Джорджия Боковън
Сам в тълпата (1)

Пролог

Коул Уебстър прокара внимателно пръсти по превръзките върху лицето си. Нищо не се случи. Увеличи малко натиска и пръстите му бавно потънаха в меката марля.

Според хирурга през деветте часа, които Коул прекара на операционната маса, имаше няколко критични момента, когато животът му буквално висеше на косъм. Някои от костите на лицето му не бяха просто счупени, а невъобразимо натрошени на съвсем малки частички и цяло чудо бе, че някоя от тях не бе проникнала в мозъка. На крака му, счупен на две места, бе сложена метална шина, но това бе просто дреболия в сравнение с тежките наранявания на главата. С Коул, разбира се, се занимаваше цял екип от изтъкнати специалисти по лицева хирургия. Те бяха шили, кърпили и сглобявали частичка по частичка лицето му. За нещастие челюстта също бе счупена и той бе принуден мълчаливо да понася болките, докато свързващата тел не бъдеше свалена. А докато ужасният наглед оток не спаднеше, чертите на лицето му си оставаха пълна загадка.

В съзнанието му изплува далечен спомен. Когато беше още момче и обикаляше панаирите с един второкласен кънтри състав, често се бе натъквал на една мила възрастна жена, чиито ръце артритът бе напълно деформирал — пръстите й бяха ужасно подути и изкривени навътре. Когато я бе попитал дали я боли, тя бе отвърнала:

— Не чак толкова много, но беше време, когато си мислех, че ако стоваря чук върху тях, ще се почувствам по-добре.

Тогава я бе погледнал в недоумение и с недоверие, но сега, двадесет години по-късно, разбра. Нямаше с какво друго да сравни ужасяващото безсилие и нечовешка болка.

В този момент пръстите му изглежда напипаха някакво изключително уязвимо и болезнено място. Сякаш нажежен шиш прониза лявото му око и Коул с отчаян глух стон се отпусна на възглавницата. Мислеше, че по-големи болки едва ли е възможно да изпита, но явно се бе лъгал. Постоянната пулсираща болка бе нищо в сравнение с това остро, безмилостно бодване, което го остави почти без дъх. Един от лекарите при тазсутрешния преглед го бе посъветвал да се опита да приеме положението си откъм положителната му страна. Наистина, като си помислеше за другата възможност…

И все пак докторът не разбираше, в противен случай щеше да знае, че има неща, в сравнение с които смъртта е за предпочитане. Например, когато мотоциклетът се изплъзва под теб и полита в зейналата пропаст на каньона, като преди това се удря челно в едно дърво. Най-лошото от всичко обаче беше споменът. Най-малката подробност от преди, и след като моторът поднесе по мазното петно на пътя, бе врязана с поразителна яснота в паметта му.

През кървавочервената мъгла на болката до слуха му долетя лекото скръцване на отваряща се врата. Коул с мъка се опита да се привдигне, за да види кой бе влязъл в стаята.

— Открих я! — обяви Франк Уебстър, приближавайки се с бързи крачки до леглото му. На устните му играеше тържествуваща усмивка. — Не би могла да бъде по-хубава, дори ако специално бяхме поръчали да я построят. Къщата е една от онези ужасно скъпи и красиви сгради, както обичат да се изразяват в Холивуд. Агентът по недвижими имоти каза, че се нарича „Каза Бланка“, освен това се намира на мили от главния път. Има място дори за хеликоптера или по-точно ще има, когато махнем оградите около тенис кортовете. Тази сутрин накарах пилота да направи пробен полет и се оказа, че къщата е на двадесет минути път от „Вентура Хоспитъл“. Можем да доведем лекар при теб по-бързо, отколкото ако си стояхме у дома.

Коул се опита да фокусира поглед върху баща си, доколкото липсата на контактни лещи и отокът, превърнал очите му в тесни цепки, му позволяваха. Но дори въпреки това двойно неудобство, можеше да види възбудата и доволното изражение на по-възрастния Уебстър. Дайте на Франк Уебстър проблем и той ще го реши на минутата.

Излизайки от упойката, първото нещо, което Коул чу, бе гласът на баща му, който отново и отново монотонно повтаряше, като някакъв странен фанатизиран проповедник, че Коул нямало защо да се притеснява, че ще бъде открит. Само хирурзите знаели истинската му самоличност.

През следващите дни Коул не преставаше да мисли защо баща му бе избрал този странен начин да поздрави сина си, по чудо избегнал смъртта. В някои моменти дори бе почти готов да му прости. Казваше си, че е съвсем естествено Франк, разбирайки, че синът му е оцелял и ще живее, да насочи вниманието си към овладяване на положението. Нали в края на краищата мениджърите бяха за това.

Франк се премести така, че Коул да може да го вижда, без да извърта глава.

— Докато идвах насам, си мислех какво ще стане, ако пресата научи. Толкова бях погълнат от тези мисли, че пропуснах отклонението и трябваше да се връщам. Няма да повярваш, че бях изминал цяла миля, преди да разбера, че съм сбъркал пътя.

Коул затвори очи в напразен опит да се избави от това, което знаеше, че ще последва. В него възкръсна споменът за един друг момент, когато вбесен бе грабнал химикалката от тефтера, който Франк винаги носеше със себе си, и бе написал няколко твърде смели думи, изразявайки по този начин протеста си срещу деспотичния начин, по който баща му се отнасяше към него.

— Няма начин да се спрат слуховете, които тези хора ще побързат да публикуват на първа страница — продължаваше той. — Имайки предвид как действат, изобщо не съм сигурен, че ще можем да направим каквото и да било. А сега си направо неузнаваем, така че можем да тикнем пред камерите им някой, който много прилича на теб, и да претендираме, че си ти. Те няма да заподозрат или да се усъмнят в нищо, освен ако, разбира се, не ти вземат отпечатъци от пръстите.

Тъй като не можеше повече да стои на едно място от вълнение, Франк стана и започна нервно да крачи из стаята.

— Знам какво ще ми кажеш — че можем да се справим с пресата. А що се отнася до критиците, не можем да направим нищо, абсолютно нищо. Ако подушат нещо, ще започнат да кръжат около теб като лешояди. Колкото по-дълго време се възстановяваш, толкова по-силно ще надигнат глас срещу теб и ще твърдят, че не си способен да се върнеш на сцената. Неопровержима истина е, Коул, че когато често повтаряш нещо, то става неоспорим факт.

За по-голяма убедителност той застана до леглото на сина си и го погледна право в очите.

— Винаги съм ти повтарял, че на критиците им плащат да критикуват, ясно и просто, нали? Ако им позволим да научат за катастрофата, веднага ще започнат да тръбят наляво и надясно, че с кариерата ти е свършено още преди да излезеш от тази болница. И когато отново започнеш да пееш, всеки път, когато пропуснеш някоя нота или забавиш малко темпото, ще се изпотрепят кой пръв да напише колко прав е бил, като е казал, че с теб е свършено.

Дори и ако челюстите му не бяха свързани с тел, Коул не би се опитал да спори с баща си. Беше виждал какво се случваше, когато критиците решаха, че някой певец залязва като звезда. Нямаше значение дали бяха прави или не, или просто разнообразяваха скучните новини от някоя колона от вестника. Веднъж, след като се налееше масло в огъня, не можеше никой, най-малкото самият певец, да овладее положението.

— Не ми е приятно да ти го казвам — добави Франк, а устните му се извиха в някакво подобие на усмивка, — но не мога да не си мисля какво изпускаме, като не даваме гласност на този случай. За мен това е най-голямата новина в кънтри музиката, откакто се разби самолетът на Патси Клайн.

За баща му бе несъмнено едно — той никога не се променяше. Винаги деен и енергичен, Франк търсеше проблеми дори там, където не съществуваха, и, както той си въобразяваше, чакаха само него, за да бъдат решени. Това, че той приемаше станалото с Коул по този, меко казано, странен начин, не беше нещо необичайно или неочаквано. Въпреки това Коул почувства горчиво разочарование.

— Трябва да тръгвам — каза Франк. — До довечера трябва да дам отговор на Тревор относно корицата на новия албум.

Коул облегна глава назад. Миг след това вратата отново скръцна и се захлопна след баща му. Останал отново сам, той остави мисълта си да блуждае. Господи, колко уморен се чувстваше! Не, не бе просто уморен, а нещо много повече. Изцеден. Точно така. В противен случай, защо ще се обижда или засяга, че Франк дори не се сети да попита първородния си син, как, по дяволите, се чувства?