Джорджия Боковън
Сам в тълпата (2)

Глава първа

Белинда Ханоувър се излегна удобно в шезлонга край басейна, щедро излагайки красивото си тяло на слънчевите лъчи. Не след дълго тя леко промени положението си и с грациозно движение повдигна водопада руси къдрици, който се спускаше по раменете й. През кедрите, засадени с единствената цел да държат настрани далекообхватните обективи на фоторепортерите, полюбопитствали да надзърнат в частния живот на обитателите на дома, можеше да проникне само най-силният вятър. Белинда пусна косата си и автоматично зарови пръсти в нея, за да й придаде обем.

След като хвърли бърз поглед, за да се увери, че дълбоко изрязаният й цял бански все пак покрива гърдите й, тя отпусна глава назад, затвори очи и се опита да си припомни подробности от статията, която бе чела в „Космо“ за опасността от прекаленото излагане на ултравиолетовите лъчи.

Беше пристигнала в „Каза Бланка“ преди по-малко от час за задължителния уикенд, който трябваше да прекара с Коул, но вече нямаше търпение да си тръгне. Мразеше това място. Изпитваше неприязън дори докато пътуваше насам. Независимо от това, че Коул почти не й обърна внимание, когато отиде да го види, Франк настоя тя да остане през целия уикенд. След катастрофата Коул бе говорил толкова малко с нея, че минаха цели две седмици преди тя да забележи, че телта е махната от челюстта му. Но това не беше от значение — Франк не я бе довел тук да разговаря със сина му. Мислеше да му каже, че Коул изобщо не проявява интерес към секса, особено след катастрофата, но след това се отказа. Да каже това на Франк бе все едно да съобщи на крадците, дошли да оберат жилището й, къде е скрито оръжието.

В този момент часовникът до нея иззвъня силно. Седемте минути, които сама си бе определила да стои в това положение, бяха изтекли. Белинда нагласи часовника да звънне след още седем минути и се обърна на дясната си страна, заемайки поза, в която тялото й представляваше изключително съблазнителна гледка. Надяваше се Коул скришом да я наблюдава отнякъде. Ронда-Мари Ханоувър — съвършената й любяща майка — я бе обучила добре. Колежът беше за обикновените момичета, а нейното лице и тяло можеха да я отведат по-далеч от всяка диплома. Ронда я бе включила в конкурсите за красота малко след първия й рожден ден. Белинда спечели, разбира се, и това, което започна просто като шега от една самотна жена и нейното необикновено красиво бебе, се превърна във всепоглъщаща страст. Конкурсите станаха смисъл на живота им. Някъде по пътя към славата Ронда загуби съпруга си, а Белинда — своето детство, но и двете бяха погълнати от пътуванията и предстоящите конкурси, за да забележат каквото и да било. Никое момиче преди или след това не спечели толкова много трофеи и награди като „Момичето от Талахасий“, Белинда Сю Ханоувър. Когато тя навърши шестнадесет години, Ронда изпрати съобщение в пресата, че дъщеря й се оттегля от конкурсите, за да се посвети на актьорската кариера. Списанието „Пийпъл“ веднага изпрати журналист и фотограф, за да отразят събитието. Фотографът я бе убедил да застане на моравата пред къщата сред всичките си награди и трофеи, вдигнала ръце във въздуха, като че ли бе водеща в рекламно шоу. Майка й, застанала непосредствено до фотографа, я окуражаваше, давайки последни наставления.

Ронда изпрати копие от статията на всеки филмов продуцент в Холивуд. Отговориха само трима от тях. Единият дори изпрати договор, като им съобщи, че Белинда е определена за прослушване веднага щом пристигне в Лос Анжелис. Имаше и една малка подробност — да се плати такса от шестстотин долара преди това, но, както продуцентът бе отбелязал, Белинда, без съмнение, щеше да изкарва два пъти повече, когато започнеше работа. Ронда бе извън себе си от вълнение. Същия ден, когато получиха писмото, тя изпрати чек за посочената сума по пощата и обяви къщата за продан.

Успехът обаче не дойде толкова бързо и по начина, по който очакваха Ронда и Белинда. Но пък и нямаше нищо общо с унизителното презрение, с което ги посрещна женската публика в шоуто на Донахю.

Белинда се гордееше не само с тялото си, но и с изключителната си фотогеничност. Не бе нужно да прави нищо скандално, за да бъде забелязана — снимките бяха истински произведения на изкуството. Но войнстващите феминистки говореха само за снимката, на която тя бе само на пет години и държеше в ръка наградата от поредния конкурс за красота. И отново, разбира се, беше на първо място. Онези жени нищо не разбираха: списанието просто се опитваше да покаже, че някои малки момиченца наистина растяха в такава изключителна среда. Те отказваха да я слушат, когато им говореше за контактите си или за важните приеми, на които бе канена поради това, че работеше за списанието. Как по друг начин би могъл някой като нея да срещне Коул Уебстър?

— Хей, Белинда — раздаде се внезапно мъжки глас, — няма ли да приключваш със слънчевите бани за днес?

Белинда вдигна глава и забеляза Ранди Уебстър, който се приближаваше към нея с крива усмивка. Автоматично хвърли поглед към часовника.

— Имам още две минути. Защо?

— Не искам да влизам сам вътре. В момента, в който ме види, Франк ще започне да бълва огън и жулел по мен.

Тя вдигна ръка, за да заслони очите си, а по леко удебелените й с колагенни инжекции устни заигра приветлива усмивка. Харесваше Ранди. Братът на Коул беше бас китарист в състава му и единствен от приближените му не се отнасяше с нея като с някаква прищявка, с която е унизително да поговори човешки. Белинда се привдигна на лакът.

— Мислех, че този уикенд трябваше да дадеш интервю? — рече тя.

Необикновената прилика между двамата братя позволяваше на Франк да крие толкова дълго отсъствието на Коул. Или по-точно приликата, която имаха преди катастрофата, защото след нея Ранди приличаше повече на предишния Коул, отколкото самият той.

— Мисля си дали наистина трябва да се преструвам, че съм Коул — каза Ранди. — Мога спокойно да мина за него и без това.

Той сведе поглед към върховете на ботушите си, след това вдигна очи, а на устните му заигра лукава усмивка.

— Обадих се в къщата и дадох на персонала почивен ден. Ако няма кой да слуша, няма да има нужда да се преструвам.

— Бих искала да дам на хората, които Франк наема на работа, повече отпуска, например до следващия месец. Баща ти със сигурност може да намери някой, който да говори малко английски.

— Говоренето на английски няма нищо общо с това. Той иска хора, които лесно би могъл да накара да си държат езика зад зъбите. Кой би бил по-подходящ от чужденци, пребиваващи нелегално в страната.

— Това май се е превърнало в негова фикс идея.

В началото тя и Ранди много се съмняваха, че този план може да успее. Ранди дори разгорещено бе спорил с баща си за това какво би станало, ако вестниците успеят да надушат измамата, но, както обикновено, Франк отказа дори да го изслуша. За тяхна изненада обаче всичко вървеше както трябва. Ранди дори бе позирал за обложката на новия компактдиск, за която го бяха снимали в далечен план. За щастие това не бе първият път, когато вършеше подобно нещо вместо брат си, затова никой не се усъмни, когато им каза, че Коул е зает с нещо по-важно и не може да дойде за снимките. Две от момчетата в състава вече се питаха още колко ще трае тази творческа изолация, но пък всички останали изглеждаха доволни, че Франк и Ранди уреждаха всичко бързо и безпроблемно.

— Франк май наистина вярва, че с кариерата на Коул е свършено, ако някой разбере за катастрофата — отбеляза Белинда.

— Както аз виждам нещата, повече го безпокои това, че през следващите пет години Коул ще трябва да доказва, че е на висота.

— Същото беше и на конкурсите за красота. Момичетата бяха най-сладките създания, когато губеха, а когато печелеха, обикновено ги наричаха кучки.

— Била си толкова млада, когато си преживяла всичко това. Сигурно не ти е било лесно.

Тя никога не говореше за всичко лошо, което й се бе случвало в миналото. Хората винаги лесно критикуват това, което не разбират. По-добре беше да ги остави да си мислят, че годините, които бе прекарала състезавайки се в конкурсите, са преминали безметежно и красиво, както изглеждаше в рекламите.

— И какво мислиш ще направи Франк, когато те види? — попита, поглеждайки косо Ранди.

— Сигурно ужасно ще се разяри — той взе един стол и седна до нея. — Затова искам да влезеш с мен, Белинда, скъпа.

— Изобщо не знам какво да мисля. Ти търсиш помощта ми?

Пресегна се назад, дръпна към себе си облегалката на шезлонга и се нагласи удобно. Ранди се спусна да й помогне.

— Приеми го като изключителен комплимент.

Тя прегъна ръка, а с пръстите на другата започна внимателно да опипва и изучава мускулите си.

— Да не би да искаш да кажеш, че напоследък прекарвам твърде много време в гимнастическия салон?

Като че ли против волята си Ранди плъзна дълъг, изпълнен с желание поглед по красивото й тяло и в същия миг се изчерви.

— Не — отвърна тихо той. — Изобщо не намеквам за това.

Думите и погледът му й доставиха неимоверно удоволствие. Приятно й беше, когато някой открито показваше, че я харесва. Бог й бе свидетел, че напоследък Коул не й обръщаше много внимание.

— Баща ти мисли, че никой от двама ни не приема нещата толкова сериозно, колкото той би искал. А това, че ти си тук днес, няма да помогне — каза тя.

След катастрофата „работата“ на Ранди се състоеше в това да облича дрехите на Коул два пъти на ден и да се навърта около студиото, което се намираше на не повече от двеста ярда от къщата. Когато доведеше някой гост, Франк настояваше на всяка цена да се поразходят наоколо, преди гостът да си тръгне, така че всеки да може да каже, че е видял „Коул“ да седи зад пианото, работейки, или да играе на двора с кучетата.

— По дяволите, Коул дори не е убеден, че всичко това си струва — изпъшка Ранди.

— Кога ти каза това?

— Преди две седмици.

— Тогава защо не спре цялата тази измама?

— Не забравяй, че когато стана дума за това, телта още не бе махната от челюстта му. А ако при спор не можеш да надвиеш баща ми, няма начин да спечелиш.

— Не мисля, че би имало голяма разлика. Когато Франк си науми нещо…

Обикновено бе по-предпазлива в критиките си към Франк и пред двамата му сина.

— Татко е дълбоко убеден, че пластичната хирургия може да извърши чудеса.

— Но нали докторът каза, че именно отокът причинява тази промяна в лицето на Коул, и че след два месеца ще се оправи?

— Ако, както казват, са сложили всяка счупена костичка на мястото й, тогава биха могли да твърдят подобно нещо. Не разбирам защо, но Коул просто не ми изглежда същият.

— Сигурно е заради онзи белег над едното му око. Когато го погледна, първото нещо, което забелязвам, е този белег. Лекарите трябва да се погрижат да го махнат.

— Коул казва, че няма да се върне в болницата. Шест операции му били напълно достатъчни.

Часовникът до Белинда започна отново да звъни. Тя се пресегна да го спре, след което приближи стола си по-близо до Ранди.

— Ще бъдеш ли така добър да ми подадеш халата?

Той взе електриковосинята дреха и я задържа, докато тя напъха ръце в ръкавите.

— Наистина ли ще дойдеш с мен?

— Какво те кара да мислиш, че Франк ще бъде по-снизходителен с теб, само защото си с мен?

— Нищо не пречи да опитаме.

Тя го хвана подръка и се притисна интимно към него.

— Разбира се, тъй като тази работа засяга и мен.

 

 

Коул стоеше до прозореца на всекидневната, отпуснал тежестта на тялото си върху здравия крак в напразни опити да овладее постоянната болка в другия, и наблюдаваше Белинда и Ранди, които в този момент се готвеха да влязат в къщата. Бяха погълнати в разговор, главите им почти се допираха. Ранди вдигна поглед и Коул забеляза, че брат му се смееше. Изведнъж го прониза ревност. Около него вече никой не се смееше, по дяволите, та те едва проронваха по някоя дума. В този момент Ранди се спря и вдигна нещо от земята. Разглежда го известно време, след което го захвърли надалеч и ускори крачка, за да настигне Белинда.

По-късно, когато брат му беше около него, Коул се улови, че му завижда. Но да обвинява Ранди, че се е родил втори и не му се налага да изпълнява мечтите на Франк, бе все едно да обвинява слънцето, че изгрява всяка сутрин.

Израснали сами, без компанията на други деца, двамата бяха неразделни. След това на Коул му провървя и започна да прави кариера и всичко се промени. В началото постоянната му заетост го ласкаеше и забавляваше. Но един ден осъзна, че толкова се е вживял в собствените си проблеми, че е изгубил всякаква представа за живота на Ранди. Не знаеше например такова дребно нещо като с кого излиза и дали изобщо излиза с някого. Бяха се превърнали в двама мъже, които с мъка намираха по някоя дума да разменят помежду си, когато останеха насаме.

Коул чу, че някой влезе в стаята. Вдигна поглед и видя отражението на Франк на прозореца.

— Харесва ли ти гледката навън? — попита Франк, но от тона му личеше, че не очаква отговор. За него Белинда бе просто средство за постигане на целта му, играчка, която в никакъв случай не можеше да представлява сериозна тема за разговор. — Какво, по дяволите… — той долепи ръце до прозореца. — Какво прави той там?

— Кой? — смути се Коул.

— Ранди. Казах му да не напуска къщата този уикенд.

— Изглежда той има по-добра идея — отвърна Коул, отдалечавайки се от прозореца.

— Защо, когато му се каже нещо, никога не го прави както трябва? Не трябваше да му се доверявам.

— За Бога, татко, дай му малко почивка. Вече четири месеца живее под напрежение.

— Твърде много защитаваш Ранди, Коул. Ако не го държиш изкъсо, никога няма да прави каквото трябва.

— Да го държа изкъсо? Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Ранди си няма и най-малка представа какво представлява реалността. Време е да се научи.

Франк отметна глава назад и изпусна дълбока въздишка. След това добави:

— Защо продължаваме да се занимаваме с глупости, след като имаме да обсъждаме по-важни неща? — той настойчиво впи поглед в Коул. — Не работиш по онези упражнения, които препоръча докторът?

Въпросът го завари неподготвен.

— Какви упражнения?

— Така си и мислех.

Странно, но в гласа на Франк се долавяха тържествуващи нотки, сякаш той бе доволен, че подозренията му са се потвърдили.

— Упражненията за гласа ти — започна да обяснява търпеливо той. — Не чувствам никакво подобрение. Ако ще преодоляваме последствията, и ти трябва да свършиш своята част. Не мога сам да свърша всичко.

Преди Коул да успее да отговори, Франк отново смени темата.

— Мисля, че Анди иска да те подготви добре. Той изпрати…

— Не искам да говоря за това точно сега.

И което беше по-важно, не искаше да бъде повече около баща си.

— Ако някой ме търси, ще бъда в стаята си.

— Отново ли бягаш? Това май започва да ти става навик.

— Какво искаш от мен? — Коул се обърна и погледна баща си право в очите.

— Нищо, което и ти не би желал за себе си. Скъсах се от работа — по дяволите, и двамата го направихме — за да видя накрая как всичко се проваля, само защото ти не можеш да се отделиш от онзи проклет мотор. Няма да позволя заради някакво мазно петно, разлято върху забравен от Бога черен път, да се проваля всичко, което съм направил за кънтри музиката, а по мое мнение, това е най-хубавото нещо, което се е случвало в този жанр от много години насам — казвайки това, Франк прегърна Коул през раменете. — Виж какво, през последните две седмици те пришпорвах наистина много, но това е за твое добро.

— Тези думи съм ги чувал толкова често, че чак ми се гади от тях.

Беше му омръзнало до смърт да слуша как го наричат „спасителят на кънтри музиката“, както и че „всичко е за негово добро“.

— Но това е истината.

— Тогава може би е много по-добре да започнеш да живееш свой собствен живот и да престанеш да се бъркаш в моя.

Франк отпусна ръка.

— От всички неблагодарни…

— Стига, татко. Тези думи съм ги чувал хиляди пъти.

— Някой ден ще ме изкараш извън нерви…

Коул прекоси стаята и се отпусна в люлеещия се стол. Сложи ръце на коленете си и остана така няколко секунди.

— Защо не ми покажеш какви заглавия предложи Стив за албума „Самотен мъж“?

Коул трябваше да бъде в студиото в деня след катастрофата, защото имаха още малко работа по песента, чието име носеше албумът. Въпреки че Франк бързаше и настояваше да издават час по-скоро албума, без да правят никакви промени, Коул отказа. Единствено в студиото имаше свобода на действие и нещо все пак зависеше единствено от него. Когато се отнасяше за тази част от работата му, той бе непреклонен и със зъби и нокти бранеше независимостта си.

— Мисля, че ти казах, че решихме да сложим на първо място песента „Вървейки по отсрещната страна“ — каза Франк. — Всички мислят, че тя е по-силна и по-въздействаща.

Със седем албума зад гърба си, би могло да се предположи, че Коул е свикнал с промените, извършвани буквално в последната минута, но вместо това в гърдите му се надигна глуха ярост от безсилието му да контролира тези неща. Като продуцент баща му имаше последната дума за всичко — от избора на песните до музикантите, които трябваше да свирят в студиото. Хората от музикалния бизнес го считаха за гений. И кой беше Коул, за да спори с него? Към Франк Уебстър постоянно се отправяха молби да изслуша обещаващи певци и да подпомогне кариерата им. Той отказваше на всичките. Смисълът на живота му бе, и винаги щеше да бъде, неговият син. И Коул не можеше да промени това.

— Трябваше да ми кажеш за промяната — въздъхна той.

Франк се поколеба за момент.

— Това не е просто смяна.

Коул вдигна рязко поглед.

— Какво трябва да означава това?

Баща му видимо се притесни.

— Може би трябваше да ти кажа по-рано, но когато все още се намираше в болницата и Тони Клосен започна да настоява непременно да дойдеш и да довършиш работата по „Самотния мъж“, трябваше да изляза с нещо правдоподобно. Така че му казах, че не искаш да дойдеш, защото търсиш начин да отстраниш Глория и махайки „Самотния мъж“ от албума е най-добрият начин да го направиш.

Коул закри лицето си с ръце.

— Кажи ми, че поне си имал доблестта да й съобщиш какво става.

— С нея ще се оправим. Когато всичко отшуми…

Обхванат от неистов гняв, Коул скочи на крака. От рязкото движение му се зави свят и главата започна адски да го боли. Едва не падна, тъй като болката в крака му не бе по-слаба. Сграбчи стола, за да запази равновесие. Пое дълбоко дъх и прокара другата си ръка по челото си, като че ли така можеше да овладее болката.

— Или ще й се обадиш още сега и ще й дадеш някакво приемливо обяснение, или ще й се обадя аз и ще й кажа истината.

— Виждаш ли какво става, когато се самозабравиш!

Франк прекоси стаята, подхвана сина си и му помогна да седне отново.

— Искам да й се обадиш, татко! — едва се сдържаше да не закрещи от непоносимото страдание. — Сега.

— Може би още не се е прибрала — Франк се направи, че гледа часовника си. — Ще се обадя след два часа.

Коул протегна ръка и хвана баща си за дрехата. Опита се отново да се изправи.

— Е, добре — омекна Франк. — Щом като е толкова важно за теб, ще се обадя още сега.

Коул почака няколко секунди, докато баща му излезе от стаята, отпусна глава назад и затвори очи. Миг по-късно до ушите му достигнаха сърдити мъжки гласове — Франк и Ранди се караха.