Джорджия Боковън
Сам в тълпата (16)

Глава петнадесета

В петък, докато Холи беше в мотела, Коул отиде в Алкоа, в „Уестърн Юнион Офис“, за да вземе парите, които Ранди бе изпратил чрез Бъди. Като се изключеше цената на креватчето, което бе взел предния ден, Коул разполагаше с 540 долара и малко дребни монети. Той излезе извън сградата, спря се на тротоара и се загледа в надвисналите облаци. Имаше голяма нужда от промяна, но знаеше, че дъждът, който щеше да последва, нямаше да допринесе за това, напротив, влажността щеше да се увеличи още повече.

Никога не се бе чувствал толкова богат, нито пък някога бе имал по-голямо желание да се забавлява. Въпреки че първата седмица в ресторанта не бе много успешна, той имаше чувството, че е спечелил по-голямата част от парите, които носеше в джоба си. Подобно нещо не бе изпитвал от години.

Качи се в камиона и се отправи към най-близкия железарски магазин, за да купи боя за креватчето. Заедно с бялата боя избра и други, най-светлите цветове, които можа да намери. Когато бебето на Холи се събудеше сутрин, Коул искаше то да вижда летящи в облаците балони, свободно реещи се в небето.

Бяха минали три дни, откакто му бе казала, че може да купи креватчето вместо нея. Не бе споменала за това отново и той нарочно я остави да си мисли, че е забравил. Искаше да й даде подаръка, след като го боядиса, за да изглежда креватчето като ново, като че ли предназначено специално за нейното бебе. В други случаи не му бе трудно да пази тайна, но този път едва се сдържаше да й каже.

Два часа по-късно, след като бе спирал на няколко места, Коул зави по алеята към къщата на Холи. Бе едновременно разочарован и доволен, че нея я нямаше. Гореше от нетърпение да я види, но от друга страна пък щеше да е много по-хубаво, ако успееше да нагласи всичко. Искаше му се, когато тя влезе в кухнята, да ахне от изненада.

Той натъпка по-малките пакети в една чанта и я остави на алеята, а отгоре сложи маргаритките, които бе купил от близкия магазин. Първо се бе спрял на букет от разноцветни рози, но след това се сети, че ще му бъде трудно да обясни как е похарчил повече пари, отколкото би трябвало да има в себе си. Холи можеше да определи цените със светкавична бързина. На два пъти бе ходил да пазарува с нея, и двата пъти тя бе изчислила съвсем точно сметката си още преди да закара количката с продуктите до касиерката.

От гълъбов, цветът на небето стана металносив. Облаците продължаваха да се струпват в големи тъмни маси. Кухнята потъна в полумрак и Коул запали лампата. След това натопи маргаритките в чаша с вода, сложи ги на масата и се зае със закуската. Направи кифлички с боровинки, разбира се, от полуфабрикат, но не можа да намери подходящи формички за печене, затова ги сложи в голямата тава за кейк. След това направи плодова салата. Когато свърши, опакова всичко в найлонови торбички, намери в едно чекмедже цветни ленти, завърза ги на панделки, а в средата сложи по една маргаритка. За миг си спомни лъскавите, безупречно опаковани подаръци, които Белинда носеше след всяко свое пазаруване. В сравнение с тях неговите бяха направо затрогващи с простотата си. С импровизираните панделки и цветята изглеждаше, като че ли нарочно подчертаваше колко скромни и незначителни бяха те. Може би бе по-добре да й даде всичко, без да украсява каквото и да било? Точно, когато се готвеше да махне украсата, дочу ръмженето на двигателя на колата й. Надникна през прозореца и видя как Холи излезе от нея, след това се разкърши и сложи ръце на кръста си.

Коул отвори вратата и застана на прага:

— Трудна сутрин, а?

Усмивката като с магическа пръчица изтри умората от лицето й.

— Имам чувството, че всеки, който снощи нае стая при Арнолд, е водил със себе си половин дузина деца. От единия край на мотела до другия бяха пръснати бисквити и пуканки.

— Значи започваш да придобиваш представа какво те очаква.

— Хич не ми се говори за това.

— След закуска можеш да подремнеш малко.

— Не съм много гладна — отвърна му с извинителен тон.

— Добре — той се опита, макар и твърде неуспешно, да скрие разочарованието си. — Това може да почака.

Достигнала до вратата на кухнята, Холи се закова на място.

— Каква е тази миризма?

Коул застана зад нея.

— Кифлички с боровинки. Е, не точно кифлички, защото ги сложих във форма за кейк, но е все същото.

Тя се обърна и го погледна през рамо.

— Ти си ги изпекъл?

— Казах ти, че мога да готвя.

— Да готвиш да, но не и да печеш. Има разлика.

— Не беше кой знае какво. Отворих една кутия с полуфабрикат и следвах инструкциите.

— Кога ще ядем?

Той лекичко я побутна в кухнята.

— Мислех, че не си гладна.

— Промених решението си.

— В хладилника има плодова салата. Можеш да започнеш с нея.

— Ще почакам да станат кифличките.

— Трябва да хапнеш първо плодова салата.

— И защо?

— Според онази книга за бебетата, която си оставила на дивана, не се храниш правилно. Таблиците показват, че трябва да ядеш повече плодове и зеленчуци и по-малко месо.

— Изобщо не го вярвам. Какво те кара…

Той сложи ръце на раменете й и я поведе към масата.

— Запази си енергията за по-късно. Чувствам се чудесно и не искам да губя сили в спорове с теб.

— Нийл, трябва да си поговорим за това. Още в началото ти казах, че аз… — Холи така и не довърши изречението си, защото погледът й попадна върху пакетите на масата. — Какво е това?

— Не е нещо специално — започна Коул, като се стараеше да не издаде вълнението си. — Просто взех някои неща, когато излязох тази сутрин.

— Наистина ли тези неща са за мен? Кажи ми, преди да съм се превърнала в истинска глупачка. Наистина ли?

— А за кого другиго?

— Но защо?

Въпросът й го обърка.

— Тук няма нищо сложно, Холи. Ти направи толкова много за мен, прибра ме в дома си и всичко останало, затова исках на свой ред да направя нещо за теб.

— И няма никаква друга причина? — тя, изглежда, си отдъхна.

— Каква друга причина би трябвало да има?

— Никаква, предполагам — Холи направи жест като да се защити, ръката й легна на корема. — Чувствам се като истинска глупачка. Понякога забравям.

— Забравяш какво?

— Че съм бременна — отвърна тя, а по страните й изби червенина.

Коул бръкна в един от шкафовете и извади един голям тиган.

— Не мога да си представя, че такова нещо изобщо би могло да се забрави.

— Напоследък трябва да мисля за много неща.

— Има ли нещо, за което мога да ти помогна? — той отвори хладилника и извади яйцата.

Холи се намръщи.

— Трябва да спреш с това, Нийл. Ти ми харесваш и аз не искам да наранявам чувствата ти, но ти не си длъжен да носиш отговорност за мен, пък и аз не искам. Трябва да решиш собствените си проблеми. Господ ми е свидетел, имаш си достатъчно.

Коул сложи яйцата на масата и седна точно срещу нея.

— Ние сме приятели, забрави ли?

— Моля те, опитай се да разбереш. Аз трябва да мисля първо за себе си и за бебето. Не мога да си позволя да се привържа повече към теб. Приятелството, за което говориш, отнема време и енергия, с които не разполагам. Не искам да ми липсваш, когато си тръгнеш.

Коул се облегна на стола си и впи поглед в Холи. Тя искаше да го накара да повярва, че за нея той е скитник, непознат, който за момента е полезен, нищо повече. В това нямаше съмнение. Но какво беше тя за него?

— Мисля, че разбирам какво става — продължи тя. — Толкова отдавна не бях срещала човек като теб, че отначало не можах да го забележа. Баба ми разделяше хората, които познаваше, на такива, които дават, и такива, които вземат. Вярваше, че за да бъдеш щастлив, трябва да намериш някой, който е твоя противоположност, или да притежава в себе си качествата и на двата типа.

Коул скръсти ръце на гърдите си, настани се по-удобно на стола и протегна краката си напред.

— Трудно е да живееш с някой, който притежава твърде много, от което и да е от двете качества, но ако двама човека от един тип се съберат да живеят заедно, сигурно ще се подлудят един друг.

Коул я изчака да продължи, но тя не го направи и той добави:

— Ако се опитваш да ми кажеш нещо, просто не те разбрах.

— Сега разбирам, че не си похарчил парите си за мен поради някакви скрити мотиви, направил си го, защото си просто такъв — човек, който обича да дава. Имаш нужда да се грижиш за някого, да му помагаш.

Коул промени позата си, като пъхна ръце в джобовете си.

— Чакай да видя дали правилно съм те разбрал. Ако съм човек, който обича да дава, както ти казваш, от това следва, че за да бъда щастлив, трябва да живея с някой, който обича да получава.

— Точно така — кимна Холи.

— Значи, както аз виждам нещата, ти трябва да си изненадана и щастлива от подаръците, които ти направих и да не превръщаш един прост жест на благодарност в нещо по-сложно.

Тя се пресегна през масата и се опита да хване ръката му.

— Сега пък си ми сърдит.

Той се отдръпна. Поради някаква неясна причина не искаше между тях да се установява някаква близост. Бавно стана от стола си.

— Не съм ти сърдит.

— Тогава защо реагираш по този начин?

Коул взе една хавлиена кърпа и извади тавата от фурната.

— Все още не си ми обяснила защо си помисли, че ти се подигравам.

— Почувствах се глупаво, разбираш ли? Изведнъж ми се разтрепериха коленете. За миг забравих, че съм бременна и, че няма нормален мъж, който би се заинтересувал от мен.

— Искаш ли да върна подаръците?

На устните й отново се появи усмивка.

— Не.

— Тогава или ги отвори сега, или ги махни от масата, за да можем да ядем — думите му бяха резки, тонът му също.

— Трябва ли да приема, че и цветята са за мен?

— Не, за мен са. Винаги съм бил много пристрастен към маргаритки.

— Лъжец — Холи махна панделката от първата чантичка и погледна вътре. — Какво има тук?

— Не си спомням — не искаше тя да разбере колко много желаеше да й харесат подаръците му.

Холи измъкна от чантичката увит в хартия пакет и го сложи на коленете си. Затаи дъх, когато видя какво имаше вътре.

— О! Толкова е красива! — тя нежно притисна до бузата си меката бебешка пижамка.

— Продавачката каза, че бялото не е много практично, но този цвят ми хареса най-много. Ако искаш, можеш да я върнеш и да си вземеш някой друг цвят.

— Не, точно това ще носи мъничкият, когато се върнем от болницата — заяви Холи.

— Не си ми казвала, че очакваш момче.

— Не знам със сигурност, но не ми харесва през цялото време постоянно да мисля за него като за „то“ или „бебето“.

— И кога ще разбереш?

— Не и преди да се роди. Няма да ходя на тест с ултразвук.

— В книгата пише, че това е съвсем безвреден тест.

— Но няма нужда да го правя. Според моя лекар бременността ми протича нормално — тя сгъна пижамката и отново я пъхна в торбичката. — Освен това тестът струва пари, които мога да използвам за нещо друго.

— Ами ако аз платя за теста? — каквито и да бяха отношенията им, Коул не можеше да гледа спокойно как тя пести от неща, засягащи нейното здраве и това на детето й. — И не ми излизай с онези приказки за това, че съм от типовете, които обичат да дават и не си мисли, че се опитвам да се меся в живота ти.

— Не смятам да се тревожа повече за това. Дори ако сега те привличам по някакъв начин, само след месец нещата ще се променят.

— Защо един месец трябва да има такова голямо значение?

— Тогава вече ще бъда дебела и грозна. Сигурна съм, че ще се отвратиш от мен дотолкова, че няма да имаш търпение да излезеш и да се захванеш с нещо друго — Холи посегна към втория пакет. — Оценявам жеста ти, Нийл. Ако все пак нещо се случи и докторът ми препоръча да го направя, ако все още си тук, мога да приема предложението ти.

Опита се да си я представи с нараснал корем, издуващ роклята й. Нямаше значение колко голяма щеше да стане, тя пак щеше да си бъде Холи, а не гротескното безформено същество, в което се опитваше да го убеди, че ще се превърне.

Холи извади маргаритката от панделката и я постави в чашата с вода при другите.

— Знам, че искаш да ми помогнеш, но не мислиш практично. След месец туристическият сезон вече ще е отминал; собствениците тук съкращават работни места, а не наемат нови хора. Когато тръгнеш отново на път, ще имаш нужда от всеки долар, който си спечелил.

— Отвори си подаръка — чувстваше се много неловко да обсъжда бъдещето с нея.

— Не трябваше да правиш това, Нийл.

— Стига, Холи! Вече говорихме по този въпрос.

Тя отвърза панделката и я остави настрани.

— Не съм свикнала с такива неща.

— Всичко, което трябва да направиш, е да отвориш торбичката, да надникнеш вътре, да възкликнеш изненадано и да кажеш, че подаръкът ти харесва, какъвто и да е той.

Когато видя какво й е купил, Холи избухна в смях. В плика имаше светлорозова тениска, а отпред с големи букви бе написано: „Чакам дете“.

— Сега вече няма да се притесняваш, че хората ще си мислят, че дебелееш — заяви Коул.

Тя се облегна назад и впи поглед в тавана, като продължаваше да се усмихва.

— Идеята ти е чудесна, Нийл. Но, имайки предвид, че правя всичко, което ми е по силите, за да скрия от всички своята бременност, надявам се, разбираш, че не мога да я нося.

— Никой не знае, така ли? Дори Арнолд и Лерой?

— Те са последните, които бих искала да научат. Достатъчно дълго работя при тях и ги познавам. И двамата са много консервативни и с много остарели разбирания и няма да допуснат бременна жена да работи за тях. Ще извадя истински късмет, ако не ми намалят работните часове наполовина, когато разберат.

— Няма ли закони в такива случаи?

— Хайде, Нийл, погледни реално на нещата. Какво трябва да направя, да ги съдя ли? Нима това ще ми донесе добро, особено сега, когато имам такава нужда от пари.

— Тогава явно това не е най-подходящият подарък за теб.

— Може и така да е. Поне засега. Но няма да мога вечно да се крия зад широки ризи.

— Хайде да ядем — предложи той, нетърпелив да свършат с това.

— Провалих ти изненадата, нали, Нийл? — рече тихо тя. — Разбирам как се чувстваш. Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Не съм свикнала някой да прави хубави неща за мен. Знам, че това е доста неубедително извинение, но е единственото, с което разполагам.

— Предполагам, че ще трябва да го направя още няколко пъти, докато привикнеш.

Не искаше да се обвързва толкова с нея, но не знаеше как да го предотврати. Той бе вече част от живота й.

— Внимавай, Нийл. Имам чувството, че много бързо мога да привикна на такова отношение. В един момент можеш да се окажеш с твърде разглезена, дебела жена, увиснала на врата ти.

— Мисля, че ще го преживея.

Коул отряза едно парче от сладкиша с боровинки и го сложи в чинията й.

— Това означава ли, че не трябва първо да ям плодова салата?

— Не, това просто означава, че се опитвам да намеря начин да те накарам да млъкнеш, за да можеш да ядеш.

Тя отвори уста да му отвърне, но вместо това застина неподвижно и сложи ръка на корема си.

— Какво има?

— Не съм сигурна.

— Боли ли те нещо?

— Не. Почувствах как нещо в мен едва забележимо трепна, като пърхане на пеперуда — тя примигна изненадано. — О, Боже, мислиш ли, че е бебето?

— Никога преди ли не си чувствала подобно нещо?

Тя поклати глава отрицателно. Леко погали с ръка мястото, където за пръв път бе почувствала движението на детето си. На устните й се появи загадъчна усмивка, а когато вдигна поглед към Коул, очите й радостно блестяха.

— Ето пак.

— Същото ли беше?

Почувства се изолиран и ненужен, както когато бе на дванадесет години. Тогава, връщайки се от едно родео в Тексас, бе открил, че Ранди си е намерил нов най-добър приятел.

— Ела тук! — Холи му направи знак да се приближи. — Сам можеш да го почувстваш.

Той се отдръпна, без да разбира защо.

— Така пише и в книгата ти. Движиш се точно в определените граници. Около четири месеца е времето, когато бебето е достатъчно голямо, за да се усетят движенията му.

— Вече спря.

— Според книгата, ще започнеш да чувстваш… — Коул не довърши.

— Какво? — настоя тя.

— Не искам да ти досаждам повече.

— Много умно, господин Чапмън.

— И как по друг начин да те накарам да прочетеш проклетата книга?

Тъй като не искаше да разваля настроението й, той реши да не приготвя яйцата, набоде една ягода с вилицата си, пресегна се през масата и й я подаде.

— Наистина не си падам много по…

— Не ме интересува. Това е полезно за теб.

Холи се приведе напред и му позволи да сложи ягодата в устата й.

— Един ден бих искала да се срещна с по-малкия ти брат и да го попитам дали и с него си се отнасял по същия начин — тя примъкна стола си по-близо до масата и взе своята вилица. — Ако е така, сигурно си подлудил бедното дете.

— Той се справи съвсем добре.

Бе налучкала болното му място — като юноша Ранди не преставаше да му го натяква и все още го болеше.

Огромна назъбена светкавица разцепи небето надве, миг след това гърмът разтърси къщата и прозорците затрепериха. Силен порив на вятъра разклати зловещо клоните на дърветата, които започнаха да се удрят в бялата дървена къща, и вдигна огромен облак прах в двора.

— Още малко и бурята ще се разрази с пълна сила — каза тихо Холи.

Коул изпита истинско облекчение и благодарност, че тя не продължи да го разпитва за Ранди.

— Колко време ще трае?

— Два дни. Поне такава беше прогнозата по радиото.

— Щях да боядисвам външните первази, но, както изглежда, това ще трябва да почака.

— Ако възнамеряваш да използваш боята от гаража, първо я провери. Мисля, че е купувана преди много време и сигурно няма да свърши работа.

— Значи дядо ти просто ти остави къщата?

— Да, но не е уреждал официално документите. Никой от двама ни не разполагаше с пари за това.

— Но можеш да останеш тук колкото искаш?

— Докато къщата се срути съвсем.

Коул започна да преследва с вилицата си едно гроздово зърно по дъното на купата си, мислейки си колко различни бяха двамата с Холи и все пак имаха много общо помежду си.

— Как мислиш, колко време още ще трябва да работиш, за да си платиш разноските за болницата и бебето?

— Малко след Коледа.

— А кога трябва да родиш?

— Около първи януари.

— И се надяваш да запазиш това в тайна дотогава?

— Не за това ме питаше, нали?

— Колко пари ще ти трябват?

Тя събра съдовете и се изправи.

— Какво общо имаш ти с финансовото ми положение?

— Просто съм любопитен.

— Това си е мой проблем и аз сама ще се погрижа за него.

— Защо си така дяволски упорита по този въпрос?

Знаеше, че няма никакво право да я притиска така, но не можеше да остане безучастен. Тя му бе станала твърде скъпа, а той едва бе започнал да осъзнава този факт.

— Защо се интересуваш? — Холи се обърна рязко към него. — Това си е моето бебе и моят живот, и нито едно от тях не те засяга.

Коул вдигна примирително ръце. Само преди минута се хранеха в пълно разбирателство. Какво, по дяволите, ставаше?

— Прощавай, Холи. Нямах представа, че моята загриженост ще те засегне толкова много.

Тя сложи съдовете в мивката и се обърна към него.

— Знаех от самото начало, че е грешка да ти позволя да останеш тук.

Думите й само добавиха масло в огъня. Раздразнението му се превърна в гняв.

— Откога ми „позволяваш“ да остана тук? Мислех, че си плащам за тази привилегия.

Дълго време Холи остана замислена.

— Не ми е присъщо да приемам някой да прави нещо за мен. Не искам да се чувствам задължена.

— Някой? Откога станах „някой“, Холи? Смятах, че минахме тази фаза и сме приятели.

— И как сега да изградя специални правила за теб и за никой друг?

— Това трябва сама да решиш.

— Понякога си твърдоглав като магаре, Нийл Чапмън.

— Виж само кой ми го казва!

Но какво ставаше с тях? За какво спореха толкова ожесточено? И защо?

— Имам намерение да се махна за известно време.

— Имаш среща, така ли? Обзалагам се, че те очакват с нетърпение! — отвърна му злъчно тя.

— Не виждам какво те засяга това.

— Прав си. Не ме засяга. И защо ли? — Холи пъхна в колана си една хавлиена кърпа за подсушаване на съдове. — Никога не трябваше да идвам при теб в болницата.

— Вече и аз започвам да си мисля същото. Щеше да бъде по-добре и за двамата.

Тя се втренчи в него с безсилна ярост, след това демонстративно му обърна гръб и пусна водата в мивката. Разярен, Коул излетя от кухнята, премина като вихър през коридора и излезе на предната веранда, като шумно тръшна вратата след себе си.

Спря се на стъпалата, облегна се на едната колона и зарея невиждащ поглед в далечината. Сърцето му биеше до пръсване, пое си дълбоко дъх и бавно издиша. Нямаше никакво право да й се сърди, но просто бе престанал да разсъждава разумно. Мислеше, че е преодолял импулса си да проявява прекалена загриженост към хората, но очевидно навиците от детството не се изкореняват лесно. Тя не го познаваше достатъчно, не разбираше намеренията му и мислеше, че той се опитва да й се налага. Което, трябваше да си признае, не беше далеч от истината, и това бе твърде смущаващо. Господи, наистина ли бе казал на Франк, че ще се върне чак след шест месеца? Може би баща му бе прав, че трябва да се прегледа при психоаналитик.

Е, всичко свърши. Веднага след като Холи тръгне на работа следобед, ще се обади в офиса и ще накара Денис — при условие че все още е секретарка на Франк — да уреди един самолет да го чака в Ноксвил. Следващия път, когато тръгне на път, ще бъде в автобус за половин милион долара, а не в повреден камион.

Идеята все повече му харесваше.