Сандра Браун
Здравей, тъма (8)

Седма глава

Съдия Кемп уважи молбата на защитата да даде трийсет минутна почивка за консултации с клиента си с надеждата да го убеди да приеме споразумението, което щеше да сложи край на делото и да освободи съдията за през целия следобед.

През половинчасовата почивка той се оттегли в кабинета си и с помощта на малка сребърна пинсета издърпа показващите се от ноздрите му косъмчета. За целта използваше огледало, което уголемява образа пет пъти. Въпреки това, обаче, процедурата бе твърде деликатна. Внезапният звън на клетъчния телефон едва не му докара опасно нараняване.

Той отговори на обаждането на жена си доста раздразнено.

— Джейни не е в стаята си — заяви тя без никакви встъпителни слова. — Отсъствала е през цялата нощ.

— Когато се прибрахме, ти ме увери, че си е у дома.

— Така смятах, защото чух, че радиото в стаята й свири. Сутринта бе на същата станция. Помислих си, че е малко странно, защото и ти знаеш колко късно става от сън, но си рекох, че може би е спала с включено радио. В десет почуках на вратата й. Исках да я заведа на обяд в новата чайна. Нещо, което трябваше да направим само двете. Местенцето е наистина приятно. Миналата седмица отидохме заедно с Беа и ядохме невероятно гаспачо.

— Мариан, не разполагам с много време.

Тя се върна на темата:

— Джейни не отговори на почукването ми. В единайсет без петнайсет реших да вляза и да я събудя. В стаята нямаше никой, а леглото не беше докоснато. Колата й не е в гаража и никой от прислугата не я е виждал.

— Вероятно е станала рано, оправила си е леглото и е излязла.

— Толкова е вероятно, колкото и това, че аз съм китайка.

Тя беше права. Предположението бе абсурдно. Джейни не бе оправяла легло през живота си. Отказваше да го прави и това бе една от причините да я върнат у дома от летния лагер единствения път, когато бяха пренебрегнали несъгласието й и бяха настояли да отиде.

— Кога я видя за последен път?

— Вчера следобед — отвърна Мариан. — С часове се бе излежавала край басейна. Накарах я да влезе вътре. Ще си повреди кожата. Отказва да използва крем за отразяване на слънчевите лъчи. Опитвала съм се да я убедя, но тя, разбира се, не чува. Заяви, че този крем бил най-тъпото нещо, защото й пречел да постигне целта си. Слушай, Беърд, наистина мисля, че трябва да говориш с нея за банския й костюм. Разбирам, че дворът си е неин, но все пак наоколо се въртят работници и ремонтират това-онова, а аз не желая дъщеря ни да им представя безплатно шоу. Не стига, че носи онова нещо, дето, ако ме питат, говори не само за липса на вкус и женственост, ами е и изключително неудобно.

Този път сама се спря да не продължи извън темата.

— Както и да е. Вчера я убедих да влезе на закрито през най-горещата част от деня. Напомних й, че ще ходим на вечеря поради раздаване на наградите и че тя трябва да си остане вкъщи. Излетя по стълбата нагоре, без да ми каже и дума, затръшна вратата на стаята си и превъртя ключа. Очевидно е излязла веднага след нас и оттогава не се е връщала.

Той не бе забелязал, че колата на Джейни липсва, защото бе паркирал пред къщата за през нощта и не бе използвал гаража. Отбеляза си идния път, когато й вдигне скандал, да не забрави да вземе ключовете й от колата. Не че това щеше да я спре да изчезне от къщи и да се срещне с някого от приятелите си — диваци, чието влияние, очевидно, бе причината за лошото й поведение.

— Позвъни ли на клетъчния й телефон?

— Попаднах на гласовата поща. Непрекъснато й изпращам съобщения.

— Попита ли приятелките й?

— Да, няколко, но никоя не я е виждала снощи. Може и да ме лъжат, за да я прикрият.

— Ами онази, нейната Мелиса, с която прекарва толкова време?

— Тя е в Европа с родителите си.

Секретарят му тихо почука на вратата, мушна главата си в пролуката и му съобщи, че всички са вече в залата.

— Виж, Мариан, сигурен съм, че дъщеря ни ни наказва, задето й забранихме да излиза. Искала е да те изплаши и успя. Ще се появи отнякъде. Не й е за първи път да отсъства цяла нощ от къщи.

Последния път, когато Джейни пропусна да се прибере, за малко не я прибраха в затвора на окръг Травис за неприлично поведение на публично място. Заедно с група приятели се бе къпала в котел с гореща вода пред хотела. Гостите се оплакали от шума. Когато персоналът проверил откъде идва такъв шум, открили казан, пълен с младежи, намиращи се в различна степен на опиянение и голота и заети с всякакъв вид сексуални занимания.

Дъщеря му била една от най-пияните. Според полицая, който лично я бе изкарал от водата, откопчвайки я с усилия от младежа, с когото се съвкупявала, определено била и най-голата. Вместо в ареста, той я бе откарал у дома й, като преди това я бе завил с одеяло. Направил го заради съдията, а не от съжаление към момичето, което му се нахвърли с ругатни, когато спря пред прага на къщата им.

Полицаят получи благодарност във вид на стодоларова банкнота, която безмълвно закупи обещанието му да не включва името на Джейни в доклада си.

— Слава богу, че медиите не подушиха онази история — каза Мариан, сякаш прочете мислите на съдията. — Можеш ли да си представиш каква вреда щеше да ти нанесе?

Тя деликатно се намуси и попита, хитро прехвърляйки проблема върху неговите плещи:

— Какво ще правиш сега, Беърд?

— Цял ден ще съм в съда. Нямам време да се занимавам с Джейни.

— Надявам се не очакваш от мен да обикалям града и да я търся? Ще се чувствам като ловджийско куче. При това, ти си човекът с големите връзки.

И със стодоларовите банкноти, кисело си помисли той. През последните няколко години бе пръснал доста от тях, за да могат лудориите на дъщеря им да си останат в семейството.

— Ще видя какво мога да направя — измърмори той. — Но когато тя се появи, а аз съм сигурен, че ще се появи, — не забравяй да ми съобщиш. Ако съм в съдебната зала, ще оставя пейджъра си включен. Набери три тройки. Тогава ще знам, че си е у дома и няма да губя време да я търся.

— Благодаря ти, скъпи. Знаех, че мога да разчитам на теб.

* * *

Къртис покани Дийн на обяд и Дийн прие поканата, но не бе толкова наивен. Съобрази, че детективът издирва информация за Парис. Не можеше да го кори за любопитството му, особено след като бе станал свидетел на нажежената атмосфера в кабинета му същата сутрин.

Нищо нямаше да му каже, нищо, което Къртис да не е в състояние да научи сам от нейната биография, но му беше интересно да наблюдава детектива в действие.

Слизаха по външните стълби на сградата, когато някой извика Къртис. Младият униформен полицай, който бе викнал зад него, тъкмо излизаше от остъклената врата. Останал без дъх от бързане, той се извини.

— Не искам да ви задържам, сержант Къртис.

— Отиваме да обядваме. Познавате ли доктор Малой?

— Чувал съм за него. С малко закъснение ви казвам добре дошли в полицейското управление на град Остин. Аз съм Еди Григс.

Протегна ръката си.

— Имам удоволствието да ви поздравя, сър.

— Благодаря — отвърна Дийн, докато се ръкуваха. — Вие не бързайте, аз ще почакам отсреща на сянка.

— Виждам, че двамата работите заедно по случая с Парис Гибсън, затова мисля, че сержант Къртис няма да има нищо против и вие да слушате. Отнася се за същия случай. Е, почти. Засяга случая косвено.

— Да отидем на сянка — предложи Къртис.

Те се приближиха до сградата, за да се възползват от тънката сенчеста ивица, която тя хвърляше върху напечения от слънцето тротоар. Покрай тях с грохот препускаха автомобили, ала младичкият полицай говореше така, че да го чуват.

— Написали сте докладна? — обърна се той към Къртис. — За изчезнало лице?

— Точно така.

— Ами… Съдия Беърд Кемп, сър?

— Какво за него?

— Той има дъщеря. В колежа. Буйна като мартенски заек. Често съвсем пощурява и преминава границата. Всички полицаи, които патрулират след полунощ, я знаят.

Той се огледа, да не би някой от влизащите или излизащите от сградата да го чуе.

— Съдията е изключително щедър към всеки полицай, който я откара вкъщи, а не в ареста, и не включи името й в списъка на нарушителите на реда.

— Започвам да разбирам — каза детективът.

— Затова днес — продължи Григс, — съдията е отправил специална молба до приятелите си в полицията. Изглежда Джейни — така се казва дъщеря му, — не се е прибрала нощес. Баща й е притеснен — помолил е всички да бъдат нащрек.

* * *

Дийн не бе виждал съдията, но го познаваше по име.

Една от главните задачи на Дийн беше да се опита да уговори престъпника да помогне на полицията, като издаде съучастника си, който, разбира се, винаги е по-виновният от двамата, а се разхожда на свобода.

Случи се така, че подсъдимият отказа да му съдейства:

— Пет пари не давам за тях, човече.

„За тях“, а не „за теб“, защото Дийн бе застанал на страната на престъпника, беше се сприятелил с него, съчувстваше му и той можеше да му се довери. Доброто ченге.

— Процесът беше несправедлив! Скапан и нечестен! — викаше подсъдимият. — Чуваш ли, като ти говоря, човече? Съдията заблуди съдебните заседатели. Нарочно го направи! Шибан скапаняк.

За съдиите нямаше разлика между отделните процеси — всички подсъдими мислеха, че процесите срещу тях са несправедливи. Рядко пазеха блага дума за облечения в раиран костюм нещастник, чието незавидно бъдеще определяха само с един удар на съдийското чукче.

Накрая подсъдимият бе дал исканата от Дийн информация и съучастникът му бе арестуван, ала осъденият не промени мнението си за съдия Кемп и въз основа на онова, което Григс току-що им бе казал, Дийн си помисли, че приказките по адрес на съдията не са празни думи.

Къртис заяви:

— Само в нашия окръг може би има стотина момичета и момчета, които не са се прибирали вкъщи тази нощ и чието местонахождение не е известно на родителите им. Изразявам се доста меко при това.

Дийн си спомни за своето момче — неведнъж майка му бе седяла будна до сутринта.

— Съгласен съм със сержант Къртис. Рано е за каквито и да било заключения за момичето, още повече, че очевидно има навик да отсъства от къщи през нощта.

— Съдия Кемп газ ще препикае, ако неговата „специална молба“ остане само за сведение — отбеляза Къртис с явно неуважение. Все едно благодаря, че ни съобщи за това, Григс. Лека работа и спокойно дежурство. Защо си дошъл толкова рано тази сутрин?

— Включих часовете в допълнителното работно време, сър. Освен това, виждате ли, сър, надявах се да помогна на Парис Гибсън. Снощи беше доста изплашена.

— Уверен съм, че тя ще оцени усърдието ти.

Къртис произнесе последното изречение с ирония. Очевидно бе забелязал онова, което и Дийн виждаше — момчето бе очаровано от Парис.

— Да дадем на мис Джейни Кемп още няколко часа, за да изтрезнее и да намери пътя до дома, преди да сме я свързали със слушателя на мис Гибсън — предложи Къртис.

— Тъй вярно, сър.

Жестовете на младия полицай бяха по военному точни и на Малой му се стори, че дори се кани да им изкозирува.

— Приятен обед, сър. И на вас, доктор Малой.

Къртис продължи надолу по тротоара, но Дийн остана на мястото си, защото усети, че Григс има още нещо наум. Ако се отнасяше до Парис, той би искал да разбере какво е.

— Извинявай, Григс. Ако нещо те тормози, бихме искали да го чуем.

Беше ясно, че новакът не желаеше да настъпи по мазола детектив с ранг на офицер и с всички възможни степени след името си и „Доктор“ пред него. Все едно, той изглеждаше облекчен от факта, че Дийн го помоли да се доизкаже.

— Исках да кажа само, че това момиче сякаш нарочно си търси белята, сър.

Той съучастнически понижи глас:

— Един от нашите е внедрен в университета. Наблюдава за наркотици. Та той разправя, че била страхотна и си го съзнавала. Ъ-ъ-ъ… Същинска кукла. Предложила му се по такъв начин, че той за малко да забрави за какво е там.

Ушите на Григс пламнаха. Дори кожата на главата му почервеня под късо подстриганата коса.

С надеждата да успокои младия човек, Дийн прояви духовитост:

— Ах, как мразя такива неща! Затова не работя под прикритие.

Григс се ухили, щастлив да разбере, че и Дийн е подвластен на обикновените мъжки слабости.

— Аха. Е, искам само да кажа, че може сама да си е повикала белята.

— Предполагаш, че е флиртувала по опасен начин и накрая е получила повече от онова, което е искала? — попита Къртис.

— Нещо такова, сър. От онова, което ми е известно за нея, върши каквото си поиска, когато си го поиска и не се съобразява с никого. Дори с родителите си. Идеална мишена да й се пробута наркотик, ако още не употребява. При положение, че пътеките им с този Валентино се пресекат и той върши онова, което казва, никой не ще го разбере. А това може да свърши зле.

Къртис се заинтересува дали бяха търсили Джейни Кемп по местата, където обикновено се шляе.

— Да, сър. Съдията го поиска. Разбира се, без никой да узнае. Проверката се извършва от редовните дежурни, както и от двама офицери. Но сега е лято и членовете на секс клуба се срещат повече на открито и променят мястото през вечер, за да вземат наркотици, без родителите…

— Какъв секс клуб?

Дийн погледна към Къртис в очакване да му обясни, ала детективът сви рамене. И двамата отново обърнаха очи към Григс.

Младокът пак се притесни и запристъпя от едната си излъскана обувка на другата.

— Не знаехте ли?

* * *

Парис се прибра вкъщи напълно изтощена. По това време обикновено ставаше от леглото. Закусваше, когато останали обядваха. Днес графикът й бе нарушен. Ако не поспеше няколко часа следобеда, до края на предаването си довечера щеше да се движи като сомнамбул.

Но след неочакваната среща с Дийн едва ли щеше да заспи.

Макар да не й се ядеше, тя си направи сандвич с фъстъчено масло и седна на масата в кухнята, покри скута си със салфетка и се престори, че наистина се храни. Докато предъвкваше, се зае да подрежда получената поща.

Когато стигна до бледосиния плик с размери на писмо с познатото лого в горния ляв ъгъл, тя спря да дъвче. Прокара хапката си с чаша прясно мляко, сякаш искаше да подсили организма си, преди да види съдържанието на плика.

Краткото писъмце бе изпратено от директора на болницата „Медоувю“. Вежливо, но сдържано, с недвусмислени изречения той я молеше да прибере личните вещи на бившия пациент на болницата, покойния Джак Донър.

„Тъй като не се отзовахте на многобройните ми опити да се свържа с Вас по телефона, пишеше в писмото, мога само да предположа, че не сте получили съобщенията ми. Ето защо с настоящото Ви уведомявам, че ако не приберете вещите на мистър Донър, последните ще бъдат изхвърлени.“

Срокът бе до утре. Утре. Директорът на болницата се бе изразил съвършено недвусмислено. Датата бе подчертана.

Докато Джак лежеше в Медоувю, Парне беше на „ти“ с целия персонал, от директора до пазача. Писмото сякаш бе написано до непознат. Несъмнено директорът беше изразходил всичкото си търпение, защото тя не отговаряше на телефонните му съобщения.

Не бе гледала болен от деня, в който Джак почина в стая 203. През последвалите шест месеца тя нямаше как да се върне, дори за да прибере личните му вещи. С много малки изключения бе посещавала болницата всеки ден цели седем години, но след онзи последен ден не можа да събере кураж да се върне.

Нежеланието й да го направи бе дълбоко егоистично. Не й се искаше да си спомня Джак в окаяното състояние, в което лежеше — с безчувствени крака, независимо от всекидневните упражнения, които най-способните физиотерапевти в болницата му правеха. Най-способните физиотерапевти. Той бе по-безпомощен и от малко бебе, говореше безсмислици, не можеше да се храни сам, не можеше да върши нищо и разчиташе на неуморния персонал от професионалисти да се грижат и за най-интимните му нужди.

Така живееше Джак — по-скоро съществуваше, — през последните седем години от живота си. Не заслужаваше хората да го помнят такъв.

Скръсти ръце на масата и облегна главата си върху тях. Затвори очи и видя Джак Донър такъв, какъвто беше, когато се срещнаха за първи път. Силния, хубавия, жизнения, самоуверен Джак.

* * *

— Значи ти си новата, която предизвика такъв фурор.

Беше застанал зад гърба й. Когато се обърна към него, направи й впечатление широката му усмивка. Кабинката в нюзрума, определена за нея, бе толкова тясна, че тя с труд се обръщаше. Бе натъпкана с кутии, които тъкмо разопаковаше. Джак сякаш не забелязваше, че с него вътре става по-тясно.

— Новата — повтори спокойно тя.

— Колегите не престават да говорят за теб. Само не ме насилвай да ти кажа какво съм чул, защото може да ме осъдиш за сексуален тормоз.

— Току-що станах член на новинарския екип, ако това имаш предвид.

— „Наградения“ новинарски екип — поправи я той и усмивката му стана още по-широка. — Не обръщаш ли внимание на повишенията в нашата телевизионна станция?

— Вие да не работите в отдела за повишения?

— Не, шеф съм на комитета на посрещаните. Аз съм официалният комитет на посрещаните. Работата ми е да посрещам всеки новопристигнал.

— Благодаря. Считам се за посрещната. А сега, ако нямате нищо против…

— Всъщност, отговарям за продажбите. Казвам се Джак Донър.

Той протегна ръката си. Тя я стисна.

— Парис Гибсън.

— Хубаво име. Псевдоним ли е, или си е твоето истинско?

— Моето си истинско.

— Искаш ли да отидем да обядваме?

Дързостта му беше безобидна. Вместо да се засегне, внезапно я досмеша.

— Не. Заета съм — отвърна тя и разпери ръце, като показа кутиите наоколо си. — Ще ми отнеме целия следобед, за да ги подредя. Освен това, запознахме се преди секунди.

— О, вярно.

Докато се луташе в дилемата, той прехапа долната си устна по начин, който знаеше, че е мил и обезоръжаващ. После лицето му светна.

— А да вечеряме?

* * *

Онази вечер тя не отиде на вечеря с него. Нито последвалите три пъти, когато я канеше. В седмиците след това се скъса от работа, отрази всички събития, които й възложи редакторът. Бореше се за повече време в ефира със съзнанието, че появата на екран е единственият начин да спечели известност сред зрителите и по име, и по глас, и по визия.

Целта й беше да получи място във вечерния новинарски пояс. Можеше да й отнеме година, дори две, докато попадне там. Имаше много да учи и доста да доказва, но не виждаше защо трябва да се цели по-ниско от върха. Така че бе твърде заета да се наложи на хюстънския телевизионен пазар, за да ходи по срещи.

А Джак Донър бе твърде уверен, че накрая тя ще се предаде на неустоимия му чар. Неговата хубост бе като на американско момче. Личността му бе завладяваща, хуморът му — заразителен. Всяка жена в сградата, от току-що завършилите колежанки до бабата в счетоводството, имаха слабост към него. Колкото и да бе чудно, мъжете също го харесваха. Вече няколко години беше първенец по продажбите и бе публична тайна, че го готвят за управител.

— За шеф — беше й доверил той. — Искам да стана главен управител, а после, кой знае? Някой ден може да имам своя собствена телевизия.

Със сигурност беше достатъчно амбициозен и харизматичен, за да постигне всичко, което пожелае, а главната му цел в най-близък план бе да получи съгласието й за среща. Накрая той й го написа в писмо и тя прие.

На първата им среща я заведе в китайски ресторант. Храната бе отвратителна, обслужването още по-лошо, но той я караше да се смее по време на цялата вечеря, като й разказваше измислени от него историйки за всеки тесноок сервитьор поотделно. Колкото повече оризово вино пиеше, толкова по-смешни ставаха историите му.

Когато разчупи сладкиша с късмета, той подсвирна с уста:

— Ау! Чуй само — възкликна той и се престори, че чете: — „Поздравления. След едномесечни опити да прелъстиш една млада жена, днес късметът е с теб.“

Парис разчупи парчето си и извади късметчето.

— На моето пише: „Не обръщай внимание какво пише на неговия късмет.“

— Няма ли да спиш с мен?

Тя се засмя на унилото му изражение.

— Не, Джак, няма да спя с теб.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Но след четирите месеца, през които редовно се срещаха, тя спа с него. След шест месеца всички в телевизията ги смятаха за двойка. Към Коледа Джак я помоли да се омъжи за него и преди Нова година тя прие.

През февруари падна сняг. В Хюстън, където сняг падаше толкова рядко, колкото се появяваше и Халеевата комета, движението спря, което означаваше, че новинарските екипи пътуваха и в извънработно време, за да отразят всичко, свързано с времето: от затварянето на училищата и подслоняването на бездомните до злокобните опасности, дебнещи по заледените пътища. Парис работеше по шестнайсет часа на ден, влизаше и излизаше от телевизията, тресеше се в новинарския фургон, наливаше се със студено кафе, гонеше срокове.

Когато една вечер най-после се прибра, Джак готвеше супа в кухнята.

— Ако досега не съм те обичала… — каза тя, докато вдигаше капака да види какво има в тенджерата и да вдиша аромата, — вече съм луда по теб.

— Пренеси се да живееш при мен и ще ти готвя всяка вечер.

— Не.

— Но защо?

— Хиляди пъти сме говорили за това, Джак — уморено се възпротиви тя, докато събуваше прогизналите си ботуши.

Той коленичи и започна да разтрива премръзналите й пръсти.

— Да го обсъдим пак. Непрекъснато забравям немощните ти извинения по този въпрос. Както ти е известно, паметта ми често изневерява, за разлика от малкия ми Джак. Не си ли доволна?

Тя издърпа крака си от топлите му длани. Масажът бе твърде приятен и не му беше времето тъкмо сега да водят този повтарящ се от доста време спор.

— Докато се оженим, искам да си остана независима.

И като видя, че той отново се кани да й противоречи, добави:

— А ако продължаваш да ме притискаш, ще отложа сватбата за още шест месеца.

— Ти си неумолима жена, Парис Гибсън, скорошна Донър.

Изядоха супата и изпиха бутилката вино, която Джак бе отворил, преди тя да се прибере. Дори не предложи да прекара нощта при нея и тя му бе благодарна, че уважи състоянието, в което беше.

Когато на прага му пожелаваше лека нощ, тя забеляза, че трите сантиметра сняг, който бе обездвижил целия град, бе започнал да се топи. Идиотското трепане в телевизията щеше да остане в миналото, благодарение на няколкото градуса повече, отчетени от термометъра.

— Слава богу, че утре е събота — въздъхна тя и се облегна на рамката на вратата. — Цял ден ще спя.

— Да не се успиш за утре вечер.

— Какво ще има утре вечер?

— Ще се срещнеш с моя кум.

Наскоро й бе казал, че най-добрият му приятел от колежа се връща в Хюстън, след като е защитил степен в университет извън щата, не можеше да си спомни в кой точно университет. Знаеше само, че Джак много се вълнува от завръщането му и че няма търпение да ги запознае.

— Харесва ли му хюстънското полицейско управление? — попита тя и се прозя широко.

— Казва, че било твърде рано да прецени, но му се струвало, че ще му хареса. Ще се опитаме да организираме баскетболна игричка в гимнастическия салон, докато ти пропиляваш почивния си ден. Ще те вземем утре вечер към седем.

— Ще чакам.

Тъкмо се канеше да затвори вратата, когато се сети нещо и викна след него:

— Извинявай, Джак, но как му беше името?

— Дийн. Дийн Малой.

* * *

Парис се изправи задъхана.

Намираше се в собствената си кухня, но не можа да се ориентира веднага в обстановката. Докато си припомняше миналото, бе заспала и дори бе сънувала. Беше спала дълбоко. Светлината от прозореца вече падаше под друг ъгъл. Ръцете й бяха изтръпнали, защото тежестта на главата й бе спряла кръвообращението в тях. Като ги разтърси, усети сякаш мравки ги полазиха. Протегна безчувствената си ръка към звънящия телефон, който я бе стреснал и бе прекъснал съня й.

— Парис е на телефона — изрече по навик тя.