Джорджия Боковън
Сам в тълпата (25)

Глава двадесет и четвърта

— Как разбра? — попита Ранди, спирайки пикапа, за да даде предимство на един голям камион.

— Ами просто така всичко си идва на мястото, не мислиш ли?

— Мислиш ли, че се е обадила във вестниците, след като я оставихме на летището?

— Обзалагам се, че точно това е направила.

— Ти се отнесе доста грубо с нея, Коул — продължи Ранди. — Особено когато ти поиска пари, за да си плати таксито.

— За петдесетте хиляди долара, които е получила заради рисунката, Белинда може не да наеме, а да си купи такси.

Коул беше повече разочарован, отколкото ядосан, но с гнева можеше да се справи по-лесно.

— Вярваш ли й? — попита Ранди, след като помисли известно време.

— Имаш предвид обясненията й защо го е направила?

— Да.

Коул смъкна стъклото на прозореца и остави хладния вечерен въздух да лъха в лицето му.

— О, предполагам, че любовта я е подтикнала да направи това, но не любовта към мен, а към всичко това, което можеше да й осигури името ми. Има само един начин жени като Белинда да постигнат начина на живот, който си мислят, че заслужават, и това е като се лепнат за някой като мен. До известна степен това за нея е като кариера, на това е била учена през целия си живот.

— През цялото време ли си знаел това?

— Вероятно да. Явно съм избягвал да го призная, дори и пред себе си. Когато ходиш някъде с жена като Белинда, увиснала на ръката ти, това само показва какъв успех си постигнал и колко си популярен.

— А какво показва това, ако ходиш някъде с Холи? — настоя Ранди.

Коул се усмихна.

— Че съм голям късметлия.

— Изглежда, ще трябва и аз да си търся такава жена. Холи няма ли някоя сестра, иди поне братовчедка?

— Никога не съм забелязвал на теб да ти липсва женска компания.

— Търсил съм, но все още не мога да открия тази много специална жена, с която да се обвържа — отвърна Ранди неочаквано прямо. — Оставям се да ме омайват красиви пеперуди с пречупени криле.

— Нещо ми подсказва, че ще стане още по-лошо.

Ранди го изгледа въпросително.

— Какво означава това?

— Ако се разчуе, че си толкова чувствителен, жените направо ще блъскат ден и нощ по вратата ти.

— Чувствителен ли? — малко тъжно рече Ранди.

Коул веднага стана сериозен.

— Точно така. Тази страна от характера ти ти помага да пишеш песни.

— Кое те кара да мислиш, че пиша?

— Дори не се опитвай да го отричаш. Ако не бях погълнат толкова много от други неща, щях да забележа стила ти в онези песни и много по-рано щях да разбера, че ти имаш пръст в тази работа — Коул остана замислен няколко секунди. — Защо не сподели с мен, Ранди?

— Исках безпристрастно мнение.

— Е, сега, след като го имаш, какво смяташ да правиш?

— Зависи.

— От какво?

— Дали се интересуваш от…

— По дяволите, Ранди, да не си посмял изобщо да си помислиш да продадеш песните на някой друг!

— Добре, няма. Като че ли най-накрая и аз постигнах нещо значително в това семейство.

— Моля те, не си го изкарвай на мен! — изстена Коул.

Ранди му хвърли поглед и се ухили.

— Вече е твърде късно. Смятам да използвам шанса си докрай.

Коул се отпусна назад, облегна глава на седалката и затвори очи. Устните му се извиха в доволна усмивка.

— Не се отпускай чак толкова — предупреди го Ранди. — Веднага щом поемем по булевард „Дулууд“, спирам някъде, а ти скачаш отзад.

Коул не можа да се удържи и се разсмя. Какво чудесно завръщане вкъщи само: да се крие отзад в пикапа, за да премине през тълпи журналисти! Е, това е цената на славата.

 

 

Небето на изток взе да просветлява, скоро щеше да съмне и Коул най-накрая се отказа от опитите си да заспи. Слезе на най-долния етаж да си направи кафе. Франк вече бе в кухнята, облечен в стар кариран халат. Беше със същите чехли, които Ранди му бе подарил за Коледа преди около петнадесет години.

— Добре дошъл у дома.

Срещаха се за пръв път, откакто Коул напусна дома си.

— Благодаря. Хубаво е да се върна пак тук.

— Станал си толкова рано, защото не можеш да спиш, или защото мислите не ти дават покой?

— Може би и двете.

— Изглежда месеците, които прекара далеч от къщи, бяха точно това, от което се нуждаеше. От дълго време не съм те виждал в такава добра форма.

Коул прокара ръка по гладко избръснатата си буза. Бе носил брадата толкова дълго, че щеше да му е нужно известно време, докато свикне с липсата й.

— Тази сутрин имах проблем с лещите — той примигна няколко пъти. — Чувствам ги някак странно, като чужди.

— Може би е по-добре да си вземеш други.

— Може би.

Ако някой, който не ги познаваше, слушаше разговора им, би предположил, че те просто продължават разговора, който са прекъснали предната вечер.

— Как е Холи? — попита Франк, проявявайки искрен и неподправен интерес.

Коул не бе очаквал такъв въпрос. Бе изненадан, че Франк засягаше тема, която неминуемо щеше да сблъска противоречивите им мнения.

— Миналата вечер се обадих, но тя вече беше заспала. Хоръс, дядо й, каза, че била просто изморена. Иначе мислеше, че е съвсем добре.

Франк наля чашка кафе и я подаде на Коул, след това се отпусна на един стол до масата.

— Когато миналата нощ се върнах вкъщи, Ранди ми разказа какво е направила Белинда. Толкова се ядосах, че ми хрумна да събера всичкия й багаж на тенис корта и да поканя на барбекю всички репортери, които се навъртат наоколо. И щях да го направя, ако Джанет не ме беше разубедила.

— Жалко. Хрумването ти е било просто чудесно — засмя се Коул.

След това и двамата замълчаха и скоро между тях легна напрегната тишина, изпълнена с очакване и известна доза неудобство. Коул се опита да скрие смущението си, като стана и започна да рови из хладилника. Франк нервно разбъркваше захарта в кафето си. Като че ли годините на враждебност и недоверие не можеха просто да бъдат забравени и пренебрегнати преди двамата да са поговорили за това. Франк спря да бърка и отпи глътка от гъстата черна течност, която той наричаше кафе, но всички останали й казваха шербет.

— Намери ли това, което търсеше? — попита тихо той.

Коул сложи крема-сиренето на плота и седна точно срещу баща си.

— Не знам дали съм търсил точно това, но имам отговор на въпросите си. Така или иначе бях решил да се върна вкъщи, предателството на Белинда само ускори нещата.

— Не искам да придавам на това по-голямо значение, по ти каза „вкъщи“. Само израз ли беше, или…

— След катастрофата аз се промених, татко. И не само аз, като че ли всички сме се променили. Надявам се това да е за постоянно, защото няма начин да се върна към всичко, което беше или ставаше тук, преди да си тръгна — Коул спря за момент, тъй като искаше баща му да осмисли думите му и скритата в тях заплаха, след това разбра, че е пропуснал най-важното. — Сега вече знам, че това, което искам да правя, е да пея, защото обичам кънтри музиката, тя е моето призвание и тук е моят дом.

— Аз също мислих много по тези въпроси, Коул. Независимо дали ми вярваш, или не, не искам нещата да бъдат такива, каквито бяха преди, не по-малко, отколкото вие с Ранди го искате. И за да не се повтори това, имам една идея, която искам да споделя с теб — Франк отново започна нервно да разбърква кафето си. — Знаеш ли колко много певци идват при мен с молба да ги поема? Е, реших, че за всички ни ще е по-добре, ако наема двама мениджъри да вършат тази работа — Франк не забелязваше, че разбърква кафето с такава скорост, че чукането на лъжичката прилича на малко звънче. — Това не означава, че се оттеглям от работата си тук или в офиса. И ако някога ме уловиш, че греша, искам да ми кажеш, за да можем да оправим нещата. Но никога повече няма да допусна положението, в което бяхме изпаднали преди. Никога повече няма да гледам само работата, без да виждам нищо друго около себе си. Пък и след като Ранди пое такава значителна част от нея, не мисля, че това някога ще се случи.

— Знам колко трудно ти е било.

Тридесет години бяха нужни на Коул, за да види баща си като човешко същество с грешки и недостатъци, а не като непобедим враг.

— За всички ни беше трудно — отвърна Франк.

Шумът от тракането на лъжичката по стените на чашката почти заглушаваше гласа му.

Коул се пресегна през масата и взе лъжичката от ръката на баща си.

— Преди малко ме попита дали съм намерил това, което търсех.

— Не искам да ме разбереш погрешно. Ако не желаеш, не ми отговаряй.

— Спомняш ли си, когато бях на осемнадесет години и прекарахме шест месеца в Нешвил? Накрая гласът ми бе спрял да мутира и ти беше убеден, че вече съм готов за големия успех.

— Тогава чуках на хиляди врати и обикалях музикалните компании всеки ден, всяка седмица — отвърна Франк. — Не остана звукозаписна компания, в която да не бях ходил поне два пъти.

— Докато ти се занимаваше с бизнес, аз обикалях университета, срещах се с връстници и се преструвах, че и аз уча там. Нощем си мислех за хората, с които се бях срещнал и се опитвах да си представя какво ли ще е, ако съм на тяхно място. Исках го толкова много, чак ме болеше.

Франк прокара пръсти през косата си и вдигна поглед към тавана.

— А пък аз си мислех, че осигурявам на двама ви с Ранди чудесно детство. Живеехте такъв живот и вършехте неща, за които другите само си мечтаеха или казваха, че биха искали да вършат, ако имаха куража за това. Всеки път, когато излезеше на сцената, нямаше човек, който скришом да не искаше да бъде на твое място. И тогава, и сега.

— Предполагам, че това е нещо, което не можеше да ми бъде казано, а трябва сам да открия.

— Жалко, че не ти избра момента кога да се върнеш, принудиха те. Не биваше да оставяш Холи.

— Ще се справим с това.

— Дяволски си прав, разбира се, че ще се справим — усмихна се Франк. — След като вече заговорихме за това, мисля, че е време да ми разкажеш за внука ми.

— Внучка — поправи го Коул. — Наистина няма какво толкова да ти казвам, освен че Холи сигурно ще направи някои промени тук и не мисля, че някой ще бъде в състояние да я спре.

— Просто се чудех, не че се готвя да предприемам нещо скоро, но само си мислех…, е, ако трябва да бъда честен, не само си мислех, изглежда повече…

— Татко, няма ли накрая да изплюеш камъчето?

Франк отпи глътка от кафето и прочисти гърлото си.

— Какво би казал, ако ти съобщя, че в последно време обмислям да дам на това малко момиченце, което Холи ще роди, една любяща баба?

Лицето на Коул в миг се озари от усмивка.

— Бих казал, че това ще е най-хубавият подарък за нея.

По-късно същата сутрин Коул плуваше в басейна с Ранди, когато Джанет излезе от къщата и се отправи към тях.

— Някой иска ли да види днешните вестници? — извика тя, размахвайки един брой над главата си.

Коул доплува до края на басейна и се подаде от водата.

— Предполагам, вече знаеш какво пишат.

— Освен няколкото интересни версии за причините ти да отидеш в Тенеси, сега всички са полудели да търсят подробности за тайнствената бременна жена. Длъжна съм да те предупредя, че което не са успели да откопчат от приятелите на Холи, са го измислили сами.

В този момент и Ранди се присъедини към тях.

— Какво пишат за Коул?

— Че се е изолирал в някое пазено в тайна място — отвърна Джанет.

— Защо си мислят, че се крия?

— Предполагам, че версията им много ще ти хареса. Пишат, че пластичната операция, която си си направил след катастрофата, е излязла неуспешна, затова си се превърнал направо в чудовище с отвратителен характер — Ранди понечи да каже нещо, но Джанет го спря с ръка. — Почакайте, има още. Според пазени в тайна източници, Коул искал да се самоубие, когато видял лицето си, затова Франк уредил нещата така, че Холи да забременее, за да има Коул причина да живее.

— А казват ли как точно Франк е успял да уреди въпроса със забременяването? — гласът на Ранди бе пълен с унищожителен сарказъм.

Коул изстена, преглеждайки вестника, който Джанет му донесе.

— Надявам се Хоръс да държи тази идиотщина далеч от Холи.

— Чакам с нетърпение момента, когато ще им дадеш пресконференция — рече Джанет с дяволита усмивка. — След като ти сложим шапка, за да скрие късата ти коса, никой няма да може да твърди, че някога си катастрофирал — тя сложи купчината вестници на един стол наблизо и започна бързо да ги преглежда. — Ето един тук, който си мисля, че ще искате да видите.

Джанет подаде на Коул един от най-разпространените вестници в Нешвил. За разлика от другите, които бяха публикували неясни и размазани фотографии на двамата как тичат от къщата към колата, в този вестник имаше хубава нейна снимка. Всъщност снимките бяха няколко и отпреди няколко години. Косата на Холи бе по-дълга, а самата тя изключително слаба, но лицето си беше съвсем същото, така че и дете с лекота би направило връзката.

— Откъде мислиш, са ги взели? — попита Джанет.

— Не знам — отвърна Коул, впил поглед във вестника.

Беше неизбежно във вестниците да се появи хубава снимка на Холи, но той се бе надявал, че дотогава двамата с нея ще бъдат отново заедно. Ранди се приближи до Коул и надникна над рамото му.

— Тази жена ми харесва. Никак не прилича на онези, които постоянно се въртят около теб — засмя се и шеговито сръга Коул в ребрата. — Нещо ми подсказва, че всичко ще се нареди.

Коул разбра, че веднага трябва да предприеме нещо, да направи всичко възможно Холи да дойде при него колкото е възможно по-скоро.

— Можеш ли да насрочиш по-ранна дата за конференцията? — обърна се той към Джанет.

На Джанет не й бе нужно повече, за да разбере колко много се страхуваше Коул да не загуби жената, която обичаше. Усмивката й угасна.

— Предполагам, искаш това да стане възможно по-скоро?

Коул кимна.

— Ще видя какво мога да направя.

На следващия ден, когато Джанет влезе във всекидневната, Коул говореше по телефона с Бъди. Той й направи знак, че приключва разговора, но когато вдигна поглед към нея, нещо в израза на лицето й го уплаши.

— Бъди, налага се да прекъсна. Ще ти се обадя по-късно.

— Кажи на Холи, че сме приготвили една от стаите за вас, когато ни дойдете на гости.

— Непременно — отвърна Коул, а очите му не изпускаха жената пред него, която от своя страна би желала да бъде навсякъде другаде, освен тук.

— Ще й предам, Бъди, веднага щом я намеря — след това затвори телефона и се обърна към Джанет: — Какво е станало?

— Предполагам, че още не си чел „Дъ Тенесиан“?

— Не.

— Чувал ли си някога за тип на име Трой Мартин?

Коул се почувства така, сякаш някой го удари в слънчевия сплит. Автоматично посегна към вестника, който Джанет държеше в ръка. Нямаше нужда да чете цялата статия, заглавието казваше всичко:

„БАЩИНСТВОТО НА УЕБСТЪР ПОД ВЪПРОС“

Трой Мартин бе видял възможност да предизвика шум около собствената си персона и веднага се бе възползвал от нея.

— Нищо чудно, че Холи изобщо не вдигна телефона тази сутрин — отбеляза Коул.

— Защо не опиташ да й се обадиш пак?

— Ако е видяла това…

Коул си наложи да мисли разумно и да не се поддава на паниката. Освен ако Хоръс не живееше на някое много оживено място, където продаваха вестници и от други щати, нямаше начин Холи да е прочела „Дъ Тенесиан“ от тази сутрин.

— Тя няма нужда да вижда точно този — възрази тихо Джанет. — От това, което успях да разбера, мога да заключа, че тази история се е появила във всеки проклет вестник в тази страна. Трябваше да дойда при теб още миналата вечер, когато ми се обадиха да искат изявление, но си помислих, че историята е твърде глупава и незначителна и не си струва да те будя.

— Мислех си, че Франк или Ранди са ти казали, че бебето не е мое.

— Те не мислят така, Коул — тя спря и си пое дълбоко дъх, като че ли събираше сили за неравна борба. — Какво искаш да предприема?

В този момент в стаята влезе Франк.

— Каза ли му? — обърна се той към Джанет.

Тя кимна.

— Най-добре е тогава да решим как да се справим с тази ситуация.

Коул се изправи и се приближи до прозореца. Остана загледан навън няколко минути, после се обърна към другите.

— Искам да разбереш дали Трой Мартин прави това заради бебето или заради известността, която получава, замесвайки името си с моето.

— Ами ако е заради бебето?

— Тогава ще трябва да измислим нещо — отбеляза намръщено Коул.

— А ако е заради известността?

— Ще го накарам да съжалява, че изобщо се е родил. Използва Холи и я изостави най-безмилостно. Да бъде проклет, ако му позволя да използва и бебето.

— Може би е по-добре да се обадиш на Холи и да я предупредиш за мръсните му номера — предложи Франк.

— Цяла сутрин се опитвам да се свържа с нея.

— Аз пък мисля, че е най-добре някой да замине натам със самолет и направо да я вземе — Джанет прекоси стаята и нежно сложи ръка на рамото на Коул. — Тя трябва да знае, че ти ще бъдеш до нея в този момент. Аз на нейно място сигурно щях да се побъркам от тревога.

— Напълно си права, но не мога да направя нищо, докато не я чуя по телефона — каза Коул.

— Но защо? — възкликнаха едновременно Франк и Джанет.

— Не знам къде живее Хоръс.

Истината беше, че той дори не бе и помислил да попита. Според плана им Холи трябваше да остане във Феникс само няколко дни. Имаше телефонния й номер. Защо да пита за нещо друго?

Франк въздъхна отчаяно, а Джанет му хвърли предупредителен поглед.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда на пръв поглед — заяви тя. — След като знаем телефонния номер, можем по него да открием адреса. Ако тръгна за летището веднага, след два часа ще съм във Феникс. Когато пристигна, ще позвъня, а ако дотогава си говорил с Холи, просто ще отида и ще я взема. Към полунощ двете вече ще сме тук.

Чакането щеше да бъде мъчително. Коул мразеше да стои и да бездейства, но знаеше много добре, че няма никакъв начин да се добере до летището във Феникс, ако някой репортер го видеше в Лос Анжелис и го проследеше.

— Ще се обадя на Маршъл, но мисля, че и сама знаеш какво да правиш. Холи никога няма да се съгласи да тръгне с някой огромен детектив.

Джанет му се усмихна окуражително.

— Тя може и да е упорита, но аз съм по-упорита и от нея.

— Надявам се — отвърна Коул.

Когато Франк и Джанет излязоха, Коул отново набра номера на Холи. Остави телефона да звънне поне десетина пъти, преди да се откаже. Остави слушалката и погледна колко е часът. След десет минути щеше да опита пак.

Но не минаха и пет минути и той отново набираше номера.

 

 

Коул беше сам, когато по-късно същата вечер се обади Джанет. Бе намерила една бележка с името му върху нея на вратата на къщата на Хоръс Мърдок.

— Отвори я и ми я прочети.

— Сигурен ли си? Не е ли по-добре ти самият да си я прочетеш?

— Не мога да чакам толкова дълго.

Коул чу в слушалката звук от разкъсване на хартия, след това гласа на Джанет:

„Скъпи Коул,

Едно от нещата, които най обичам в теб е, че винаги си ме разбирал защо поставям бебето преди всичко друго в този свят. Знам, че това беше почти твое бебе и любовта ти към мен включваше и него, но не мога да позволя това да ми попречи да постъпя така, както е правилно. Не мога да позволя на Трой да ми вземе детето. Много мислих за това, Коул, и то ме плаши ужасно много. Много съдии в тази страна ще отсъдят, че не е честно спрямо Трой, че не съм му казала за бебето, и ще решат, че не съм способна да бъда добра майка, заради това, което стана с теб. Ами ако попадна на някой от тези съдии?

Дядо ще остане с мен и след като се роди бебето. Объркан е заради Трой и това, че е играл някаква роля в живота ми, затова продължава да ми повтаря просто да му кажа да върви по дяволите и че моето бебе си има баща.

Обичам те и ми е още по-трудно да ти го кажа, без да те нараня. Винаги ще се питам как би протекъл животът ни заедно, но точно сега единственото правилно нещо е да си тръгна. Моля те, прости ми.

Холи“

Докато четеше, гласът на Джанет трепереше.

— Искаш ли да ти го прочета пак?

— Не.

— Съжалявам, Коул.

— Ще я намеря, Джанет — каза той с непоколебима увереност. — Не знам след колко време, но ще я намеря.

Не след дълго се появи и Ранди. Понечи да каже нещо, но като погледна към Коул, спря на половин дума.

— Господи, какво се е случило с теб?

— Холи си е заминала — това беше единственото, което можеше да каже на глас. — Разбрала е за Трой и си е тръгнала.

— И ти не можа да я убедиш да не го прави?

— Просто нямах тази възможност.

— Сигурно се страхува ужасно много — Ранди се отпусна на дивана до Коул.

— Това бебе е всичко за нея.

— Аз мога ли да направя нещо?

Но Коул не можеше да му отговори, самият той още не знаеше какво да предприеме. Но разбираше, че трябва да действа.

— Обади се на летището и нареди да ни приготвят самолета колкото може по-бързо.

— Искаш да кажеш, че знаеш къде може да е отишла?

— Не — трябваше да намери отдушник за страха и гнева, които разяждаха душата му. — Но знам много добре къде се намира Трой Мартин.

 

 

Самолетът, който Ранди нае, се приземи в Нешвил един час преди изгрева. Коул даде на шофьора на таксито указания как да стигне до дома на Емили Томас и се облегна замислено назад.

Ранди бе предложил да го придружи. Дори когато настоя, Коул му отказа. Това беше нещо, което трябваше да свърши сам. Остави Ранди на летището и веднага тръгна да търси пилот, готов да излети всеки момент. Не бяха минали и петнадесет минути, откакто самолетът излетя и Ранди вече се оплакваше по телефона. Чак когато Коул го убеди, че няма намерение да напада Трой физически, се съгласи да не го следва в Нешвил.

Коул нямаше никакво намерение да се бие с Трой Мартин и да му посинява окото. Имаше нещо друго предвид.

Шофьорът спря пред голямата портална врата и съобщи, че Коул Уебстър е дошъл да се види с Трой Мартин. Желязната бариера веднага се отвори, като че ли го бяха очаквали.

Трой посрещна Коул на вратата. С широка усмивка отстъпи встрани и го пропусна да мине през огромното, покрито с мрамор фоайе. Трой беше висок и мускулест, косата му бе подстригана на модерна прическа. Бе облечен в тъмносин халат, разтворен до кръста, за да се откриват силните му космати гърди. На бос крак бе обул разкошни скъпи чехли. По вида му можеше да се заключи, че е самодоволният собственик на това място, а не гост. Трой се усмихна и протегна ръка.

— Истинска чест е за мен да ви посрещна. От години съм ваш почитател.

— Спести си любезностите — Коул пренебрегна подадената му ръка. — Знаеш много добре защо съм тук. Нека да уредим въпроса веднага.

— Ще накарам да донесат кафе във всекидневната.

— Няма да остана чак толкова дълго.

— Но няма причина въпросът да не се уреди по съвсем цивилизован начин.

Коул го погледна настойчиво.

— Мога да те уверя, че адвокатите ми са най-цивилизованите в тази страна — започна той с леден тон. — Докато не влязат в съдебната зала, разбира се.

Усмивката изчезна от лицето на Трой.

— Защо намесвате адвокати за нещо, което може да бъде уредено между приятели.

Сега Коул имаше отговора, който търсеше. Трой не се интересуваше от бебето.

— Просто си помислих, че ще искаш да защитаваш родителските си права.

Трой веднага се хвана за промяната в тона му и Коул потръпна от отвращение.

— Е, не мислех да правя нищо по законен път, ако това имаш предвид.

Коул пъхна ръце в джобовете си, защото не бе сигурен доколко още щеше да издържи, без да се нахвърли с юмруци на Трой.

— А по кой път имаше предвид да действаш?

— Помислих си, че след като ние двамата имаме нещо общо, съвсем естествено ще бъде да си помагаме оттук нататък.

— Разбирам. И как мислиш, че можеш да ми помогнеш?

С енергичен жест Трой затвори робата и завърза отново колана.

— Мислех си, че може би ще поискаш да започнеш на чисто с Холи.

— Ами бебето?

— Като вземаш Холи, вземаш и бебето.

— А в замяна? — настоя Коул.

— Можеш да ме представиш в някои среди и да ме препоръчаш. Знаеш как е — да кажеш добра дума за мен, където трябва.

Коул замълча, оставяйки впечатлението, че обмисля предложението.

— Един вид споразумение между мъже, това ли имаш предвид?

— Точно така — потвърди Трой.

— Не знам — започна бавно Коул. — Адвокатите ми смятат, че за Холи и бебето е много по-добре да установят легални отношения с теб — имаше страхотен късмет, че Трой не бе достатъчно хитър, за да разбере, че блъфираше. — За да имат те финансова сигурност за следващите двадесет години, без значение какво може да се случи с мен.

— Легални отношения? — повтори Трой, а очите му се разшириха.

— Знаеш за какво говоря — издръжка за Холи, за детето, такива неща. Искам да знаеш, Трой, че адвокатите ми са страхотни, дяволски добри са. Когато приключат с теб, ще имаш късмет, ако ти остане и половината от това, което ще спечелиш през следващите две десетилетия.

— Не и ако кажа, че съм направил грешка и бебето не е мое.

— Има кръвни тестове, които…

— Ах, ти, кучи син, всъщност защо дойде тук?

— За да разбера що за човек си.

— Само затова?

— Има и още нещо. Отнася се за онези хора, на които искаше да кажа добра дума за теб — гласът на Коул стана заплашителен. — Не мисля, че би искал изобщо да споменавам името ти пред тях.

— Това заплаха ли е?

— Просто казвам, че искам да стоиш далеч от мен и хората, които обичам.

— Ами ако тези твои адвокати подготвят документи, в които да се казва, че не искам да имам нищо общо с това бебе?

— Това ли искаш?

— Ако това ще те накара да ме оставиш на мира.

— Страхувам се, че това няма да стане, Трой. Всичко, което решиш да направиш, трябва да бъде абсолютно доброволно. В противен случай можеш да решиш да се върнеш по-късно и да кажеш, че съм те принудил да се откажеш от правата си.

— Това е, което искам.

Коул кимна, доволен от поражението на Трой.

— Кажи на адвоката си да изпрати документите в офиса ми.

— Аз нямам адвокат.

— Искаш ли да ти препоръчам някой?

— Искам да вървиш по дяволите.

За пръв път, откакто бе дошъл, Коул се усмихна.

— Пожелавам ти успех в кариерата, Трой.