Джорджия Боковън
Сам в тълпата (13)

Глава дванадесета

— Как се чувства една жена, когато е бременна?

Коул й хвърли бърз поглед, преди да съсредоточи вниманието си на острия завой точно пред тях. Холи протегна ръка през отворения прозорец, сякаш се стремеше да улови с шепи вятъра.

— Странно.

— Как по-точно? — настоя Коул.

Тя задряма скоро след като излязоха от Таунсенд и спа почти през целия път през Смоуки Маунтинз. Бяха тръгнали за Ашвил да вземат вещите й от един склад, за който Холи бе плащала наем три години, но вече не можеше да си го позволи. Коул бе удивен колко дълбоко спеше тя, свита на седалката до него, положила глава в скута му. От време на време се размърдваше и измърморваше нещо несвързано в съня си, когато пътният участък не бе добър и камионът друсаше по-силно. Но през повечето време Холи спеше спокойно, сякаш бе в собственото си легло. А колкото до него, мислите му постоянно се връщаха към песента от касетата, която му бе дал Ранди. Беше направил вече наум няколко аранжимента, но никой от тях не му харесваше достатъчно. Въпреки това, мислейки отново за музиката, Коул се почувства изненадващо добре.

Холи прокара пръсти през разрошената си коса, извърна поглед от прозореца и го погледна въпросително.

— Искаш да ти обяснявам подробности, или предпочиташ да знаеш какво пишат по този въпрос в „Рийдърс Дайджест“?

— Имаме цял час път до Ашвил, така че не виждам какво би ти попречило да го направиш.

— Твърде отегчително е.

— Не ти вярвам.

— Ако и това не е типично мъжка реакция! Готова съм да се обзаложа, че в момента си мислиш например, че лицето ми трябва да е озарено от някаква вътрешна светлина, резултат от предстоящото майчинство, което трябва да ме изпълва с доброта и състрадание.

— Не забравяй, че те познавам само от една седмица. Ако от теб се излъчва някаква сила, очевидно си я пазиш само за работа.

Холи се разсмя.

— Всъщност там е още по-лошо. Нямам предвид в мотела, а в ресторанта. Понякога само от миризмата на храна ми става толкова зле, че едва се държа на краката си.

— И докога ще продължава това?

Започнаха да изкачват един хълм и Коул намали скоростта, тъй като теренът стана по-стръмен. Гледката, която се откри пред тях, бе зашеметяваща. В далечината планинската верига приличаше на безкрайно развълнувано море, обвито в полупрозрачна мантия от сиво-синя мъгла.

— При всяка жена е различно — Холи посочи една обрасла с трева отбивка малко по-нагоре по пътя. — Спри за момент, искам да сляза и да се разтъпча малко. Цялата съм се схванала.

Коул даде мигач, спря камиона и изгаси двигателя. Тъй като дръжката на вратата откъм Холи липсваше, той слезе, заобиколи и й отвори вратата.

— Не мислиш ли, че е твърде неблагоразумно от твоя страна да се подлагаш на такова изпитание всяка вечер? — Коул продължи разговора им от там, където го бяха прекъснали. — Защо не се откажеш за известно време, докато гаденето премине?

— Но аз се нуждая от парите — отвърна му бавно и търпеливо с тон, с който се обяснява на малко дете.

Той й подаде ръка, за да й помогне да слезе, но веднага щом стъпи на земята, тя се отдръпна от него.

— Разбирам, че няма как да знаеш това, но бебетата струват страшно много.

— Имаш предвид детско креватче, дрехи и други такива?

— Имам предвид лекари, болница и храна. Всичко останало е хубаво, но не е задължително.

Холи сложи ръце на кръста си и започна бавно да се разхожда напред-назад.

— Ами медицинската ти застраховка?

Тя се обърна с лице към него и го погледна невярващо.

— Понякога наистина ти се чудя.

— Защо?

— Защото, обясни ми, как би могла жена като мен да има медицинска застраховка?

Сигурно си бе загубил ума, за да й зададе такъв глупав въпрос, знаейки тежкото й финансово положение. Като деца, когато двамата с Ранди поемаха нанякъде, винаги ги предупреждаваха и наставляваха да бъдат много внимателни. И винаги следваше едно и също: „Не забравяйте, че нямаме застраховка. Ако се нараните, няма да има кой да се погрижи за вас.“

Коул я последва до края на отбивката.

— Ами държавните органи?

— Искаш да кажеш социалните грижи?

— Нали са създадени точно с тази цел?

— Или си плащам в брой, или просто няма да ходя в болница.

Това беше твърде странно изказване за човек в нейното положение, но Коул не сметна за необходимо да отбележи, че след като бе решила да роди бебето, възможността „просто да не ходи“ вече не съществуваше.

— Какво смяташ да правиш, когато се появи бебето? Разбирам, че си твърде смела и упорита, но ако ще плащаш за престоя си в болницата, това означава, че възнамеряваш да си вземеш отпуск за известно време.

— Дотогава искам да събера достатъчно пари, за да мога да си позволя да остана вкъщи две седмици. След това ще вземам детето с мен в мотела. Сезонът вече ще е приключил, така че работата няма да е много. Все още не съм говорила с Арнолд за това, но не мисля, че той ще има нещо против.

Тя очевидно бе помислила за всичко, освен за непредвиденото, като грип например, или бебе, което се нуждае от по-специални грижи, дрехи за двамата, или нови гуми за колата.

— Сигурно си си помислил, че съм много мила, когато казах, че можеш да останеш в къщата ми, нали? — продължи Холи. — В интерес на истината, не твоите майсторски умения ме интересуваха най-много, а камионът ти. Откакто се преместих да живея тук, постоянно се опитвам да намеря начин да взема нещата си от онзи склад, и тогава се появи ти. Знаеш ли колко струва да се наеме камион, да не говорим за надницата, която трябва да платя на здравеняка шофьор да натовари, а след това да разтовари мебелите?

— Не знам дали трябва да ти напомням, но се налага да отбележа, че май си забравила някъде здравеняка шофьор.

— И ти не си за изхвърляне. Двамата с теб ще изчистим онова място за нула време.

Тя очевидно твърдо бе решила да му покаже колко е способна, или, още по-точно, искаше на всяка цена той да си мисли, че е такава.

— Тогава как ще си изкарвам наема при теб, ако върша само половината работа?

— Имаш предостатъчно време да го направиш. Забрави ли, че тази седмица си все още свободен?

— В Ашвил ли живеехте с Трой?

Този град едва ли можеше да се сравнява с големите центрове на кънтри музиката, но когато си в началото, приемаш работа, когато и където можеш.

— Там се срещнахме. Работех за човека, който уреждаше кариерата на Трой. Движехме се заедно в продължение на два месеца, когато посредникът му го уреди да открие шоуто с Манди Луис, понеже човекът, който вършел това, се разболял. Манди го хареса и реши да го вземе на турнето си. Той поиска да тръгна с него, така че събрах всичко, което имах, и го сложих на склад. След този случай се захващаше ту с една работа, ту с друга, като винаги гледаше да се присламчи към някоя по-голяма звезда. Когато скъсахме, беше с Емили Томас.

— Поне добър ли беше? Искам да кажа, в работата си?

— Не мен трябва да питаш за това — поклати глава Холи. — Не работех за посредника, защото разбирам от кънтри музика. Просто моята работа бе временна, която постепенно се превърна в постоянна.

— Къде се намира Трой сега?

— Беше се отправил към Нешвил. Това е последното, което знам.

Коул усети, че може би прекали с въпросите си, но реши, че щом е стигнал дотук, може да продължи по-нататък и да разбере всичко.

— Обичаше ли го?

— Не мислиш ли, че това е твърде личен въпрос?

— Само ако ти не мислиш така. Тогава изниква въпросът защо си решила да задържиш бебето.

— Не е толкова просто.

— Такива неща никога не са — призна той.

— Забравяш, че това дете е и мое.

— Може и така да е, но това едва ли е най-подходящият момент да имаш дете. Струва ми се, че се движиш по опасен наклон. Може и да успееш, но може и да свършиш на улицата.

— А теб какво те засяга това? — бе уцелил най-болезненото й място. — Защо се интересуваш?

Ето че го постави натясно. Как да й обясни нещо, което и той не разбираше?

— Любопитен съм защо хората постъпват по един или друг начин.

— Господи, всички музиканти сте една стока. Единствената причина да се интересуваш от мен е, защото моята история може да послужи един ден за текст на някоя от песните ти.

В обвинението й имаше голяма доза истина.

— Ако някога се познаеш в някоя от песните ми, можеш да ме дадеш под съд.

Холи обърна поглед към него, а в ъгълчетата на устните й заигра усмивка. Тя лесно избухваше, но гневът й очевидно не траеше дълго.

— Значи всичко, което имаш, е камионът. Ако го взема, ти никога няма да си тръгнеш.

— Като стана дума за това, мисля повече за резервната си тениска, отколкото за камиона.

— Аз струвам повече от някаква си тениска! — запротестира тя.

— О, по дяволите, да, разбира се — бе възприела шеговит тон и това му харесваше. — Нали сте двама, така че цената се вдига двойно.

— Е, така вече е по-добре.

— Може да използваш автомобила ми, когато пожелаеш.

— А в замяна?

Той се ухили.

— Ще се помъча да си изпрося разрешение да те сложа в своя песен.

— Винаги ли постигаш каквото искаш?

Коул се замисли и лицето му помръкна.

— Някои хора наистина мислят така.

— Ами ти?

— Да, предполагам, че и аз.

— Предполагаш? — Холи повдигна учудено вежди.

Коул се поколеба за момент.

— В последно време точно това се опитвам да си изясня, какво точно искам.

— Това е лукс, който вече не мога да си позволя.

Думите й го сепнаха и изненадаха, освен това го накараха да осъзнае колко егоцентричен бе станал. Ако мислено сложеше проблемите им на везни, неговите едва ли биха били достатъчни само да повдигнат нейната половина на везната.

— Съжалявам, Холи.

— А аз не съжалявам. Вече не — Холи се изправи на крака. — Много ми харесва да си почивам така, но ако не продължим, ще замръкнем по пътя.

Коул задържа вратата й, докато тя се качи в камиона, след това се настани зад кормилото. Видя, че тя започна да рови в чантата с обяда им.

— Гладна ли си?

— Да, в последно време постоянно ме измъчва глад.

— И предполагам, ще ядеш тук, в камиона, докато все още се клатушкаме по този виещ се път.

— Стига, Нийл, ще изям само един банан.

Той превъртя ключа на стартера и зачака, докато камионът с пухтене и хълцане запали.

— Кога да започна да се оглеждам за друго място за спиране?

— Чувствам се много по-добре — увери го тя.

Коул хвърли поглед назад, но пътят беше пуст, след което потегли.

— По-добре, ама друг път — измърмори тихичко под нос.

— Внимавай, Нийл, чух те.

Десет минути по-късно отново спряха. Холи стоеше приведена до едно дърво, притискайки стомаха си с ръка, а Коул я придържаше за рамото. Под мишница стискаше пакет книжни салфетки. Да стои до някой, който изпразва стомаха си, не беше нещо ново за него. Още бе жив споменът за времето, когато Ранди се напиваше до смърт и той се грижеше за него. След това подобни неща нито го впечатляваха, нито го отвращаваха. Холи бавно се изправи и протегна към него ръка в защитен жест.

— Каквото и да искаш да ми кажеш, не желая да го чуя.

Коул й подаде една от салфетките.

— Всъщност ти постоянно ми показваш какво значи да си бременна.

Тя му хвърли унищожителен поглед.

— Очарователно е, не мислиш ли?

Коул се усмихна, прегърна я през раменете и я поведе обратно към камиона.

— Може би трябва да оставим това за по-късно.

На връщане, когато за втори път този ден достигнаха до същия участък, слънцето се бе спуснало ниско на запад. Коул значително бе намалил скоростта, надявайки се, че това ще помогне на стария камион да издържи на товара, който караха.

Холи бе работила упорито, без почивка, като нареждаше всяка вещ в по-големи или по-малки кашони, използвайки максимално пространството, с което разполагаше. Което не можеше да пъхне в кашоните, оставяше настрана, за да бъде прибрано от местната благотворителна организация.

— Мислила ли си вече какво ще правиш с целия този багаж, когато се приберем?

Тя прикри с ръка една прозявка, преди да отговори.

— Ще сложа всичко в гаража, докато намеря време да поставя етикет с цената на всяка една вещ. Разбира се, ще разпродам всичко.

— Колко смяташ, че ще вземеш?

Повечето от мебелите бяха втора ръка, неща, които тя бе купувала от сезонни разпродажби или битпазари, останалото явно бе дошло от магазини за преоценени стоки.

— Надявам се на петстотин, но ще бъда доволна и на половината.

Боже, тази сума не стигаше на Ранди само за джобни пари, Франк плащаше неколкократно повече само за ризите си. А Белинда…

— Това е наемът ми за месеца — рече Коул, тъй като за друго просто не можа да намери думи.

— Не и за този месец. Днес изработи наема си поне за седмица.

Той бързо направи някои прости изчисления. Тръгнаха от Меривил в пет сутринта. Погледна бързо към часовника на таблото — наближаваше девет вечерта. Ако имаха късмет, до полунощ щяха да се върнат. Още час или два, докато разтоварят багажа — всичко грубо правеше дванадесет часа. При пет долара на час тя му дължеше повече, отколкото за една седмица. Ако имаше друг начин да посочи грешката й, без да изглежда, че се оплаква, би го направил и би се пошегувал с нея. Холи, като че ли прочете мислите му.

— Може би ще излезе не една, а две седмици.

— Както кажеш.

— Не се опитвам да бъда щедра — каза го с такъв тон, като че ли правеше признание. — Нужен си ми повече, отколкото предполагах.

Коул се усмихна.

— И си мислиш, че ще си тръгна веднага щом ми платиш?

— Нещо такова.

Той се пресегна, взе ръката й в своята и леко я стисна.

— Харесваш ми, Холи.

Дълго време тя не отвърна нищо. Когато заговори, думите й бяха предназначени колкото за него, толкова и за нея самата.

— Предполагам, имала съм нужда от приятел. Не знаех това, докато ти не се появи.

Толкова беше лесно да се обади на Ранди и да го помоли да изпрати парите, от които Холи така отчаяно се нуждаеше. Страшно се изкушаваше да го направи. Тогава тя можеше да спре да работи и постоянно да се притеснява дали ще може да си плати сметките. Можеше да купи всичко необходимо за себе си и за бебето и до края на бременността си да бъде свободна и да си почива. Но, въпреки че не познаваше Холи много добре, бе му напълно ясно, че няма шанс да я убеди да вземе неспечелени от нея пари. Със същия успех би могъл да се опитва да я уверява, че животът й би бил по-лесен, ако даде детето за осиновяване. Бе твърдо решила да остане независима и сама да управлява живота си, както и да роди и отгледа детето си. Коул инстинктивно усещаше, че споменаването на която и да е възможност би развалило току-що родилото се приятелство между тях.

Някой ден трябваше да й каже кой е в действителност. Страхуваше се само, че този ден ще настъпи по-скоро, отколкото му се искаше. Франк и Джанет не можеха вечно да държат журналистите настрана. Когато скандалът избухне, той или трябваше да се върне и да се опита да продължи оттам, откъдето бе спрял, ако това изобщо беше възможно, или съзнателно да остави кариерата си безславно да се провали.

Коул взе поредния завой и затаи дъх пред гледката, която се откри пред него. Отби встрани и спря.

— Някога виждала ли си нещо толкова красиво? — обърна се той към Холи.

Една просека в дърветата им позволяваше да виждат как слънцето залязва в кървави отблясъци. Леката мъгла, която се стелеше между отделните планински масиви, приличаше на разгорена жарава в огромна камина. Близките хълмове отразяваха светлината на залязващото слънце в наситено оранжево, по-далечните в медночервено, а най-далечните — в тъмнозлатисто. Горите бяха потънали в пищна зеленина и навсякъде около тях се носеха птичи песни и жуженето на насекоми.

— От дълго време не съм гледала залеза — промълви тъжно Холи.

— Защо?

Не питаше просто така, наистина искаше да знае.

— Бях толкова заета…

— Сигурно има и още нещо — настоя Коул. — Просто да постоиш и да погледаш залеза не отнема чак толкова много време.

В очите й можеше да види, че бе смутена, опитваше се да намери подходящ отговор.

— Не знам. Може би защото нямах желание.

— Защо?

— Защото някои неща просто трябва да бъдат споделени.

Коул се почувства така, сякаш някой му бе нанесъл силен удар в слънчевия сплит. Без да каже нищо повече, той слезе от камиона, като взе със себе си одеялото, в което бяха увили масичката за кафе. Изпълнена с любопитство, Холи подаде глава през прозореца.

— Време е отново да започнеш да гледаш залезите — той й отвори вратата. — Детето ти ще има нужда от майка, която обръща внимание на тези неща.

Пъхна одеялото под мишница и протегна ръка, за да й помогне да слезе. Когато отминаха пътя и тръгнаха из гъстата трева, Коул изръмжа неодобрително.

— Какво има?

— Някак си не мога да си те представя като майка. Ти самата изглеждаш още дете.

Изпита истинско удоволствие от звънливия й смях.

— Нали каза, че никога не си имал деца?

Коул разстла одеялото на земята.

— Когато майка ни почина, сам започнах да се грижа за брат си.

— А къде беше баща ти?

— Зависи какво имаш предвид. Физически, да — Коул остана замислен няколко минути. — Всъщност само се навърташе наоколо. Това поне трябва да му призная.

— Някои мъже просто не знаят как да бъдат бащи.

Холи седна на одеялото и направи знак на Коул да се приближи. Той приклекна до нея и се загледа мълчаливо в залязващото слънце.

— Мъже като Трой?

— Няма никакъв смисъл да го обвинявам за това, което е. Той не може да се промени, Нийл.

— Холи, той можеше да направи нещо за теб. Да те изненада например.

Холи се протегна и се излегна назад на лакти.

— Това щеше да бъде едно от най-необяснимите неща в живота ми.

— А не би трябвало. Нешвил не е чак толкова далеч.

— За него аз съм минало, Нийл, затворена книга.

— Защо толкова упорито го защитаваш?

— А ти защо толкова настояваш?

— Ако бебето беше мое, щях да искам да знам.

— Дори ако в живота ти има друга жена?

— Какво те кара да мислиш…

— Неделната притурка на „Дъ Тенесиан“. Според техен „вътрешен източник“ Трой Мартин и Емили Томас са станали любовници.

Остра болка прониза крака му. Коул се изправи бавно и седна до нея.

— Тези неща обикновено не траят дълго.

— Първата ми грешка бе, че изобщо се забърках с Трой. Няма да направя втора, като му кажа за бебето. Какво ще стане, ако той един ден преуспее и идеята да бъде баща му се стори много привлекателна? Можеш ли да си представиш ада, през който ще трябва да премина, ако той заведе дело за настойничество? Ще си седя в ъгъла с някой съвсем посредствен адвокат, защото друг няма да мога да си позволя, докато той несъмнено ще наеме дузина хищни акули. Не, благодаря. Нищо няма да спечеля, като му кажа, а ще загубя всичко.

— Какво те кара да мислиш, че Трой ще преуспее?

— Може би в пеенето не е особено добър, но наистина има усет към хитовете. Трой може да купи един компактдиск в същия ден, в който го издадат, и веднага да каже кои песни ще бъдат пуснати като сингъли, кои има голяма вероятност да станат такива и кои ще заемат първите места в класациите.

— Това е много полезно умение, Холи.

— Но това не е единственото, на което е способен. Той прилича на изгубен в пустинята пътник, но жаден не за вода, а за слава. Той без колебание би стъпкал всичко и всеки в краката си, без ни най-малко угризение на съвестта, стига това да му открие път към бляскава кариера и слава.

— Но ти въпреки това си живяла с него.

Коул не попита защо, оставяйки отговора на този въпрос на нея.

— Какво да ти кажа? Човек обикновено се опитва да защити този, в когото е влюбен.

Коул познаваше много хора в музикалния бизнес като Трой Мартин. Те бъркаха упоритостта с дебелоочие и твърдия характер с жестокост и егоизъм.

— Имам чувството, че в Нешвил на Трой няма да му е много лесно. Онези хора там са виждали много като него.

— Това е мръсен бизнес, Нийл, и аз не искам детето ми да има нещо общо с това.

— Не мислиш ли, че преувеличаваш, Холи?

— Съжалявам, знам, че може би разбивам всичките ти мечти, но човек като теб просто няма шанс с онези хора, Нийл. Кънтри музиката с нейния идеален образ е просто една лъжа. Виждала съм изпълнители, които едва се държат на краката си, защото са или мъртвопияни, или дрогирани. И въпреки всичко, което се пише и говори за СПИН-а, все още сред тях има толкова безотговорни, че са готови да спят с всяка жена, която се случи зад кулисите. Зад всеки музикант, който успее да сключи договор с някоя звукозаписна компания, има поне хиляда не по-малко талантливи, които…

— Защо трябва хората от този бранш да са по-различни от всички останали? Мога да ти дам достатъчно примери за много други, които свършват по същия начин.

Тя се обърна и го погледна замислено.

— Но за теб това няма никакво значение, само и само и ти да си сред тях, нали, Нийл?

— Гледай залеза, Холи.

— Ако детето ми някога донесе китара вкъщи, сигурно ще му я счупя в главата.

— Това е най-сигурният начин да го накараш да подражава на баща си.

Холи се излегна назад и нададе отчаян стон.

— Очевидно няма да ми бъде никак лесно.

— Особено ако се опитваш сама да се справяш с родителските задължения.

— За едно нещо поне съм сигурна: детето ще види много такива залези.

Коул се отпусна на одеялото до нея. Ръцете им се докоснаха и Холи стисна пръстите му в своите. Те бяха просто приятели и споделяха един интимен момент.

— Просто дай на детето много внимание и любов. Това е по-важно, отколкото да доказваш правотата си през цялото време.

— Такава ли беше майка ти?

— Поне аз такава си я спомням.

— Знам, че мама и татко ме обичаха, но някак си не можеха да го покажат — Холи облегна ръка на рамото му. — Не ме интересува дали ще разглезя бебето си, но смятам да го вземам на ръце всеки път, когато заплаче.

— Ами ако е от тези, които никога не плачат?

— Тогава, предполагам, ще трябва да го пощипвам от време на време.

— Звучи чудесно.

Пръстите й изведнъж стиснаха силно ръката му, а ноктите й се впиха в дланта му.

— Какво има? — попита Коул.

— Нещо ми лази по крака. Моля те, махни го — тя потръпна от отвращение. — Само не ми казвай какво е.

Той се изправи и веднага забеляза едно черно насекомо, което лазеше по прасеца й, смачка го и го хвърли.

— Беше просто една пеперуда, която си търсеше място за нощуване.

Холи с усилие се изправи в седнало положение.

— Благодаря, но винаги мога да позная, когато някой ме лъже. Имам нещо като вграден радар в такива случаи.

Коул се опита да се отърси от чувството на вина, което го обзе. Изправи се и й подаде ръка да стане.

— Ще го имам предвид.

Холи взе одеялото и се качи в камиона. Не бяха изминали и пет мили, и тя отново спеше дълбоко.

Тъй като нямаше кой да му прави компания, Коул включи радиото и се сепна, когато чу песен от „Силвър Лайнингс“. Очевидно те бяха продължили да работят и бяха пуснали на пазара песните, въпреки объркването, което несъмнено бе настъпило в звукозаписната компания, когато са разбрали, че Коул Уебстър няма да осъществи предварително подготвените публични изяви. Загриза го още по-голямо чувство на вина, когато си помисли какво ли е струвало на Франк и Джанет да управляват „Силвър Лайнингс“ без него.

През следващите десет мили Коул се опитваше да убеди сам себе си, че Франк е свършил всичката работа поради свои собствени причини. Но независимо от кой ъгъл поглеждаше на тази ситуация, достигаше все до едно и също заключение: Франк се опитваше да спаси именно неговата кариера, на Коул Уебстър, а не своята. Ако някой ден „Уебстър Ентърпрайзис“ фалираше, човек като баща му винаги можеше да си намери работа, защото такива хора се търсеха много. По дяволите, конкурентните компании ще се изтрепят коя да го привлече.

Коул ядосано удари с длан о кормилото. Не искаше да мисли колко безотговорно се бе държал, или че хората, които бе оставил в Калифорния, се тревожеха за него, тъй като работата на много от тях зависеше от него. Искаше само да има на разположение малко време за себе си, няколко дни, една седмица. Дотогава може би щеше да намери начин да помогне на Холи, да сломи упоритостта й да се справя с всичко сама.