Сандра Браун
Здравей, тъма (14)

Тринадесета глава

В сградата на радиостанцията Парис имаше кабинет, в който работеше, когато не беше в ефир. Макар „кабинет“ да не бе подходящата дума за тясната стаичка. В нея не оставаше място за нищо излишно, нямаше дори прозорец. Много, много отдавна гипсовите стени са били боядисани в цвета на амбалажна хартия. Акустичните плочки върху тавана бяха хлътнали и прогизнали от стари и нови течове. Бюрото й бе сиво, с множество драскотини по повърхността, вероятно оставени от предишния му собственик, безнадеждно потиснат от обстановката.

Нищо в кабинета не й принадлежеше. По стените нямаше нито рамкирани дипломи, нито цветни плакати, нито афиши на ваканционни обекти за спомен, нито любимите снимки на усмихнати приятели или портрети на семейството. В стаята нямаше нищо лично — нарочно не бе донесла такива предмети. Снимките и други подобни неща щяха да породят въпроси.

Кой е този?

Джак.

Кой е Джак? Съпругът ти?

Не, бяхме сгодени, но не се оженихме.

Защо? Къде е Джак сега? Заради него ли непрекъснато носиш слънчеви очила? Заради него ли работиш сама? Живееш сама? Съществуваш сама?

Дори приятелското подпитване от страна на колегите би й причинило болка, затова тя се опита да го избегне, като поддържаше тясно професионални отношения с тях, а в кабинета й липсваха каквито и да било предмети — спомени. Но в стаята не цареше изряден ред. Повърхностите, които не бяха на показ, преливаха от пощата, която получаваше. Всеки ден до нея пристигаха пълни чанти с писма от слушатели, табла с рейтинги, вътрешни съобщения и безброй рекламни материали за последните записи на студиата. Тъй като в помещението нямаше място дори за картотека, тя се опитваше да подрежда и сортира материалите, но на това занимание не му се виждаше краят.

След като нареди музикалните парчета за предаването си и ги вкара в програмата, тя се нахвърли на купчината писма. Занимаваше се с тях около час, когато Стен се материализира в отвора на вратата. Беше вкиснат.

— Много ти благодаря, Парис.

— За какво?

Той влезе и затвори вратата.

— Познай кои ме посети днес следобед.

— Мразя да си играя на гатанки.

— Двамина от най-добрите в Остин.

Тя остави встрани ножа за писма и вдигна поглед към него.

— Полицаи?

— И трябва да съм ти благодарен за това.

— В къщи ли те посетиха?

Тя очакваше, че Карсън или въодушевеният Григс ще му се обадят по телефона и ще му зададат допълнителни въпроси.

Той премести купчината с пликове и седна в ъгъла на писалището.

— Разпитаха ме и си записаха отговорите в малките си черни бележници. Същински гестаповци.

— Престани да драматизираш, Стен.

Тъй като бе отишла пак в полицейския участък, а после се бе включила и в посещението у семейство Кемп, нямаше време да поспи. Чакаше я четиричасово радиопредаване, което трябваше да води така, сякаш нищо не се бе случило, и чак тогава можеше да си легне. Доста мрачна перспектива. Да се занимава с наранената гордост на Стен не бе най-полезното, за което можеше да използва малкото сили, които й бяха останали и краткото време, с което разполагаше преди водещият на вечерните новини да й отстъпи студиото.

— Тази сутрин докладвах на един полицейски детектив за обаждането на Валентино — обясни тя. — Оказа се, че е изчезнала млада жена от района. Полицията проучва дали съществува връзка между нейното изчезване и обаждането на Валентино. Правят рутинни проверки на всеки, който има отношение към случая, дори да е съвсем косвено. Така че не си го слагай на сърцето. Не са нарочили само теб. Марвин също е в списъка им.

— Страхотно. Нареждам се рамо до рамо с чистача. Сега се чувствам много по-добре.

За първи път тя усети, че сарказмът му е оправдан.

— Съжалявам. Наистина. Полицията разследва всички подробности, защото и те като мен са убедени, че обаждането не е било шега. Силно се надявам, че всички ние сме преувеличили опасността и тревогата ни няма да се оправдае. Но ако се оправдае, животът на едно момиче е застрашен. Независимо от това, съжалявам, че по стечение на обстоятелствата е трябвало да преживееш това.

Той се поуспокои, но не съвсем. Първата грижа на Стен винаги е била самият Стен.

— Полицията е разговаряла и с главния. Той, разбира се, тутакси повика Чичо Уилямс, който от своя страна се обади на началника на полицията и, доколкото разбрах, всичко му разказал.

— В такъв случай аз съм сигурна, че подозренията от теб напълно са отпаднали.

— Ама да не съм бил заподозрян? — удиви се Стен.

— Такава е думата. Забрави. Излез и си купи някаква джунджурия. Сигурно на пазара продават нещо, което още нямаш. Почерпи се. Ще се почувстваш по-добре.

— Не е толкова лесно, Парис. Чичо се засегна дори повече от мен. Цял следобед звънеше на главния и го питаше „какво, по дяволите, става?“. Естествено, парафразирам думите му. Считай се привикана в светая светих на радиото.

— Вече бях.

Главният управител на радиостанцията й се бе обадил по клетъчния телефон, докато тя излизаше от имението на Кемп. Беше поискал среща с нея, но във формата на нареждане, не на молба. Получи мъмрене за това, че преди да се обърне към полицията по повод обаждането на Валентино, не го бе уведомила. Неговата първа грижа бе доброто име на радиостанцията.

— Пуснах му записа на телефонния разговор — каза тя на Стен. — Той се разтревожи, както се разтревожиха всички, които го чуха. Разговаря със сержант Къртис, детективът, който води следствието.

Главният бе разговарял с Къртис с открит микрофон, така Не Парис бе станала причастна към онова, което двамата си казаха. Беше се съгласил, че Парис и останалите, които предават на вълни 101.3 мегахерца трябва да сътрудничат на полицията с всички възможни средства, но постави условието, че ако изчезването на Джейни Кемп се превърне в сензационна новина, ролята на радиостанцията трябва да бъде сведена до минимум.

Къртис бе отвърнал:

— Да ви кажа честно, сър, тревожа се повече за живота на момичето, отколкото за това дали писма на ваши слушатели ще се появят във вестниците, или не.

Преди да излезе от кабинета на Главния, той заядливо й бе напомнил, че от безценната й анонимност скоро няма да остане нищо. Беше вече мислила за това с надеждата, че няма да се случи. Години наред бе пазила тази анонимност с фанатизма на скъперник, който стиска златото си. Не желаеше отново да се превърне в главната фигура на сензационна новина.

Но тя бе съгласна с Къртис — спасяването на момичето изместваше всичко останало. Ако сравнеше двете неща, ставаше ясно, че това няма да има сериозно въздействие върху живота й по-нататък.

— Въди сигурен, че добре ми се накараха, задето не спазих субординацията — каза му тя, за да го успокои. — Ти не беше единственият, когото днес шляпнаха по ръцете. Мога ли вече да продължа работата си?

— Беше ръчен часовник с вградени екстри.

— Кое?

— Джунджурията, която си купих днес.

Когато й изпрати въздушна целувка и тръгна да излиза, тя весело се засмя.

— Между другото, Марвин се обади, че е болен — осведоми я мимоходом той.

— Болен ли?

— Оставил е съобщение на гласовата ми поща — извика Стен. — Пише само това.

Доколкото знаеше, Марвин никога не бе отсъствал по болест. Тя се замисли от какво би могъл да е болен, остави пощата за друг път и се отправи към малката кухничка за служителите в задната част на сградата.

По това време на нощта сградата бе тиха и слабо осветена. Служителите отдавна си бяха тръгнали и стаите им бяха тъмни, Парис бе свикнала с тишината, тъмнината и всепроникващия мирис на прах, обгорен от електронната техника, на прекипяло кафе и на мокет, просмукан от стар тютюнев дим, преди пушенето на работното място да бъде забранено.

Радиостанцията на къси вълни 101.3 мегахерца бе собственост на медийния конгломерат Уилкинс, който включваше пет вестника, три телевизионни станции, една кабелна компания и седем радиостанции. Офисите им заемаха последните три етажа на един небостъргач в Атланта, стабилен и лъскав, със стъклени асансьорни кабини и водоскок, издигащ се на цели два етажа в празното предверие, покрито с гранитни плочи.

Тази сграда, иззета от предишния фалирал собственик, бе много далеч от стабилността и блясъка, всъщност тя напомняше на тромав мамут. В предверието нямаше водоскок, а само водоохладител, който гъргореше, а понякога дори протичаше.

Непривлекателната едноетажна тухлена конструкция бе разположена на едно възвишение в покрайнините на Остин, на няколко километра от внушителната сграда на общината. Зданието бе строено през петдесетте години и носеше всички белези на тогавашното време. Бе преминало през ръцете на двайсет и двама собственици, които цепеха парата на две.

Всъщност тази олющена и неугледна сграда бе непрекъснато пренебрегвана от корпоративните власти, освен в случаите, когато трябваше да се проверяват рейтинговите стойности на предаванията. Станцията на къси вълни 101.3 мегахерца бе като кокоши трън в петата на корпорацията, ала й носеше добри и сигурни доходи.

Парис харесваше тази сграда, въпреки недоимъка в нея. Тя притежаваше неповторима атмосфера. Макар и с бръчки по лицето, все още се държеше.

След тъмните коридори осветената с флуоресцентни лампи кухня изглеждаше ярка и светла. Едва след няколко секунди очите й започнаха да свикват със силната светлина, макар да носеше очила с тъмни стъкла. Взе пакетче чай от личните си запаси и го постави в чаша с вода, която стопли в микровълновата печка последен модел. Водата тъкмо бе започнала да се оцветява, когато тя дочу гласове.

Надникна в коридора и с удивление видя Дийн да пристъпва на няколко крачки зад Стен, който му казваше:

— Не ми е споменала, че очаква посетител.

— Всъщност тя не ме очаква.

Стен я видя и започна да й обяснява:

— Чукаше отпред на вратата. Не го пусках, но той ми показа полицейската си значка.

Като се опитваше да скрие смайването си, тя рече:

— Доктор Малой работи за полицейското управление в Остин. Направи психологическа преценка на записа на Валентино.

— И той твърди същото — каза Стен и го изгледа от глава до пети. — Две на цената на едно. Ченге — учен.

— Нещо такова — отвърна Дийн и се усмихна вяло.

Стен погледна единия, после другия, но тъй като и двамата мълчаха, той разбра, че е излишен. Обърна се към Парис:

— Ако ти потрябвам, ще бъда в стаята на техниците.

Дийн гледаше след Стен, докато той се отдалечаваше по коридора. Когато вече бе достатъчно далеч, за да не може да ги чуе, Дийн попита Парис:

— Това ли е Креншоу? Племенникът на собственика? Обратен ли е?

— Нямам представа. Защо си тук, Дийн?

Той влезе в кухнята и тя тутакси стана съвсем тясна.

— Някой трябва да бъде до теб по време на смяната ти.

— Стен е тук.

— Би ли му доверила живота си?

— Имаш право — усмихна се тя.

— Докато не научим повече за този тип, който нарича себе си Валентино, трябва ти полицейска закрила.

— Къртис предложи да ми изпрати Григс и Карсън. Отказах му.

— Видях Григс. Жизнерадостен и въодушевен като истински бойскаут, но нито той, нито…

— Карсън.

— … имат необходимата квалификация. Когато Валентино се обади пак, трябва да съм тук. Ако усетя, че е на път да изгуби контрол, бих могъл да разговарям с него, за да го убедя да каже името на момичето и да ни разкрие къде я държи.

Тъй като това бе в рамките на неговите компетенции, обяснението за присъствието му в радиостанцията звучеше съвсем благовидно. Но тя се усъмни в мотива му.

— Може и да не се обади. Ще провалиш вечерта си.

— Няма да я проваля, Парис. Тук съм, защото исках да те видя.

— Нали днес ме видя?

— Но не бяхме сами.

Тя се обърна с гръб към него и остави чашата си върху зацапания плот.

— Дийн, моля те, недей.

Той се приближи плътно до нея и тя усети дъха му. Страхуваше се, да не би да я докосне. Не бе сигурна в реакцията си, ако той го направеше и не искаше да се поставя на изпитание.

— Нищо не се е променило, Парис.

Тя мрачно се засмя:

— Всичко се промени.

— Когато тази сутрин влезе в кабинета ми, нещата отново дойдоха на местата си. Всичко се намести. Сякаш гръм ме удари, също като първия път, когато те видях. Помниш ли? В нощта след снеговалежа.

* * *

Снегът се бе превърнал в студен дъжд, който нахлу през отворената врата заедно с Джак и Дийн.

Тя ги подкани да влизат бързо, за да затвори вратата. Джак го представи, но думите му потънаха и суматохата при изтупването и окачването на прогизналите им балтони и в опитите им да затворят натежалите от дъжд чадъри, които мокреха пода на антрето й. След като се справи с подреждането на палтата върху изправената закачалка и подпря чадърите им в ъгъла, тя се обърна и се усмихна на най-добрия приятел на годеника си.

— Да започнем отначало. Здравей, Дийн. Казвам се Парис. За мен е удоволствие да се запознаем.

— За мен също.

Ръкостискането му бе яко, усмивката му топла и сърдечна. Забеляза, че той бе около пет сантиметра по-висок от Джак. Кестенявата му коса бе започнала без време да посивява на слепоочията. Не притежаваше класическата красота на Джак, но бе по мъжки хубав. Джак й бе казал, че жените се лепят по Дийн като мухи на мед. Сега виждаше защо. Той бе изключително привлекателен. Очите му, бледосиви, подчертани от гъсти тъмни ресници, отлично балансираха асиметричните черти на лицето му. Комбинацията бе неустоима.

— Мислех, че Джак ме лъже — каза той.

— Джак да лъже? Никога!

— Когато го попитах как изглеждаш, той ми отговори, че дъхът ми ще секне, щом те видя. Помислих, че преувеличава.

— Наистина е склонен към преувеличения.

— Този път прави изключение.

Джак им се ухили от другата страна на стаята.

— Докато вие двамата обсъждате недъзите на характера ми, ще се опитам да ви налея нещо за пиене.

Организираха си приятелска вечеря в любимия ресторант на Джак. Като се нахраниха, се преместиха на бара, настаниха се пред камината и засърбаха кафетата си. Мъжете се надпреварваха да разказват истории от колежанските години. Разбира се, Джак доминираше, но Дийн с удоволствие му отстъпи главната роля. Джак бе талантлив и остроумен разказвач.

Дийн умееше да слуша. Попита я за работата й и докато тя му описваше как обикновено преминава работният й ден, той не откъсваше поглед от очите й. Слушаше я с такова внимание, сякаш пред него седеше оракул, предсказващ бъдещето на човечеството. Не изпускаше и дума и й задаваше уместни въпроси. Дийн притежаваше изключителен талант — караше събеседника си да се чувства, сякаш е център на неговата вселена.

В приятното си преживяване Джак включи и солидно количество бренди. Той вече спеше на задната седалка, когато Дийн спря пред дома й.

— Мисля, че Джак ни се изплъзна — отбеляза той.

Тя се обърна и погледна годеника си, който кротичко похъркваше.

— Мисля, че си прав. Ще се погрижиш ли да го откараш жив и здрав и да го сложиш да си легне?

— Само не ме карай да го целуна за лека нощ.

Тя се засмя.

— Джак толкова ми е разказвал за теб, че вече те смятам и за свой приятел. Обещай ми, че скоро пак ще излезем тримата.

— Обещавам.

— Добре.

Тя протегна ръка към дръжката на вратата.

— Почакай. Ще те изпратя.

Въпреки протестите й той излезе и докато тя слезе от пасажерското място, той беше вече до нея с разтворен чадър в ръка. Придружи я до външната врата. Дори взе ключа й, отключи със свободната си ръка и я почака, докато тя включи алармата.

— Благодаря за изпращането.

— Моля. А датата?

— Каква дата?

— На сватбата. Трябва да си я отбележа в календара. Кумът трябва да е налице, нали така?

— Още не съм определила дата. Ще бъде някъде през септември или октомври.

— Толкова далеч? Останах с впечатление, че ще е по-скоро.

— Щеше да е по-скоро, ако Джак бе настоял, но бих искала да използвам цветовете на есента.

— Това би било прекрасно. Църковна венчавка?

— В протестантска църква.

— А обядът?

— Вероятно в някой кънтри клуб.

— Имате да свършите много работа.

— Да, доста.

— Хм.

Той сякаш не забелязваше, че дъждът тече надолу от металните пръчки на чадъра и се излива върху обувките им. А тя не забелязваше, че вятърът навява дъжда през отворената врата на къщата и се излива в антрето. Още в онази първа нощ погледите, които си размениха, траеха по-дълго от нормалното.

Дийн бе този, който отмести очи от нея и дрезгаво каза:

— Лека нощ, Парис.

— Лека нощ.

Често, когато бъдещи съпруг и съпруга биват представяни на стари приятели, те се намразват от пръв поглед и поставят в неудобно положение онзи в средата, който обича и двамата. Но Дийн й бе харесал още в самото начало.

Не знаеше какво друго да направи, освен да го приеме като добра поличба.

* * *

Дийн я хвана за ръката и я накара да се обърне към него. Погледна я с онзи тревожен всепроникващ поглед, с който я гледаше през първата нощ, и тя отново усети магнетичната му сила. Почувства, че се разтапя и разбра, че ако тутакси не се пребори със себе си, щеше да бъде изгубена.

— Дийн, моля те. Недей.

Опита се да го заобиколи, но той й препречи пътя.

— Обстоятелствата може и да са се променили, Парис, но не и чувствата ни.

— Чувствата ни са засягали единствено и само Джак.

— Той премина през ада — каза Дийн. — Осъзнавам го.

— Дори не можеш да си представиш в какъв ад заживя след онази нощ.

Той наведе глава, за да доближи лицето си до нейното.

— Права си, не мога. Защото ти ми даде ясно да разбера, че не бива да го виждам. Никога.

— Защото нямаше да иска други хора, особено ти, да го виждат в такова състояние — отвърна тя с дрезгав глас. — Трябва да ми вярваш — той бе мъртъв години преди сърцето му да спре и лекарите официално да регистрират смъртта му.

— И аз съжалявам за онова, което се случи с Джак, колкото и ти — бързо прошепна той. — Не го ли знаеш? Мислиш ли, че бих могъл да забравя? Господи, Парис, нима мислиш, че съм толкова безсърдечен? И аз трябваше да живея със случилото се, както и ти.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му и той прокара пръсти през косата си. Вторачи се зад нея, после отново погледът му се върна към Парис.

— С риск да те ядосам, трябва да ти кажа следното: онова, което се случи с Джак бе по негова вина. Не по твоя, не по моя. По негова.

— Нямаше да катастрофира, ако…

— Но катастрофира. Не можем да се върнем и да променим факта.

— Значи по скалата на вината сме с равен резултат, така ли, доктор Малой?

— Така е. Да. Казано с прости думи, няма да се оставя на съжалението да ме убие. Ще се боря.

— Блазе ти.

— Мислиш ли, че твоят метод за изчисляване на вината е по-добър? По-здравословен ли е в емоционално отношение? Нима смяташ, че е по-добре да си изкопаеш гроба и да се скриеш в него?

Той с презрителен поглед огледа неподредената кухня.

— Погледни това място. Тъмна, мръсна, ужасна дупка.

— На мен ми харесва.

— Защото смяташ, че не заслужаваш по-добро.

Когато пристъпи по-близо до нея, тя сви ръцете си в лактите като самозащита от неговата близост. С този жест тя искаше да се защити и от истините, които й говореше. Знаеше, че е прав, но това я караше с още по-голяма решимост да отблъсква казаните от него думи.

— Парис, бог вижда, че си много добра в това, което правиш. Слушателите те обичат. Но в телевизионните новини можеше да получиш свой собствен щемпел.

— Какво знаеш ти!

— Знам, че съм прав. Нещо повече, ти знаеш, че съм прав.

Не желаеше да погледне в очите му, които я убеждаваха в онова, което той говореше. Затова наведе глава и се вторачи в покрития с линолеум под. Едва се въздържа да не го улови за реверите и да го моли или да смени темата, или да я убеди, че вече е изтърпяла наказанието си.

— Направих онова, което трябваше — рече тихо тя.

— Защото си мислела, че е твое задължение?

— Беше мое задължение.

— Беше — тихо натърти на думата той. — А сега, когато Джак е мъртъв, какво е твоето задължение?

Той я хвана за раменете. Докосваше я за първи път от седем години. Обля я топлина и тя се опълчи на непреодолимото си желание да облегне главата си на гърдите му и силно да се притисне към него.

— Дийн, моля те, недей — възкликна вместо това тя. — Трябваше да направя труден избор и го направих. Както казваш ти, свършено е. Във всеки случай, не желая да спорим.

— Аз също не го желая.

— Нито да говорим за това — добави тя.

— Няма да говорим.

— Дори не ми се мисли по въпроса.

— Винаги ще мисля.

Тембърът на гласа му се снижи. Той я стисна за раменете. Бавно, ала забележимо се приближи до нея така, че дрехите им се докоснаха и тя усети дъха му в косите си.

Разговорът за смъртта на Джак се прехвърли върху по-опасна тема, която бе по-добре да избегнат. Тя се осмели да вдигне глава и срещна погледа му.

— Защо се криеш в тъмнината, Парис?

— Не се крия.

— Така ли? Едва намерих пътя си по коридора.

— Свиква се.

— „Здравей, тъма, моя стара приятелко.“

— Цитираш песента на Саймън и Гарфънкъл?

— Тя ли оглавява твоите класации напоследък?

— Може би ти трябваше да си водещ — усмихна се тя с надеждата да промени тона на разговора, но гой не се предаде.

Погледът му се премести върху лицето й.

— Красива си, а слушателите ти не знаят как изглеждаш.

— Не е необходимо. Радиото е медия на звуците.

— Но обикновено радиоводещите търсят известност. Зад твоя глас липсва лице.

— Нямам нужда от друга известност. Не желая да привличам вниманието върху себе си.

— Наистина ли? В такъв случай защо не си свалиш слънчевите очила?

— Не бива да ги сваля. Очите й са свръхчувствителни към светлината.

Никой от двамата не бе забелязал, че Стен е до тях, докато той не проговори. Когато извърнаха глави към него, Дийн свали ръцете си от раменете й.

Стен недоверчиво го изгледа, но бе дошъл при Парис.

— Десет без пет е. Хари чете заглавията на новините, после е рекламната пауза. Студиото те чака.