Джорджия Боковън
Сам в тълпата (17)

Глава шестнадесета

Не след дълго Холи свърши работата си в кухнята. Вече изпитваше остро чувство на вина за глупавия си спор с Нийл. Бе смутена от факта защо се случи така. Изглежда, като че ли искаше да го накаже за това, че бе мил с нея, като че ли част от нея искаше да го отблъсне. Представи си, че вече го няма и почувства в себе си ужасна празнина. Бе направила точно това, което си бе обещала никога да не прави, докато не се стабилизира емоционално. Най-лошото от всичко бе, че за по-малко от три седмици Нийл бе станал дотолкова част от живота й, че щеше ужасно да й липсва.

Холи сгъна кърпата и я преметна върху дръжката на фурната. Не можеше да му обясни, чувствата й бяха толкова сложни и объркани, но можеше да му се извини, което той напълно заслужаваше. Намери го седнал на люлката на предната веранда, опрял лакти на коленете си и обхванал глава между дланите си.

— Имаш ли нещо против да седна при теб?

Коул вдигна поглед.

— Можеш да правиш каквото искаш, това си е твоята къща.

— Искам само да ти се извиня, след това ще те оставя сам.

— Не е необходимо.

— Кое? Да ти кажа, че съжалявам, или да те оставя сам?

— И двете.

Тя седна на стъпалото пред него и обгърна раменете си с ръце. Зад нея скупчилите се облаци започнаха да се освобождават от товара си. Дъждът се сипеше на ритмични, шумни талази, образувайки прозрачна пелена, и накрая се превръщаше в локви и вадички. Стряхата я пазеше от проливния дъжд, само от време на време някоя сребърна капка падаше в косите й.

— В онази книга, която четеш, има ли нещо за това, че бременните жени са много податливи на мрачни настроения? Много ми се ще да имам някакво приемливо извинение за това, което направих.

— Ако наистина има нещо по този въпрос, явно съм го пропуснал.

Тя не отвърна нищо. Между тях увисна тягостно мълчание и Холи почувства как пропастта между нея и Нийл се увеличава с всяка измината минута и явно нямаше да се затвори така лесно, както бе предположила. Едно просто „съжалявам“, независимо колко искрено бе, нямаше да е достатъчно. Беше толкова вглъбена в собствените си чувства, че не бе забелязала колко уязвим бе Нийл, когато направи опит да се сближи с нея. Живеейки сама през тези два и половина месеца само в компания със собствените си мисли, тя несъзнателно бе обръщала внимание на това, което не бе наред в живота й, а не на положителните страни. Изглеждаше, като че ли обсебена от безумната идея, че ще бъде наказана по някакъв начин, ако си позволи да се усмихне, да се засмее, или да изпита удоволствието от споделен с близък приятел радостен момент. Може би дълбоко в себе си все още чуваше гласа на пастора, който всяко лято идваше в града и говореше за цената, която Бог ще накара грешниците да платят за своите грехове. Струваше й се, че ако не плати тази цена сега, ще бъде принудена да го направи, след като бебето се роди. А това, което я ужасяваше най-много и не й даваше да заспи по цели нощи, бе мисълта, че може би детето й ще трябва да плати за нейните грехове.

Нийл понечи да се изправи.

— Не си отивай — помоли плахо тя.

— Съжалявам. Помислих, че си свършила — той отново седна и се облегна назад.

— Колкото и да ми се иска да хвърля вината върху хормоните си, не мога да го направя. Не затова започнах да споря с теб — очевидно не й беше лесно да направи това признание, но тя му го дължеше. — Бях страшно ядосана.

— Защо? С какво го заслужих?

Не можеше да си позволи да се разколебае. Ако го направеше, щеше да промени решението си и да му каже всичко.

— Справях се много добре преди ти да дойдеш — започна бързо тя. — Бях убедена, че ми харесва да живея сама, че нямам нужда от никого, дори от приятел. След това се появи ти и аз вече не можех да се преструвам. Няма и месец, откакто си тук, а аз вече не мога да си представя как ще живея, когато си тръгнеш — погледна го косо. — Много глупаво, нали?

Един вътрешен глас й подсказваше, че не бива да продължава по-нататък, но Холи вече не можеше да спре.

— Но това не е най-лошото. През цялото време си мислех, че съм смела, но не съм. Направо умирам от ужас. Изобщо не знам какво да правя с бебето. Сега изведнъж започват да ми минават разни мисли, че ако наистина обичам това бебе, трябва да го дам за осиновяване. Но не мога да направя това, Нийл. Сърцето ми се къса дори само при мисълта за това.

Очакваше, че той ще е развълнуван от изповедта й, но когато го погледна, по лицето му не можеше да се прочете нищо.

— Няма ли някое място, където можеш да отидеш, където биха могли да ти помогнат?

— Не трябваше да се нахвърлям така върху теб — тя се изправи и изтупа джинсите си. Въздухът ухаеше приятно, беше чист и свеж и Холи вдиша с пълни гърди. — Не беше честно. Съжалявам. Обещавам, че това няма да се повтори — само не ме напускай!

Трябваше веднага да си тръгне, преди да се е проявила като пълна глупачка и да изрече думите на глас. Нийл се пресегна и хвана ръката й.

— Знам какво е да си самотен, Холи.

— Не ти казах през какво съм преминала, защото не исках да ме съжаляваш.

Не можеше да понесе мисълта, че той я вижда като някакво малко безпомощно същество, което ще се огъне и при най-слабия порив на вятъра.

— Бог ми е свидетел, че никога не бих направил това — той я взе в прегръдките си като малко дете, което трябва да бъде успокоено.

Холи потисна импулса си да избяга, вместо това остана неподвижна. Не се помъчи да се измъкне, но и не отвърна на прегръдката му.

— Мисля, че ще е по-добре да се прибера вътре. Малко съм уморена и смятам да си легна.

Нийл премести ръцете си по-нагоре и обхвана лицето й в шепи. Дълго време се взира в очите й, казвайки й без думи, че я разбира. Неочаквано той я целуна, докосвайки леко челото й с устни. Когато я пусна, Холи бе разтърсена до дъното на душата си. Остана така, с отметната леко назад глава и очи, приковани в неговите, като че бе видяла нещо, което не можеше да си обясни. В този момент в съзнанието й имаше място само за една мисъл — нуждата й да бъде свързана с някого, независимо за колко кратко, бе по-силна от всичките й предишни аргументи. Отчаяно искаше този момент никога да не свършва. Сърцето й плачеше за още една целувка.

В погледа му изведнъж просветна разбиране, после за миг премина сянка на колебание. Бавно сведе глава. Холи почувства първо горещия му дъх, от който коленете й се подкосиха, после лекото докосване на брадата му. Устните им се докоснаха леко, нежно, едва забележимо, като откъснат есенен лист, който бавно пада на земята. Нийл застина в очакване. Холи сдържа дъха си, страхувайки се да помръдне или да издаде някакъв звук, за да не развали магията на този вълшебен миг. Инстинктивно усетил жаждата й, той отново я целуна. Този път разтвори леко устни, подканящи и едновременно с това даващи хиляди обещания. Холи усети вкус на боровинки, пъпеш и кафе. Колко хубаво бе да сподели закуската си с него. И колко самотна щеше да се чувства в малката си кухничка, когато той си тръгнеше.

Целувката му стана по-дълбока. Нийл обгърна талията й и я притегли по-близо до себе си. Холи се притисна към силния му гръден кош, а гърдите й, набъбнали от бременността, се събудиха за нов живот под ласките му. Вътре в нея изригна цял вулкан от чувства заедно с една мъчителна неудовлетвореност.

Мили Боже, какво правеше? Как можа да позволи това да се случи? Тя се отдръпна и зарови лице в рамото му.

— Това е безумие. Съжалявам, Нийл. Вината е моя. Никога не трябваше…

— Помислих си… няма значение. Не е важно.

Холи само можеше да гадае какво бе искал да й каже.

— Трябва да влезеш вътре, Холи. Късно е.

— Вече не се чувствам изморена.

— Тогава ще вляза аз. Имам нужда от малко време да помисля.

Сърцето й прескочи няколко удара. Не бе казал направо, че иска да остане сам, но по-ясно не можеше и да бъде. Беше го изплашила, беше го отблъснала от себе си със своята отчаяна нужда от него. Не можеше да го вини. Кой нормален мъж щеше да се забърка с бременна жена? Тя се отдръпна от него и се насили да се усмихне.

— Сигурно отново проклетите хормони си казват думата. Просто не ме оставят на мира.

— Дай им още два месеца.

— Остани тук — каза тя. — Аз ще вляза вътре — мислено се поздрави колко овладян бе гласът й. — Вероятно ще се опитам да подремна.

— Искаш ли да те събудя?

Щеше да бъде наистина по-лесно и по-удобно, ако я събудеше, но Холи не искаше той да се чувства задължен да стои вкъщи само заради нея.

— Аз ще се погрижа за това. Все пак благодаря.

Тъй като не можеше да измисли какво друго да каже, Холи влезе вътре. Облегна се тежко на дъбовата врата, която ги разделяше. Защо не го бе срещнала шест месеца по-рано, или дори шест месеца по-късно, когато вече щеше да е родила детето? Отново не бе улучила подходящия момент. Когато бе в гимназията, се съгласи да отиде на бала с един стар свой приятел пет минути преди момчето, за което отчаяно се бе молила да я покани, най-накрая го направи. Преди пет години, само месец след като се бе преместила в Ашвил, поради някаква незнайна причина отиде да си вземе душ, преди да си легне. Обикновено правеше това сутрин, но този път промени намерението си. Тъкмо си оправяше леглото, когато забеляза, че лампичката на телефонния секретар свети. От местното радио й съобщиха, че току-що бе пропуснала награда от седем хиляди долара. И ако беше преброила противозачатъчните хапчета преди, а не след като се бяха любили с Трой за последен път, щеше да види, че й бяха останали твърде много и сега нямаше да бъде бременна.

И тогава нямаше да се върне в Меривил.

И нямаше да срещне Нийл Чапмън.

 

 

Тази вечер Коул пристигна в ресторанта един час по-рано. Когато Холи тръгна на работа, той бе останал в стаята си. Тя не му каза довиждане, нито пък му остави бележка, което не бе за чудене, имайки предвид колко бе настоявал да остане сам. Не можеше да откъсне мислите си от това, което се бе случило между тях, и как бе свършило всичко. Искаше му се да поговори с нея, да се увери, че е разбрала защо пожела да остане сам, и че не бе имал намерение да я отблъсне, когато й каза, че има нужда от време, за да размисли.

Потърси я в главното помещение, но не я намери. Секунда по-късно тя излезе от кухнята, понесла куп чинии в двете си ръце. Коул седна на една маса встрани и зачака тя да се освободи поне за малко, но Холи или беше много заета, или нарочно го отбягваше.

За да убие времето, той взе един вестник и автоматично обърна на занимателната страница. Неочаквано го заля вълна от удоволствие, когато прочете, че „Силвър Лайнингс“ са номер едно в топ класациите за кънтри и поп музика. Старите навици и амбиции умираха трудно. Следващата половин страница бе заета от статия за последния им албум. Коул хвърли бърз поглед на първата колона. Там се споменаваше името на брат му. Обикновено цитираха Франк или Джанет, или „информиран източник в Уебстър Ентърпрайзис“, когато ставаше дума за интервютата, неизменно съпътстващи излизането на някой албум. Статията завършваше със споменаване за шестмесечното отсъствие на Коул Уебстър. Изказването бе направил Ранди.

„Запитан от няколко критици дали брат му се е оттеглил за известно време поради страх от провал на последния му албум, Ранди Уебстър отвърна следното: Единственият провал, от който се страхува Коул, е да не изгуби почитателите си. Но каквото има да се каже по този въпрос, те го казват с факта, когато без колебание изваждат портфейлите си, за да се сдобият с албума. Вече две седмици поред този е най-търсеният и купуван албум в цялата страна.“

Коул бе изненадан от факта, че го защитаваше именно брат му. През целия си живот Ранди бе стоял в сянка, докато славата получаваше Коул. Няколкото пъти, когато Ранди бе интервюиран, бе с цел да даде някакъв колорит или допълнителна информация за статия, отнасяща се за Коул. Този път беше по-различно. Темата наистина бе Коул Уебстър, но статията бе изцяло заслуга на Ранди. Изпита гордост заради брат си, но в същото време бе озадачен. По-младият Уебстър се бе показал в нова светлина. Този Ранди му бе съвсем непознат.

Тъкмо се канеше да отгърне на другата страница, нещо привлече вниманието му. Някъде по средата между светските клюки се мъдреше името на Трой Мартин, напечатано с големи букви. Беше съвсем кратка бележка, съобщаваща за появяването на Мартин на един благотворителен концерт. Около името му напоследък бе започнал да се вдига шум, но това наистина беше без значение. Трой Мартин не се бе издигнал кой знае колко — можеше много лесно да се провали и името му да изчезне от света на кънтри музиката дори по-бързо, отколкото се бе появило. Никога нямаше да си признае открито, но Коул изпита непреодолимо желание да му подложи динена кора. Имаше чувството обаче, че усилията му ще се окажат излишни: и без негова помощ Трой Мартин щеше да се провали.

Коул върна вестника на мястото му и автоматично погледна часовника на касовия апарат. Трябваше да започне след десет минути. Забеляза Холи да се отправя отново към кухнята, стана и бързо й прегради пътя.

— Имам поръчка, Нийл — запротестира тя.

— Поръчката може да почака.

Холи направи движение встрани, за да го заобиколи.

— Не, не може. Хората вече чакаха достатъчно дълго.

— Искам да ми отделиш само минутка — той я хвана за ръка и я поведе към коридора, водещ към задния вход. — Ето.

Коул бръкна в джоба на ризата си и извади един доста поомачкан и увехнал жълт карамфил.

Холи погледна изненадано цветето, после него.

— Какво е това?

— Искам да свикнеш да ти правя подаръци.

— Това означава ли, че оставаш? — попита плахо тя.

— Да, докато ме изхвърлиш.

— Помислих си, че може би аз…

— Какво? Че си ме изплашила?

Тя взе карамфила от ръцете му и го затъкна в илика на униформата си.

— Да. Нещо такова.

— Не знам какво се случи днес между нас, Холи, и дали означава нещо — той протегна ръка да я докосне, но тя инстинктивно отстъпи крачка назад. — Но имам намерение да остана известно време, за да разбера.

Холи увеличи още повече разстоянието между тях. Обхваната от ярост, изстреля думите право в лицето му.

— За известно време? Значи за теб това е един вид игра? Това ли представлявам за теб, тихо пристанище, място, където да намериш подслон и да се преструваш, че съм част от нещо, което ти липсва, когато си на път? И когато ти омръзне, просто си събираш нещата и се махаш, така ли?

— Искрено ли вярваш, че постъпвам точно така?

Отново го бе направила! Започна да го напада несправедливо точно когато си мислеше, че всичко между тях започва да върви добре.

— И защо да не си го помисля? Ти си пътуващ музикант.

Холи изведнъж спря. Чувствайки, че тонът й бе станал обвинителен, тя добави малко по-спокойно:

— Не че в това има нещо лошо. Вярвам в мечтите и в хората, които мечтаят, но там, закъдето си тръгнал, няма място за мен. Веднъж вече бях изоставена. Нямам намерение да позволя това да се случи отново.

— Какво трябва да направя, за да престанеш да виждаш Трой Мартин всеки път, когато ме погледнеш?

— Изобщо нямаше да водим този разговор, ако днес не ме бе сварил в лошо настроение — сега тя му говореше с тон, с който учител порицава непослушен ученик. — Много си добър за слушател, Нийл, но нямах право така да ти стоварвам проблемите си. Обещавам ти, че това няма да се случи отново.

— Значи така, а? Може да се навъртам наоколо и да ти помагам, но не съм достоен да получа поне малко доверие?

— По дяволите, говориш така, като че ли това е въпрос на избор! — гласът й се пречупи и тя млъкна за малко. — Не мога да си позволя да разчитам на теб, Нийл. Ако ставаше дума само за мен, щях да поема този риск — тя прокара уморено ръка през лицето си и хвърли нетърпелив поглед към главното помещение. — Но не е така.

Последните думи Холи прошепна съвсем тихо.

— Значи казваш, че мога да остана, да ти плащам малък наем, да ти поправям различни неща в къщата и да бъда твой приятел, когато и ако ти решиш, че е уместно? — двамата като че ли бяха унесени в някакъв странен танц — една стъпка напред, три назад. — Е, Холи, аз пък ще ти кажа, че така няма да стане. Няма да ти позволя да ме държиш на разстояние. Това, което се случи между нас този ден, не бе защото ти се самосъжаляваше, или защото започна да вали. Случи се, защото изпитваме чувства един към друг. Не можеш да го отречеш.

Холи вдигна предизвикателно брадичка.

— Не смей да говориш за нещо, което всъщност не изпитваш, само защото си мислиш, че така ще получиш това, което искаш.

— Така ли постъпи Трой? — трябваше да внимава какво говори, тъй като тази тема бе особено болезнена за нея. — Трябва да поговорим, Холи, за много неща. И ще го направим по време на много закуски, които ще изядем заедно, по време на други бури или красиви залези.

— Мама винаги ме предупреждаваше да се пазя от поети като теб.

Коул се усмихна, доволен, че бе престанала да се нахвърля върху него.

— И какво ти казваше?

— Такъв мъж или ще разбие сърцето ми напълно, или ще го накара да кърви болезнено.

— Като че ли и майка ти е била поетеса.

— Да, така е. Знаеше какво говори.

— Не мога да ти обещая, че никога няма да ти причиня болка. Има твърде много неща в живота ми, които не са под мой контрол.

Тя не попита какво има предвид. Вместо това рече:

— Може би не трябва да ти го казвам, но от плодовата салата, която ме накара да изям тази сутрин, се чувствам съвсем добре. Не ми се наложи да я изхвърлям в тоалетната.

Думите й го смутиха, но в този момент Коул разбра, че по свой собствен начин тя го допускаше отново в живота си.

— Това вероятно е резултат от напредналата ти бременност, но не отричам, че ми е много приятно да го чуя.

— Виждам, че си чел доста.

— Просто свърших първата част от книгата. Уверявам те, че там има твърде интересни неща, Холи. Нямам нищо против да ти ги кажа, но може да забравя нещо важно.

— Какво те кара да мислиш, че вече не съм ги прочела и сама?

— Ако наистина си го направила, пропуснала си доста неща. Навсякъде в книгата има неотлепени страници.

— Добре, добре, не съм я чела — призна си тя, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Приятели ли сме?

Той дълго я гледа в очите, после бавно се наведе и й върна целувката.

— Точно така. Приятели.

Когато я пусна, пръстите й леко докоснаха устните му.

— Изобщо нямаш представа какво правиш.

— Защо?

Точно тогава в коридора се появи висока руса жена, облечена в келнерска униформа.

— Искаш ли да занеса поръчката на номер шест вместо теб, Холи?

— Не, тръгвам веднага — отвърна й тя, после се обърна към Коул. — После ще поговорим.

След това си тръгна. Изведнъж се обърна и го възнагради с най-сияйната си усмивка.

— Щях да забравя — благодаря ти за цветето.