Джорджия Боковън
Сам в тълпата (15)

Глава четиринадесета

Коул отстъпи една крачка назад и огледа кухненския шкаф с критичен поглед. Вратичката все още нямаше правилна квадратна форма. Още по-лошо — щифтът, който бе поставил, за да подсили дървото, нямаше да издържи дълго на тежестта. Което означаваше, че все пак ще трябва да смени перваза. Но тогава пък вратите от другата страна на мивката нямаше да си паснат по цвят и вид с тези от тази страна, ако не сменеше и техните первази. Всичките щяха да изглеждат ужасно, ако не ги почистеше основно с шкурка, а след това да ги грундира и да сложи отгоре два пласта боя. Бе искал просто да оправи една вратичка, за да се затваря плътно, а всъщност се оказа, че ще трябва да направи основен ремонт на шкафовете.

Холи отвори задната врата и надникна в кухнята.

— Можеш ли да спреш за малко? — тя изтри потта от челото си.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Да, от помощта ти за няколко минути. Не мога да кача раклата на камиона сама.

— Каква ракла? Какъв камион?

— Е, чий камион мислиш? — парира го тя. Преди той да успее да каже нещо, Холи продължи: — Преди няколко дни в ресторанта дойде един тип, който има магазин за преоценени стоки в Алкоа. Каза, че нямал нищо против да огледа мебелите ми. Помислих си, че след като и двамата имаме почивен ден, можем да натоварим някои неща и да видим какво ще ми даде за тях. Знам, че сигурно ще взема повече, ако ги продам сама, но когато продадох така компактдисковете си, по-късно разбрах, че съм можела да получа два пъти повече, ако бях отишла в музикалния магазин, където вземат и употребявани.

Прииска му се да й се скара и да й каже колко много вреди препродажбата на компактдискове на музикалния бизнес, но реши, че това може да почака. Вместо това пъхна небрежно отвертката, с която работеше, в задния си джоб и последва Холи навън. Когато пристъпи в задния двор, от горещината му се зави свят, а пред очите му изникнаха видения на нажежени врящи котли. В продължение на дни си казваше, че причината не е в горещината, а във влагата.

Холи бе избързала напред и бе отворила вратата на гаража, преди да успее да я предупреди, че ако не престане да вдига тежки предмети, може да пострада тежко. Разбира се, тя нямаше да го послуша, дори и да вземеше под внимание предупреждението му.

Освен когато разтоварваха нещата, които взеха от Ашвил, или когато се ровеше вътре за инструменти, Коул не бе обръщал внимание на това, какво имаше в гаража. Сега, оглеждайки се наоколо, забеляза, че между второкачествените вещи, които всъщност си бяха чист боклук, имаше и истински ценни неща. Покрита с орнаменти стара рамка за легло стоеше зад купчина ръждясали градински инструменти, а на стената висеше старинна юзда. Мебели, които дори нейната баба и дядо сигурно бяха считали за старомодни, но твърде хубави просто да ги захвърлят, стояха събрани накуп в ъгъл, покрити с дебел слой прах.

— Дядо ти едва ли е прекарвал много време тук — обади се Коул. — Това място прилича на гробница.

— Докато баба бе жива, той винаги се въртеше около нея, майстореше или поправяше различни неща, често пъти само за да й достави радост — Холи прескочи един куп колове за ограда и впери замислен поглед в старинната мебелировка. — След смъртта й той ми каза, че ще му е много по-лесно, ако събере всичките й неща и ги сложи в гаража. По-късно, след като болката от загубата намалееше, дядо имаше намерение да ги прегледа отново и да си вземе обратно някои от тях. Никога не го направи.

Коул мушна ръце в задните си джобове и бавно се завъртя в кръг.

— И какво смята да прави с тях?

— Той вече го направи. Подари ми всичко — усмихна се горчиво.

— Всичко ли?

— Каза, че трябва да остави тези неща там, където им е мястото, тоест в миналото, болката също. Искаше да започне отново — с нови хора, нови места, нови мебели.

— Баба ти, изглежда, е означавала много за него, за да остави такава празнина в сърцето му.

— Дядо винаги казваше, че тя е смисълът на живота му. Мисля си, че той постепенно щеше да се съвземе, ако родителите ми не бяха загинали толкова скоро след смъртта на баба. На погребението им ми каза, че въпреки болката, приема смъртта на баба, защото и двамата са вече възрастни хора, но е противоестествено синът да умре преди баща си, и че никога няма да може да го преживее. Не искаше да ме пусне да си тръгна, преди да му обещая, че от своя страна ще направя всичко възможно естественият ход на нещата да не се промени по моя вина. Страхуваше се да не прибягна до самоубийство.

— Той знае ли за бебето?

— Още не — Холи се наведе и избърса праха от една кутия. — Реших да изчакам. Така или иначе ще трябва да му кажа.

— Как мислиш, че ще приеме новината?

Пръстите й започнаха нервно да си играят с тиксото, с което бе облепена кутията.

— Ако това се бе случило преди година, той щеше да е извън себе си от радост. Щеше да ме накара да се преместя да живея при него и сигурно щеше да ме подлуди с наставленията си, суетейки се около мен като квачка.

— А сега?

— Устройва наново живота си в Аризона. Вече не съм сигурна как ще реагира.

Несигурните нотки в гласа й показваха, че не бе толкова самоуверена и независима, както се стремеше да го накара да повярва.

— Значи всички тези непотребни вещи са твои — заключи той, като хвърли още един поглед наоколо.

— Да. Все едно са те захвърлили в джунглата без водач. Просто не знам какво да правя.

— Може би трябва да му пишеш и да го попиташ.

Холи само поклати отрицателно глава.

— Никога не бих го направила.

— Добре. Имаш ли други роднини?

— Не. Баща ми беше единствен син.

— Тогава това значително опростява нещата. Запази това, което ти харесва, а другото продай — той посочи наоколо. — Тук има достатъчно, за да платиш за две бебета.

— Мислиш ли? — Холи вдигна към него изпълнен с очакване поглед.

— Никога преди не съм вършил нещо подобно — призна си той. — Струва ми се обаче…

— Не мога — радостната й възбуда бе угаснала. — Ами ако дядо промени решението си?

— Тогава ще му обясниш защо си продала всичко и за какво си използвала парите. Мога да се обзаложа, че нищо в този гараж не означава повече за него, отколкото ти самата.

— И все пак, не съм стигнала дотам, че да умирам от глад.

Коул вдигна примирително ръце, малко ядосан.

— Никога не бих могъл да разбера начина ви на мислене на вас, жените.

В отговор тя му хвърли унищожителен поглед.

— Ако продължаваш все така, ще започна да се чудя как съм могла да си помисля, че те харесвам.

— Ще изглеждаш още по-страшна, ако избършеш праха от носа си.

Холи посегна с ръкав да избърше лицето си, но задържа ръката си повече от необходимото в напразен опит да прикрие усмивката си. Не би успяла, разбира се, защото в очите й искряха весели и дяволити пламъчета.

— Мисля си дали не е по-добре да вземем тези хромови кухненски прибори с нас, макар че не разбирам каква стойност биха могли да имат. Баба често ми казваше, че те са най-грозното нещо, което е виждала в живота си — Холи сви рамене. — Предполагам, че ако се разровим по-добре, можем да намерим още.

— Ами тогава да започваме, преди да е станало още по-горещо.

На кутиите не бе написано нищо, което да подсказва какво има в тях, затова търсенето се превърна в цяло приключение, в търсене на съкровища. Намериха стари ленени покривки, с които мишките си бяха устройвали пирове години наред, разноцветни завеси, направени от изкуствени материали. В куфарите имаше дрехи, овехтели и покрити с прах, но запазени. Повечето от тях бяха женски, от тридесетте или четиридесетте години, но шити за жена, по-слаба и по-висока от бабата на Холи. Самата Холи заяви, че няма никаква представа на кого са, но искаше да ги задържи, защото били красиви. После отвориха един по-голям куфар и откриха вътре различни дребни неща, които Мили Мърдок бе събирала през целия си живот. Холи ти вземаше едно по едно с благоговение. Някои от тях извикваха в съзнанието й отдавна забравени спомени, за други бе сигурна, че никога не ги е виждала. Предметите бяха от най-различно естество — фиби с изкуствени диаманти, ръчно изработена кожена чанта, купена от едно пътуване до Мексико, кутийка за моливи, направена от любящи детски ръчички. Дузини пощенски поздравителни картички, очевидно събирани през целия й живот, бяха сложени заедно и завързани с бледолилава панделка. А една кутия от сладкиши с формата на сърце бе пълна със снимки. Холи сложи кутията в скута си и започна да разглежда снимките една по една. Подаде една от тях на Коул.

— Тази е от първия ми ден в гимназията. Спомням си, че тогава бях много изплашена.

— Изглеждаш толкова мъничка. Изобщо не бих предположил, че си на такава възраст.

— Това е проклятието на живота ми. Понякога ми идва налудничавата мисъл, че когато стана на шейсет, някоя вечер ще си легна и ще изглеждам като малко дете, а на сутринта ще се събудя като стара жена — Холи му подаде друга снимка. — Тази пък е от дипломирането ми.

— Но ти изглеждаш по същия начин.

— Благодаря.

— Познавам много жени, които биха дали…

— Не искам дори да чуя за това — тя сложи снимките обратно в кутията. — Обзалагам се, че си бил от онези, които тичат на всяко училищно събрание в гимназията.

— И ще загубиш. Никога не се задържах в никое училище достатъчно дълго, за да тичам, където и да било. Когато станах на шестнадесет, Франк ме накара да държа приравнителните тестове за гимназиите. И това беше краят на официалното ми образование.

— Кой е Франк?

Коул се сепна, осъзнавайки колко невнимателен бе станал.

— Баща ми — отвърна й кратко, без да го увърта.

— Наричаш баща си просто Франк?

— Така е по-лесно.

— Но защо? Той не иска хората да знаят, че си негов син?

— Всичко е много по-сложно — трябваше по някакъв начин да отвлече вниманието й от този въпрос. — В коя гимназия си учила?

— В Мемфис. Освен веднъж, когато ходих в Арканзас, за да посетя една приятелка на майка ми, никога не бях напускала Тенеси, преди да постъпя в колеж — Холи отново погледна в стария куфар. Почти веднага откри кутията с рецепти на баба си и нададе тържествуващ вик. — От години исках да помоля баба да ми даде рецептите си, но не посмях — тя погледна Коул и се усмихна. — Тази вечер ще направя най-хубавите вафли с орехи, които някога си опитвал.

— Ще видим — отвърна той.

Не обичаше вафли с орехи. Всъщност никога не ги беше харесвал, но не можеше да й го каже сега. Ако това щеше да я направи щастлива, цяла седмица би ял само такива вафли.

Куфарът бе вече празен, а съдържанието му разпръснато около нея. Холи се огледа замислено наоколо.

— Когато бях дете, през цялото време бях заобиколена от хора, които ме обичаха безрезервно. Те искрено вярваха, че съм най-хубавото, най-сладкото и най-умно дете, което някога се е раждало — докато говореше, тя леко прокара пръсти по бродерията на една кухненска престилка на квадрати. — Ще взема това. Ще ми потрябва.

От всичко, което му бе казала, Коул разбираше, че ще й бъде много трудно да се раздели с тези вещи. Тя си имаше само дядо, който да я обича, но той се намираше на две хиляди мили оттук. Просто не знаеше какво да й каже.

След няколко минути Холи започна отново да пълни куфара.

— Това ще го задържа — заяви, затваряйки капака.

— Не е необходимо да вземаме всичко наведнъж. А най-вероятно ще получим и по-добра цена, ако караме по малко от вещите. Защо да не започнем с нещата, които докарахме от Ашвил, и да видим как ще потръгне?

Тя го погледна и се усмихна бавно.

— Харесваш ми, Нийл Чапмън.

Никога не би си признал, но по тялото му премина вълна на задоволство.

— И ти ми харесваш, Холи.

— Сега започни да товариш, а аз ще донеса нещо за пиене.

— Преди да тръгнеш… — знаеше, че щеше да му откаже. — Първо, искам да си наясно, че това, което ще ти кажа, не подлежи на обсъждане.

— Добре, да чуя. Успя да ме заинтригуваш.

— През последните няколко дни получих добри бакшиши и искам да използвам тези пари, за да те заведа на обяд. Видях едно чудесно място предния ден, когато бях в Алкоа.

— Съгласна съм.

Коул примигна от изненада.

— Какво трябва да означава това?

— Какво точно не си разбрал? — усмихна се Холи.

— Мълчаливото примирение, с което прие поканата ми.

— Мълчаливо примирение? — сега бе неин ред да ококори изненадано очи. — Но какъв кънтри певец си ти? Никога не съм чувала някой изпълнител да употребява такива думи.

— Това удар под пояса ли беше, или се опитваш отново да разбереш как си изкарвам прехраната? — очите му потъмняха и изгубиха шеговития си израз.

Холи веднага се разкая за думите си.

— Не исках да кажа нищо лошо. Попитах просто така — когато той не отговори, тя добави: — Съжалявам.

Коул разбираше какво си мисли тя: че се е обидил, защото й бе казал колко малко е ходил на училище. Но той искаше да й стане ясно, че не това бе причината; да я накара да осъзнае, че когато им бе приятно двамата и си прекарваха добре, тя разваляше всичко, отдалечавайки го от себе си, като казваше нещо остро и обидно.

— Холи, престани. Всеки път, когато ме погледнеш, виждаш в мое лице Трой. Аз не съм Трой Мартин, затова не го прави повече, моля те.

— Не е това, Нийл.

— Как ли пък не! Все още си обсебена от него, както и в деня, когато си е тръгнал.

— Тогава защо се радвам, че си отиде? — Холи прикова поглед в очите му.

— Наистина ли?

— Когато си мисля за него, все още усещам в гърлото си буца, която ме задушава. Продължих да живея с Трой дълго след като престанах да го обичам, но не разбирах това, докато той не си тръгна. Направо се побърквам като си помисля, че щях да се омъжа за него — тя изтри ръце в джинсите си. — Как мога отново да се доверя на чувствата си?

— Чакаш бебе, за което да мислиш.

— Така е, но не съвсем. Ако наистина мислех само за бебето, веднага трябваше да се махна оттук още в мига, когато разбрах, че съм бременна.

Ненадейно пред очите му изплува образът на Белинда.

— Понякога човек има нужда да вярва, че действителността не е такава, каквато е — Коул говореше колкото на Холи, толкова и на себе си. — Ако имаш късмет, всичко ще мине, преди да направиш нещо, за което след това да съжаляваш.

— Значи не мислиш, че в мен има нещо, което не е наред? Искам да кажа, нещо вродено.

— Вродено? — Коул направи изненадана физиономия. — Що за келнерка си ти?

Холи се разсмя.

— Това харесвам най-много в теб, Чапмън. Връщаш си точно толкова, колкото и получаваш.

— Сега за обяда…

— Преди да кажеш каквото и да било, искам да се споразумеем за нещо.

— По дяволите, Холи, нали каза, че няма да правиш това?

— Това беше преди. Какво ще ти стане, ако ме чуеш?

— Имам ли избор?

— Не — погледът й се оживи. — Няма начин да обядваме в някое прилично място за по-малко от двадесет долара. Ако вместо това дадеш тези пари на мен, ще ти направя най-невероятния обяд, който някога си ял.

Нещо ставаше, само че Коул не бе сигурен какво точно. Опита се да налучка.

— Спомнила си си някоя от рецептите на баба си, нали?

— Толкова ли съм прозрачна?

— Хм, и мен си ме бива.

— Споразумяхме ли се?

— Зависи — не искаше да се дава толкова лесно. — Първо ми кажи какво смяташ да сготвиш.

— Нещо, за което копнея от седмици.

По дяволите, тя печелеше. Как би могъл да й откаже сега?

— Свински пържоли, печени на бавен огън с ябълки и кисело зеле.

Коул почувства как започва да му се гади.

— Ти искаш да направиш това?

— Да. Чудесно е, ще видиш.

По-голямата част от следобеда прекараха със собственика на магазина за преоценени стоки. Дори си установиха начин на работа: Коул сваляше някоя вещ от камиона, собственикът слагаше някаква цена, а Холи се опитваше да го придума да я вдигне. Коул следеше замисленото й изражение, когато тя наум смяташе колко би могла да събере и дали това щеше да й стигне да плати сметката си в болницата.

На тръгване Холи му заяви доста високо, за да може собственикът да я чуе, че съвсем не е получила това, което е очаквала. Но когато се отдалечиха на известно разстояние, тя изпищя радостно.

— Никога не съм предполагала, че мога да взема толкова за онзи боклук! Ти как мислиш?

— Но нали каза…

— Не исках той да си мисли, че е дал повече пари, отколкото е било нужно — отбеляза тя съвсем разумно.

Коул забеляза знака, сочещ в посоката към ресторанта, където смяташе да я заведе, и му хвърли изпълнен с копнеж поглед.

— Стига си се цупил — обади се Холи. — Ще харесаш повече моя обяд, ще видиш.

По-късно за своя изненада откри, че свинските пържоли с ябълки и кисело зеле бяха много вкусни, точно както му бе обещала. Докато разчистваха масата, тя се обърна към него, но очевидно й бе трудно да започне.

— Промених решението си за детското креватче. Можеш да купиш, ако все още искаш. А ако не искаш, недей. Ще те разбера. В крайна сметка няма причина да се обвързваш с нас толкова много, нали?

Тя говореше за детското креватче, което бяха видели преди това в магазина за преоценени стоки.

— Не съм си променил решението, Холи. След като събера парите, ще отида и ще го взема.

— Ще ти ги върна веднага щом мога.

— Защо да не ги избия чрез наема? — бе болезнено да спори с нея за пари.

— Вече ти дължа за два месеца.

— Да не би да си започнала да се тревожиш, че никога няма да си тръгна? — чак сега, когато зададе въпроса, Коул разбра с какво нетърпение очакваше да чуе отговора.

Тя остана замислена за момент.

— Докато ти не се появи, нямах представа колко ми липсва компанията на някой, с когото просто да мога да си поговоря.

След като измиха съдовете, Холи пусна по старото видео на дядо си филма, който Коул бе взел по-рано същия ден. Опита се да настрои цветовете, но не успя.

— Страхувам се, че не може да стане по-добре.

— Мисля, че и така е добре — той потупа възглавничката до себе си, подканяйки я да седне.

Тя се настани до него.

— Значи и ти си далтонист.

— И аз?

— Казах го просто така — усмихна му се мило.

Петнадесет минути, след началото на филма, за който Холи каза, че умирала да види, когато го пуснали преди три години, тя вече спеше дълбоко. Съвсем неволно, по инстинкт, се бе притиснала до Коул. Накрая той внимателно положи главата й в скута си, като сложи на коленете си една от ръчно бродираните възглавници. Отметна косата от челото й, постави ръка на кръста й и продължи да гледа филма. Сигурно щеше да бъде по-добре, ако я бе завел в спалнята й, но му харесваше тихото й присъствие до него. Никога не се бе чувствал толкова хубаво и удобно с жена почти на неговата възраст, но и никога преди не бе имал приятелка. Поне не истинска приятелка, с която да можеш да си поговориш съвсем откровено. За краткото време, което прекараха заедно, Холи знаеше за него повече, отколкото Белинда след цяла година. Само един постоянен, разяждащ страх му пречеше да й каже всичко.