Джина Уилкинс
Ново начало (10)

Десета глава

Рис пръв би казал, че настроението му не беше блестящо. Не знаеше какво не е наред… Как не! Разбира се, че знаеше, помисли той, начумерен, и натисна педала на газта. Анджелик го нервираше с упорития си отказ да се премести при него. Беше късно, той бе уморен и би следвало да си отиде вкъщи, за да прекара спокойна, приятна вечер със своята любима. Вместо това, щеше само да мине покрай нейната къща на път за собствения си празен, пуст дом, няколко часа след като я бе пуснал да си върви.

Някои мъже ревнуваха от други мъже, а Рис трябваше да си съперничи с една къща, пълна с безобидни розови спомени.

Цял месец след смъртта на леля Айрис, въпреки чувствата, които се задълбочаваха с всеки изминат ден, Анджи все още нямаше достатъчно вяра в него, или в себе си, за да напусне своето убежище и да рискува в съвместно съжителство. Какво би я накарало, чудеше се той, завивайки по нейната улица, да се чувства сигурна с него, така както сред своите спомени?

Здрачаваше се и дълги морави сенки пълзяха по окосените тревни площи. Тук-там изникваха светлинки — по уличните стълбове, в дворовете и на верандите, зад пердетата на къщите, които подминаваше. Една майка излезе и извика децата си за вечеря. Със скейтбордове под мишници двете момчета пожелаха лека нощ на приятелчетата си и се затичаха към нея. Типичен буржоазен квартал, далеч от центъра на града — в какъвто Рис бе мечтал да живее, заедно с майка домакиня, баща, винаги готов за рунд по борба или дълъг разговор, още двама-трима братя или сестри, куче и каравана.

Разбра защо Анджелик се чувстваше сигурна тук.

Нима от това имаше нужда тя, внезапно се запита той и стисна волана. От брак? Деца? Сигурност, гарантирана с брачно свидетелство и златна халка?

Приковал поглед в нейната къща, той замислено прехапа устни. Идеята тя да му бъде партньорка не само в службата, а и в живота, бе примамлива. Добре звучеше „моята съпруга Анджелик“. Той неволно се зачуди дали човек с неговия произход имаше шанс за успешен брак и… бащинство.

Никога преди не се беше замислял за брак, защото подозираше, че е обречен на провал. Чак сега забеляза колко погълнат е бил в работата си, колко малко време е отделял за всичко останало. Тя заместваше и съпругата, и семейството. Но с Анджелик, може би…

Той импулсивно изви волана и насочи колата по отбивката към дома й. Нямаше намерение да спира — всъщност не бе и поканен — но спря. Тя можеше да му затръшне вратата под носа, ала по-добре да не го стореше.

— Рис! Не те очаквах — Анджи застана на прага с още мокра от душа коса, крехкото й тяло бе увито в мека хавлия. Котката надникна изпод края на дългата роба да го приветства с нежно „мяу“.

Ето така трябва да бъде, в миг осъзна Рис. След работа той и Анджелик трябваше да бъдат заедно, да си почиват спокойно у дома. Де да можеше да я убеди, че „у дома“ е в неговия дом.

— Ще ме пуснеш ли да вляза?

Тя отстъпи и го пропусна, след което бавно затвори вратата.

— Изглеждаш уморен — рече, очевидно решила да приеме присъствието му, без да разпитва повече. — Нещо за пиене? Или за ядене?

— Ти яла ли си?

— Ядох салата. Но мога да приготвя нещо.

— Сандвич с риба тон звучи добре — подсказа й той.

— Имаш късмет — усмихна се тя. — Намира ми се една консерва.

— Благодаря. Аз ще си избера питието — той се запъти към хладилника; Анджи бе свикнала да го зарежда с плодови газирани напитки специално за него. Рис бе настроен за гроздов сок. И за Анджелик. Ала първо питието, рече си той.

Извади кутията и направи крачка назад, при което едва не се препъна в Норка.

— Досадно коте — измърмори без злоба той и взе салфетка да избърше плисналия по пода сок.

— Какво й е? — попита разтревожена Анджи, втурвайки се към възмутената си любимка.

— Нищо й няма — кисело отвърна Рис. — И на мен нищо ми няма. Благодаря за загрижеността.

Тя се подсмихна.

— Мислех, че можеш сам да се грижиш за себе си.

С мократа салфетка в ръка той отвори шкафа, в който беше кошчето за боклук.

— Да, но бях нападнат в гръб. Изненадващо. От засада.

Усмихната, тя се повдигна на пръсти да го целуне по бузата.

— Горкият! Искаш ли пържени картофи към сандвича?

Той застана като попарен, без да изхвърли салфетката.

— Аз… какво?

Анджи го изгледа учудено и повтори:

— Искаш ли пържени картофи, Рис?

— О, да. Благодаря — тя беше опасна. Само една целувка по бузата и интимно нашепване и го накара да заеква несвързано. Мъж, който тутакси не предприемеше крачката да задържи такава жена завинаги, беше глупак. Рис Уейкфийлд бе чувал да го наричат какво ли не, ала никога „глупак“.

Спомняйки си за салфетката, той се наведе и я изхвърли. Тъкмо затваряше шкафа, когато зърна плика на пода. Сякаш небрежно бе хвърлен към кошчето, но не бе паднал в него. Той клекна и го взе, като забеляза четливия почерк, обратния адрес и факта, че изобщо не е отварян.

— Това за боклука ли е? — попита Рис, като предположи, че е писмо от баща й.

Тя хвърли поглед към плика в ръката му, намръщи се и се обърна да сложи чинията на масата.

— Да. Вечерята ти е готова.

— От баща ти е, нали?

— Да. Хвърли го, ако обичаш.

— Анджелик…

— Рис — тя го изгледа твърдо и недвусмислено. — Баща ми няма какво да ми каже. Не ме интересува.

— Може би е самотен — тактично предположи Рис. Не знаеше защо настоява, ала нещо му подсказваше, че Анджи никога не би се успокоила, докато не се сдобри с единствения си най-близък роднина.

— Пада му се — отговори тя с несвойствена за нея грубост. — Каквото си е надробил, това ще сърба.

Рис издърпа стол, седна и отхапа от сандвича. Сдъвка го, преглътна и тогава дръзна още веднъж да подметне:

— Разбирам, че е сгрешил, но не е първият, нито последният. Ти каза, че детството ти не е било чак толкова безрадостно. Не са ли ти останали все някакви чувства към него?

— Той разби всичките ми чувства — промълви тя и седна сковано на другия стол. — Онова, което стори, нещата, които ми наговори… никога няма да ги забравя.

Рис остави сандвича на масата.

— Винаги ли си толкова злопаметна?

Тя отвори широко очи, дълбоко засегната и възмутена.

— Защо ме насилваш? Какво те интересува?

Думите й не му допаднаха. И отсеченият му тон й го показа.

— Чудя се дали ще бъдеш толкова безмилостна, ако аз те разочаровам с нещо.

— Рис! Как може да говориш така? — укори го тя. — Ти не си като баща ми. Ти си най-почтеният човек, когото съм срещала. Всякакво сравнение е изключено.

— Всички правим грешки, Анджелик — настоя упорито той. — Не мога да ти обещая, че никога няма да те обидя несъзнателно или да те разочаровам по някакъв начин. А ако се случи, нима със същата непреклонност ще ми обърнеш гръб и ще прекъснеш нашата връзка?

Тя го гледа един дълъг напрегнат миг, после се пресегна и докосна ръката му.

— Мисля, че никога не бих ти обърнала гръб — прошепна.

Той я хвана за ръката, притаил дъх. Сега — подкани го тих вътрешен глас. Сега е моментът! Преди да си се уплашил.

— Тогава да се свържем завинаги — предложи рязко той, неспособен на дипломатичност, след като от отговора й зависеше всичко. — Омъжи се за мен, Анджелик.

Тя ахна и ръката й се скова от изненадата.

— Да се…

Пръстите му конвулсивно я стиснаха. Едва ли би изглеждала по-смаяна, ако й беше зашлевил шамар през масата, помисли мрачно той.

— Ние сме родени един за друг. Не за краткотрайна връзка, нито за служебен роман. А за да се свържем завинаги. Искам да бъдеш част от живота ми. Държа изключително много на теб. Кажи, че си съгласна.

Тя не можеше да преглътне. Гласът й прозвуча сподавено.

— Рис, не бях подготвена за това. Трябва ми време.

— Колко? — безстрастно попита Рис, без да откъсва очи от нея.

Тя се размърда неспокойно на стола си, ала той не я пусна.

— Не знам! Не мога да определя ден и час.

— Искам отговор, Анджелик. Не съм от най-търпеливите.

Тя направи кисела гримаса.

— Забелязала съм го вече.

Той вдигна ръката й към бузата си, гласът му бе дрезгав след мимолетната закачка.

— Омъжи се за мен.

Тя стисна за миг очи, след което в теменужените им дълбини заблестяха сълзи.

— Рис, моля те. За мен означава твърде много, че…

Той я изгледа свирепо, без да скрива гнева си.

— Не смей да ми говориш, че си поласкана и че е голяма чест, дето съм ти предложил — предупреди я той.

Анджи въздъхна с известно раздразнение.

— Остави ме да се изкажа. И, по дяволите, наистина е чест, независимо дали искаш да го чуеш или не. Знам какво означава за теб да направиш подобно предложение. Защо очакваш, че ще подходя към него несериозно и ще ти отговоря, без изобщо да съм помислила?

— Изглежда съм се надявал, че вече си го обмисляла — призна Рис някак стеснително. От къде на къде бе решил, че тя ще мисли за брак, само защото той си го бе помислил? Нима никога не й беше идвало наум да узаконят връзката си? В такъв случай, помисли той, упорито стиснал устни, време й беше да се замисли.

Бузите й поруменяха.

— Е… минавало ми е през ум един-два пъти — призна тихо тя.

Гласът му поомекна от моментното успокоение. Значи тя също се чувстваше обвързана.

— И беше ли ти неприятно? — подпита той, с усилие да не издаде вълнението си.

— Не. Не неприятно. А… страшно.

— Нима те е страх от мен? — намръщи се той.

— Страх ме е от такава съдбоносна крачка — поправи го тя. Рязко издърпа ръката си и вплете пръсти така, че кокалчета й побеляха. — Опитай се да разбереш, Рис.

— Ще разбера… ако ми кажеш от какво те е страх.

Тя изглежда се напрегна да подреди мислите си.

— Миналата година целият ми живот се преобърна наопаки. Загубих всичко, каквото имах — баба си, уважението към баща си, почти всичките си вещи. Бях объркана и уплашена, чудех се коя съм и на какво съм способна като личност. Затова дойдох тук, започнах нов живот. Намерих си работа, за която нямах необходимата квалификация, но се справих.

— Справи се отлично.

Тя се усмихна леко на неговото пояснение и продължи:

— После започнахме да излизаме заедно и аз… аз се влюбих в теб. Но — побърза да добави тя, щом Рис възбудено се наведе напред и понечи да заговори, — не съм сигурна дали не искам нещата да останат такива, каквито са. Сега ми е добре, щастлива съм. Страхувам се да не загубя всичко отново заради едно прибързано решение, преди да съм се убедила, че ние — и двамата, Рис — разбираме какво правим.

— Аз знам какво правя. Само ти имаш задръжки — той обгърна с жест къщата. — Създала си тук малко сигурно убежище. Е, случва се да се покажеш навън, докато нещата не се поусложнят, докато не ти се наложи да рискуваш. И тогава се скриваш при своята котка и своите вещи. Не те карам да се откажеш от тях, Анджелик. Можеш да задържиш и къщата, и всичко в нея. Нищо няма да се промени в службата, няма да ти забраня да се виждаш с новите си приятелки. Ще приема и котката като зестра — той се наведе напред, настойчивостта му го правеше напрегнат и малко груб. — Казваш, че ме обичаш, но те е страх да ми се довериш, да повярваш в нашите чувства. Докато не го направиш, нямаме шанс.

— Трябва ми време, Рис — почти умолително рече тя. — Не ми поставяй ултиматуми.

Той изсумтя.

— Ултиматуми? — повтори, безсилен да скрие горчивата нотка в гласа си. — От рода на „Омъжи се за мен или край“?

Тя кимна тревожно.

Рис поклати глава.

— Не. И да знаех, че ще подейства, нямаше да го използвам. Би било блъф, освен това. Няма да те пусна, след като най-сетне съм те намерил. Дори ако трябва непрекъснато да обсаждам тази твоя крепост, докато накрая не признаеш, че нямаш никакви шансове пред мен.

Усмивката й бе колеблива, трепетна.

— Това вече съм го забелязала.

Той с усилие се отпусна и взе остатъка от сандвича си.

— Добре, давам ти време, Анджелик. Но не се бави.

„Иначе ще взема по-строги мерки, добави на себе си той. Едно отвличане не е зле като начало. Или едно забременяване. Би било чудесно да забременееш от мен, нали?“ Без да споделя тези си мисли на глас. Рис коварно се усмихна и довърши вечерята си.

 

 

Анджи изстена и се изви нагоре, щом Рис леко захапа нежната плът от вътрешната страна на бедрото й. Ако смяташе да я подлуди тази нощ, справяше се отлично, помисли замаяно тя. Отдавна бе загубила представа за времето, след като той свали халата й и я положи на леглото. Нямаше част от тялото й, която да не бе погалил, целунал, подразнил, удовлетворил. Вече неспособна да участва в любовната игра, тя можеше само да потръпва, да се извива, да стене, без да разсъждава.

Върхът на езика му се включи, сякаш за да заглади бледите следи, оставени от зъбите му. Устните му пълзяха все по-навътре между бедрата й. Сладостното мъчение продължи, езикът му се промъкна и раздразни набъбналата, възбудена плът, докато младата жена изхлипа и рязко се изви нагоре, убедена, че ще си загуби ума, ако той не спре. И че ще умре, ако го направи.

— Рис! О, Рис! — ако й бе останал дъх, думите й биха прозвучали като вик. Ала сега бяха почти шепот.

Той ги чу. И плъзвайки се по тялото й, притисна устни в нейните.

— Кажи го пак — измърмори, без да вдига глава.

Тя знаеше какво иска да чуе. Не за първи път я караше да го каже, откакто я подлудяваше със своите ласки.

— Обичам те — промълви пред устните му тя. — Обичам…

Езикът му проникна навътре, за да вкуси от думите, да ги погълне. Ръката му обхвана гърдата й и тялото му се сля с нейното, готово да подхване ритъма, който щеше да я върне във вихъра на страстта. Ноктите й се впиха в раменете му, Анджи изстена от наслада и се остави той да я води.

Коленете й се притискаха в хълбоците му, тя се извиваше, за да го поеме по-дълбоко. Стенеше, мълвеше името му. Изхлипа, едновременно облекчена и разочарована, щом достигна екстаза и потръпна от удовлетворение, съзнавайки, че е неминуемо, въпреки желанието да го продължи. Никога досега не се бе чувствала толкова щастлива, както в прегръдките на Рис, в това най-интимно сливане, в тази самозабрава, погълнала и двама им.

— Анджелик, аз… — думите му се сляха в стон и стройното му напрегнато тяло потръпна от кулминацията.

Искаше й се да чуе изречението му до края. Дали щеше да й каже, че я обича? Щеше да му е за първи път, макар той самият да не можеше да се насити на тези думи от нейните уста. Тя съзнаваше колко му е трудно да ги изрече — по-трудно от предложението за женитба дори, помисли Анджи, като го милваше по влажния гръб, повдигащ се уморено от неравномерното дишане. Беше му още по-трудно да ги изрече, защото не бе сигурен в нея.

А предложението му? Тя затвори очи и си пое дълбоко въздух.

— Тежа ли ти? — тутакси попита Рис, като се повдигна.

— Не — увери го тя и го прегърна по-силно. — Съвсем не.

Той измърмори нещо непонятно и намести по-удобно главата си върху гърдите й, очевидно доволен, че може да полежи и да се наслаждава на ласките й.

Анджи се върна към своите мисли. Как ли би се чувствала като съпруга на Рис? Той я обвиняваше, че му нямала доверие. Естествено, грешеше. През последните месеци тя бе разбрала, че Рис е единственият човек на света, на когото вярваше безрезервно. Той нямаше да я разочарова като баща й, нямаше да я излъже като бившите й приятели и любовници. Нямаше да й изневери. За Рис брачната клетва щеше да бъде закон. И да я наруши щеше да означава да загуби честта си, на която толкова държеше, защото дълго време е била всичко за него.

От какво тогава се страхуваше?

Да не го изгуби, почти веднага си отговори тя. Не заради друга жена, не заради криминална присъда, а поради липса на интерес. Заради навиците му, формирани отдавна и дооформени в годините на търсене и стремеж към утвърждаване. Страхуваше се да не й признае някой ден, че любовта й му е омръзнала, че работата му осигурява необходимия стимул за деня.

Навярно тя още се бореше с чувството си за малоценност след провала, със собствените си колебания за това какво би могла да даде на човек като Рис. Той бе по-възрастен, по-опитен, по-уверен, преуспяващ. Дали нямаше да му дотегне тя, която е била в детска градина, докато той е воювал във Виетнам, която бе водила сигурен, празен, самодоволен живот, докато обстоятелствата не я бяха принудили да си направи преоценка и да се промени? Тя, чието име носеше петното на позора?

Рис въздъхна дълбоко и се обърна по гръб, като завъртя и нея да легне на рамото му, в неговата уютна прегръдка.

— Кажи го пак — нареди той и слаба усмивка се изписа на изтощеното му лице.

— Обичам те, Рис — охотно се подчини тя. Изглежда той имаше нужда да чува тези думи непрекъснато.

Той имаше нужда от нея. Скришом Анджи направи гримаса на своето собствено безсилие. Знаеше, че не би се поддала на нуждата на никой друг, ала щом силният независим, безразсъдно горд Рис се нуждаеше от нея, тя просто не можеше да устои. И никога нямаше да може да му устои. Той бе прав. Въпреки задръжките си Анджи нямаше шансове пред него. И щом беше решил да се оженят, щяха да се оженят. Тя нямаше сили — нито желание — да му отказва нещо толкова важно за него.

— Ще се омъжа за теб, Рис.

Тихо изречените думи моментално го извадиха от унеса.

— Наистина ли?

— Да.

Той се поразмърда и накрая се подпря на лакът, надвесен над нея, втренчил сивите си очи в лицето й.

— И го реши току-що?

— Да — усмихна се едва-едва тя.

— Защо?

Усмивката й стана по-широка. Недоверчивият Рис приемаше твърде скептично внезапната й капитулация, помисли тя.

— Защото те обичам. Рис. И защото искам да се омъжа за теб. Става ли?

Той се засмя и я целуна.

— Става — потвърди, след като вдигна глава. — Кога?

— Няма защо да бързаме, нали? — уклончиво попита Анджи, не й се искаше да започва отсега с плановете и проектите.

Усмивката му бързо се превърна в сърдита гримаса.

— Анджелик — заплашително рече той.

Тя въздъхна.

— Рис, не се отмятам и не те подвеждам. Просто не искам да избързваме. Нужно ми е време, за да подготвя всичко спокойно. Преди това трябва да свърша някои неща, разбираш ли?

Той кимна, макар да не изглеждаше съвсем доволен.

— Мисля, че разбирам. Какво ще правиш с тази къща?

— Още не знам — призна тя.

— Няма защо да бързаш — каза той, несъзнателно повтаряйки нейните думи. — Ще измислим нещо. Междувременно трябва да я ремонтираме. Безпокоя се, като знам, че живееш в такива условия. Искам да се провери електрическата инсталация, водопровода и…

Тя сложи ръка на устата му.

— И мислиш, че аз веднага ще се съглася да платиш за всичко това само защото сме неофициално сгодени?

Рис решително отдръпна ръката й.

— Сгодени сме съвършено официално — категорично й заяви той. — И действително мисля, че ще се съгласиш да покрия част от разходите. Разполагам с пари, а на теб, като на моя съпруга, ти се полага половината. По дяволите, всичките ще са твои, ако искаш. Не съм скъперник — добави той с щедра отстъпчивост. — Знам, че не се омъжваш заради парите ми.

— Не, не е заради парите.

— Ти ще ми позволиш да поема ремонта тук, а аз ще те оставя на спокойствие да определиш датата — обеща лукаво той. — Без да протакаш, разбира се.

— Ти си един безочлив изнудвач — заяви му сърдито тя, наслаждавайки се на веселостта в обикновено строгите му очи. Строги за всички. Топли и нежни за нея.

— Още не си се отказала, нали? — измърмори той, като се наведе да целуне гърдата й.

— Не. Но смятам да се заема с превъзпитанието ти — отвърна тя, заровила пръсти в гъстата му, сребриста коса.

— На твое разположение съм — подкани я той и пое зърното й с устни.

Анджи рязко си пое въздух и затвори очи.

— По-късно — унесено промълви тя. — Ще се заема… по-късно.