Джорджия Боковън
Сам в тълпата (26)

Глава двадесет и пета

Десет месеца по-късно

Коул изкачи стълбите от задната част на сцената, за да види как върви работата по монтирането на специалната система, с помощта на която щеше да се приземи на стадиона за откриването на шоуто. Това бе най-рискованият и опасен трик, който бе опитвал досега. Турнето вървеше със страхотен успех, бяха вече в три големи града и Коул се появяваше по този ефектен начин вече няколко пъти, без да възникне някаква засечка или друга неприятност. Франк се кълнеше, че всеки концерт отнема поне година от живота му, но не можеше да оспори реакцията на публиката.

Четири жици водеха от сцената към зрителите, и никой, освен работниците, поставящи системата, и членовете на състава не знаеше предварително по коя от тях ще се появи Коул тази вечер. Досега отзивите за турнето бяха противоречиви, което не изненада никого от тях. Някои критици мразеха театралността и казваха, че кънтри музиката няма нужда от цялата тази показност и специални ефекти. Други, по-малко предубедени, харесваха светлините и ефектния дим, но се оплакваха, че „звънчетата и свирките“ били твърде много и натрапчивото им присъствие се усещало дори в баладите, в които ги нямало. Местейки се от град на град, Франк бе направил незначителни промени, всички бяха доволни от работата, която бяха свършили, и с нетърпение очакваха откриването на шоуто в Далас.

— Проверихте ли дали работи ръчната спирачка? — обърна се Коул към човека, работещ до него. — Тази сутрин е доста влажно.

Мъжът кимна утвърдително.

— Ранди каза, че всичко е така, както го искате.

— Ранди ли?

— Ами той се спуска цяла сутрин по жицата. Човек би помислил, че това е собственият му лунапарк.

В този момент се появи и самият Ранди, който прекоси с бързи крачки сцената.

— Не е вярно! — запротестира той. — Само проверявам системата как работи, защото не искам кънтри звездата да си падне на задника и да обърка състава, а и цялото шоу.

Коул хвърли на брат си руло сребърна лента.

— Между впрочем, къде изчезна? Франк те търси навсякъде.

Ранди обаче отклони въпроса.

— Навъртах се наоколо.

— Какво означава наоколо? — настоя Коул, чувствайки, че крият нещо от него.

Ранди се поколеба за момент, след това отговори неохотно.

— Джанет имаше нужда от малко помощ при проверяването на многобройните обаждания от жени с името Холи.

Работникът усети, че разговорът става твърде личен и се оттегли.

— Е, и? — Коул мразеше безсилието си, но нямаше друг избор.

Откакто се бе обърнал към „Барбара Уолтърс Спешъл“ и бе помолил чрез вестника Холи да му се обади, той бе буквално залят от стотици обаждания на жени, които претендираха, че са Холи. Те стояха пред офиса му, обсаждаха дома му и вратата към сцената преди всеки концерт. Въпреки всичко Коул хранеше надежда, че истинската Холи един ден ще му пише, ще му се обади или просто ще се появи.

— Две от тях наистина много приличаха на Холи, но не можаха да отговорят на нито един от въпросите за Феникс, които им зададохме.

Коул възседна стълбата и пъхна крак на второто стъпало. Имаше моменти, когато мисълта за това, че може би е изгубил Холи завинаги бе толкова непоносима, че просто му бе все едно дали ще живее, или ще умре. Франк и Джанет направиха и невъзможното да уредят това турне и да го върнат отново на сцената. Но което бе по-важно, искаха да го изведат вън от къщата и далеч от стаята, която бе приготвил за малкото момиченце. Искаха той да престане да гледа като хипнотизиран детското креватче, което бе донесъл от Тенеси и което в моменти на отчаяние мислеше, че никога няма да използва.

— Сигурно Бъди и Сузи ще ги заболи много, ако разберат това, но не мога да издържам да стоя близо до Дейвид — промълви тъжно Коул. — Всеки път, когато погледна това бебе, си мисля за Холи и… Господи, сигурно дяволски ти е писнало да ме слушаш постоянно да говоря за едно и също нещо.

— Понякога — призна Ранди. — Но понякога ме караш да се чудя какво е да обичаш някого толкова много, колкото ти обичаш тази жена и тогава, честно казано, ревнувам.

— Толкова ли съм се променил?

— Сега гледаш различно на нещата. Като че ли си преминал през някаква тайна врата, когато си срещнал Холи, а сега не можеш да се върнеш назад. И никога не можеш да забравиш това, което си научил по пътя си.

— Май си започнал да пишеш нова песен, а, Ранди? — усмихна се Коул.

— Това е тема, която обмислям от известно време — призна Ранди.

Коул обърна глава към сцената, към работниците, заети с последните приготовления, после погледът му обходи празния стадион, който щеше да се напълни след по-малко от пет часа.

— Благодаря на Бога за всичко това — промълви той колкото на Ранди, толкова и на самия себе си. — Песните ми дават сили да продължа напред. Не знам какво бих правил без тях.

 

 

Холи провери дали номерът на билета й съвпада с този на седалката, след това отправи поглед към сцената, опитвайки се да прецени разстоянието дотам. Сърцето й се сви болезнено. С всички принадлежности и уреди, сложени между сцената и първия ред, тя се оказваше много по-далеч, отколкото си бе мислила.

Триста долара — това бяха много пари, само за да чуеш някого как пее, но ако не беше платила тази безбожна цена за един билет, със сигурност някой друг щеше да го направи. Още в момента, в който пристигна в Далас, започна да проверява във вестниците рекламите за билетите за концерта и осемнадесетият ред бе най-добрата възможност, до която бе успяла да се добере.

Само допреди месец си бе мислила, че да вземе решение отново да се види с Коул е най-трудното нещо, което трябва да направи. Веднъж взела решението, можеше или да му пише, или просто да му се обади по телефона. Бяха й нужни месеци кошмарът, наречен Трой Мартин, да спре да я плаши толкова много. Дядо й постоянно бе до нея, обграждаше я с обич и внимание. Това, заедно с радостта от факта, че бе станала майка, й помогна да преодолее смазващата депресия, в която бе изпаднала.

Ако трябваше да бъде откровена, дълбоко в себе си бе приела възможността Коул да продължи живота си без нея. Това беше риск, който съвсем съзнателно бе поела, когато реши да си тръгне. Със заплахата от Трой, който можеше да се появи всеки момент и да иска родителските си права над детето, Холи разбра, че причинява само неприятности на Коул, а Бог бе свидетел, че той си имаше достатъчно свои, за да се нагърби и с нейните. Никога не си бе представяла обаче, че да вземе решение отново да го види ще й бъде дори по-трудно от това да си отиде от живота му.

Постъпи много глупаво, когато, напускайки Феникс, изхвърли всички телефонни номера, които той й бе оставил. Така че, вместо просто да му позвъни, първият й опит да се свърже с него беше чрез писмо. Отговорът дойде от клуба на феновете му. Пликът съдържаше снимка на Коул Уебстър стандартен размер, автограф-печат и информативно писмо за хода на турнето и в кои градове в близките дни щяха да изнасят концерти.

Вторият й опит да се свърже с Коул бе като се обади в „Уебстър Ентърпрайзис“. Служителката, която отговори, не й се изсмя право в лицето, но реакцията й не бе по-различна. Когато Холи настоя, уверявайки я, че Коул ще бъде извънредно доволен да разбере, че се е обаждала, научи, че за този ден тя е „Холи номер сто“, която е позвънила. Объркана, младата жена се заинтересува повече и разбра какво ставаше и защо толкова жени се представяха за нея.

Двамата с Хоръс бяха единодушни, че е безполезно отново да се опитва да му пише или да му звъни по телефона. По-добре бе да отиде там, където бе и той. Според информацията от писмото от клуба на феновете, това означаваше Канзъс Сити. Бе пристигнала няколко часа преди началото на последния концерт и шофьорът на таксито я свали точно пред входа. През месеците, прекарани по пътищата с Трой, бе научила доста неща и едно от тях беше, че с малко късмет би могла да се промъкне зад сцената и да се опита да убеди охраната да я пуснат да го види. Дори не успя да се приближи достатъчно, за да опита. Там имаше най-малко двеста жени, които го чакаха, всяка една от които претендираше да е жената на живота му.

Когато напусна Канзъс Сити, не бе обезкуражена, напротив, повече от всякога бе решена да намери начин да се свърже с него. Щеше да се срещне отново с Коул, дори ако трябваше да го следва на всеки концерт и във всеки град в страната. Холи искрено се надяваше това да не се наложи, тъй като парите, които Коул й бе дал и които тя се бе постарала да използва колкото бе възможно по-икономично, се стопяваха с отчайваща бързина. С Хоръс се бяха установили в малък град в Луизиана, където живееха съвсем скромно. Болничните разходи не бяха толкова големи, колкото бе очаквала, но колкото и да се стремяха, всеки месец харчеха повече пари, отколкото позволяваше заплатата й от ресторанта, където тя работеше на непълен работен ден.

Една жена мина покрай Холи и седна на мястото точно до нейното. Жената носеше черна каубойска шапка „Стетсън“, яркочервена риза със сребърни копчета, черни джинси, които бе пристегнала с колан със сребърна тока и ботуши в червено и черно със сребърни носове. Усмивката й бе не по-малко ослепителна от облеклото й.

— За пръв път ли идвате на концерт на Коул Уебстър? — попита жената с очевидното намерение да завърже разговор.

— Чувала съм го да пее, но не на място като това.

Малко беше да се каже, че бе впечатлена от размерите на стадиона и хилядите хора, които бяха дошли да чуят Коул, тя бе обзета от страхопочитание. Едно бе да чете за популярността на Коул — съвсем друго да види всичко със собствените си очи. Трудно й бе да свърже човека, когото бе познавала и който бе пял пред малобройна публика, повече заинтересована от менюто си, отколкото от песните му, с тази мегазвезда с хиляди почитатели, които купуваха всичко, от тениски до чашки за кафе, само защото върху тях бе ликът му.

— Само не ми казвайте, че сте от онези хора, които са го слушали да пее в онзи ресторант в Тенеси. В последна сметка тези щастливци излизат вече около две хиляди.

— Не разбирам за какво говорите — отвърна Холи.

— Съжалявам, ако думите ми звучат така, сякаш не ви вярвам, но откакто се писа всичко това за Коул Уебстър как се появил в Тенеси, оттогава всеки десети твърди, че е бил там по същото време и го познал, но не казал на никого, тъй като не искал да разваля уединението на певеца. Трябва да признаете, че е трудно да се повярва на такива твърдения. Всичко това много прилича на онзи случай, когато толкова хора се кълняха, че са видели Елвис в местния „Макдонълдс“.

— Предполагам, че ако имаш популярността на Коул Уебстър, всеки би поискал да притежава къс от теб — заяви Холи. — Дори ако това е да разкажеш една поукрасена история.

— Лично аз не го обвинявам, че се махна по този начин — усмихна се жената. — Но съм много щастлива, че не остана по-дълго в неизвестност.

— Мога ли да приема тогава, че сте неговата отдавнашна почитателка?

— Посещавала съм всичките му концерти досега — по-големи и по-малки. Първият път, когато го видях на сцената, казах на Скийтър, по това време той ми беше съпруг, че един ден Коул ще стане звезда, да ми помни думата — непознатата говореше с една особена гордост, като че ли предсказанието й по някакъв начин бе допринесло за успеха на Коул. — Ами вие?

— Е, не съм го слушала чак толкова отдавна — отвърна Холи.

В този момент членовете на състава излязоха на сцената. Шоуто щеше да започне всеки момент. Холи бе обзета от нервна възбуда, леден страх скова сърцето й, кожата й започна да гори. След всичките тези месеци след по-малко от час щеше да види мъжа, с когото бе решила да прекара остатъка от живота си. Мъжът, който щеше да бъде баща на нейното дете. Мъжа, когото обичаше повече от всичко на света. Мъжът, заради когото бе намерила сили да загърби страха си от Трой Мартин и властта, която имаше той над нея.

Времето се точеше мъчително бавно. Холи се молеше отчаяно или Коул най-сетне да предприеме нещо и да започне да пее, или да развие ларингит. Музикантите заеха местата си и ярките светлини от огромните прожектори угаснаха, заменени само след миг от загадъчна, приглушена светлина, идваща от малките скрити прожектори около сцената. По целия стадион се разнесе неясен нарастващ шепот, като повей на вятъра — трепетното очакване на шестдесет хиляди души. Холи впи поглед в сцената, а пет-шест прожектора започнаха изведнъж да шарят с лъчите си из публиката. Холи се смути.

— Какво става? — попита объркано жената до себе си.

— Шшт! — тя направи знак на Холи да мълчи и възбудено посочи напред. — Виж там!

Холи проследи погледа на жената към другия край на стадиона. В този момент светлините на прожекторите се съсредоточиха в един мощен лъч, някой скочи във въздуха и полетя към тях. Публиката изригна в оглушителен рев и стана възбудено на крака. Изглеждаше невъзможно, но докато летящата фигура идваше по-близо, приветствените викове се усилваха. Холи видя, че това бе мъж с китара на гърба си, който много приличаше на… о, мили Боже, не само приличаше на Коул, това беше самият Коул!

Той се приземи на сцената, обърна се с лице към тълпата и вдигна юмрук във въздуха в триумфален жест. Съставът започна с първите акорди от най-известния му хит, което накара хората, заели по-евтините места, да затропат възторжено с крака. Коул се приближи към ръба на подиума, прехвърли китарата отпред и започна първия куплет с дълбокия си гърлен глас. Шестдесет хиляди гласа запяха заедно с него.

Холи стоеше вцепенена на мястото си с отворена от изумление уста. Опитваше се да свърже мъжа на сцената с тихия чудесен Нийл Чапмън, когото обичаше толкова много, но това бе невъзможно. В този момент той бе мегазвездата, покорила шестдесет хиляди човека, в блясъка на цялата си слава, а неговият талант я изумяваше и плашеше.

Песента свърши, тълпата гръмна в аплодисменти и сякаш нямаше намерение да спре, докато накрая Коул вдигна ръка и след миг се възцари тишина. Усмихвайки се, той се обърна към хората, молейки ги да проявят повече въздържаност. Каза им, че трябва да изпее определен брой песни, и че няма да допусне да си отидат, преди да е свършил. Веднага след изказването му се разнесоха одобрителни викове.

Когато шумът утихна, Коул представи състава си, разказвайки с по няколко топли думи историята на всеки от членовете му и как се бе случило така, че животът им се бе променил и от неизвестни музиканти се бяха превърнали в звезди. Остана само бас китаристът.

— А сега искам да ви представя истинския талант в семейство Уебстър — заяви високо Коул. — Моят брат, Ранди. Преди няколко месеца, докато аз обикалях из различни щати, той си стоеше вкъщи и пишеше песните за албума, който ще излезе тази есен. Няма да се разпростирам надълго и нашироко, да го хваля и да ви казвам колко е добър. Все пак той е моят по-малък брат и не искам аз да съм отговорен, ако реши да си вдигне носа твърде високо. Но песните, които Ранди написа за този албум, са най-хубавите, които някога съм пял — Коул изчака аплодисментите да стихнат, преди да добави усмихнат: — Всеки ден изказвам благодарствени молитви на Бога, задето ме е дарил с такъв брат, който пише като поет и пее като разгонен котарак.

Ранди избухна в смях заедно с всички около него. Коул се върна в средата на сцената, нагласи китарата си и изсвири първите акорди на една балада. Когато започна да пее, гласът му се извиси чист и ясен. Разказваше за един фермер, работил много години в полето, за жена му, прекарала дълги години в кухнята и за твърде дълго отлаганите им мечти и копнежи.

Докато слушаше песента, очите на Холи се напълниха със сълзи. Коул не просто разказваше историята за фермера и неговата жена, той бе съпричастен и я чувстваше като своя собствена история. И докато пееше, накара всички да я почувстват по същия начин.

Третата песен също беше балада. Този път, за да се постигне още по-голям ефект, прожекторите отново обливаха всичко с ярката си светлина. Коул приближи ръба на сцената и се взря в лицата на хората, които бяха дошли тази вечер заради него.

Бе настъпил моментът, който Холи очакваше със свито от страх и вълнение сърце. С треперещи ръце бръкна в голямата чанта, която бе сложила между краката си и извади навит на руло плакат. Имаше на разположение само минута-две той да я забележи, приблизително толкова щеше да отнеме на хората зад нея да повикат охраната. С нервни пръсти разтвори плаката и едва не го изпусна, но накрая успя да го вдигне високо, изпращайки посланието си. Холи затвори очи, без да смее в този миг дори да си поеме дъх.

Съставът продължаваше да свири, несмутен от нищо. Както и Коул.

И тогава той внезапно той спря да пее, но музикантите продължиха баладата.

От сцената Коул се взираше невярващо в трите думи, написани с червена боя. Думите на песента, която едва бе започнал да пее, замряха в гърлото му. Съобщението, което прочете, можеше да идва само от един човек. Съзнанието му отказваше да възприеме това, което виждаха очите. Беше се лъгал и разочаровал толкова пъти. Но сърцето му започна бясно да бие в гърдите.

Съставът засвири песента отначало, подканяйки го да се присъедини към тях, обаче Коул и този път не улови такта. Музикантите опитаха отново, но той продължаваше да стои неподвижен и мълчалив, впил поглед в публиката. Накрая Коул успя да си възвърне дар-слово.

— Мисля, че е крайно време да се върнеш при мен — промълви той с болезнена нежност в гласа, като изобщо не се опитваше да скрие болката, която бе изстрадал, докато я чакаше.

Холи бавно свали плаката, изричайки пламенна молитва Коул да го е забелязал. Навсякъде около нея се чуваха прошепнати полугласно въпроси, които се предаваха от човек на човек като приливна вълна. Когато разбра, че Коул наистина говореше на нея, едва успя да сдържи обхваналата я радост и неизмеримо щастие.

Изразът в очите му, думите, които й бе казал, бяха предназначени само за нея, като че ли в огромния стадион бяха само двамата.

— Отне ми доста време, докато намеря начин да го сторя — извика тя в отговор.

Коул свали китарата, остави я на земята и скочи от сцената. Холи хвърли плаката и започна да се придвижва напред, без да обръща внимание на смаяните физиономии на хората, край които минаваше.

Нетърпелив да я докосне, да се увери, че е истинска, Коул протегна ръце към нея, преди още Холи да бе достигнала края на редицата. Тя се хвърли напред и обви ръце около врата му. Коул я вдигна високо във въздуха и я завъртя радостно в кръг, притискайки я силно в прегръдките си. Това предизвика още по-голям смут и недоумение сред публиката. Но след миг тихо произнесените думи „Обичам те, Холи“ прозвучаха по безжичния микрофон, закачен за ризата му, и отекнаха по целия стадион. През тълпата премина нова вълна, този път на възбудено любопитство и разбиране. Някой изръкопляска, друг го последва и докато Коул даваше на Холи най-нежната целувка, на която бе способен, стадионът гръмна от ръкопляскания, споделяйки щастието им.

Жената, облечена в черно и червено, седнала до вече празното място на Холи, се наведе и вдигна плаката, който бе причината за цялото това объркване. Разтвори го, любопитна да прочете думите върху него:

„Нарекох я Роуз“

Жената се намръщи. Защо, за Бога, някой ще се вълнува чак толкова заради нещо толкова обикновено?