Джорджия Боковън
Сам в тълпата (22)

Глава двадесет и първа

— Имате обаждане от Нийл Чапмън — заяви безизразно телефонистката. — Приемате ли разговора за ваша сметка?

— Да, да, разбира се — отвърна Бъди. След миг го свързаха с Коул. — Защо се обаждаш по този начин? Как така не използваш кредитната си карта? — но преди той да му отговори, добави: — Няма значение. Не е важно. Много се радвам да те чуя.

На Коул обаче не му убягнаха загрижените нотки в гласа на Бъди, което веднага го накара да застане нащрек.

— Какво има?

— Преди два дни ми се обади Ерик Джордж. Той ми каза, че някакъв тип е ходил в дома му и е задавал въпроси за теб. А после тази сутрин ми позвъни и Майк и каза, че и с него се е случило същото. Имаш ли представа какво става?

— Говори ли за това с Ранди?

— Да, преди половин час. Казаха ми, че отишъл в офиса и щял да прекара там целия ден.

— Кой офис? — попита Коул, за момент приковал вниманието си върху нещо друго.

— Твоят.

— Но какво прави той там?

Беше глупаво да пита за това Бъди. Защо трябваше да очаква от него да знае къде ходи и какво прави Ранди?

— Ако съдя по това, което ми каза миналата седмица, отсега нататък Ранди ще прекарва доста време зад бюрото — отвърна Бъди. — Той поема търговския отдел.

Когато чу това, Коул направо онемя от изумление. В миналото, когато повдигаше пред брат си въпроси, свързани с бизнеса или изобщо с „Уебстър Ентърпрайзис“, Ранди реагираше с широка прозявка и подчертано безцеремонно сменяше темата на разговора. Ако Коул настояваше, защото искаше още една гледна точка или мнение за нещо, Ранди просто напускаше стаята. И сега той поемаше търговския отдел?! Тук нещо не се връзваше. Щеше сам да се обади на брат си и да го попита какво става.

— Когато говори с него миналата седмица, той каза ли ти нещо дали Франк се опитва отново да ме търси? — Коул отново насочи вниманието си към най-важния въпрос засега.

— Единственото нещо, което Ранди каза за Франк бе, че той си е взел отпуск.

Доколкото си спомняше, Франк никога не си бе вземал отпуск!

— Бъди, за един и същи човек ли говорим? Имам предвид баща ми.

— Да, Коул. Отначало и аз много се изненадах. Но почакай да чуеш останалото. Той не е сам. Взел е със себе си жена на име Джанет Рейнолдс.

Сега всичко си идваше на мястото. Франк не си бе взел отпуск, двамата просто бяха някъде по работа.

— Къде са отишли, Бъди? В Нешвил?

— На Хаваите.

Франк никога не би избрал място като Хаваите, за да върши бизнеса си. Не обичаше да плаща дълги телефонни разговори, а когато работеше, през повечето време бе на телефона.

— Добре, Бъди. Проклет да съм, ако разбирам нещо — Коул говореше повече на себе си, отколкото на приятеля си. Имаше нужда от време, за да приеме всичките тези необикновени неща, които ставаха в неговото семейство. — Кажи ми за Майк.

— О, да. Опитал се да изкопчи нещо от онзи тип, който идвал да го разпитва, но не могъл да измъкне и дума от него.

— Как се е сетил да ти се обади и да ти каже?

— Говорил с Ерик и когато разбрал, че и с него се е случило същото, двамата решили, че това не може да е просто съвпадение и че ти би трябвало да узнаеш какво става. Те знаеха, че все още поддържам контакт с Ранди, затова решили да се обадят на мен.

— И никой от тях дори не си е помислил да се обади лично на мен?

— Още когато беше тук ти казах, Коул: хората, които познаваше и с които беше близък преди, чувстват, че връзката ти с тях е прекъсната, откакто стана голяма звезда.

— Ти каза ли им за това?

— Не мисля, че е моя работа, Коул. Ако искаш тези хора да ти се обаждат, ти самият трябва да подновиш връзките си с тях.

Откакто бе напуснал дома си, Коул трябваше да се изправи лице в лице с някои истини за себе си, които не бяха никак ласкателни или приятни. Въпреки всичките си оплаквания, че няма никакъв контрол върху живота си, откри, че му харесва да получава всичко, което иска, съвсем лесно, без никакво усилие от своя страна. Беше дяволски лесно просто да си стои безучастен и да остави някой друг, обикновено Франк, да взема решения вместо него, особено такива, които бяха доста неудобни или изискваха лично отношение. Колкото по-изолиран и отчужден беше Коул, толкова по-малко вина изпитваше за нещата, които не се намираха под негов контрол. Всъщност бе разрушил връзките си с хората, които му бяха приятели, защото нямаше друг избор. Когато има толкова задължения и работа, които биха могли да се свършат за тридесет часа, а трябва на всяка цена да се вместят в двадесет и четирите часа на денонощието, много неща, а и много хора просто отпадат. В мига, когато с болезнена яснота разбра всичко, трябваше да признае, че бе не само много удобно, но и много изгодно да обвинява Франк за всички грешки и всички изоставени приятели през последните пет години. Коул прочисти гърлото си, опитвайки се да премахне металния вкус в устата си — резултат от това, че се бе изправил насаме със собствената си съвест.

— Съжалявам, Бъди. Нямах никакво право да очаквам от теб да поправяш грешките, които допуснах спрямо Майк и Ерик.

— Времената се променят, Коул, а заедно с тях се променят и хората. Никой не казва, че трябва непременно да запазиш отношенията си с всички, с които си се сприятелил, само защото ти си успял, а те не са. Не знам как да ти го кажа, но за някои хора е много по-лесно да са с теб в трудните моменти, а не в добрите. Ти просто трябва да… — Бъди изведнъж спря. — За Бога, Коул, слушаш ли ме? Кажи ми, че не ти звучи толкова тъпо, колкото на мен.

— Не тъпо, Бъди, прозвуча ми малко като конско. Но имам нужда да чуя точно това. Когато се върна…

— Време беше — прекъсна го той, очевидно много доволен от нещо. — Вече бях престанал да се надявам, че ще чуя това от теб.

— Не разбирам за какво говориш… — Коул бе искрено изненадан.

— Вече си взел решение, приятелче. За пръв път те чувам да казваш „когато се върна“. Досега винаги казваше „ако се върна“. Случило ли се е нещо, за което не си ми казал?

Едва сега Коул разбра, че някъде, някак, бе достигнал до решение какво да прави с живота си. Бе очаквал, че в даден момент правилното решение ще му се разкрие от само себе си, като някакво знамение, едва ли не с гръмотевици и мълнии. Вместо това решението бе дошло неусетно и незабележимо, като че довяно от лекия бриз.

— Преди две седмици открих още нещо за себе си — каза Коул все още удивен. — Вече изпитвам онова очакване и напрежение, преди да застана пред публика, особено когато съм в състояние да ги накарам да преустановят работата си, за да ме слушат.

— Ти пееш?! — Бъди не можеше да повярва на ушите си. — На публично място? И никой досега не те е познал?

— Не е ли страхотно? — ухили се Коул.

— И какво, дявол да го вземе, правиш, за да не те разкрият?

— Хората виждат това, което очакват да видят. Онзи Коул Уебстър, когото публиката познава, живее в огромна разкошна къща в Калифорния, зад висока ограда. Той пее с десетчленен състав пред многохилядна публика. Той има дълга коса, ходи гладко избръснат и не носи очила. Защо някой би ме помислил за него?

— И никой, дори един-единствен човек не те е познал? — недоумяваше Бъди. — Но ти се намираш в Тенеси, за Бога! Нешвил дори не е на пет часа път.

— Точно така. Какво би правила знаменитост като мен в малък незначителен град като Меривил, когато градът, който е душата и сърцето на кънтри музиката, се намира на по-малко от пет часа път с кола? — Коул поглади с ръка брадата си. — Между впрочем, докторът беше прав. Отокът спадна, а белезите вече почти не личат. И лицето, което всяка сутрин ме гледа от огледалото, все повече заприличва на моето.

— В такъв случай ще ти кажа, че тихите ти и спокойни дни са преброени. Няма значение колко малък и забутан е градът, където се намираш. Един ден някой ще се вгледа по-внимателно в теб и ще те познае, въпреки всичко. Надявам се вече да си казал на Холи кой си, преди това да се случи. Ще бъде ужасно за нея, ако трябва да го чуе от някой друг.

Бъди не му казваше нищо, което да не си бе повтарял хиляди пъти. Тъй като не искаше отново да се връща към този въпрос, Коул смени темата.

— Между другото, забравил си да си спаднеш сметката за телефона от парите, които Ранди ми изпрати чрез теб.

— За това изобщо не си струва да се безпокоиш.

— Но ние си имахме уговорка, Бъди.

— Значи всичко е наред, когато разменяш Лотуса си за моя очукан камион, но когато аз реша просто да си затворя очите за някакви си петдесет долара за телефон, вдигаш врява до небесата?

— Ако искаш да знаеш, когато всичко свърши, ще ти върна проклетия камион.

— Мислиш си, че държа на тази раздрънкана бричка?

Коул се разсмя.

— Хайде, Бъди, сега ми дай да поговоря с нежната ти половинка.

Миг по-късно в слушалката се разнесе гласът на Сузи:

— Убеди ли Холи да напусне работа?

— Не беше много въодушевена от идеята.

— Но ти успя да я убедиш, нали?

— До известна степен.

— Какво трябва да означава това? Не се шегувах, когато ти казах, че е опасно за Холи да върши толкова тежка работа! — продължи Сузи с възбуден тон. — Само работата й като келнерка е достатъчно тежка, като прибавим и всичко останало, наистина идва твърде много.

— Тя вече не работи в мотела, поне вече не чисти стаите. Арнолд я уволни. Сега аз поемам нейната работа.

— Ти — чистач?! — попита внимателно Сузи.

— Бях сигурен, че мога да разчитам на теб да ме разбереш. Винаги съм знаел, че мога да ти кажа всичко и ти да ми заявиш мнението си без всякакви заобикалки и завоалирани намеци — искаше му се в този момент Сузи да можеше да види самодоволната му усмивка.

— Какво ново?

— Холи ми позволи да усетя движенията на бебето.

Коул не направи никакъв опит да скрие какво означаваше това за него.

Сузи заговори по-тихо и замечтано, а в гласа й се долавяше нежност.

— Спомням си, когато за пръв път сложих ръката на Бъди на корема си, за да почувства движенията на малкия Коул. Това бе нещо много специално за нас двамата.

— Аз съм влюбен в нея, Сузи — харесваше му как звучат тези думи, изречени гласно.

— Разбира се, че си. От много време вече това ми е съвсем ясно. Ще станеш страхотен татко на това бебе.

Думите й и убедителният тон, с който ги изрече, го накараха да изпита истинско удоволствие.

— Има нещо, което искам да те попитам, но…

— Не знам защо те оставям да се измъкнеш толкова лесно, но имам чувството, че искаш да знаеш дали е в реда на нещата да правиш секс с бременна жена. Права ли съм?

Със сигурност Сузи никога нямаше да вземе награда за тактичност.

— Да, с две думи така стоят нещата — призна Коул.

— Разбира се, всяка жена е различна, но някои от нас от третия до шестия месец изглежда попадаме под влияние на някакъв хормон, който ни превръща в истински маниачки. Ако Холи поне малко прилича на мен в това отношение, двамата ще си прекарате чудесно.

Коул чу как Бъди се прокашля смутено.

— Ами ако не е като теб?

— Не я притискай и не настоявай твърде много. Чакането си заслужава.

— Благодаря.

— Пак заповядай. Между другото, научи ли кога й е терминът?

— Три дни преди твоя.

— Няма ли да е чудесно, ако аз родя по-рано или пък тя закъснее малко? Децата ще могат да празнуват заедно рождените си дни — тя се засмя весело. — В твоята къща.

Харесваше му, че Сузи вече смяташе Холи и бебето й за част от живота им с Бъди. Така собствената му мечта изглеждаше съвсем реална. Някой ден щеше да разкаже на Холи по какъв начин бе станал такъв експерт по въпросите на бременността. Или трябваше да й разкрие източника си на информация, или да остави Сузи да говори вместо него, когато я запознаеше с Холи.

Поговориха си още няколко минути, после Сузи каза, че трябва да тръгва на работа. След като се сбогува с нея, Коул я помоли пак да му даде да говори с Бъди.

— Ако смяташ още да ми четеш конско за онази сметка, изобщо не искам да те слушам! — зае той отбранителна позиция.

— Не е за това. Просто искам да чуя какво мислиш за онази случка с Майк и Ерик. Какво ти подсказва интуицията? Първото, което ми дойде наум, бе, че Франк е на дъното на всичко това, но след това се улових, че имам склонност да го обвинявам за всичко.

— Значи сам започна да разбираш това?

— Да, и трябва да ти призная, че хич не ми харесва.

— Е, идеята да стоваря върху него вината за това е твърде изкусителна, но не мисля, че той има нещо общо.

— Защо?

— Защото в такъв случай нямаше да ни се налага да търсим някъде другаде отговора. Или имаш някого другиго, предвид?

— Единственото нещо, което мога да предложа, е, че това е репортер, който е открил, че има много недоизказани неща около моето заминаване, много повече, отколкото представя официалната версия, и е решил да започне да души наоколо.

— На мен ми изглежда логично.

— Ще позвъня на Ранди и ще видя какво мисли той по този въпрос — заяви Коул.

— Обади се, ако откриеш нещо.

— Непременно.

Коул затвори и прекъсна връзката с Бъди, след което отново вдигна слушалката и набра номера на офиса в Лос Анжелис.

— „Уебстър Ентърпрайзис“ — отговори мек глас с южняшки акцент. — С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да говоря с Ранди Уебстър.

— И за кого да предам?

Коул се замисли за момент.

— Кажете му, че се обажда Бъди Чапмън.

— Почакайте, моля.

Ранди веднага вдигна слушалката.

— Имаш ли новини от Коул? Каза ли му за…

— Каза ми… — на устните му се появи доволна усмивка. Хубаво беше отново да чуе гласа на Ранди.

— Как я караш?

Имаше сума начини да отговори на този въпрос и всеки отговор щеше да представлява част от истината.

— Не знам как да ти го кажа, но мисля, че започвам да изпитвам носталгия.

— Вече си мислех, че никога няма да чуя тези думи от теб — отвърна радостно Ранди.

— Реших, че ми харесва да пея. Още повече, че това е единственото, което мога да правя.

— Татко каза нещо подобно веднага след като ти си тръгна.

— Като заговори за татко, разбрах, че се намира на Хаваите.

— Беше на Хаваите… — изсумтя Ранди. — Не изкара там и три дни.

— Но е бил там! Сигурно и ти си толкова изненадан, колкото и аз, когато научих.

— Това пътуване е единственото нещо, за което говори, откакто се е върнал. Човек би си помислил, че той е измислил почивките на екзотични острови.

— Като че ли пропускаш нещо — подхвърли Коул.

— Бъди ти е казал, нали?

— Значи е истина, че Джанет е отишла с него?

— Те двамата наистина са странна двойка — отбеляза Ранди. — Все още не мога да проумея какво толкова намира тя в него, но пък и никога не съм бил много добър в тези неща.

— Ами татко? — Коул бе нетърпелив да чуе отговора.

В годините, когато постоянно пътуваха, в живота на Франк бе имало много жени. Бяха идвали и си отивали една след друга. Тези връзки бяха съвсем краткотрайни, временни увлечения на един мъж, който изпълняваше своя мисия, или поне синовете му мислеха така. На Коул и Ранди никога не им бе хрумвало, че Франк е самотен човек, че може би иска и някой друг да споделя живота му, освен двамата му сина, или колко трудно бе да се намери жена, която би се съгласила да живее с него и да бъде майка на две вече пораснали момчета, които правеха живота на баща си толкова труден, колкото и своя собствен.

— С него положението е по-зле, отколкото с Джанет — започна Ранди. — Трябваше едва ли не да го връзвам, за да ме чуе, когато говорех за нея, но веднъж, след като си отвори очите, вече нищо не може да го спре.

Коул отново изпита чувството, че отрезвяващата реалност се стоварва като огромна тежест върху плещите му.

— А ти как се забърка в това?

— Двамата с Джанет веднъж работехме в офиса, тя ми се ядоса нещо, изпусна се и ми каза какво изпитва към татко, като ме изкара пълен негодник и грубиян. Наистина бе разстроена, че бях разбрал за чувствата й и ме накара да обещая, че няма да кажа на никого, но…

— Но ти не можа да се сдържиш да не се проявиш като сватовник.

Това, че Ранди бе замесен в личния живот на Франк, повече от всичко друго показваше колко драстично се бяха променили техните взаимоотношения. Коул се радваше за тях, но в същото време бе разочарован, че през цялото това време него го нямаше там, за да сподели чувствата им.

— Мисля, че между татко и Джанет наистина ще се получи — отбеляза Ранди.

Трудно му беше да си представи Франк и Джанет по друг начин, освен като бизнес партньори. Коул реши, че трябва да ги види заедно, за да се увери във всички промени, които бяха станали в негово отсъствие.

— Имам чувството, че вече знам какво ще ми отговориш, но все пак мислиш ли, че Франк има нещо общо с онзи тип, който ходи при старите ми приятели и разпитва за мен?

Ранди бе толкова изненадан, че в първите няколко секунди не можа да отговори.

— Изобщо нямам представа за какво говориш.

— Съжалявам, помислих си, че Майк или Ерик може да са ти се обадили.

И Коул обясни на брат си какво му бе казал Бъди.

— Франк не е замесен — заяви без колебание Ранди.

— Откъде си толкова сигурен?

Коул искаше да знае дали отговорът на брат му се основаваше на промененото му отношение към Франк, или на някой неоспорим факт.

— Двамата с Джанет си скъсаха задниците от работа, само и само да нагласят нещата така, че без проблеми да те няма още шест месеца. И защо им е да развалят всичко, опитвайки се да те върнат по-рано? Освен това Франк мисли, че ако не постъпва внимателно и разумно, можеш да решиш да не се върнеш изобщо. Той няма да направи нещо, за което после да съжалява, Коул.

Думите на Ранди му подействаха изключително ободряващо. Нещо повече, изпита невероятно облекчение. Дори ако някой репортер бе решил на своя глава да души наоколо и да разпитва, единствените хора, които можеха да кажат нещо за местопребиваването му или за променения му външен вид нямаше да го направят на никаква цена.

— Може би е добре да кажеш на татко за това, просто за всеки случай.

— Не виждам причина защо да не му го кажеш сам.

— Защото ти ще се видиш с него и лесно можеш да свършиш това вместо мен! — отвърна рязко Коул, без да скрива раздразнението си. — Не е кой знае какво.

Ранди реагира не по-малко остро.

— Аз не съм ти вече момче за всичко, Коул. Отсега нататък, ако държиш татко да узнае нещо, ще трябва да му го съобщиш сам.

Коул трепна изненадано. Това бяха същите думи, които цял живот бе искал да каже на Франк и Ранди, само че никога не бе намерил смелост да го направи.

— Ще му се обадя по-късно.

— Съжалявам, Коул. Не трябваше да ти държа такъв тон.

— Няма нужда да се извиняваш, Ранди. Ти беше напълно прав. Има само още едно нещо.

— Какво?

— Искам да запомниш този разговор. Държа на това.

Молеше се, след като се върне вкъщи, напредъкът, който тримата бяха постигнали във взаимоотношенията си, да не изчезне без следа; нищо нямаше да навреди, ако се подсигуреше още малко.

— Ако ме уловиш да се отмятам от думите си — отвърна Ранди, — надявам се да ме цапардосаш с нещо по-яко по главата.

Коул изпита дълбоко задоволство и радост. Всичко това бе толкова просто. Ранди веднага разбра накъде го бяха отвели мислите му. Между тях двамата винаги беше така. Коул бе поразен, когато осъзна колко много му липсваше Ранди, с какво нетърпение очакваше да го запознае с Холи. Но преди всичко Коул изпитваше ужасен страх — ентусиазмът му и желанието му за работа, всичките мечти за бъдещето — всичко това нямаше да има значение, ако изгубеше Холи. Имаше нужда от време, за да се увери, че това нямаше да се случи.

— Коул?

— Да? — трябваше да се съсредоточи върху разговора.

— Искаш ли да поразпитам и да се опитам да разбера кой се опитва да те открие?

— Искам да направиш нещо повече. Свържи се с Маршъл, накарай го да вземе някои от хората си, нека отидат да поразузнаят наоколо.

Маршъл Томпсън, бивш агент от ФБР, осигуряваше безопасността им, когато пътуваха по турнета.

— И какво ще правиш, ако човекът се окаже репортер?

— Зависи много от това за кого работи. Ако е към някой от сериозните вестници, ще видим до каква информация се е докопал и ще го купим, като му дадем специално интервю за вестника.

— Ами ако е независим журналист?

— Тогава с анонимността ми е свършено.

В този случай „независим журналист“ бе просто любезен евфемизъм за човек, продаващ информацията на този, който му плати най-много. И колкото по-сензационно напишеше материала си, толкова по-тлъста сума щяха да му платят вестниците. Коул нямаше никакъв шанс да се разбере с тях.

— Веднага щом науча нещо, ще те уведомя чрез Бъди.

Но причините, поради които Коул избягваше пряка връзка с Ранди и Франк и поради които бе помолил Бъди за посредник, вече не съществуваха.

— Имаш ли молив подръка?

— Чакай малко — отвърна Ранди. — Добре, готов съм.

Коул му даде телефонния номер на Холи.

— Само не забравяй, че търсиш Нийл Чапмън.

— Интересно име си си избрал.

— Когато излязох от комата, реших, че Чапмън е наистина много добро решение. То винаги ми напомняше… — разбра, че се е издал, но вече бе твърде късно.

— Каква кома?

— Дълга история. Ще ви разкажа за това, когато се върна.

— Имал си криза, така ли?

Очевидно Ранди нямаше да го остави да се измъкне така.

— Удариха ме по главата, но това беше преди месеци. Сега съм добре.

— По дяволите, кога най-сетне ще се върнеш вкъщи?

— Веднага щом уредя нещата с Холи.

— Какво има толкова да се урежда? Не разбирам защо толкова се страхуваш, че тя ще те напусне в мига, когато разбере, че си Коул Уебстър. Какво значение има как се казваш, ти си си ти.

— Нещата са малко по-сложни, Ранди. Холи има горчив опит с кънтри изпълнителите и доверието значи за нея много. Ако не беше заради бебето… — дявол да го вземе, отново се беше изпуснал.

— Бебето? — изкрещя Ранди, като скочи от стола. — Ти ще ставаш баща, а аз чичо, и досега не си ми казал нищо?

— Не е толкова просто, колкото изглежда на пръв поглед — отвърна бавно Коул.

— Как може… о, искаш да кажеш заради Белинда?

Коул изстена вътрешно. Пак бе изхвърлил Белинда от съзнанието и от мислите си.

— Тя все още ли е в къщата?

Последва дълга пауза, преди Ранди да отговори.

— Разбира се, че е все още тук. Къде би могла да бъде?

— Още преди няколко седмици й казах, че между нас е свършено. Тя трябваше досега да си е намерила друго жилище.

— Сигурен ли си, че те е разбрала? Нищо не ми е споменавала за това.

— Разбира се, че съм сигурен. Но това е мой проблем, не твой.

След като Белинда все още живееше в къщата, как тогава щеше да убеди Холи, че е по-различен от Трой?

— Нямам нищо против да ти помогна да го разрешиш — заяви Ранди. — Особено ако това ще ви накара да си дойдете по-скоро вкъщи.

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че бебето не е мое?

— Искаш да кажеш биологически?

— Да.

— Значи Холи е била бременна, когато сте се запознали?

— Точно така.

— Тогава поне за мен ти си оставаш бъдещ татко, а аз — чичо.

— А пък Франк — дядо — сети се Коул.

— Само не му позволявай да даде на детето китара в ръцете — разсмя се Ранди. — Виж само какво стана с теб.

— Сега трябва да затварям — бе доловил шума от колата на Холи. — Обади ми се веднага щом Маршъл ти даде някои сведения.

— Ами Белинда?

— Не знам. Преди да направя каквото и да било, трябва да измисля как да й спестя болката и да не наранявам повече чувствата й.

— Може би аз бих могъл…

— Наистина трябва да затворя телефона, Ранди — Холи вече влизаше в къщата през задния вход.

— Мога ли да кажа на татко за бебето?

— Не — това бе последното нещо, от което имаше нужда в този момент.

— Просто попитах — Ранди се разсмя с гърления си звучен смях. — Ще се видим скоро.

— Скоро, надявам се — промърмори на себе си Коул, като постави слушалката на мястото й.

Въпреки че тази сутрин той имаше да почисти само две стаи и бе свършил работата си много преди Холи, тя бе изненадана да го види застанал по средата на кухнята.

— Чакаше ли ме?

— Не можах да намеря нищо за обяд, помислих си, че можем да излезем да хапнем хамбургери.

Холи сложи чантичката си на масата, съблече сакото си и го окачи на облегалката на един стол.

— Имаме риба тон.

— Вече четири пъти тази седмица ядем риба тон. Не знам на теб, но на мен вече ми омръзна.

От пикника им в Кейдс Коув преди три дни двамата избягваха да се докосват или да стоят твърде близо един до друг. Копнежът му да я вземе в ръцете си и да вдъхне сладкия аромат на косите й можеше да се сравни само със страха, който продължаваше да го измъчва ден и нощ. Никога през живота си не бе желал нещо толкова много, колкото да прекара остатъка от живота си с Холи.

— Арнолд няма да ни държи още дълго, ако работите в мотела не се оправят, а аз не виждам как ще стане това, ако дъждът съсипе и малкото цветна мазилка, която е останала.

— Всичко ще бъде наред, Холи. Ще се справим.

Тя прокара нервно пръсти през косата си.

— Искаше ми се да бях малко по…

— Довери ми се, Холи.

Изглеждаше толкова отчаяна, че той се приближи и я взе в прегръдките си. Тя доверчиво облегна глава на гърдите му.

— Само че…

Той я притисна по-близо до себе си и помилва страните й.

— Изглежда не ме слушаш. Казах ти, че ще се справим с това и наистина ще го направим.

Тя дълго време се колеба, преди да отговори.

— Много харесвам способността ти да виждаш магията на залезите, Нийл, но само един от двама ни може да бъде мечтател.

— Грешиш, Холи. И двамата можем да бъдем такива и аз ще ти го докажа.

Тя обви ръце около кръста му.

— Това ще бъде най-големият подарък, който някога можеш да ми направиш.