Джорджия Боковън
Сам в тълпата (11)

Глава десета

Миризмата на пържен бекон проникна в стаята на Коул и смути съня му. Не му се искаше да се събуди само за да открие, че всичко е било измама. Изпаднал в полусънно състояние, той продължи да сънува, но миризмата го последва и там — на концерт, през Ню Мексико, и накрая в спалнята в една полуразрушена бяла дървена къща със зелени первази. Изведнъж отвори очи, връщайки се отново в действителността. Протегна се, прикри с ръка една прозявка и посегна за очилата си. Когато избра стаята, която щеше да ползва докато живееше при Холи, бе убеден, че ще прекара кошмарна нощ. Старото желязно легло бе по-добрата възможност в сравнение с другите две, които му бе предложила. Когато Коул седна в края му, то изскърца и видимо хлътна в средата, но когато накрая си легна, пухената възглавница бе като милувка под наранената му глава, а чаршафите леко обгърнаха тялото му като нежна любовница. За пръв път от много време потъна в безпаметен сън, без да бъде измъчван от кошмари.

Почувства се отпочинал и бодър, отпусна се блажено по гръб. В същия момент го прониза остра болка в главата. Това моментално му напомни причините, поради които се намираше в дома на Холи Мърдок. Коул изстена и се изправи, като внимателно докосна тила си. Най-удивителното бе, че все още нямаше главоболие. Точно в този момент усети миризма на прясно сварено кафе и препечени филийки.

Когато предната вечер влезе в къщата, Коул не забеляза никакви признаци тук да живее още някой, докато не отвори гардеробите и чекмеджетата в другите спални. Посегна да отвори вратата, но рязко спря, осенен от една мисъл. Ами ако миналата вечер тя бе довела някого? Холи не бе негов тип, но това не означаваше, че не е нечий друг. Хората имат различни вкусове, самият той познаваше такива, които си падаха по по-пълничките и лекомислени жени.

А сега какво? Можеше да остане в стаята си, докато тя тръгне на работа или да рискува да постави и нея, и себе си в неудобно положение, като влезе неканен. И двете възможности не бяха особено привлекателни. Но последното му ядене предния ден се състоеше от консерва равиоли и една диетична сода. Миризмата, която се носеше от кухнята, бе толкова съблазнителна, че всичките му съмнения дали ще изпадне в неудобно положение излетяха от главата му. Ако тя не го искаше, можеше спокойно да се нахрани в стаята си. Отвори вратата в същия миг, когато Холи почука.

— О, изплаши ме! — тя отстъпи крачка назад.

Коул веднага закопча джинсите си.

— Тъкмо отивах към банята.

— Добре, но побързай. Закуската е готова.

— Мислех, че си тръгнала към мотела още в зори.

Холи избърса ръце в хавлиената кърпа, която висеше наблизо.

— Там свърших още преди час.

— Всъщност колко е часът?

— Дванадесет без петнадесет.

— Сигурно се шегуваш!

— Вече бях започнала да се тревожа — призна тя. — Предполагах, че си уморен, още повече, че здравата те бяха ударили по главата. Когато се върнах от работа, не бях чак толкова изненадана, че още спиш, но когато се върнах и от магазина за хранителни стоки и ти все още беше в леглото, започнах да се питам дали не си умрял.

Коул високо се разсмя.

— Значи си решила, че ако и миризмата на пържен бекон не ме вдигне от леглото…

— Нищо друго не би могло да го стори — довърши тя вместо него.

— Съжалявам, че те изплаших — Коул прокара пръсти през косата си. Имаше отчаяна нужда от един хубав душ. — Сега отивам да се изкъпя. Ще се върна възможно най-скоро.

— Давам ти най-много две минути, ако не дойдеш, започвам без теб — предупреди го тя. — Мразя студени яйца.

Коул не се съмняваше, че Холи говори напълно сериозно.

— Свари ли овесена каша?

— Обичаш овесена каша?

— Ненавиждам я.

— Ако бях на твое място, не бих разгласявала това мнение твърде високо, особено по тези места — усмихна се тя. — Хора са били изгонвани от града и за далеч по-невинни провинения.

Харесваше усмивката й. Когато се смееше, тя го правеше не само с устни, а цялото й лице грейваше и очите й придобиваха странен блясък.

— Благодаря за предупреждението. Следващия път ще бъда по-внимателен.

Холи тръгна към кухнята, но се обърна и вдигна предупредително пръст.

— И да знаеш, половин минута от времето ти вече изтече.

Не след дълго и Коул се появи в кухнята, като в движение тъпчеше ризата в панталоните си. Нямаше представа дали е успял да се изкъпе навреме, но тя го чакаше. На масата имаше големи и малки чинии, пълни с пържени яйца, бекон, пържени картофи и препечени филийки в количества, достатъчни да нахранят поне половин дузина гладни хора. Пред чинията й имаше чаша мляко и още една с портокалов сок. За него имаше същото, плюс голяма чаша кафе.

— Хайде, започвай! — рече Холи със заповеден тон, като му подаде чинията с яйца.

Коул не се нуждаеше от втора покана. Почти не разговаряха, докато се хранеха. Той не можеше да си спомни някога да е бил толкова гладен, нито пък храната — толкова вкусна. Беконът бе изпържен точно колкото трябва, имаше лека кафява коричка, без месото да е прегорено. При картофите Холи бе нарязала съвсем тънки филийки лук и малко пипер. Яйцата бяха пухкави, още пареха и имаха чудесен вкус. Освен това при препечените филийки имаше масло и домашно приготвен конфитюр. Кафето обаче беше ужасно. Холи му предложи последното парче бекон, но Коул вдигна ръка, отказвайки й категорично.

— Така се наядох, че сега се чувствам като онзи герой от „Извънземният“.

— Никога не съм го гледала. Не обичам филми на ужасите.

— Онова нещо растеше в стомаха му и…

— Не искам дори да чуя за това! — тя стана и започна да събира празните чинии, за да ги отнесе в мивката.

Коул й помогна да разчисти масата.

— Ти сготви, значи аз ще измия и почистя.

— Много добре.

Холи взе подправките от масата и започна да ги нарежда в шкафа до печката. Когато свърши, отново се обърна към Коул.

— Знам, че не е справедливо, но изглежда не мога да съдя за теб по друг начин, освен по това какъв си. Опитвах се, но винаги когато започвам да си мисля, че може да си различен, си спомням всички онези момчета, които познавах, и които бяха точно като теб, и колко грешах по отношение на тях.

— Момчета като мен? Какво би трябвало да означава това?

Тя отвори уста да каже нещо, но спря, замисли се, след това продължи:

— Преди време излизах с един мъж, казваше се Трой Мартин. И той пееше кънтри и бе убеден, че е предопределен да стане звезда. Когато тръгваше на турне, ме вземаше със себе си. Навсякъде, където спираше, срещахме много такива изпълнители като него, които пътуваха от град на град и пееха по панаири и кръчми. Изглеждаха различно и пееха различно, но като оставим това настрана, бяха съвсем еднакви. Всеки един от тях бе убеден, че би могъл да бъде следващият Коул Уебстър. Слушах разговорите им. Те открито признаваха, че биха направили всичко, биха отишли навсякъде и биха стъпкали всеки, само и само да постигнат това, което желаят. Жаждата за слава бе не само движеща сила при тях, те бяха напълно под нейна власт.

На Коул му се искаше да й каже, че греши и да й разкаже за Бъди и за всичките свои приятели, за чието приятелство трябваше отсега нататък упорито да се бори. Но в думите й имаше твърде много истина, за да успее да я убеди, без да й каже кой е в действителност. Вместо това напълни мивката с гореща вода и сложи малко течен сапун.

— Не може да успееш в бизнеса без някои жертви — каза той.

— Предполагам, че това е разбираемо и дори съвсем в реда на нещата, докато жертвата не си самият ти.

— Защо не приемеш, че просто си имала лош късмет с Трой? Той би могъл да е механик или касиер в супермаркет и пак да те третира по същия начин.

— Не се учудвам, че приемаш нещата по този начин — в гласа й нямаше обвинение. — В края на краищата…

Изведнъж спря и лицето й придоби странно изражение.

— По дяволите — изруга тихо. — Ще се върна след минута.

Коул бе озадачен. Беше започнал да бърше масата, когато шумът, идващ от банята, го накара веднага да спре работата си. Нищо не подсказваше, че Холи не се чувства добре, но звуците, които долитаха оттам, не можеха да бъдат сбъркани с нищо друго. Каквато и да бе причината, не можеше да се отрече, че всичко бе станало много бързо. Пък и храната, която Холи бе погълнала, щеше да бъде достатъчна поне за няколко души. Изведнъж Коул разбра какво ставаше. Бе виждал това толкова пъти, че нямаше начин да сбърка. Разочарование и лека тъга помрачиха хубавото му настроение. Върна се при мивката, пусна чиста вода върху съдовете, които вече беше измил, и ги сложи на поставката да се сушат. Холи се появи по-бледа от обикновено и миришеща на паста за зъби и ароматизирана вода за уста. Без да каже дума, тя взе хавлиена кърпа и започна да подсушава една чаша. Когато се пресегна да я остави в шкафа над главата си, блузата й се повдигна нагоре и Коул успя да види, че джинсите й бяха разкопчани, а ципът леко разтворен. Това потвърди подозренията му. Колебаеше се дали да каже нещо, или не. В края на краищата, начинът, който беше избрала да контролира теглото си, не му влизаше в работата. Но пък и на нея не й влизаше в работата, но бе направила първата стъпка и му бе помогнала.

— Холи, знам, че нямам никакво право да се намесвам…

— О, трябва да призная, че такова встъпление страшно ми харесва.

— Исках само да ти кажа, че си хубава такава, каквато си. Не всеки може да има висока и елегантно слаба фигура. Познавам много мъже, които предпочитат по-закръглени жени. Само, защото си попаднала на някой, който не те харесва, не означава, че всички имаме еднакъв вкус.

Тя се втренчи недоумяващо в него.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Просто разбрах какво правеше в банята.

— Съжалявам. Опитах се да не вдигам шум.

Откритото й признание го стъписа. Тя със сигурност нямаше представа колко сериозно бе всичко.

— Това, което правиш, е глупаво, да не говорим, че е и опасно. Никой мъж не го заслужава.

Холи демонстративно сложи ръце на хълбоците си и го погледна право в очите.

— Трябва да си луд, за да мислиш, че го правя заради някой мъж. Това си беше мое решение. Мое и само мое. Той не знае нищо, а и аз нямам никакво намерение да му казвам.

— Тогава защо си правиш труда?

— Значи си мислиш, че единствената причина, поради която една жена решава да задържи бебето си, е да накара мъжа да се ожени за нея?

— Бебето ли? — Коул отстъпи смаян крачка назад. — Ти си бременна? Затова ли повръщаше?

Тя се намръщи.

— И поради каква друга причина ще искам да се отърва от закуската, която приготвях половин час, да не говорим колко платих за нея?

Коул се почувства като пълен глупак.

— Помислих си, че по този начин се опитваш да отслабнеш — измърмори под нос.

— Не знам откъде идваш, Нийл, но тук наедрялата талия и тичането до тоалетната означават само едно нещо.

— Ти наистина си бременна? — Коул отстъпи още една крачка назад.

— Не е заразно — отвърна му тя полушеговито, полуобидено.

— А не трябва ли да лежиш или да си вдигнеш краката нависоко, или пък нещо друго?

Тя само поклати глава.

— Възможно ли е да си толкова невеж?

— Никога не съм виждал бременна жена.

— Но това се случва през цялото време с толкова много хора… е, с жени, разбира се. Как е възможно около теб да не е имало бременни жени?

Изведнъж тялото й се стегна, отговорът сякаш сам се натрапи в съзнанието й. Този път бе неин ред да отстъпи крачка назад.

— О, Боже, трябваше да се досетя. Всичко беше от ясно по-ясно, но аз нищо не забелязвах. Току-що излизаш от затвора, нали?

Коул се разсмя.

— Не, поне не от затвора, който ти имаш предвид.

— Значи има и друг?

— Да, този, който сами си изграждаме.

— Това звучи добре и от него би могла да излезе чудесна песен, но ще трябва да се захванеш с нещо друго, ако искаш да живееш при мен. Сега трябва да мисля и за бебето, което ще се роди само след пет месеца и половина.

Рано или късно тя щеше да разбере истината за него, така че бе по-добре сам да й каже. Тъкмо щеше да заговори, когато го обзе непреодолимо чувство на загуба. В мига, когато Холи разбереше кой е той, отношенията им щяха да се променят. Тя щеше да гледа на него по-различно, а и да му говори по различен начин. Непринудеността и искреността между тях щяха да изчезнат.

— Снощи си мислех, че трябва да си напълно луда, за да ми позволиш да остана тук, без да знаеш нищо за мен.

— Тогава не би трябвало да се притесняваш и да ми го кажеш сега.

Трябваше да измисли нещо, тя нямаше да остави нещата така. Бе много лесно да я излъже, но не искаше между тях да има лъжи. Реши да й каже част от истината.

— Аз съм един самотник, Холи. През по-голямата част от живота си съм бил такъв. Докато бях още дете, тримата с баща ми и брат ми много пътувахме. С този начин на живот не можеш да завържеш много близки приятелства.

— Но от какво живееш?

— От музиката. И от китарата си. За това беше съвсем права. Разбрах, че не се нуждая от много неща — отвърна й с горчива усмивка.

— И това е всичко, което можеш да правиш?

— Това мога да върша най-добре, но междувременно съм понаучил и още някои неща.

— Като например да бъдеш и водопроводчик, и бояджия, и дърводелец?

— Да, по малко от всичко. Съмнявам се дали има нещо тук, с което да не мога да се справя.

Беше близо до истината, макар и не съвсем.

— Не изглеждаше никак разтревожен, когато от полицията дойдоха да те разпитват за грабежа, така че едва ли си избягал от затвора.

Коул се зае отново със съдовете. Трябваше да изпитва облекчение, а не вина, че полуистината, която й каза, я бе успокоила. В края на краищата в миналото, което криеше от нея, нямаше нищо ужасно.

— Мислех си, че бременните жени би трябвало да носят от онези тениски, които имат отпред стрелки, сочещи към корема им.

Холи взе друга чаша от поставката.

— Защо да харча пари за нови дрехи, когато все още мога да нося и старите?

— Не е възможно да се чувстваш удобно в наполовина разкопчани панталони.

— Не мислех, че личи — ръката й инстинктивно мина точно на това място.

— Вероятно нямаше да личи, ако носеше по-дълги ризи.

— Не може ли да говорим за нещо друго?

— Разбира се — Коул избърса последната вилица. — Кой е бащата?

— Не мисля, че това ти влиза в работата.

— Онази бъдеща кънтри звезда, нали?

— Както вече ти казах, това не е…

— Той поиска от теб да се отървеш от бебето, нали?

Коул се изненада от настойчивостта си. Нямаше навика да притиска хората по този начин. Холи хвърли вилицата в чекмеджето и се обърна рязко към него.

— Нямам намерение да говоря за това с теб.

— Ако не ти помага с нещо друго, той би трябвало поне да плаща сметките, не мислиш ли?

С преднамерено бавни движения Холи сгъна хавлиената кърпа и я преметна на дръжката на фурната. Без дори да го погледне или да каже нещо, тя излезе от кухнята и се скри в спалнята си.

Коул се почеса по врата и разхлаби превръзката на главата си. Вместо да се опитва да залепя отново лейкопласта, той просто махна марлята. Франк щеше да получи удар, ако можеше да види обръснатата задна част на главата на сина си. Ако я караше все така, косата му никога нямаше да порасне пак до раменете, което си беше негова запазена марка. По този повод един не много доброжелателен критик бе заявил, че това било единственият атрибут, с който Коул претендирал за слава.

Излезе в коридора и се спря нерешително пред вратата на Холи. Чудеше се дали да се извини, че я разпитваше толкова упорито за нещо, което не бе негова работа, или да остави нещата така, надявайки се тя сама да му прости. Никога преди не бе действал по този начин и сам не разбираше какво го накара да постъпи така с нея.

Ето че пак сам усложняваше живота си. Интересът му към Холи не означаваше нищо. Радваше се, че можеше да разговаря с някого, чийто живот бе толкова объркан, колкото и неговия.

 

 

Холи се обърна на другата страна, отвори очи и изстена глухо. Бе почти два часът. По-голямата част от деня бе вече минала, а тя все още не бе изпрала униформата си, с която трябваше да отиде на работа довечера.

Най-лошото на следобедната дрямка бе, че независимо колко дълго спеше, никога не й бе достатъчно. Имаше намерение просто да си почине няколко минути, докато чакаше Нийл да почисти кухнята. Но, както изглежда, напоследък само трябваше да положи глава някъде, за да заспи веднага.

До ушите й достигнаха звуците на китара. Сърцето й трепна и за секунда чувствата надделяха над разума й, защото бе убедена, че Трой е успял някак си да я открие. Но в следващия миг разбра кой свиреше и надеждите й угаснаха. Ядоса се на разочарованието, което изпита. Колко време трябваше да мине, за да се освободи от Трой и от надеждите си за него? Заслуша се в музиката. Нийл свиреше отделни мотиви от песни, като тук-там вмъкваше някой различен акорд, преминавайки с лекота от една мелодия на друга. Някои от тях й бяха познати, но за други бе сигурна, че никога не ги е чувала. Последните, разбира се, той без съмнение бе написал сам — нямаше певец, който да не си въобразява, че може да пише песни.

В този момент обаче си спомни, че мръсната й униформа все още стои на пералнята. Макар и с нежелание, Холи стана от леглото, спря за миг пред банята, след това продължи към мокрото помещение. Когато влезе в кухнята, посрещна я монотонният шум от сушилнята. Изпълнена с любопитство, погледна вътре и видя униформата си, върху която все още стоеше малката пластмасова табелка с името й. Холи внимателно отстрани табелката, включи отново сушилнята, след което тръгна да търси Нийл.

Намери го седнал под един бук, облегнал гръб на стъблото, със зареян някъде в далечината поглед. Приведен над китарата и завладян от музиката, той изглеждаше потънал в свой собствен свят. Холи използва предоставилата й се възможност да го разгледа по-добре. Нийл не беше мъж, заради когото би отменила среща с любимия си, но със сигурност щеше дълго да го помни точно такъв: потънал в спомени, без да си дава сметка какво става наоколо. Преди бе имала приятелки, които си падаха по такива меланхолични типове, вземайки тяхната мълчаливост и необщителност за интелигентност или прекалена чувствителност.

Боби Джийн Андрюз например би заключила приятеля си в банята, ако това би накарало Нийл да я забележи.

Може би това, че той носеше брада, я караше да бъде по-предпазлива. Знаеше, че е предразсъдък от нейна страна, но не можеше да не се чуди дали по този начин той не се опитваше да скрие нещо. Все пак трябваше да признае, че на Нийл брадата му отиваше. Особено в комбинация с тъжните му очи, които очилата правеха още по-тъжни, и слабото му, източено тяло. Единственото нещо, което не се връзваше, беше глупавата бейзболна шапка, която носеше, когато дойде да се регистрира в мотела. Защо човек от Ню Мексико би носил бейзболна шапка на „Лос Анжелис Доджърс“?

Приближи се бавно към него, изчаквайки той да я забележи.

— Не е лошо.

— Благодаря — той остави китарата, а устните му се извиха в горчива полуусмивка. — Предполагам, това трябва да е комплимент от твоя страна.

— Наистина, по-добър си, отколкото мислех.

Коул прокара още веднъж пръсти по струните и остави китарата на тревата до себе си.

— Само не ми казвай, че свиря като аматьор.

— Обаче трябва да признаеш, че не си постигнал кой знае какъв успех.

Холи искрено се зарадва, че той не се сърдеше. Повечето мъже щяха да реагират гневно на думите й, а Нийл бе разбрал желанието й тя сама да решава проблемите си.

— Имаш ли нужда от помощ за вечерята? — попита той.

— Ти и да готвиш ли умееш?

— Това учудва ли те?

— Видях, че си изпрал униформата ми. Благодаря.

— Помислих си, че ще ти трябва, когато отидеш на работа.

— Как така знаеш да вършиш домакинска работа?

Наистина бе любопитна, но имаше и още нещо. От опит знаеше, че на мъже като Нийл не им се налагаше да вършат такива неща. Обикновено около тях винаги имаше предостатъчно жени, които с удоволствие го правеха вместо тях.

— Като че ли отново започваме с въпросите, така ли?

— Ако не искаш да ми отговаряш, тогава недей.

— Нямам нищо против.

— Добре — тя се настани до него.

Още веднъж една мимолетна мисъл проряза съзнанието й. Имаше нещо много познато в Нийл Чапмън. Много лесно бе да си представи, че той е братът, когото никога не бе имала. Присъствието му й създаваше чувство на топлина и уют, които тя не можеше да си обясни.

— Майка ми умря, когато бях на седем години, а баща ми след това никога не се ожени повторно. Някой все пак трябваше да се научи да върши това, което тя бе правила — той откъсна стръкче трева, отчупи белия край и го пъхна между зъбите си. — Тъй като брат ми тогава бе само на четири години, този някой станах аз.

— Господи, на седем! Бил си толкова малък! Бях на двадесет и една, когато родителите ми починаха, а се чувствах толкова самотна и изоставена. Не мога да си представя какво е да загубиш единия от тях, когато си само на седем години. Сигурно е било ужасно мъчително.

Той започна да я изучава внимателно.

— На двадесет и една… това не може да е било толкова отдавна.

— Забрави ли, че съм по-стара, отколкото изглеждам?

— Да позная ли?

— На двадесет и седем съм — засмя се тя.

— Опитвам се да те впиша в някаква категория, като нещо познато в съзнанието си, Холи — призна той. — Но ти не приличаш на никоя друга жена, която някога съм познавал.

Винаги си бе мислила, че е отчайващо обикновена и с нищо незабележима.

— И какво ме прави толкова различна?

— Знаеш, че съм музикант, нямаш ми вяра именно поради това, и все пак ми позволи да остана в дома ти.

— Това не ме прави по-различна, а по-глупава.

— Но защо го направи?

Нямаше намерение да я остави да се измъкне, без да му даде задоволителен отговор. Холи се спря на най-лесния и най-очевидния.

— Помислих си, че или трябва да намеря начин да постегна къщата, или да гледам как всичко около мен се руши. Просто ти попадна тук в подходящото време.

Нийл й се усмихна.

— Това означава ли, че ти си ме причакала пред вратата ми, за да ме халосаш след това с нещо по главата?

Тя отвори уста, ужасена, че той би могъл изобщо да си помисли подобно нещо. После избухна в смях.

— Каква чудесна идея! Помисли само какви възможности се разкриват. Ако колата започне да ми създава проблеми, мога да накарам Арнолд да се огледа наоколо за някой механик, когото да халосам по главата.

— На твое място щях да оставя механика на мира и да се огледам за човек, който би могъл да поправи покрива. Има поне две места, които са направо опасни. Едва ли ще изкарат още една зима. Освен това можеш винаги да използваш…

Холи дочу как вратата на верандата на съседската къща се хлопна силно.

— Шт! Не искам мисис Стилтън да ни чуе да си говорим по този начин.

Сега беше негов ред да се разсмее.

— Наистина ли мислиш, че такава жена би се изненадала от нещо, което можеш да кажеш или направиш?

— Какво трябва да означава това?

— Предполагам, ти си от този тип хора, които биха тръгнали да се разхождат в проливен дъжд, само за да видят какво е, без изобщо да си дават сметка какъв смут предизвикват у околните, само защото са по една къса мокра тениска.

— Не си първият, който ми казва, че съм малко разсеяна — призна си тя. През цялото време, докато живееха заедно, Трой не преставаше да й го натяква. — Наистина, трябва да взема мерки да изкореня този навик.

— Защо?

В гласа му нямаше нито пренебрежение, нито сарказъм. Нийл просто бе любопитен.

— Защото след няколко месеца ще стана майка. Децата се нуждаят от нормални майки, а не от такива, които карат всички хора в околността да клатят неодобрително глави.

— Може би — каза тихо той.

Това не беше отговорът, който бе очаквала.

— Очевидно ти не мислиш така.

— Това, което аз си спомням за моята майка, не са безопасните, обикновени делнични неща. Тя ме водеше на морския бряг, когато се задаваше буря, за да почувствам вятъра и да видя как се пенят гребените на вълните. През летните нощи, когато отсядахме в някой мотел, спяхме на моравата, така че да можем да гледаме небето и да търсим сателити или падащи звезди — усмихна се при спомена за онова време. — Всички я мислеха за луда, включително и баща ми. Той не можеше да разбере защо някой ще си плати за легло в мотела, а ще спи на земята. Ако някога имам дете… — така и не довърши мисълта си.

— Как се казваше майка ти?

— Роуз.

— Хубаво име.

— Тя не го харесваше, но аз винаги съм мислил, че е много специално.

— И двете с нея имаме имена на цветя — забеляза Холи.

— Да, цветя с бодли — усмихна се Коул.

— Може би майките ни са чувствали по някакъв начин, че ще имаме нужда от сили, за да се справим с живота, който поне към мен не е бил особено милостив.

Холи не знаеше какво друго да каже, затова замълча. Минаха няколко минути, преди отново да заговори.

— Той не знае за бебето.

Нийл се обърна с лице към нея и я погледна изпитателно.

— Значи ти просто изчезна един ден, без да му кажеш нищо? Мислиш ли, че е справедливо спрямо него?

Бе казала на Нийл нещо, което се беше заклела да не издава на никого, и нямаше представа защо го направи.

— Беше напълно прав за мен, за дъжда и за тениската, обаче пропусна нещо. Много често се обърквам и не мога да избера подходящия момент. Ще забравя например, че в деня, в който ще изляза да се разхождам в дъжда, трябва да се срещна с някой, който ще ми даде заем за къщата. Той ще ме чака на предната веранда, докато се върна, а когато се появя, изобщо няма и наум да ми дойде как изглеждам.

Холи се поколеба. Да каже на Нийл какво се бе случило между нея и Трой не бе толкова просто, колкото изглеждаше на пръв поглед. Това означаваше да му разреши достъп до себе си, да му разкрие коя е и каква е. Такова приятелство си имаше своите тревоги и усложнения. Но все пак след няколко седмици той щеше да си замине и тя отново щеше да остане сама. Всъщност, ако искаше да разговаря с някого за Трой, Нийл беше най-подходящият за тази цел.

— В деня, когато реших да кажа на Трой за бебето — продължи тя, — стоях и го чаках на вратата, цялата напудрена и напарфюмирана, наконтена с обувки на високи токове и минипола. Бях решила да устроя една хубава вечеря и да го съблазня, преди да му говоря за радостите на бащинството. Това, което не знаех, бе, че и той се е готвил да ми каже нещо. Неговият импресарио решил, че за да даде на кариерата му по-голям старт, трябва да го премести да пее в някакъв луксозен клуб в друг щат. Само за една вечер се превърнах в пречка. Каза също, че сърцето му се късало от това, че ме изоставя, но се надявал да разбера, че първото му задължение и отговорност били към хората, които работели толкова упорито, за да стигне той там, където е.

— Това са пълни глупости — отвърна Нийл. — Половината от певците, които попадат в класациите, са съпрузи и бащи.

— Но не към тях бе обърнал поглед, и не тях преследваше Трой. Неговата идея фикс бе Коул Уебстър.

Някъде отдалеч долетя ритмично чукане на кълвач. Холи се обърна по посока на звука и забеляза как лицето на Нийл за миг придоби смаяно изражение. Но то изчезна толкова бързо, че не бе сигурна дали изобщо е видяла нещо или само така й се е сторило.

— Слушах Трой да говори за Коул Уебстър, как отлично е организирано всичко при него и колко много е допринесъл за кънтри музиката, колко е талантлив, и т.н., и т.н. Единственото, което чувах от него, бе Коул Уебстър това, Коул Уебстър онова. Когато си отвореше устата да каже нещо, бях сигурна, че то ще е пак за него.

Холи сви крака до себе си и обгърна с ръце коленете си, но тази поза й бе твърде неудобна поради бременността, и тя отново застана в предишното си положение.

— Предполагам, ти не си споделяла възгледите му.

— О, не мисля, че Коул Уебстър е по-добър или по-лош от всеки друг. Просто ми омръзна до смърт постоянно да слушам за него.

— Значи похвала с половин уста. И това е нещо.

— Само не ми казвай, че и ти преследваш същото.

— Никога не съм могъл да разбера защо някой ще иска да подражава на някого другиго. Защо да си купуваш копието, когато можеш да имаш оригинала?

Тя протегна крака и се облегна назад.

— Не го приемай като обида, но сега, след като те познавам малко по-добре, мисля, че ми е ясно защо не си постигнал успех.

— О! И защо? — усмихна й се полушеговито, полуизненадано.

— Не си достатъчно влюбен в себе си. В началото си мислех, че Трой просто си намира извинения за постъпките си. С течение на времето обаче, колкото повече изпълнители срещах, толкова по-ясно ми ставаше, че прекалената самовлюбеност и прекалено високото мнение за себе си са неделима част от тях, също като китарите им.

— Винаги ли си била така… — той се помъчи да намери подходящите думи — отрицателно настроена, що се отнася до кариерата на Трой?

— Не — призна тя. — Когато се запознахме и започнахме да живеем заедно, аз бях не по-малко ентусиазирана от него.

Да си спомня за хубавите моменти не бе по-малко болезнено, отколкото за лошите.

— Когато всичко потръгне, се чувства някаква магия — продължи тя тъжно. — Дори и за хората, които не са на сцената. Не ти казвам неща, които вече да не знаеш.

— От доста време не съм се качвал на сцена.

— Заради катастрофата ли?

Холи забеляза, че той видимо се затвори в себе си. Приличаше на изненадано животно, готово да се защитава.

— Откъде знаеш за нея?

Реакцията му я смути.

— Докторът ми каза, че си имал счупени кости по лицето. Каза също, че белегът над едното ти око не е от много отдавна.

Думите й, изглежда, го успокоиха.

— Сестрата предположи, че може би си катастрофирал с кола и си ударил главата си в предното стъкло — добави тя. — Така ли беше?

— Всъщност беше с мотоциклет. Ударих се в едно дърво, но ако не беше то, щях да падна в каньона.

Холи примигна изненадано.

— Значи, въпреки всичко си имал късмет.

— Предположих, че ще кажеш точно това.

— Все пак добре, че онзи, който открадна парите ти, те удари отзад.

— Това означава ли, че пак съм имал късмет?

— Разбирам защо си предоволен от късмета си досега и не искаш и грам повече — пошегува се тя. — Забравих да те попитам как се чувстваш днес.

— По-добре.

Холи подпря ръка на дървото и се изправи.

— Ще се задоволиш ли със супа и ръжен хляб за вечеря?

Той също се изправи, като взе китарата си.

— Ще ти помогна.

— Не приемай като лична обида това, което казах за кънтри изпълнителите. Имам горчив опит и това ме кара да се чувствам по този начин.

— Сигурен съм, че имаш пълното право да се чувстваш така, Холи.

— Но нямах право да се отнасям така с теб. Не беше честно. Виждам, че си различен.

Покрай тях прелетя колибри и се скри в кошницата с бегонии, която висеше на задната веранда. Холи винаги се отнасяше с особена любов към малките птички. Като дете тайно вярваше, че когато види такава, това ще й донесе нещо хубаво. Сега обаче просто им се радваше.