Джорджия Боковън
Сам в тълпата (18)

Глава седемнадесета

Ранди премина през стъклените врати и влезе в административния отдел на „Уебстър Ентърпрайзис“. Откакто Коул замина, много неща се бяха променили, някои от тях за добро, и Ранди все още не можеше да се начуди на всичко, което се бе случило за толкова кратко време. Денис все още беше секретарка на баща му, но в приемната бяха назначили нова жена. Счетоводният отдел се бе преместил в стария кабинет на Джанет, а тя се бе настанила в по-голяма стая с огромни прозорци, които гледаха на запад към Тихия океан. Младият и ентусиазиран екип, който се грижеше за кореспонденцията на Коул и особено за писмата му от почитатели, за които пълнеше страниците на списанието, излизащо на всеки три месеца в над половинмилионен тираж, се бе увеличил и бе заел други помещения, изоставяйки главния офис, в който сега бе тихо като в църква.

Ранди все още не бе съвсем сигурен как да възприеме промените, които ставаха в живота му. Беше един от онези случаи, когато човек разбира, че има нужда от нещо, чак когато го е загубил и когато то страшно започне да му липсва. След като остави цял куп разписки в счетоводството, Ранди сви към офиса на Франк, за да го уведоми, че Бъди се е обадил с новини от Коул. Франк бе излязъл, Денис също не се виждаше никъде. Ранди понечи да остави бележка на бюрото на Денис, но след това реши да влезе и да изчака. Невъобразимият безпорядък върху бюрото на баща му веднага привлече вниманието му. За Франк хаосът бе толкова чужд, колкото и спонтанните и импулсивни постъпки. Ранди обходи с поглед стаята. Това просто не бе за вярване. Франк можеше да пропусне рожден ден например, но никога не изоставяше работата си.

В този миг на вратата се появи Джанет.

— Доста е разхвърляно, нали?

— Но какво означава това?

— Напоследък Франк е станал малко небрежен.

— Това тук е повече от небрежност.

Ранди се приближи до бюрото, взе една папка и надникна вътре.

Джанет застана до него и надникна над рамото му.

— Това е от една организация, която помага при осиновяването на деца. Постоянно преследват Коул, опитвайки се да го склонят да се присъедини към тяхната рекламна кампания. Убедени са, че всичките им финансови проблеми ще се решат от само себе си, ако той се съгласи да използват плаката му за тази цел.

Ранди забеляза, че писмото носи дата отпреди една седмица.

— Като четеш молбата им, ще си помислиш, че животът на хиляди деца зависи от това дали Коул ще им даде разрешение да използват снимката му — той хвърли поглед през рамо към Джанет. — Но трябва да призная, че са добри. Ако откаже, Коул ще изглежда като истинско бездушно чудовище.

— Те точно това целят. Знаят много добре къде да притиснат. От Франк зависи да им отговори така, че после във вестниците да не излезе някоя статия, описваща Коул като безчувствена знаменитост.

В музикалния бизнес Коул бе известен с щедростта си. Винаги даваше част от печалбите от концертите си за благотворителни цели.

— Как Коул избира на кого да даде пари?

— Всъщност той не вижда никое от тези писма, преди Франк да ги е прегледал. Ако обръщаше внимание на всички, нямаше да има време да изкара парите, които всички изискват от него.

— Тогава как татко решава на кого да обърне внимание? — Ранди затвори папката. — А защо не сираците?

Джанет се намръщи, опитвайки се да се концентрира.

— Доколкото си спомням, там заплатите на директорите и текущите разходи възлизат на повече от деветдесет процента от парите, които взеха миналата година от нас.

— Сигурно се шегуваш.

— Добре дошъл в реалния свят, Ранди — усмихна се Джанет.

— Какво ги кара да мислят, че Коул ще се заинтересува от тях и ще иска да им помогне? Той никога не е бил сирак.

— Каква разлика има?

— Човек би си помислил, че щом като искат да го заинтересуват, те ще излязат с нещо твърде лично.

— Но те го правят, Ранди — Джанет леко го потупа по рамото. — Това се нарича вина. Как Коул може да се оправдае, задържайки толкова пари за себе си, когато на света има хора, които нямат почти нищо?

— На мен ми се струва, че самите те трябва да последват собствения си съвет.

— Точно това им каза и баща ти.

Ранди погледна купчината писма по бюрото. Изводът се налагаше от само себе си. И въпреки че бе разумно и разбираемо, това, че Франк бе изолирал Коул по този начин, все още му се струваше като ненужна цензура и никак не му харесваше.

— Разбирам защо Франк си мисли, че трябва да спести на Коул всичко това, но кой ще защити Коул от защитника му?

— Но тук няма нищо секретно, Ранди — отвърна Джанет с леко раздразнение в гласа.

— Защо винаги бързаш да защитиш Франк?

— От деня, в който постъпих тук, ви слушам двамата с Коул да се оплаквате от баща си — тя заобиколи бюрото и седна. — Държах си устата затворена, защото си мислех, че не е моя работа да се бъркам, но изглежда отдавна е трябвало да кажа нещо. — Джанет посочи към един стол в отдалечения край на стаята. — Донеси го тук. Време е да научиш какво прави баща ви за този бизнес и следователно за самите вас.

Ранди донесе стола и седна до Джанет.

— Смяташ ли, че татко ще има нещо против да му бъркам из книжата?

— Нали точно ти настояваше, че не били негови?

Тя все още се колебаеше.

— Довери ми се, Ранди. Баща ти няма да сметне това като намеса в личните му дела. Както и няма да предостави тази работа на първия човек, изявил желание да я върши. Наистина ли мислиш, че той трябва да се безпокои за материята на тениските, които продават по концертите на Коул, когато в същото време се опитва да направи така, че кариерата на сина му да не се провали?

— Франк не предоставя на друг да взема решения, защото иска всичко да контролира сам.

Джанет взе един молив и започна да го върти между пръстите си. Без да вдига поглед, тя продължи:

— От четири години съм в този бизнес с вас и все още не мога да разбера защо се държите по този начин с баща си — този път тя вдигна глава и прикова погледа си в него. — Как можеш да живееш през целия си живот с един човек и да не знаеш нищо за него?

— Накъде биеш, Джанет?

— Втълпили сте си, че Франк се намесва във всичко, което правите ти и Коул, защото е побъркан на темата контрол, но…

Ранди вдигна ръце, за да я спре.

— Аз те харесвам, Джанет, и знам, че се справяш чудесно с работата си и изобщо, но когато става въпрос за Франк, имам по-голям опит. Контролът и влиянието, които баща ми обича да има над всичко, е неизменна част от него, както чупливата коса и лошият характер.

— Франк се страхува до смърт, че ако си позволи да движи нещата с по-малка скорост или ако контролът му се изплъзне, всичко хубаво, което се е случило през изминалите седем години ще изчезне. Той е като човек, затворен във водно колело, който не е сигурен дали водата, или неговите движения карат колелото да се движи. Единственото, в което е сигурен, е, че ако той спре, то никога няма да започне да върти отново.

— Това е нелепо — Ранди бутна стола си назад и се изправи. — Не е тайна как Коул стигна до върха и как се задържа там: с упорит труд, съчетан с талант, разбира се.

— Всеки в този бизнес, който е поне наполовина откровен, ще ти каже, че няма и най-малката представа защо хора като Коул, или Гарт Брукс, или Бийтълс, или Елвис стават суперзвезди — тя хвана ръката му и я стисна леко. — Сега седни и престани да се държиш, като че ли се готвя да изям брат ти. Той няма нужда да го защитаваш — успехите му говорят вместо него.

Ранди тежко се отпусна отново на стола си.

— Изморен съм — призна си той. — Никога не съм мислил, че ще бъда подложен на такова напрежение.

— Прав си. В последно време не е никак леко да се работи тук.

— Как смяташ, защо Коул си тръгна? — този въпрос не му бе давал мира в продължение на седмици.

— Защото не пие, не взема наркотици и не прекалява с увлеченията си по жените. Единственият изход, който му остана, бе да се махне за известно време — Джанет замълча за момент. — Двамата с Франк бяхте твърде заети със собствените си проблеми, за да забележите какво става с Коул, а той не знаеше как да ви каже. Много ми се иска да бях разбрала всичко още в началото. Трябваше да забележа. Много пъти преди съм ставала свидетел на такива неща. Но Коул наистина ме изненада.

— Коул много добре прикрива чувствата си. Той разви тази способност до съвършенство през всичките тези години, когато излизаше на сцената, усмихваше се и караше публиката да вярва, че изпитва истинско удоволствие от този бизнес — отбеляза Ранди.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурен, че не му е харесвало?

— Защото на мен не ми харесваше.

— И това непременно трябва да означава, че и той изпитва същото?

Във въпроса й нямаше предизвикателство, а само чисто любопитство.

— Винаги сме чувствали нещата по един и същи начин — Ранди усети оловна тежест в стомаха си, когато в този ред на мисли достигна до някои заключения, които се бе старал да отбягва през всичкото това време. — Нали не мислиш, че когато Коул се плъзна на онази скала…

— Не е било нещастен случай? — Джанет довърши мисълта му. — Много пъти съм си задавала този въпрос, но просто не се връзва. Ако целта му е била самоубийство, защо ще избира място с толкова дървета, които препречват пътя към каньона?

— Сигурно и татко си е задавал същите въпроси.

— Той направи много повече от това, Ранди. Направо се поболя от мъка, мислейки си за това. Направих всичко възможно да не… няма значение.

В гласа на Джанет имаше нещо повече от обикновена загриженост. Очевидно чувствата й към Франк бяха по-дълбоки, отколкото бе показвала в миналото. За Ранди бе необяснимо как човек, толкова чувствителен и изискан като Джанет, може да се обвърже емоционално с баща му.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

— Ранди, никога не съм искала ти или някой друг да узнае какво изпитвам към Франк. Това си е нещо съвсем лично, никога не съм имала нищо предвид, надявам се разбираш какво искам да кажа, затова ще съм ти благодарна, ако забравиш за това.

— Но…

— Моля те, Ранди, просто забрави.

Той замълча, чудейки се какво да каже.

— Знаеш ли, Коул не живее сам. При него има още някой.

— Не, но не съм изненадана. Предполагам, че причината да ми кажеш, е, че този някой е жена.

Ранди бе достигнал до същото заключение, но не толкова бързо.

— Коул каза, че тя имала навик да прибира скитници.

— Очевидно тя не знае кой всъщност е той.

— Рано или късно ще трябва да й каже, но преди това се налага да уреди някои неща.

— Като Белинда например.

— Така предполагам и аз.

— Ти как би възприел раздялата им?

Ранди се размърда на стола си.

— Ако ме бе попитала за това преди два месеца, щях да ти кажа, че Коул прави най-голямата грешка в живота си. Но сега не съм сигурен.

— Признавам, че съм много изненадана да чуя това от теб.

— Защо? Защото през последната година си мислех, че съм влюбен в нея?

— О! И кога направи това откритие?

— Опитвах се да убедя сам себе си, че ми харесва да съм с нея, защото имаме много общи неща. Имах романтичната илюзия, че и двамата сме аутсайдери. Аз съм неизвестният по-малък брат на прочут певец, а тя — момиче, решило да поживее под сянката на славата и избрало най-сигурния път за това — Ранди едва забележимо се усмихна. — Звучи така, като че ли намерих тема на нова сълзлива песен.

— Сигурно не ти е било лесно да си дадеш сметка за чувствата си.

Ранди подпря ръка на бюрото и се залюля леко на въртящия се стол.

— Щеше да ми бъде дяволски трудно, ако не бях си отворил очите за това, което става между тях двамата. Преди си мислех, че са истински влюбени един в друг — рязко спря да се люлее. — Не мисля, че се изразих много добре.

— Прав си, Ранди — увери го Джанет. — Белинда вярва, че добрият секс се постига с хубавото тяло, докато при Коул нещата стоят по-иначе. Затова не вярвам тяхната връзка да продължи дълго. Но тъмната спалня е силен възбудител — добави тя със сериозен тон.

— Но освен нощта съществува и ден, нали? — възрази Ранди.

Джанет го потупа майчински по коляното.

— Върни се да поговорим по-късно, когато тестостеронът ти е в равновесие с мозъчните клетки.

— Какво беше това за тестостерона? — обади се Франк, застанал в рамката на вратата.

— Не се притеснявай, татко — Ранди се изправи. — Този път не говорехме за теб. Джанет се опитваше да ме убеди в нещо.

Франк хвърли на Джанет въпросителен поглед.

— Мислех си, че тази сутрин имаш среща.

— Да, но се отложи.

Погледът на Ранди се премести от Джанет на баща му, после се върна обратно. Какво виждаше тя в него, което другите не успяваха да видят? В момента, в който си задаваше този въпрос, разбра, че отговорът не е толкова лесен, колкото би му се сторил само преди няколко месеца.

— Аз си тръгвам — каза той и се отправи към вратата. — Ако имате нужда от мен, ще бъда с Боб Матюз. Казах на Коул, че ще съм готов с отчетите на „Силвър Лайнингс“, когато се обади следващия път.

— Той ти ги е поискал?! — Франк беше изумен.

— Не направо.

Трябваше да се досети колко ще се развълнува баща му при такава новина.

— Какво точно те попита?

— Нищо — призна Ранди. — Аз бях този, който му го предложи. Помислих си, че няма да му е приятно и ще нараним чувствата му, ако го държим неинформиран.

Франк кимна.

— Прав си. Това не е лоша идея.

В първия миг Ранди не осъзна, че баща му го бе похвалил. Не бе присъщо за него да го прави. По дяволите, дори не можеше да си спомни Франк някога да е казал на някого, че е постъпил правилно. В този момент не знаеше какво да мисли и как да реагира.

— Както вече ви казах, имам работа — той погледна към Джанет. — Ще се видим по-късно.

— Пази се, Ранди — Джанет понечи да стане от стола си.

Когато синът му излезе, Франк се обърна към нея.

— Толкова искам да достигна до него, а не знам как.

Изненадана от това признание, особено като си помисли колко добре се разбираха двамата напоследък, Джанет седна обратно на стола си и зачака Франк да продължи.

— Опитах всичко. Ранди просто не ме допуска до себе си.

— Може би не разбира, че правиш опити да се сближиш с него.

Тя бе израснала с двама братя, имала бе поне дузина гаджета в ранната си младост, шест години беше омъжена и бе работила с мъже през целия си живот, и все още не можеше да ги разбере. Ако в тази ситуация се намираше жена, Джанет би карала направо: без недомлъвки и заобикаляне на въпроса, без глупавата увереност, че няколко опита за нормален разговор могат да премахнат отпечатъка на неприязънта и враждебността, изпитвани цял живот. Франк и Ранди трябваше да започнат да си говорят, наистина да си говорят, както жените го правеха, когато нещо ги тревожеше. Но как да убеди Франк в това?

— Не знам какво друго бих могъл да направя — рече той.

В нея започнаха да се надигат раздразнение и яд.

— Защо казваш това на мен, а не на него?

— Той няма и да иска да ме чуе.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Разговорът им бе започнал да придобива някакъв изкуствен оттенък, като че ли двамата разиграваха сценарий. Джанет можеше лесно да си представи какво ставаше, когато баща и син започнеха да разговарят, или поне се опитваха да го направят.

— Може би ще трябва да му покажеш своята привързаност, Франк.

— Какво искаш да кажеш?

Тя едва не се разсмя с глас.

— Не се тревожи, не искам да кажа, че трябва да го прегръщаш всеки път, когато влезе в стаята.

Той явно си отдъхна малко.

— Добре, но какво точно имаш предвид?

— Дай му някаква отговорност — това звучеше толкова изтъркано, че тя се поколеба дали да продължи, но така или иначе, двамата се нуждаеха точно от това. — Покажи на Ранди, че имаш доверие в преценката му и вярваш, че ще се справи добре с това, което му възложиш.

— И как трябва да направя това?

Джанет не отговори веднага.

— Така, както би направил, ако беше Коул.

Излагайки в подробности това, което мислеше, можеше да се превърне в опора на Франк, а тя не искаше такива взаимоотношения с него.

Франк се облегна на рамката на вратата и прокара ръка по брадичката си.

— Мислиш ли, че той ще се върне?

За миг Джанет видя в него бащата, а не мениджъра.

— Не знам — отвърна му и беше напълно искрена.

— Той много ми липсва. Но ако не беше си тръгнал… — поколеба се Франк.

— Какво?

Той очевидно се бореше със себе си, не можеше да намери подходящите думи.

— Тогава не съм сигурен дали щях да дам на Ранди повече от някоя мимолетна мисъл.

Джанет бе твърде поразена и стресната от признанието му, за да отговори. А когато Франк продължи, я изненада още повече.

— Обядвала ли си? — той правеше отчаяни опити въпросът му да изглежда съвсем обичаен.

— Не, не съм.

Дори нямаше единадесет часа. Как можеше да е обядвала?

— А имаш ли някакви планове?

— За обяда, предполагам?

— Да.

Франк се напрегна и нервно пъхна ръце в джобовете си.

Тя трябваше да се срещне с търговския директор на „Лейд Бек“, но това можеше да почака.

— Вярваш или не, но улучи моя единствен почивен ден тази седмица.

Франк се колебаеше какво да направи по-нататък. Но този път Джанет нямаше никакви скрупули относно това дали щеше да се обвърже емоционално, или не.

— Знам един страхотен китайски ресторант, който се намира недалеч оттук.

— Чудесно. Обожавам китайската кухня.

— Знам — усмихна се тя.