Джорджия Боковън
Сам в тълпата (12)

Глава единадесета

Белинда спря своя „Корвет“ на алеята. Гореше от нетърпение да остави Ронда и да си тръгне, но знаеше, че е по-благоразумно да не издава нетърпението си.

— Не забравяй, че откакто е заминал, си разговаряла с него само два пъти, като втория път е било случайно. В действителност той се е обадил, за да говори с Ранди — каза Ронда, като дръпна силно от цигарата си. — Това не е без значение.

— Благодаря, че ми го напомни, майко — като че ли се нуждаеше от някой да й натяква очевидното. — Но изобщо не се безпокоя. Само Коул да се върне вкъщи, след като останем известно време сами, всичко ще се нареди, както си беше.

— Четири седмици не са малко.

— Наистина ли мина толкова време? — Белинда бе раздразнена и ядосана.

— Хайде, не започвай пак. Просто се опитвах да…

— Знам какво се опитваш да направиш, майко, но сега ще трябва да ми се довериш. Говорих с Ранди след всеки негов разговор с Коул и съм напълно убедена, че бягството му няма нищо общо с мен.

— Не бъди чак толкова сигурна, мила. От всичко, което си ми казвала, мога да заключа, че когато Коул се върне, ще настъпят много промени. Трябва много да внимаваш, защото нищо чудно, докато се усетиш, да се намериш изхвърлена на улицата.

— Миналата седмица може би щях да ти повярвам, но оттогава се случиха някои неща. Когато Коул се върне, ще бъде много изненадан.

— Как така?

— Наистина стана нещо много странно. Ранди и Франк започнаха да си говорят.

— Никога не съм знаела, че са спрели да го правят.

— Искам да кажа, че наистина си говорят, без да водят битки помежду си.

— Знаеш ли какво предизвиква тази промяна? — попита Ронда, след като помисли малко.

— Не.

— Бих ти предложила да разбереш.

— Защо?

— Помисли, Белинда. След като вече не се заяжда с Ранди, на кого, мислиш, ще си го изкарва Франк?

— Ранди никога няма да позволи това да се случи. Винаги е бил на моя страна.

— Това е било преди правилата на играта да се променят. Ако знаеше какво е добро за теб, щеше да направиш всичко възможно, за да запазиш нещата такива, каквито си бяха.

— Ако имах избор, бих предпочела да не го правя. Толкова е приятно да се живее там, без онези двамата постоянно да се карат помежду си.

— Ще ти припомня този разговор, когато се върнеш да живееш в едностайния си апартамент в Бурбанк.

— Твърде много се тревожиш — Белинда се размърда на седалката, като че ли се готвеше да си тръгва, надявайки се майка й да разбере намека.

— И ще продължа да се тревожа, докато не накараш Коул да поеме някакъв сериозен ангажимент спрямо теб — Ронда дръпна още веднъж от цигарата си.

— Стига, майко, моля те. Знаеш, че не обичам да пушиш в колата ми.

— Забравих — отвърна тя не много убедително. Натисна едно от копчетата на вратата, за да свали прозореца, и изхвърли цигарата.

— Когато Коул се върне, ще му предложа…

— Не е необходимо да настояваш веднага. Трябва внимателно да подбереш най-подходящия момент.

Никога ли майка й нямаше да се научи да не се бърка, където не й е работа?

— Трябва да тръгвам. В противен случай ще закъснея за обяда.

— Уведоми ме, ако научиш нещо.

— Непременно.

— Обичам те, Белинда — Ронда се наведе, за да целуне дъщеря си.

— И аз те обичам — отвърна тя, като целуна въздуха покрай страните на майка си.

Час и половина по-късно Белинда излезе от банята и тъкмо закопчаваше сутиена си, когато на вратата се почука.

— Белинда, аз съм, Ранди. Може ли да вляза?

— Само един момент — тя наметна в движение разкошния си пеньоар, без да си прави труда да завързва колана. — Както виждам, вече закъснявам.

— Мога да дойда по-късно.

— Какво има?

Белинда ясно видя смущението на Ранди, което доста я учуди, имайки предвид колко пъти я бе виждал да прави слънчеви бани, облечена далеч по-оскъдно. Все пак, за да не създаде погрешно впечатление, тя загърна пеньоара си, придържайки го с ръка.

— Бъди се обади току-що. Има новини от Коул.

Преди седмица Ранди, без да иска се бе изпуснал пред нея и призна, че поддържа контакт с Коул чрез Бъди Чапмън. Вътрешно Белинда негодуваше, че не й бяха казали, но не упрекна Ранди. Изобрази на лицето си най-широката си и прелестна усмивка, която между впрочем не използваше много често, защото около очите й се образуваха бръчки.

— Кога можем да го очакваме?

— Точно за това исках да поговоря с теб.

Усетила сериозния му тон, Белинда престана да се усмихва.

— Случило ли се е нещо? Той добре ли е?

— Доколкото знам, Коул се чувства чудесно. Просто няма да се върне толкова скоро, колкото очаквахме.

— Нищо ново не ми казваш — тя вече не полагаше усилия да скрива гнева си. — Някой трябва да му каже, че постигна каквото искаше, но вече прекалява.

— Знам, че си разочарована, както и аз, но не можем да направим нищо.

— Веднъж ти бях казала, че Франк може и да е прав за Коул. Имам предвид, че трябва да посети някой психоаналитик. Сега вече съм убедена в това, защото изобщо не постъпва нормално — тя бе колкото ядосана, толкова и изплашена, което я правеше твърде непредпазлива. — Той всъщност има ли някаква представа колко усилия коства на теб, Франк и Джанет постоянно да му спасявате задника?

— Никога не съм говорил с него за това, но съм сигурен, че знае.

— Цялата му кариера ще отиде по дяволите.

— Очевидно той е готов да поеме този риск.

— Ами какво ще стане с всички нас… искам да кажа с теб? — поправи се бързо тя. — Ти и Франк сте положили не по-малко усилия, отколкото Коул. Как може да бъде толкова безотговорен? Как можеш да му позволяваш това?

Ранди я хвана за ръка и внимателно я поведе към спалнята, затваряйки вратата след тях.

— Всичко е наред, успокой се. Не те виня, че си изплашена. Ако това ще ти помогне, тогава викай и крещи, но не тук. Никога не се знае кой ще те чуе.

Той беше прав, разбира се. Как можа да постъпи толкова глупаво? Франк проучваше внимателно хората, които наемаше на работа, караше ги да подписват специални споразумения, че няма да дават интервюта по вестниците, но това не означаваше нищо, когато ставаше дума за пари. Рискуваше много, ако продължаваше да е все така небрежна и да не мисли какво говори.

— Толкова много ми липсва, че понякога си мисля, че ще се побъркам от притеснение. Ако Коул изгуби това, което обича най-много в този свят, само защото ние не сме опитали всичко, за да го накараме да види какво върши, това ще разбие сърцето ми.

— Това няма да се случи. В последно време с Франк и Джанет обмисляме нещо, което смятаме, че ще ни помогне да се справим с този проблем. Идеята е толкова проста, че е чак гениална.

— Ще ми кажеш ли най-после какво сте решили да правите, или и това е нещо, което е по-добре да не ми доверявате?

Не искаше да прозвучи толкова злобно. Нямаше никакъв смисъл да отблъсква Ранди от себе си. Белинда постави ръка върху неговата, твърдо решена да запази добрите си отношения с него.

— Съжалявам. Ти си последният човек, на когото трябваше да си го изкарвам. Прощаваш ли ми?

— Няма нищо за прощаване — отвърна той, слагайки на свой ред ръката си върху нейната.

От приятелски жестът му заплашваше да се превърне в твърде интимен, затова тя отдръпна ръка и седна на ръба на леглото, като потупа леко мястото до себе си, подканвайки го да седне.

— Разкажи ми за плана си.

Вместо да седне до Белинда, Ранди се приближи до прозореца, където се намираше стол в стил „Кралица Ана“, отпусна се в него и обгърна коленете си с ръце.

— Джанет ще свика пресконференция.

— Още една ли?

— Този път ще им кажем истината, или поне част от нея. Пресата ще научи, че след като толкова години усилено е градил кариера, Коул е решил, че ако не си вземе малко почивка, рискува да изхаби таланта си. Следователно, докато продължава работата си по следващия албум, той няма да ходи по турнета, нито да участва в шоупрограми по телевизията и радиото, или да дава интервюта в близко бъдеще. Официалната версия ще бъде, че за да поддържа връзките си с пресата, Коул ме е помолил аз да го представям.

Ранди замълча, изчаквайки отговора й. Когато такъв не последва, той добави:

— За щастие, Коул не е първият изпълнител, който страда от пренапрежение и затова иска да изчезне за известно време.

— Защо ти ще го представяш, а не Франк?

— Татко мисли, че ще ме приемат по-добре и с по-голяма готовност, отколкото него.

— „Татко“? Изглежда вече се разбирате по-добре, отколкото си мислех.

— Понякога и двамата сме принудени да правим известни компромиси — призна Ранди. — Но не чак толкова, колкото би трябвало да се очаква, имайки предвид отношенията ни преди.

— Колко хубаво и за двама ви.

— Само преди месец не бих повярвал, че това е възможно.

— Предполагам, в края на краищата има и някаква полза от заминаването на Коул — думите почти заседнаха в гърлото й.

— Той много ти липсва, нали?

— Той е въздуха, който дишам — отвърна тя, без да обръща внимание колко мелодраматично прозвучаха думите й. Интересуваше я само ефектът от тях.

Ранди се изправи и сложи ръка на рамото й.

— Коул сигурно знае как се чувстваш тук без него. Не мога да си представя, че ще отсъства прекалено дълго.

— Не знам какво ще правя, ако наистина го направи.

— Може би ако се занимаваш с нещо, времето ще минава по-бързо.

— Не става дума за това — Белинда сведе поглед и остана така, загледана в онова място, където пеньоарът се отваряше и разкриваше част от бедрата й. — Не искам това да прозвучи лошо, но свърших парите. Тъй като Коул не е тук, аз се чувствам неудобно да отида сама в офиса и да помоля да ми напишат чек.

Всъщност Ронда я бе предупредила да не върши подобни неща, заявявайки, че нищо чудно Франк да проучи всяка нейна постъпка. В случая от изключително важно значение бе да няма в какво да я упрекнат. Но четири седмици без да разполага с пари за харчене, й се видяха твърде много. Цялата ситуация започна да й се струва направо нелепа. Трябваше да използва кредитната си карта, за да плаща всичките си сметки, включително и бакшиша на жената, която миеше косата й във фризьорския салон.

— Искаш ли аз да го направя вместо теб? — попита Ранди.

На върха на езика й бе да му благодари и да приеме предложението му, но осъзна, че по този начин той щеше да узнае колко пари получаваше. За някой като Ранди, за когото джинсите „Ливайс“ бяха последна дума на модата, а пикапът му — истинско разточителство, петте хиляди долара на месец, които тя харчеше за дреболии, щяха да му се сторят направо прахосничество.

— Не искам да те притеснявам допълнително, Ранди. И без това имаш достатъчно грижи. Сама ще се погрижа за това.

— Нямам нищо против, Белинда. Всъщност, искам да ти помогна. Знам колко е трудно да искаш пари от чужди хора. Колко ти трябват?

Да го вземат дяволите! Беше я поставил натясно. Щеше да бъде грешка да продължи да настоява сама да отиде при счетоводителя, след като се бе оплакала, че й е неудобно.

— Какво ще кажеш за петстотин долара?

Белинда вдигна поглед, за да види каква ще бъде реакцията му. Ранди без особен успех се опитваше да скрие изненадата си.

— Утре сутринта ще сляза в града и ще се погрижа да ги получиш.

— Не бих те молила, освен…

— Няма нужда да ми обясняваш, Белинда — каза тихо той.

Тя стана, за да го изпрати до вратата.

— Ще сляза долу веднага след като се облека.

Ранди понечи да си тръгне, но тя хвана ръката му и го спря.

— Бих искала да си мой брат.

Той леко я помилва по бузата.

— Никога нямаше да се получи.

Тя почувства как по тялото й преминаха познатите сладостни тръпки. Въпреки промените, които ставаха с всички тях, хубаво беше да знае, че все още можеше да разчита на Ранди. Може би не беше съвсем справедливо, но не можеше да се довери на никой друг, без да има някакви последствия след това. Той я харесваше много повече, отколкото би трябвало, но никога нямаше да направи нещо, за да го покаже по някакъв начин. Лоялността му към Коул граничеше с фанатизъм.

Ранди тръгна към кухнята, но използва задните стълби, тъй като не искаше да налети на Франк. Освен това имаше нужда да помисли малко върху разговора си с Белинда. Напоследък не му бе лесно да се оправя с нея, особено когато тя изпробваше опасния си чар върху него. Не беше глупава. Много добре знаеше за чувствата му към нея, а също и това, че той нямаше право на тях. Тогава защо му разиграваше такива комедии? Тя го използваше, в това бе абсолютно сигурен! Но докъде щеше да стигне? Дали се забавляваше за негова сметка, или си мислеше, че той би могъл да принуди Коул да се върне вкъщи, виждайки, че нещата между тях вървят зле. Нито едно от предположенията не му харесваше. Пък и този въпрос с парите. Сигурно го мислеше за напълно сляп, за да не види колко харчеше тя за себе си всеки месец. Наистина ли смяташе, че той е толкова наивен, за да не знае, че миниатюрните парчета плат, които тя наричаше бански костюм, струваха стотици долари? Или, че едно семейство би могло да живее съвсем спокойно в продължение на цяла година с парите, които тя харчеше само за чанти и обувки. Той самият никога не пазаруваше в Бевърли Хилс, но познаваше достатъчно хора, които го правеха.

Досега бе склонен да обвинява Коул за нейните скъпи прищевки. Господ бе свидетел, че брат му бе невероятно разточителен с хората, от които се интересуваше, самият Ранди бе един от тях. Защо тогава Белинда лицемерничеше, искайки петстотин долара, които нямаше да й стигнат само за едно ходене в града, да не говорим за цял месец?

Ранди нямаше нужда, а и със сигурност не искаше повече усложнения в живота си. Не сега. Дори не бе сигурен, че иска да се занимава с нещата, с които се бе захванал напоследък. Много хора идваха при него, за да реши проблемите им, или да вземе решение вместо тях, а всичко това изискваше повече работа и създаваше повече главоболия, отколкото някога бе могъл да си представи. Никога нямаше да си признае, но бе започнал да изпитва неволно уважение към баща си, който дълги години се бе занимавал само с това.

Когато понякога оставаше сам, а това му се случваше много рядко напоследък, мислите на Ранди неизменно се връщаха към Коул и обратната страна на славата — изтощителната работа. Очакването, изискванията, различните капризи и мании, стабилните благотворителни дружества, за които отделяше време и пари и недотам стабилните, които просто го използваха, чувството на вина, когато трябваше да отхвърля молби, отказвайки да посети пациенти, умиращи от рак, и т.н., и т.н. — списъкът можеше да продължи безкрайно.