Джина Уилкинс
Ново начало (8)

Осма глава

— Та ще се ожениш ли, или не?

Рис отдръпна слушалката и я изгледа, слисан от директния въпрос, отправен му в мига, в който я бе вдигнал. После внимателно я приближи към ухото си.

— Греъм?

— Разбира се, Греъм. Че кой друг? Попитах те нещо.

— Аз… За кого да се женя? — безсмислено попита Рис.

Изсумтяването на Греъм отсреща бе гръмко и красноречиво.

— За кого ли? — измърмори той. — Заварвам красива блондинка в кабинета му, едва отървавам кожата, защото съм дръзнал да я поканя на вечеря, а той още пита за кого. Много бавно схващаш.

Рис извъртя очи, без да прикрива киселата си физиономия, тъй като бе сам.

— Греъм, затова ли наруши спокойствието на неделния ми следобед у дома — за да ме обиждаш?

— Исках да ти задам един въпрос, на който ти още не си отговорил, ако смея да отбележа. Ще се жениш ли? Ако пак попиташ за кого, ще взема да хвърля нещо тежко.

— Няма да ти се наложи. Знам за кого говориш — отстъпи с въздишка Рис. — За Анджелик.

— Е, и?

— Не сме стигнали дотам.

— Не ти е минало през ум да й предложиш или просто още не си го направил?

— Има ли смисъл да ти казвам, че не е твоя работа?

— Нима някога е имало смисъл?

— Не — съгласи се Рис.

— Точно така. Е?

Рис се отпусна на един стол, облегна се назад и като изпъна крака, втренчи поглед в меките си кожени мокасини.

— Няма да се женя.

— Защо, по дяволите? — изрева Греъм, а Рис едва не подскочи и отдръпна слушалката от ухото си.

— По няколко причини. И главно, защото искрено се съмнявам, че дамата би проявила интерес.

— Защо не? Сега нали проявява интерес?

Рис се сети за изминалите два почивни дни. Беше оставил Анджи тази сутрин само защото чувстваше, че трябва да си почине няколко часа, а това щеше да е невъзможно, ако двамата бяха заедно. Тъмните кръгове под очите й красноречиво говореха, че тя също е изморена. Той се прибра направо вкъщи, без да помисля дори да се отбива в службата, взе набързо душ и три часа спа дълбок непробуден сън. Би сметнал, че остарява, ако не си даваше сметка, че не беше се любил така интензивно даже в най-бурните години на своята младост.

— Сега проявява интерес — примири се той.

— Защо мислиш, че няма да е за дълго?

— Хайде, Греъм, нали я видя? Тя е млада, красива, интелигентна.

— А ти си Квазимодо.

Рис не му обърна внимание.

— Аз съм с четиринайсет години по-възрастен от нея.

— Но с младо тяло и детски акъл. И какво от това?

Рис не можа да потисне усмивката си.

— Проклет да си, Греъм.

— Отлично. Щом ти не я искаш, аз ще се оженя за нея. С една година съм по-млад от теб, при това значително по-привлекателен. Ще видиш как ще се издигне покрай мен.

Рис подсказа ясно и кратко на бившия си най-добър приятел какво да направи със себе си.

— Е, Уейкфийлд, и за слепия е ясно, че си влюбен до уши. Но изглежда и на нея си замаял главата, с какво толкова не знам. И вместо да се възползваш от най-хубавото нещо, което някога ти се е случвало, като се ожениш, ти какво правиш? Седиш и хленчиш, че не си достатъчно добър за нея. Безобразие!

— Връщаш ми го, а? Задето ти казах, че онази Никълсън се интересува единствено от парите ти. Още не си ми простил, защото се оказах прав.

— Простил съм ти, разбира се. Ти ме спаси от явна смърт. Но положи началото на добронамереното вмешателство. Дължа ти го. Ти си най-добрият ми приятел. Рис… не ме карай да го повтарям, защото ще стана банален. И все пак, ако съм виждал някой да има нужда от жена и семейство повече от теб просто не съм го осъзнал в момента.

— А ти как така си пропуснал да се вслушаш в съвета си? — попита Рис, въпреки желанието да възрази, тъй като знаеше, че това би довело единствено до дълги безплодни спорове.

— Хей, аз цял живот търся жена с ангелско лице, омаен глас и очи на непорочна жрица. Съкрушен съм, че си ме изпреварил.

Рис не можа да сдържи усмивката си от това образно описание. На Анджелик нямаше да й допадне. На него му хареса.

— Та аз няма да знам какво да правя с жена и деца, ако някой ей сега ми ги даде.

— Ще ги обичаш, Рис — отвърна Греъм, гърленият му глас бе станал внезапно сериозен. — Със същата всеотдайност, с която си се посветил на тая твоя компания. И те ще са големи късметлии. Помисли. Трябва да свършвам. Пак ще се чуем.

— Греъм, чакай. Аз… — Рис въздъхна безпомощно, като установи, че говори на телефонния сигнал. Усети главоболие, щом остави слушалката. Обичайната реакция след поредния шеметен разговор с Греъм.

Неочакваното обаждане го направи неспокоен и го обърка. Той безцелно обикаля из къщата си половин час, като за първи път забеляза излишното свободно място. Живееше тук от четири или пет години и никога не бе обръщал внимание на мебелировката. Купи къщата, защото мразеше апартаментите — с всичките онези хора, събрани под един покрив. Когато се премести, просто пренесе старите си мебели. Зачуди се дали Анджелик би се съгласила да му помогне в обзавеждането.

Мина му през ум да отиде до службата, ала идеята не беше особено примамлива. Нямаше нищо неотложно за вършене и там също щеше да му е тягостно и напрегнато. Сети се отново за Анджелик и тялото му моментално реагира с нов прилив на енергия. Рис удивено поклати глава. Опасна жена, реши той. И тъй като реакциите му към нея го изнервяха, не направи опит да й се обади. Нужно му бе време да се овладее, преди да я види на работното й място на следващата сутрин, мрачно реши той.

Не разбра какво го накара да вдигне телефона и да набере номера на леля Айрис.

Гласът на старата жена прозвуча по-слабо, отколкото при последния им разговор — преди не повече от седмица.

— Как си? — попита той, като безпокойството му придаде по-рязък тон от обикновено. Бившата му приемна майка обаче го познаваше твърде добре, за да се плаши от този тон.

— Аз съм добре, скъпи. Ти как си?

— Нормално.

— Работиш усилено, не се храниш редовно и не почиваш достатъчно — преведе отговора му тя с топлина в треперливия си глас.

— Нещо такова.

— Получих чека, който си ми изпратил вчера. Трябва да престанеш с това разточителство, Рис. Знаеш, че получавам социална осигуровка. А ти с упорит труд си изкарваш парите. Трябва…

— Да ги харча така, както ми харесва — бързо довърши изречението й той. — А на мен ми харесва да ти изпращам част от тях. Поръчай на Поли да ти купи от онези шоколадови бонбони. И нов халат за следващия месец, като дойда.

— Тя вече ми купи бонбони — призна весело леля Айрис. — Цяла сутрин се гощавам с тях. Толкова са хубави.

— Радвам се, че ти харесват. Значи Поли добре се грижи за теб?

— Да, чудесно момиче е. И как няма да се грижи добре за мен, като й даваш такова щедро възнаграждение. Ти си прекалено внимателен към мен, Рис.

— А ти си най-хубавото нещо в живота ми — глухо отвърна той. — Дала си ми много повече от парите, които ти пращам. Освен това ги имам в излишък.

— Тогава създай семейство, за което да ги пилееш — тутакси подхвана тя познатата тема. Леля Айрис се безпокоеше повече и от Греъм за самоизолацията на Рис. А нейната тревога го тормозеше. Той нямаше желание да й причинява главоболия.

И за да я зарадва — изглежда за това именно й се беше обадил, ако трябваше да бъде искрен — той рече тихо:

— Аз… имам една позната, лельо Айрис. Мисля, че ще ти хареса.

— Разкажи ми за нея — заинтригувано рече старицата.

Рис се постара да опише Анджелик — приятната й външност, усърдието й в работата, загатвайки за сполетялото я неотдавна нещастие.

— Тя има нужда от теб — заключи Айрис, доволна.

— Има нужда от някого — поправи я предпазливо той. — Засега. Което обаче не означава, че ще остане с мен за дълго.

— Ако е умна, ще остане. А от това, което ми разказа, излиза, че е доста умна. Искам да я видя.

— Може да я доведа другия месец — прибързано предложи Рис. — Ако все още сме заедно.

— Ще бъдете заедно. Младежът, който толкова добре познавам, няма да остави първата жена, в която истински се е влюбил, да си иде просто така.

Рис бе изумен.

— Не съм казал, че съм влюбен в нея.

— Не беше необходимо — ласкаво отговори тя. — Чувства се в гласа ти всеки път, когато произнасяш името й. Анджелик. Какво красиво име.

— Не съм много наясно с любовните истории, лельо Айрис. Нямам кой знае какъв опит — призна Рис, изричайки една от тревогите си около връзката с Анджелик.

— О, момчето ми, ти си способен да обичаш като никой друг. Виж само как се грижиш за мен. Отгледала съм не малко деца и въпреки че някои от тях се опитаха да поддържат връзка през годините, ти си единственият, който ме кара да се чувствам като истинска майка. Ти имаш толкова много да дадеш на своите жена и деца. Толкова любов, натрупана в душата ти и чакаща да се отприщи. Обичам те, Рис, и искам да си щастлив.

— Аз… също… те обичам — промълви той с надеждата да го е чула. Казваше го твърде рядко и все още му беше трудно да го изрече. Дали беше влюбен в Анджелик? И ако наистина я обичаше, щеше ли някога да намери сили да й го каже?

— Знам. А сега съм уморена, скъпи. Трябва да подремна.

— Добре. Пази се. Ще ти се обадя след някой и друг ден.

— Не я оставяй да си иде. Рис.

Измърморвайки нещо неясно, Рис внимателно затвори телефона. Не знаеше дали в разговора с леля Айрис си е изяснил нещо, или не. Ала се почувства по-добре, след като поговориха. Само да не беше смътната тревога за нея, която му остана.

 

 

В понеделник сутрин Анджи пристигна на работа с високо вдигната глава. Не й беше лесно. Имаше абсурдното желание да се промъкне, без никой да я забележи.

Усмихнатите поздрави, които получаваше по коридора, й подсказваха, че е обект на клюки още от тържеството в петък вечер. Почти ги чуваше. Госпожица Сент Клер — строгата, вечно сериозна асистентка — се оставила да я напият на служебното събиране, а Рис Уейкфийлд, който никога досега не бе проявявал загриженост към служителите си, се бе разкрещял на виновниците, а после я бе откарал у дома. Най-малко половината от колегите й навярно още тогава бяха предположили, че между нея и Рис има нещо. Тогава не беше вярно. Сега обаче… Тя едва не се задави.

А всъщност имаше ли нещо между тях? Дали един ден и една нощ, изпълнени с невероятни, страхотни, главозамайващи, любовни преживявания означаваха нещо? И щеше ли то да се повтори? Ако имаше такава вероятност, защо Рис не й се бе обадил снощи, въпреки че тя го чака до полунощ? Дали й даваше време да се съвземе, или вече съжаляваше за връзката със своята асистентка, която щеше да му създаде куп неудобства в службата? Въпроси колкото щеш, помисли кисело тя, като слагаше чантата на бюрото си. Де да имаше поне няколко готови отговора за начало.

Не беше минал и половин час, когато Рис я повика.

— Добро утро. Как сте? — загрижено попита Джун, щом я видя.

Като че едно напиване може да те държи три дни, мислено въздъхна Анджи.

— Благодаря, добре съм, Джун.

— Изглеждате чудесно. Като си помисли човек, и господин Уейкфийлд изглежда чудесно днес. Съвсем отпочинал — в гласа на Джун звучеше такова самодоволство, сякаш тя отговаряше за душевното състояние на Рис.

— Това е… — Анджи бе приковала поглед във вратата на кабинета му и не можа да довърши неясното си изречение. Ръката й потреперваше, когато почука. Дали щеше да я посрещне с онази неотразима усмивка, която бе видяла през почивните дни? Или щеше да бъде постарому официален, напълно забравил за малкото им приключение?

Още въпроси, помисли тя и натисна дръжката на вратата. Тези обаче скоро щяха да получат отговор.

Рис вдигна очи от бюрото си при нейното влизане.

— Добро утро, Анджелик. Докъде сме стигнали с проекта „Финикс“? Предполагам, вече си проверила данните?

Не й беше съвсем ясно как да го тълкува, реши Анджи, докато машинално го информира за първото нещо, което бе свършила с идването си на работа. Въпросът му бе съвършено делови, но очите, гласът, усмивката бяха… топли, прецени тя, като устоя на спонтанното желание да си повее с бележника. Изпълнени със спомените, които Анджи също пазеше.

— Седни да ги прегледаме — нареди той с кимване към обичайното й място край бюрото му. — Безпокои ме темпът ни на производство по този проект. Ти какво мислиш?

Мисля, че сериозно съм загазила, Рис Уейкфийлд. Защото те обичам, и защото малко ми трябва, за да започна да те умолявам да се любим още тук, на бюрото ти.

— Мисля, че имаш основания за безпокойство — каза ясно и отсечено тя, седна грациозно на стола и кръстоса крака. — Поизостанали сме в производството. Защо, според теб?

През по-голямата част от деня Рис успяваше да се владее и това усилие го изтощи повече от огромното количество папки, които прегледаха двамата с Анджи. Седнал на няколко педи разстояние от нея, той ту вдъхваше случаен полъх от нейния лек парфюм, ту зърваше как бледоморавото й сако се плъзга по овала на гърдите й, щом тя мръднеше, ту тайно наблюдаваше дългите изящни крака, чиято прегръдка почти осезаемо усещаше — чудно как можеше още да говори, без да заеква, мрачно си помисли той.

Не разбра кое точно го извади от равновесие късно следобеда. Може би начинът, по който тя хапеше молива си, докато разучаваше отчета, току-що донесен им от Джун. Само като я гледаше, Рис така се изпоти, че му се наложи да поразхлаби вратовръзката си. Или може би начинът, по който тя вдигна очи, разсмя се тихо и подметна някаква шега, след като той с едно нервно посягане събори чашата си с кафе и изруга, щом черната течност се разля по бюрото и опръска панталоните му.

Или може би той, като всеки нормален човек, не можеше да сдържа своите най-естествени желания нито миг повече.

Каквато и да бе причината, Рис блъсна стола си назад достатъчно рязко, за да предизвика изумения й поглед, измъкна молива от ръката й и я взе в обятията си, преди да е изрекла и дума. Отчетът, който бе отнел на Джун цели четири часа труд, се разпиля по пода.

А от последната им целувка бяха изминали трийсет и един часа, пресметна Рис секунди преди това. Струваха му се като трийсет и един дни. Той впи устни в нейните като пътешественик в пустиня, страдащ от неутолима жажда — дали пък не беше истина? След миг на слисване и нерешителност Анджи обви ръце около врата му и отвърна също тъй пламенно на целувката.

Той се отдръпна, колкото набързо да си поеме дъх.

— Още — измърмори и я притисна по-силно.

— Ами ако…

Не й даде възможност да довърши. Досети се какво я безпокои — че може някой да ги види. Беше малко вероятно и двамата го знаеха. Никой, с изключение на Греъм, не дръзваше да прекрачи прага на кабинета му, без да почука. Дори Анджи. И той продължи да я целува с единствената мисъл колко приятно бе да я чувства в прегръдките си и колко му беше липсвала нейната близост през тези трийсет и един часа.

След дълги сладостни мигове Рис бавно и неохотно се отдръпна. Ако продължеше в същия дух, помисли с тъга той, щеше да се изкуши да изпита уединението на кабинета си още посмело.

Анджи изглеждаше замаяна. Рис се усмихна и докосна с пръст топлата й зачервена буза.

— Благодаря — рече той с лекота, някак несъвместима с дрезгавия му глас. — Имах нужда от нещо такова.

— Аз… не го очаквах — сподели без нужда тя; нейният глас също звучеше странно.

— А би трябвало. Направих каквото можах, за да не ти се нахвърля по-рано.

Руменината й се засили. Тя вдигна ръка към разрошените си коси, после прокара пръст по устните си.

— Сигурно ми личи, че току-що съм се целувала.

— Поне не ти личи току-що да си се…

— Рис!

Той се подсмихна на шокираното й възклицание.

— Хайде да вечеряме заедно.

Тя навлажни устните си, а Рис трябваше да се пребори с внезапното желание да я сграбчи отново.

— Навън, в ресторант? — попита колебливо тя.

— Не, в градската библиотека. Ти къде мислиш?

— А ако някой ни види? Клюките не те ли безпокоят?

— Плюя на клюките — безцеремонно отвърна той, раздразнен от намека й, че би се опитал да скрие връзката им. По дяволите, не го интересуваше кой ще ги види, хванати под ръка, ако ще целият свят да разбереше, че е негова… — За момента — поправи се той, за да не прекалява с желанията си. Животът го бе научил, че да искаш и да получаваш са две различни неща. — Да или не?

— Да, Рис — отговори нежно тя и го докосна по бузата. — С най-голямо удоволствие.

— Тогава се върни вкъщи и се преоблечи. Ще те взема в седем.

Тя удивено погледна часовника си. Едва минаваше пет.

— Сега ли искаш да тръгна?

— Освен ако имаш желание да изпробваме това кожено канапе тук — направо отвърна той.

Тя ококори очи. После се усмихна.

— Колкото и да звучи примамливо, ще последвам съвета ти и ще отида да се преоблека.

— Може би така ще е най-добре — съгласи се той. Проследи я с поглед, докато прекоси кабинета, хвърли му една усмивка през рамо и излезе. Тогава Рис шумно въздъхна и свали вечно стягащата го вратовръзка.

 

 

Той действително искаше да я заведе в хубав ресторант, за да й докаже, че ще се радва да ги видят заедно. Както си беше, всъщност. Даже успя да запази маса в последния момент. Ала щом я видя на вратата, невъзмутима и очарователна в семплата черна рокля и елегантните обувки на висок ток, първата му мисъл бе да я грабне на рамо и да отнесе право в леглото.

— Анджелик. Изглеждаш великолепно.

Анджи понечи да му благодари, но съзря дивото желание в очите му. Усмихна се и захвърли чантата си на близката маса. После протегна ръце към него.

— Можем да вечеряме и по-късно — увери го мило тя.

Той изпъшка и я прегърна.

— Да — измърмори разсеяно, а ръцете му вече милваха гърба й през прилепналата копринена черна материя. — По-късно.

 

 

Много по-късно Рис изпъшка отново, този път от гузна съвест.

— Сърдиш ли се? — колебливо попита той.

С известно усилие тя надигна глава от рамото му.

— Да се сърдя ли? — попита с искрено недоумение. „Защо да се сърди, след като се бяха любили така страстно и всеотдайно?“

— Бях обещал да те заведа на вечеря. Сега вече е късно.

Тя се усмихна на виновното му изражение.

— Късно е, — потвърди без излишна тревога. — Ще трябва да намерим нещо тук. Е, няма да умрем от глад.

Рис се подразни от закачливата й усмивка.

— Не че не смея да се покажа с теб — заяви твърдо той, — просто… така стана…

— Просто ме видя и не можа да ми устоиш — довърши вместо него тя с явно самодоволство.

— Да. Нещо подобно.

Тя го целуна нежно.

— Нима мога да ти се сърдя за това?

Той я притисна към себе си; жестът бе толкова непринуден, така нежен и романтичен, че тя стисна очи, за да спре сълзите.

— Бива си те, бостончанке.

„Бива си те?“ Дотук с романтиката, помисли кисело Анджи и преглътна въздишката си, а сълзите тутакси се изпариха.

— Какво искаш за ядене? — попита тя, като се пресегна за халата си.

След петнайсет минути стоеше до печката и от време на време натискаше с лопатката двете цвъртящи големи кюфтета, докато Рис приготвяше хлебчетата и подправките за хамбургерите. Тъй като черната рокля се бе оказала неподходяща за тази импровизирана вечеря в домашна обстановка, Анджи се бе загърнала в розовия си хавлиен халат. Рис беше по панталони, с разкопчана риза, която свободно падаше над тях, и запретнати до лактите ръкави. Изглеждаше твърде добре и тя с усилие се съсредоточи върху кюфтетата.

— Как искаш твоето?

— Сочно.

— Разбира се — как не се беше сетила? Усмихвайки се на себе си, Анджи сложи неговото недопърженото кюфте върху едно от хлебчетата, които той беше приготвил, и остави своето в тигана още малко.

— Утре вечер сме на ресторант — обеща Рис, понесъл чинията си към масата. — Ще тръгнем направо от службата, за да не объркаме пак нещо.

Очевидно смяташе, че ще прекарват повечето от свободното си време заедно. Анджи нямаше нищо против, зачуди се само колко ли щеше да продължи. Защото започваше да подозира, че колкото повече време прекарваше с Рис, толкова по-тежко щеше да й бъде, когато връзката им му дотегнеше.

— Добре.

Той я стрелна с поглед, сякаш тонът й го смути, ала не каза нищо.

Говориха много, докато вечеряха. Рис пускаше парченца месо на обикалящата наоколо котка, а Анджи се правеше, че не забелязва. Говориха за политика, религия, актуални новини… но не и за работа. Стана дума за леля Айрис.

— Вчера се чухме по телефона — сподели той, като въртеше леда в чашата си със сода.

— Как е тя?

— Гласът й става все по-слаб. От няколко години не е добре със здравето.

Анджи покри неспокойната му ръка със своята.

— Сигурно много се тревожиш за нея — рече тя със съчувствие.

— Да — кимна той.

— Защо не отидеш да я видиш? — тактично предложи Анджи.

— Ще отида другия месец. Казах й за теб.

Тя изглеждаше изненадана, но не и недоволна, отбеляза Рис, тайно наблюдавайки реакцията й.

— Така ли?

— Да. Тя пожела да те види. Казах й, че може да дойдеш с мен другия месец.

Анджи скри ръката си в скута и напрегнато се вгледа в него.

— Защо, Рис? — попита почти шепнешком.

— Защото е… важно за мен — отговори колебливо той. — Искам да се запознаете.

— С удоволствие ще се запозная с нея, ако държиш на това.

Имаше куп неща да й каже. Ала, чудно защо, съвсем малко думи му идваха наум. Котката умолително измяука в краката му и той й хвърли последната хапка от хамбургера си.

— Да, много държа на това — каза Рис, без да вдига очи от лакомото коте.

— Разкажи ми за нея — подкани го тя, като отмести чинията си и предразполагащо се облегна на масата.

Той никога не бе говорил толкова много за себе си. За самотното сърдито момче, живяло сред вечна несигурност и огорчения. Което не знаело какво е прегръдка и инстинктивно отблъснало жената, посрещнала го с отворени обятия и сърдечна усмивка. За това колко жестоко му се скарала, когато се опитал да вземе пари от портмонето й, за скъпото сако, което му купила с част от нищожните си спестявания, само и само да не се отличава от останалите момчета в класа. За часовете, които прекарвала с него над домашните му, за сълзите, които проляла, когато пристигнала повиквателната и той поел сам пътя към опасностите. За дългите години, през които периодически я навестяваше или й се обаждаше по телефона, изпращаше й картички и писма; за нейното нежелание да вземе пари от него и за радостта му, когато в крайна сметка бе разбрала, че му е нужно да ги приеме.

— Ти я обичаш — ласкаво отбеляза Анджи, щом Рис замълча, поизчервен от неудобство, че бе говорил толкова дълго.

— Обичам я — прошепна той и се размърда на стола си. — Тя ми е почти като родна майка.

— Искам по-скоро да я видя. Сигурно е необикновена жена.

— Така е. Ще ти хареса. „Много си приличате, мислено добави той. И двете сте необикновени.“

— Вярвам, че ще ми хареса.

— А твоето семейство, Анджелик? — попита уж нехайно Рис, за да не се издаде, че е направил частно разследване. Искаше тя да сподели тайните си с него по своя собствена воля.

— Майка ми почина. А с баща ми не сме особено близки — кратко отвърна Анджи; лицето й бе съзнателно лишено от всякакъв израз. Тя внезапно стана и посегна към чиниите. — Аз ще разтребя тук. А ти защо не пуснеш телевизора да си починеш малко?

— Ще ти помогна — предложи той и се изправи.

— Не — побърза да каже тя и извърна лице. — Аз ще се справя. Ти иди поиграй с Норка. Да не се чувства пренебрегната.

Не ме допусна до себе си, мрачно помисли Рис и тръгна към другата стая. При най-малкия намек за миналото й, тя се затваряше в себе си, въпреки неговите откровения за собствения му живот. Заболя го. Повече от очакваното.

Котката доволно мъркаше в скута му, а той гледаше втренчено тъмния екран на телевизора. Утешаваше се с мисълта, че поне му бе обещала да отиде с него при леля Айрис след няколко седмици. Значи не бързаше да преустанови връзката им, въпреки че не смееше да му се довери напълно. Той бе съгласен на всичко, засега.