаята на портиера.

— С какво мога да ви помогна? — отговори плътен мъжки глас.

— Марти, аз съм, Коул. Изпрати някой да ми помогне да вляза.

— Марти вече не е тук. Аз работя на неговото място. Казвам се Роджър.

Това пак бе работа на Франк. Персоналът, изглежда, се задържаше само толкова, колкото Коул да научи имената им.

— Радвам се да се запозная с теб, Роджър. Сега ще изпратиш ли някой на входа? Имам нужда някой да ме закара вътре.

— Да не би да сте от пресата?

— Аз съм Коул Уебстър — повтори бавно и отчетливо, едва сдържайки нетърпението си. — И освен това живея тук.

— Това не е възможно. Мистър Уебстър се върна… Няма значение — добави портиерът, осъзнавайки, че може би е казал твърде много.

Коул отвори уста да протестира, че не може едновременно да е на две места, когато цялата ситуация започна да му се изяснява и всичко си дойде на мястото. По някакъв начин Ранди бе успял да се прибере преди него. Всички, които бяха наети след катастрофата, смятаха, че Ранди е Коул.

— Обади се в къщата и ми дай да говоря с него.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Защото мистър Уебстър в момента е зает. Той няма време да…

В момента е зает? Откъде Франк бе намерил този човек?

— Тогава искам да говоря с Франк.

— Той също е зает — отвърна Роджър. — И вие сте един от онези, от вестниците. Мистър Уебстър нареди да ви казвам…

Коул обаче рязко го прекъсна.

— А Белинда в къщата ли е?

Последва дълга пауза, а след това едно много неохотно „Да“.

— Тогава може би ще ми дадеш да говоря с нея?

— Съжалявам, но…

— По дяволите! — изкрещя Коул. — Или ще я извикаш на проклетия телефон, или… — той спря и си пое дълбоко дъх. Човекът просто изпълняваше инструкциите на Франк. — Предполагам, харесваш работата си и би искал да я запазиш?

— Разбира се.

— Добре. Ще я запазиш, ако в следващите пет минути изпратиш някой да ме вземе от входа. Помисли, Роджър. Искаш ли да опиташ?

Последва още една дълга пауза.

— Ще видя какво мога да направя.

Коул пусна бутона и се свлече на земята. Започна да масажира крака си, мислейки си, че положението, в което бе изпаднал — да стои пред собствения си дом и да не може да влезе — вероятно бе резултат от поредния спор между Франк и Ранди. След като изгуби картата с шифъра, с която се отваряше портата и отказа да си набави друга, брат му можеше да влезе само като позвъни. При други обстоятелства фактът, че бе заключен пред собствения си дом, би се сторил на Коул смешен. Но това, което беше наистина смешно, без да предизвиква смях, бе да открие колко лесно се бе приспособил към един начин на живот, който му бе напълно чужд. Преди да се запознае с Белинда, когато не беше на турне или не правеше записи, той излизаше с някои от най-известните звезди в Холивуд. Звезди, чийто живот представляваше постоянна въртележка — те трябваше на всяка цена да бъдат забелязани. Не пропускаше да посети известните ресторанти или скъпите нощни клубове. Но всичко това бързо му омръзна. Не изпитваше никакво удоволствие да танцува с жена, която предпочиташе по време на танца да се оглежда наоколо, за да разбере на кого е направила впечатление, вместо да води разговор с него.

Франк не одобряваше този начин на живот на сина си, но не се оплакваше прекалено много, главно поради интереса на пресата към него. Джанет не смогваше да попълни молбите за интервюта. В продължение на четири месеца вестниците всяка седмица отразяваха по нещо ново за Коул. По едно време на него вече така му писна, че престана да чете друго, освен любимата си научна фантастика. Но дори накрая и те го предадоха, когато в един роман откри името си, споменато във връзка с древна култура в „Завръщане на самотната планета“, а един от концертите му бе използван като фон за едно убийство в „Аферата с една китара“.

От портала къщата не се виждаше, тъй като горе-долу по средата на пътя се издигаше невисок хълм. На върха му се появи малък „голф“, който се носеше право към портала. Направо не бе за вярване, че само преди месеци Коул изминаваше на бегом по пет мили на ден — това разстояние за него не беше никакъв проблем. Сега дори не смееше да си помисли какви усилия щеше да му струва да възстанови предишната си форма.

Шофьорът спря толкова близо до портата, че щеше да бъде невъзможно да я отвори, без да премести колата; това определено не бе добър знак. Иззад кормилото с мъка се показа висок, як мъж.

— Все още си тук, а?

— Къде другаде да съм? — отвърна Коул.

— Помислих си, че досега трябваше да си се омел.

— И защо?

— Смятах, че след като те разкрих, че блъфираш, няма да ти стиска да стоиш тук.

Каква игра играеше този тип? Не виждаше ли с кого говори? От разстояние можеха да помислят Ранди за Коул, но не и отблизо. Изведнъж му хрумна, че сигурно брат му разиграва някой от проклетите си номера.

— Не можеш ли просто да отвориш вратата?

— Съжалявам, мистър, но не мога да направя това.

— Не знам защо Ранди постъпва така, но шегата вече преминава всякакви граници.

— Мистър Уебстър няма нищо общо с това, че сега съм тук. Той ме предупреди колко хитри сте вие от вестниците, а аз искам да знаещ, че номерата ти няма да минат, докато аз съм дежурен.

— От вестниците? — повтори невярващо Коул. — Отвори си очите, човече. Аз съм Коул Уебстър, а тази къща е моя!

— Това, че ми крещиш, няма да промени нищо и едва ли е в твоя полза — мъжът се обърна и се насочи обратно към колата си. — Знам, че само си вършиш работата, но и аз си върша моята, мистър.

Коул бе твърде смаян, за да спори повече.

— Значи изобщо не ме разпознаваш? Дори малко?

— В очите малко приличаш на Коул Уебстър, но това не е достатъчно, за да те отведа там, където искаш.

Роджър се качи в автомобила и запали двигателя.

— Може би ако си обръснеш брадата и си оставиш косата малко да порасне, приликата ще е още по-пълна, но никой няма да повярва, че Коул Уебстър се навърта наоколо в такъв вид.

Коул разбра, че е безсмислено да продължава спора, но не можа да се сдържи да не подхвърли:

— Когато Франк научи за това, ще си навлечеш куп неприятности.

Роджър се усмихна и му хвърли поглед през рамо.

— По-добре неприятности, отколкото да ме уволнят — отвърна той и потегли.

Коул с досада поклати глава! Въпреки недоразумението, което го вбесяваше все повече, не можеше и да не изпита съжаление към Роджър. Сложи ръце на кръста си и се загледа надолу по пътя, по който бе дошъл. Само при мисълта, че до пикапа има цяла миля, направо му призля. Можеше например да седне и да чака пред портата, докато дойдеше някой да му помогне, но какво щеше да стане, ако този някой се окажеше репортер? Нямаше ли това да означава вестниците веднага да гръмнат и на първа страница да се появи с огромни букви:

„Коул Уебстър заключен пред собствения си дом — отхвърлен от семейството си след катастрофа, която променя външността му.“

Докато се спускаше надолу по хълма, болката в бедрото му намаля, но в прасеца му сякаш се забиваха огнени игли. В такова състояние нямаше да може да тръгне на турне. Хората очакваха да го видят на сцената пълен с енергия, и то в същата степен, както очакваха и песните му. Шоуто не беше просто представяне на хитовете му, то бе събитие.

Почти бе стигнал до пикапа, когато силен металически звук привлече вниманието му. Вдигна поглед и забеляза жълти фарове да осветяват за миг дърветата, наредени по протежение на пътя. Направо му призля, когато осъзна какво ставаше. Ускори крачка, молейки се да греши.

Но не грешеше.

По дяволите, какво още щеше да му се случи този ден?