Джорджия Боковън
Сам в тълпата (20)

Глава деветнадесета

Както бе заспал дълбоко, Коул изведнъж отвори очи. Нещо го бе събудило. Обърна се по гръб и се ослуша, но нищо необичайно не нарушаваше нощната тишина. Опита се да си спомни дали не е сънувал, но ако беше, образите бяха избледнели. С увереността на човек, прекарал безброй нощи, взирайки се в тъмнината, Коул знаеше, че няма да може пак да заспи. Погледна часовника — бе четири и половина сутринта, твърде рано, за да стане и да се движи из къщата. Холи спеше по-леко и от него и неминуемо щеше да се събуди.

Ама разбира се, Холи. Шумът, който го бе събудил, идваше от банята. Коул стана от леглото и се напъха бързо в джинсите си. Хладният въздух го накара да потръпне и той потърка ръце една в друга, за да ги стопли. С тихи стъпки есента бе дошла при тях, неусетно отнемайки по малко от лятната топлина, и когато една сутрин Коул стана от леглото, с изненада усети студенината на дъбовия под с босите си крака.

Посегна към ризата, която предната вечер небрежно бе преметнал на рамката на леглото. Ризата не бе просто студена, тя бе влажна. Къщата отчаяно се нуждаеше от ремонт, който да я направи устойчива на влагата и другите неблагоприятни атмосферни влияния. Ограничавайки се с оскъдния им бюджет, Коул не можеше да измисли никакъв начин да достави необходимите материали, преди да е настъпила зимата. Продължаваше да обмисля по какъв начин да й каже кой е в действителност, знаейки, че ако избере неподходящ момент, доверието, което толкова трудно се бе изградило между тях, щеше да изчезне без следа. След като започнаха постепенно да се опознават, нещата между тях вече не бяха толкова прости.

Холи имаше нужда от стабилност и сигурност. Неща, които й бяха липсвали през последните години от живота й, и които я бяха направили скептична и недоверчива. Бе убедена, че за да запази бебето си, трябва да се справи със собствените си чувства и стремежи. Не вярваше, че един мъж би могъл да обича и нея, и детето, а тя не би се задоволила с по-малко. Коул бе разбрал, че доводите, които би използвала, за да отхвърли „Коул Уебстър“, щяха да бъдат същите, които и той бе използвал, за да избяга от собственото си име.

Коул прекоси стаята, усещайки неволно малките дупчици и неравности по пода, с които бе свикнал през последните два месеца. Отвори леко вратата и за миг изпита задоволство, че усилията от предишния ден се бяха оказали успешни и пантите вече не скърцаха. Дъските на дюшемето обаче бяха нещо съвсем друго. Нямаше начин да слезе на долния етаж, без да издаде присъствието си, затова не се и опита. Коул достигна до стаята на Холи и видя, че вътре свети. Надникна предпазливо. Нея я нямаше там, и което беше още по-лошо — леглото й беше оправено.

— По дяволите, Холи! — процеди той през зъби.

Отиде в кухнята и погледна през задната врата. Както и предполагаше, колата й я нямаше. Коул вече не можеше да се сдържа и даде воля на яда си. Иначе трябваше да признае пред себе си колко се страхуваше за нея, особено когато пътуваше сама в ранните утринни часове. Почувства се измамен най-подло и безскрупулно. Беше му обещала, че ако той намери начин да намали разходите до толкова, колкото тя печелеше, водейки счетоводството на Арнолд, ще напусне тази работа. Дори и това беше компромис от негова страна. Той бе поискал от нея да престане да чисти стаите. Бе прекарал последната събота, запушвайки прозорците и поставяйки им уплътнители, за да намали разходите за отопление. Много добре знаеше, че това няма да има никакво значение, той като в къщата духаше отвсякъде, но не бе престанал да я убеждава, че икономията ще бъде значителна. Бе изпълнил своята част от сделката, въпреки че бе използвал малка лъжа, за да постигне целта си. По дяволите, щеше да се погрижи и тя да спазва обещанията си.

Когато паркира на алеята пред мотела и видя, че прозорците на офиса светеха, което потвърждаваше подозренията му, гневът избухна с нова сила в него. Запали отново двигателя, заобиколи отзад и спря точно до колата на Холи. Тя дори не бе взела елементарни предпазни мерки, като например да спре на паркинга отпред, пренебрегвайки изцяло това, което се бе случило с него, и което много лесно можеше да сполети и нея. Не направи никакъв опит да заглуши стъпките си, влетя като ураган в офиса и силно блъсна вратата. Това, което видя, го накара да се закове на място. Холи лежеше отпусната и неподвижна на бюрото.

— Холи?

Тя не отговори. Студени тръпки полазиха по гърба му, а сърцето му се качи чак в гърлото само при мисълта какво може да й се е случило. Прекоси бързо стаята и коленичи до нея.

— Холи?

Тя издаде слаб стон и обърна глава на другата страна. Миг по-късно зае предишното си положение, обръщайки се с лице към него.

Коул се изправи, чувствайки невероятно облекчение. В същия момент отново го обхвана ярост. Никой не бе удрял Холи по главата, тя просто бе заспала. Не знаеше дали да не се разсмее с глас или да хвърли и счупи нещо. Дълго време стоя така и се взира в нея. Под очите й имаше огромни тъмни кръгове. Тя вече не напрягаше силите си до краен предел — бе минала отвъд тази граница. Ако продължаваше да работи със същите темпове, можеше да нарани себе си или бебето. Но как да я убеди да не го прави? И с какво право да й се меси, след като бяха просто приятели и всеки решаваше сам собствените си проблеми.

През изминалия месец доста пъти си бе мислил върху това, колко лесно можеше да се случи така, че никога да не я срещне. Не преставаше да се учудва как важни неща зависеха от толкова дребни обстоятелства. Той можеше например да се насочи към друг мотел, или изобщо да не дойде в Тенеси, или просто онази нощ можеше да не се върне да заключи камиона си. Ако не бе направил дори само едно от тези неща, нямаше изобщо да знае за съществуването й. Без него тя щеше да продължи да работи на трите места, докато събереше достатъчно пари да плати за раждането и да преживее без работа няколко седмици след това. Щеше да живее в къща, която отчаяно се нуждае от ремонт, да носи дрехи, ушити от стари завеси, а бебето й ще спи в някое чекмедже, застлано със завивки, които тя с любов щеше да направи от своите собствени. Въпреки че не му се искаше да приеме този факт, истината беше, че Холи можеше да се справи и без него.

Тя нямаше нужда от него.

Но той имаше. Понякога само мисълта колко много се нуждаеше от нея го плашеше до смърт.

Коул отметна косата от слепоочието й и долепи устни до челото й. Жестът му бе интимен и собственически едновременно. Усещането бе чудесно, но в същото време това дълбоко го развълнува и смути. Не разбираше какво става с него. До този момент можеше да обясни чувствата си с това, че винаги бе обичал да помага на хората, които нямаха неговия късмет. Но сега имаше и нещо друго.

Не можеше да я остави така, свита на бюрото в такова неудобно положение. Но и не искаше да я буди и да я лиши от съня, от който тя толкова отчаяно се нуждаеше. Имаше една-единствена възможност — да я премести на дивана, където Арнолд обикновено имаше обичай да подремва следобед.

Когато я вдигна на ръце, тя не издаде и звук, а инстинктивно обви ръце около врата му, сякаш цял живот я бе носил така. Като се имаше предвид вълчия й апетит и това, че бебето растеше с всеки изминат ден, Коул не очакваше, че ще е толкова лека и крехка, толкова топла и сладка. Косата й ухаеше със замайващ аромат. Коул си пое дълбоко дъх, затвори очи и се опита да си представи как би се почувствал, ако зарови лицето си в косите й, да усети милувката на ръцете й, горещи и желаещи.

Когато я постави нежно на дивана и отдели тялото й от своето, изпита остро чувство на загуба. Впи жаден поглед в лицето й, опитвайки се да запомни и най-малките и незначителни подробности. Холи имаше гъсти и дълги мигли, които в краищата бяха златисти на цвят. Зад едното й ухо тъмнееше малка бенка. Можеше да види как на шията й пулсираше малка веничка. Но ръцете й бяха зачервени и груби, пръстите изранени, а ноктите изпочупени. Малкото й носле бе посипано с лунички. Имаше пълни, чувствени устни, които бе отворила леко в съня си. В съзнанието му нахлу споменът за това как тези устни докосваха неговите и по цялото му тяло се разля чувствена топлина. Силата на желанието му го разтърси дълбоко.

Трябваше да се махне оттук, преди да е направил някоя глупост. Бързо се изправи и се огледа из стаята за нещо, с което да завие Холи. Когато не намери нищо, съблече якето си и наметна раменете й с него. Погледна през прозореца и видя, че слънцето скоро щеше да изгрее. В далечината се чу ръмженето на отдалечаваща се кола. Някой гост напускаше мотела, следователно имаше стая, която трябваше да се почисти. Ето нещо, с което можеше да убие времето, докато чакаше Холи да се събуди. Коул излезе навън, за да потърси Арнолд. Намери го да почиства басейна от нападалите яркочервени и жълти есенни листа.

 

 

Ръката, върху която бе легнала, започна да я боли. Холи се опита да се обърне на другата страна и усети, че нещо с леглото й не бе наред. Отвори очи, огледа се наоколо и се намръщи. Помнеше, че дойде на работа, но нямаше и най-малка представа как се бе озовала от бюрото на дивана. Холи се изправи и седна. Опита се да разтрие ръката си, за да премахне неприятното усещане от боцкащите невидими иглички. В този момент нещо се смъкна от рамото й. Якето на Нийл.

Какво… о, не! Сигурно я беше чул, когато тръгна, разбрал е къде отива и я е последвал. Тя се изправи рязко и инстинктивно постави ръка на корема си. Вече бе започнала да счита този жест като своеобразен поздрав към нероденото си бебе. Когато осъзна какво е направила, отпусна ръката си встрани. Бременността й щеше да проличи съвсем скоро. Нямаше нужда да се издава още сега, като постоянно държи ръката на корема си.

Холи се насочи към прозореца и потръпна. Или беше необичайно студено за средата на октомври, или й имаше нещо. Загърна се плътно в якето на Нийл и си каза твърдо, че причината е във времето. Нямаше намерение да се разболява точно сега. Питайки се колко време бе спала и къде бе отишъл Нийл, тя отмести леко лентичката на щората и погледна навън. Двамата с Арнолд седяха до едно сандъче за цветя и разговаряха. Можеше много лесно да се досети за какво, или по-точно за кого говореха.

Холи излезе навън и се присъедини към тях.

— Добро утро — чак след като го каза, осъзна колко късно бе станало.

— Вече започнахме да си мислим, че ще спиш чак до утре, без изобщо да се събудиш — пошегува се Арнолд.

Нийл не каза нищо, просто я гледаше. По изражението на лицето му не можеше да прочете нищо.

— Да, предполагам, че през последните дни доста се преуморих и това сега си казва думата — отвърна тя. — Но сега се чувствам чудесно. За нула време ще почистя стаите.

— Няма нужда — заяви Арнолд.

Значи бе закъсняла твърде много. Арнолд вече знаеше в какво положение се намира и я бе уволнил. Хвърли към Нийл пълен с обвинение поглед.

— Значи не можа да се стърпиш и му каза, така ли?

— Холи, засрами се! — намеси се Арнолд. — Така ли трябва да се говори с човек, който цяла сутрин върши твоята работа?

— Ти си изчистил стаите? — обърна се тя към Нийл.

— Бяха само десет — сви рамене той.

— Но колко е часът?

Нийл отново сви рамене.

— Нямам часовник, забрави ли?

Арнолд вдигна поглед към слънцето.

— Според мен наближава дванайсет. Съдя за това по къркоренето в стомаха си, не че имам кой знае какви умения — засмя се той.

Съвсем несъзнателно Холи отново постави ръка на корема си.

— Гладна ли си? — попита я Нийл.

В този момент тя разбра какво бе направила и веднага отпусна ръката си.

— Всъщност, да.

— Така си помислих и аз, затова се отбих в магазина и купих някои неща. Можем да отидем на пикник, ако се чувстваш добре.

— И защо да не се чувствам добре? — попита твърде бързо.

— Сигурна ли си, че не си болна? — погледна я загрижено Арнолд. — Днес ми изглеждаш малко бледа.

— Не съм болна, но се чувствам малко неудобно, тъй като не съм свикнала някой да върши работата ми вместо мен.

Холи едва потисна импулса си да отиде и да се увери, че стаите са изрядно почистени. Мотелът бе най-обикновен и нямаше какво друго да предложи, освен идеална чистота. Като че ли прочел мислите й, Нийл се обърна към нея.

— Има ли нещо, което искаш да свършиш, преди да тръгнем?

— Не. Освен…

— Да?

— Нищо.

Би го обидила, ако покажеше, че се съмнява в работата му. А и ако Нийл бе оставил нещо не както трябва, тя утре щеше да се погрижи да го оправи.

— Ще отида да докарам камиона — предложи той и се отдалечи.

— Съжалявам, Арнолд. Аз като че ли се наех с твърде много работа, като се съгласих да водя и счетоводството ти — рече Холи, когато Нийл бе достатъчно далеч, за да не може да я чуе. — Не ми харесва да се отказвам от работата, но се страхувам, че ще се наложи. Ще остана, докато си намериш някой друг, но бих те помолила да го сториш по-скоро.

Арнолд бе смутен.

— Но Нийл току-що ми каза, че ти се отказваш от чистенето, за да можеш да се занимаваш със счетоводството.

— Ти какво… — Холи бе поразена.

— Трябва да призная, че бях малко изненадан, когато ми каза, че отсега нататък той ще чисти стаите, но после си помислих, че в твоето положение е само въпрос на време преди…

— Той ти е казал? — почувства се унизена и предадена.

Арнолд повдигна изненадано гъстите си вежди, след това се намръщи.

— Да ми каже какво?

— Че ще имам бебе.

— Боже мой, Холи, нали не искаш да кажеш, че той не знае? — Арнолд се почеса по главата. — Предполагам, че и това е възможно. Познавал съм мъже, които ставаха направо нетърпими, когато въпросът опреше до това. Жалко, че им трябва много време, за да свикнат с тази мисъл. Ако бях на твое място, момиче, нямаше да отлагам още дълго и щях да кажа на Нийл, че ще става баща.

Холи просто не можа да намери думи да отговори. Никога не й беше хрумвало, че хората ще приемат, че Нийл е бащата на бебето й. В това имаше смисъл. Нийл бе единственият мъж, с когото Арнолд я бе виждал, единственият, за когото бе говорила. Можеше ли да го обвинява, че си бе направил погрешни изводи?

— Ако Нийл не ти е казал за бебето, ти как разбра?

— Сигурно си забравила, че ние с Джун си имахме шест наши — Арнолд пъхна ръце под горната част на работния си комбинезон. — Не се шегувах, когато ти казах, че трябва да кажеш на Нийл. Той е сляп и не забелязва нищо, само защото е влюбен в теб до уши.

— Ние сме само приятели — запротестира тя.

— Значи сега вие, младите, така го наричате — засмя се Арнолд.

Нийл докара камиона и спря точно до нея, преди тя да има време да отговори. Усмихваше се. Холи му хвърли заплашителен поглед и усмивката му угасна. Арнолд отвори вратата и й помогна да се качи.

— И не забравяй какво ти казах.

— Няма — обеща тя.

Бяха изминали половината път до магистралата, когато Нийл не се стърпя и попита:

— За какво беше всичко това?

— О, нищо специално. Арнолд просто ми обясняваше как съм загубила работата си.

— Щях да ти кажа…

— Спри. Не искам да го чуя — тя преглътна мъчително. Чувството на непреодолима загуба я задушаваше. — Така няма да стане, Нийл. Мисля, че е време да си тръгваш.