Джорджия Боковън
Сам в тълпата (21)

Глава двадесета

Коул изчака, докато достигна края на алеята, преди да каже каквото и да било. Спря камиона, сложи ръка на облегалката на седалката и насочи вниманието си към Холи.

— Аз ли трябва да позная каква е причината за твоето отношение, или ти ще ми кажеш?

— Нямаше никакво право да казваш на Арнолд, че поемаш моята работа. Какво ще правя, когато на теб ти омръзне и решиш да си тръгнеш, а аз ще съм толкова огромна, че няма да мога да се помръдна? В това положение няма начин Арнолд да ми даде отново работа. Благодарение на теб той си мисли, че съм неспособна да се справям — Холи облегна лакът на прозореца и подпря брадичка на юмрука си. — Знам, мислиш си, че ми правиш услуга, но сега аз завися от теб. Не мога да позволя това да се случи.

— Знаеш, че каквото изкарам, е твое. Така или иначе, дължа ти за наема.

— Не се опитвай да ме будалкаш. Споразумението беше или да работиш, или да си плащаш. Вече работи достатъчно да си платиш наема за два месеца напред.

Той прикри устата си с ръка, за да не може Холи да види усмивката му. Последното нещо, което искаше, бе тя да си помисли, че не я възприема сериозно.

— Броила си часовете ми?

— Казах ти, че ще го направя. Така е справедливо.

— Наистина ли съм изработил толкова много?

Холи го погледна подозрително.

— Струва ми се, че ще бъда пълен идиот, ако не си изкарам още. Освен ако не искаш да ми ги платиш.

— Знаеш, че не мога да го направя.

— Тогава, изглежда, ще остана — Коул се замисли за момент. — Нека да видим: два месеца отсега нататък, това означава, че няма да ме изхвърлиш само седмица преди Коледа, нали?

Въпреки всичко, тя се усмихна.

— Не разчитай на това. Сигурно не съм ти казала, че старият Скрудж ми е роднина.

Коул сложи ръка на рамото й. Искаше това да бъде обикновен, вдъхващ доверие приятелски жест, но вече, изглежда, не можеше да мисли за нея като приятел. Ръката му потрепери и той едва сдържа копнежа си да я докосне по-интимно, да целуне малката вдлъбнатинка на гърлото й, да почувства ускорения ритъм на сърцето й. Изненада го желанието му и тя да го желае толкова, колкото той нея. Изведнъж почувства, че не му достига въздух. Тъй като се страхуваше, че ще я изплаши, ако, вдигайки поглед, тя прочетеше в очите му дивото желание, Коул махна ръката си и се опита да се концентрира върху нещо друго.

— Ти познаваш по-добре от мен тази страна, Холи. Къде има хубаво място за пикник?

— Искаш да кажеш, след като си привършим разговора за това да си върна старата работа?

— Не, Холи. Трябваше да те накарам да напуснеш още преди седмици.

— Ето че пак постъпваш като неандерталец — тя вдигна ръце в отбранителен жест. — Как да те убедя, че нямаш право да ми казваш какво мога и какво не мога да правя?

— Аз — неандерталец?

— Говоря сериозно, Нийл. Ако искаш да запазим приятелството си, трябва да спреш да се бъркаш в живота ми.

Заболя го, че тя вземаше загрижеността му за намеса в живота й.

— Не знам друг начин — призна той. — Пък и как можеш да вземаш смислени решения в твоето положение?

Холи скръсти ръце на корема си.

— Аз съм само бременна — добави тя с нотка на раздразнение, — а не умствено недоразвита.

— Имах предвид финансовото ти положение. И тъй като заговорихме за това, би ли ми казала какво толкова лошо има в това да ти помогна? Настояваш, че сме приятели. А за какво са приятелите тогава, ако не да си помагат един на друг?

Холи дълго време остана замислена.

— Обръщай — каза накрая.

Той я погледна въпросително.

— Попита ме дали знам хубаво място за пикник. Наистина знам, но се намира от другата страна.

Очевидно тя или не искаше да му отговори, или отговорът нямаше да й хареса. От словесната схватка нямаше никакъв резултат. Погледна в огледалото за обратно виждане, намали скоростта и зави в обратна посока.

— Да се споразумеем ли?

— Първо искам да чуя какво ще предложиш.

— Искам да си признаеш, че за теб съм нещо повече от приятел.

— Наистина искаш много — отвърна му тихо.

— Опитай да го кажеш веднъж, следващия път ще е по-лесно — в гърлото на Коул сякаш бе заседнала буца колкото бейзболна топка.

— Може ли да си помисля?

— От какво се страхуваш, Холи?

— От самата мен. От теб. От хиляди неща — тя извърна лице от него. — По дяволите, Нийл, отвори си очите най-после! — тя хвана ръката му и я сложи на корема си. — Виждаш ли? Аз не съм просто дебела, аз съм бременна. Имаш ли някаква представа как ще изглеждам след месец? След два месеца?

— Ще изглеждаш, като че ли си глътнала бейзболна топка. И какво от това?

— Има съпрузи, които не могат… — тя се запъна, тъй като не можеше да говори спокойно. — Мъже, които са отвратени от собствените си съпруги през последните месеци на бременността, дори когато жените носят техните собствени бебета. Виждал ли си онази снимка на Деми Мур на корицата на онова списание?

— Да.

— И това те отвращава, нали?

На устните му бавно се появи усмивка. Холи погледна в очите му и разбра, че това бе неговият мълчалив отговор. Изстена отчаяно.

— Моля те, кажи ми, че не си някой перверзен тип, който се навърта наоколо, търсейки бременни жени да…

— Холи, ти си убедена, че не заслужаваш да бъдеш обичана и нищо, което ще кажа или направя, няма да промени това твое убеждение. Така че не смятам дори да се опитвам.

— Какво трябва да означава това?

— Не ми оставяш никакъв избор. И да ти говоря, няма да ме чуеш, така че просто ще трябва да се навъртам около теб, за да ти докажа, че грешиш — Коул искаше нещата между тях да не се ограничават до тази фаза, да постигнат много повече. Само тогава можеше да й каже това, което изпитваше към нея. — Колко далеч сме от твоето място за пикник?

Холи въздъхна облекчено, доволна, че той й бе дал време да си помисли.

— На половин час път оттук. Е, най-много четиридесет и пет минути.

— Ако си много гладна и не можеш да чакаш дотогава, в чантата има ябълка. Вземи я, ако искаш.

— Нещо ми подсказва, че този пикник няма да бъде със студено печено пиле и картофена салата.

Той се разсмя.

— Може и така да стане, но след като се роди бебето.

В мига, когато думите се изплъзнаха от устата му, Коул осъзна какво бе направил. Опита се да омаловажи казаното, прикривайки надеждата си, че дотогава тя ще го приеме като неразделна част от живота си:

— Разбира се, ти си решаваш кога и какво да ядеш.

Този път бе неин ред да се разсмее.

— Харесваш ми, Нийл. Много.

— И ти ми харесваш, Холи.

Не бе всичко, на което се бе надявал, но и това бе нещо.

 

 

Следвайки указанията на Холи, Коул спря на едно доста обширно място встрани от тесния еднопосочен път, който правеше завой към Кейдс Коув.

— Защо тук?

— Виждаш ли онази къща там? — Холи посочи една неголяма сграда в далечината. — Там се е родил дядо ми, неговият баща също.

Къщата бе изцяло направена от дърво, с широка предна веранда и без прозорци.

— Земята, върху която е построена, е принадлежала на семейството на дядо ми повече от сто години.

Коул не можеше да си представи такова нещо. Ако изобщо имаше нещо в миналото, с което семейството му да се гордее, никой не му бе казал нищо за това.

— И какво се е случило? — попита той. — Защо са продали земята?

— Всички в този край са направили същото, тъй като не са имали друг избор: сега цялата тази земя принадлежи на системата от паркове. Разбира се, оттогава е минало толкова време, че вече това не е от значение, но въпреки всичко, когато идвам на това място, се чувствам някак си приобщена към семейството си.

Един порив на вятъра разлюля клоните на близките дървета, подхвана няколко есенни листа, повъртя ги във въздуха, след това ги разпръсна по пътя. Едно от тях се насочи към камиона, завъртя се над капака, след това изчезна от другата страна и падна на земята.

— Изглежда започва да застудява. Ако искаш, можем да хапнем вътре в камиона — предложи Коул.

— Значи оставяш на мен да реша?

Той се ухили.

— Просто си изпълнявам моята част от сделката.

— Тогава ще ядем навън.

По-късно, докато пъхаше обвивката от сандвича си в чантичката за отпадъци, Холи рече:

— Хубаво щеше да бъде, ако си беше взел и китарата.

— Когато излязох от къщи тази сутрин, последното нещо, което би ми минало през ума, бе да ти правя серенада.

Той затвори чантата и я подложи под главата си като възглавница. Бе си помислил, че времето е студено, но не беше. Вятърът бе топъл, по всичко личеше, че ги очаква дълго циганско лято.

Холи се премести по-удобно на одеялото и се облегна на едно дърво.

— Лерой мисли, че имаш талант. Казва, че с малко късмет можеш да стигнеш далеч.

— Кога ти каза това?

— Миналата вечер. Онези песни, които изпълни тогава, много му харесаха.

Холи имаше предвид песните, които Ранди му бе изпратил. Отначало Коул се поколеба дали да ги изпълни на публично място, без да е сключил договор с автора, но Ранди го увери, че се е погрижил за всичко.

— И аз ги харесвам.

— Наблюдавах посетителите, Нийл. Хората направо спираха да се хранят, за да те слушат.

Той се обърна рязко и я погледна в очите.

— Не бих могъл и да искам нещо повече.

— Ти ли ги написа?

— Иска ми се да бях аз. Всъщност, брат ми бе този, който ме свърза с автора.

— И брат ти ли се занимава с музика?

Пак се бе издал. Напоследък май започваше да му става навик. Крайно време беше да смени темата.

— Разкажи ми за Трой.

— Вече ти казах всичко, което има за казване.

— Обичаше ли го?

Холи изведнъж се смути.

— Мислех, че го обичам.

— А сега? — настоя той.

— Бях самотна и…

— Той просто се е случил наблизо.

— Говориш така, като че ли си бил там — отвърна тихо тя.

— И аз имам това чувство.

— Ето това ме плаши най-много, Нийл.

— Знам. Мен също.

Но не по същия начин. Той не изпитваше съмнения за чувствата си към нея, но направо се поболяваше от притеснения и тревога, че нейните чувства към него няма да се окажат достатъчно силни, за да я задържат при него, когато научеше истината.

На устните й се появи мимолетна, особена усмивка и тя отново притисна ръка към корема си.

— Като че ли времето за сън свърши.

Коул наблюдаваше удивен изражението на лицето й. Запита се какво ли чувства тя в този момент. Изобщо не можеше да си представи, че да използваш вътрешностите си като боксова круша е приятно изживяване, но очевидно беше така. Тя вдигна глава и забеляза втренчения му поглед.

— Ела тук — подкани го.

Когато той се приближи, тя хвана ръката му и я постави на същото място, където бе нейната само миг преди това.

— Холи, не мога…

— Почакай малко. Той се движи съвсем лекичко.

— Ще бъдеш ли разочарована, ако се окаже момиче?

Тя само се усмихна смутено в отговор.

— Предната нощ сънувах, че имам дъщеря, която до петата си година изобщо не искаше да ми проговори, защото в продължение на девет месеца съм я мислила за момче.

Коул отчаяно се опитваше да се съсредоточи върху нещо друго и да не мисли колко му харесва да я докосва.

— Напоследък отделям по малко пари, за да си направиш тест с ултразвук. Но ако предпочиташ, можеш да използваш парите за нещо друго — добави бързо той.

— Говорих с лекаря си и той ми каза, че не е необходимо да го правя. Освен това предния ден четох една статия за едно изследване, което показало, че жени, които са си правили такъв тест, раждат по-малки бебета.

— А не се ли споменаваше пак в тази статия, че това се е случило с жени, които са се подложили на теста повече от пет пъти.

— Не мога да повярвам, че това се случва с мен! — с грациозен жест Холи прокара пръсти през косата си. — През първите три и половина месеца от бременността ми умирах да си поговоря с някого за това и за нещата, които се случиха с мен, а ето че този „някой“ се оказа именно ти.

Толкова ли неутолим бе копнежът му да бъде докосван, че при всяко нейно най-обикновено движение мускулите му се напрягаха? Коул вече изобщо не можеше да се познае.

— Радвам се, че започна да четеш от книгата.

— А за онези страници, че били слепени, просто излъга, нали? Проверих и никъде не намерих наръфани краища.

— Всъщност беше… — в този момент Коул почувства леко, едва забележимо движение под дланта си. Примигна изненадано. — Бебето ли беше?

— Аха.

— Невероятно! — искаше му се то да мръдне пак. — О!

— Последния път, когато отидох на преглед, докторът ми позволи да чуя биенето на сърцето му.

— И как беше?

— Като пърхане на колибри.

— Според книгата…

— Сто и петдесет удара е нещо нормално — довърши тя вместо него.

Измина дълго време, преди някой от тях да каже нещо. Накрая Холи бе тази, която наруши тишината.

— Благодаря ти, Нийл.

— За какво?

— Че сподели този миг с мен.

Той се изправи на колене и дълго и настойчиво се взира в нея.

— Имам намерение да те целуна, Холи.

— И какво трябва да отговоря на това? — страните й моментално се покриха с гъста червенина.

Той се приближи още повече.

— Нищо. Просто не исках да те изненадам или да те изплаша, или… — вече можеше да почувства сладкия й дъх върху устните си. — Или да те накарам да си помислиш… — в този миг устните им се сляха и думите останаха недоизречени.

Коул никога не бе изпитвал толкова силно желание. Имаше такава огромна нужда от нея, че това чувство го завладя изцяло. Искаше да я целуне нежно, ефирно, подканящо, но когато устните й се разтвориха и езикът й жадно докосна неговия, той почувства, че повече не може да се въздържа. Обви с ръка крехките й рамене и я привлече по-близо, изпитвайки неистово желание да я притисне до себе си. Позата им обаче бе съвсем неудобна и Коул се изплаши да не я нарани. Макар и неохотно, я освободи от прегръдката си.

— Съжалявам — промълви тихо тя. — Не беше нарочно.

Отговорът му обаче не оставяше място за съмнения. Постави ръка на тила й и отново я привлече към себе си. Този път целувката му бе дива, агресивна, завладяваща, а езикът му неуморно изследваше устата й. Помилва леко едната й гърда и за миг Холи се притисна до него, но в следващия се отдръпна, останала без дъх.

— Не трябва да правим това.

Тя отново сложи ръка на корема си, жест, който не остави у него никакво съмнение какво искаше да каже. Не точно тези думи искаше да чуе от нея, но знаеше, че бе права. Колкото и да му се искаше да я люби, разбираше защо тя не му отвръщаше със същото. Тялото й не принадлежеше само на нея, а и на бебето. Трябваше да бъде търпелив, налагаше се. Крайно време беше да предприеме нещо, за да потуши огъня в тялото си.

— Искаш ли да отидем на кино?

— Не, но това не е лоша идея — Холи вдигна поглед и видя в очите му неутолената страст, изгарящото желание, което не можеше да си позволи да задоволи в този момент.

— Но където и да отидем, по-добре да е на някое публично място.

По обратния път Коул отново и отново си припомняше миговете на близост и това, което почти се бе случило между тях. Изпитваше огромно желание да бъде с нея, да я люби, но един вътрешен глас постоянно го укоряваше и му нашепваше, че не бяха готови за това, по-точно той не бе готов.

След това с болезнена яснота дойде и отговорът. Никога не си бе помислял, че начинът му на живот го бе направил уязвим за вируса на СПИН, но кой сега можеше да бъде абсолютно сигурен? През последните пет години бе спал с доста жени и понякога — колко глупаво от негова страна! — без презерватив. Въпреки че тестът, който си бе направил в болницата след катастрофата, бе отрицателен, докторът го бе посъветвал за по-сигурно да си направи втори тест след шест месеца. Как можеше нещо толкова важно да се изплъзне от вниманието му?

— Ще имаш ли нещо против, ако не отидем на кино? — обърна се той към Холи. — Забравих, че днес трябваше да свърша още нещо.

— Нямам никакви планове. Искаш ли да дойда с теб?

Но той само поклати глава. Въпреки разочарованията и несгодите, които бе преживяла, Холи си бе едно обикновено провинциално момиче, готово да дари доверието си на някой, който бе достатъчно мил с нея.

— Това е нещо, което трябва да свърша сам.

— Добре — отвърна тя твърде бързо и с престорено безразличие, опитвайки се да скрие разочарованието си.

— Някой ден ще ти кажа за това — обеща й Коул.

В този момент Холи забеляза касетата, която се подаваше от касетофона, пресегна се и я пусна. Миг след това в кабината започнаха да се леят вълшебни звуци. Думите се редяха една след друга и Коул с всеки миг се убеждаваше, че бяха писани за него. През целия си живот бе пял песни за любов и никога не ги бе разбирал.

Досега.