Сандра Браун
Здравей, тъма (6)

Пета глава

Гавин Малой бе ужасно пиян. Приятното в началото замайване от евтината текила бе престанало да му бъде толкова приятно. Времето беше твърде горещо за текила. Трябваше да си поръча бира. Но имаше нужда от нещо силно и противно, в което да удави отвратителното си настроение.

Дявол да го вземе, настроението му продължаваше да е отвратително.

Вечерта му се развали още в началото. Пиенето не му бе от полза, правеше го лекомислен, караше го да се поти, накрая му се доспа. Хвърли мътен поглед към щърбавите кедрови дървета насреща и се запита дали би могъл да измине разстоянието до тях по каменистата повърхност, преди да повърне. Вероятно не.

Освен това само преди минута бе зърнал някаква двойка да изчезва зад дърветата. Ако още правеха онова, за което бяха отишли там, никак нямаше да му се зарадват. Ставаше дума за прекъсване на полов акт.

Изкиска се при мисълта за това.

— Какво е толкова смешно? — попита новият му познат и го ръгна, от което текилата в корема му се разплиска. Името му беше Крейг Не-знам-чий-си. Беше забравил фамилията му, ако изобщо я беше чул. Крейг караше пикап марка „Додж Рам“, най-големият, който някога е бил произведен. Смолисточерен. Натоварен до горе. Невероятно камионче.

Гавин, Крейг и още неколцина от часове висяха в пикапа в очакване да се случи нещо. Пристигнаха няколко момичета, изпиха част от текилата им, показаха им малко от плътта си, за да ги повъзбудят и си тръгнаха, като обещаха да се върнат. Не се върнаха.

— Какво му е смешното? — повтори въпроса си Крейг.

— Нищо. Мислех си.

— За кво си мислеше?

За какво ли? Не си спомняше. Не е било важно.

— За дъртия — оригна се той. Да, цяла нощ мисълта за неговия старец се въртеше в главата му и го дразнеше като сърбеж, който не може да облекчи.

— Какво за него?

— Ще се насере, като види, че съм излязъл. Срина ме със земята.

— Пълна отврат.

— Сринал те със земята ли? — ухили се друг. — Ти какво, да не си на дванайсет?

Гавин не знаеше името му, знаеше само, че е глупак с пъпчиво лице и воняща уста, който се мислеше за велик.

Гавин се бе преместил от Хюстън в Остин седмица преди края на пролетния семестър. Не беше лесно да си намери нова компания за през ваканцията и се присъедини към тези момчета, които го приеха при себе си, веднага щом научиха, че е човек на живота, каквито бяха и те.

— Ау, Гавин го е шубе от татенцето — присмя му се шушумигата.

— Не ме е шубе. Но не ща пак да ме ръфа.

— Спести си кавгата — репликата бе произнесена от оптимиста, който им бе показал някаква измислица с кондоми. — Изчакай да си легне и тогава се промъкни вкъщи.

— И това съм опитвал. Вижда като прилеп. Сякаш има вграден радар или нещо такова.

Разговорът превръщаше отвратителната вечер в още по-гадна. Нищо не можеше да повдигне настроението му днес, нито текилата, нито дори завръщането на момичетата, освен това беше сигурно, че нямат намерение да се върнат, както бяха обещали. Защо да си губят времето с нещастници като него?

Стана и се заклатушка.

— По-добре да изчезвам. Ако съм късметлия, няма да се е прибрал още. Сега е с приятелката си.

Разблъска групата и скочи от камиона. Не бе изчислил разстоянието до земята правилно, а и коленете не го държаха, така че се пльосна по корем в мръсотията.

Новите му другари виеха от удоволствие. И той се заля от смях и се опита да застане на краката си. Тениската му бе толкова мокра от пот, че когато се отърси от прахта, усети как по гърдите му се стече рядка кал.

— Утре вечер — обърна се той към приятелите си и се отдалечи, като се клатушкаше. Къде ли бе оставил колата си? Тука някъде трябва да беше…

— Не забравяй, че утре е твой ред да носиш пиячка — викна Крейг.

— Нямам мангизи.

— Ще откраднеш от дъртия.

— Не мога. Държи сметка на бутилките.

— Господи, да не би в свободното си време да изкарва нещо като полицай?

— Ще видя, какво ще направя — измърмори Гавин и се заоглежда за колата си.

— Ами ако мис „Горещи гащи“ дойде да те търси? — това бе гаднярът, който викаше след него с напевен тон. Хилеше се грозно и предизвикателно. — Какво да й кажем? Че си се прибрал при татенцето ли?

— Що не се…

Шибанякът подсвирна след него:

— Е, не мога. Поне тази вечер.

— Затъкни се, тъпако — измърмори друг.

— Що не поспрем, а? — обади се онзи с кондома.

— Ама какво? Кво да правя?

— Тя го чупи — тихо каза Крейг.

— Тъй ли? Че кога?

Гавин бе достатъчно далеч, за да не може да ги чува, което беше чудесно. Не му се слушаше повече.

Откри колата си. Не бе трудно да я отличи от останалите, защото си беше чиста таратайка. Не му се полагаше нито пикап, нито спортен автомобил. О, не, Гавин Малой не заслужаваше нищо такова. А за мотоциклет забрави. Докато дъртият отговаряше за него, докато той дишаше, това нямаше да му се случи.

Колата му беше пълна скръб. Бърза, с доста навъртени мили, тя бе малко по-добра от превозните средства, използвани от мормонските дружества в страната. Трябваше и на това да е благодарен.

Когато възропта на глас, баща му му прочете конско.

— Автомобилът не е играчка, Гавин. Нито белег за социален статус. Това е първата ти кола, на която можеш да разчиташ. Когато докажеш, че си достатъчно отговорен да се грижиш добре за автомобила си и да го използваш безопасно, ще помисля за по-хубав. Но дотогава…

Дрън-дрън.

Срамуваше се от колата си. Когато започне есенният семестър в новото училище, всички ще му се смеят, като видят купчината старо желязо, която кара. И най-големият мухльо няма да иска да има нещо общо с него.

В сегашното си състояние не му беше работа да кара каквото и да е и той беше достатъчно трезв, за да го осъзнае. С труд се съсредоточи върху осевата линия на пътя. Но главата му се замая още повече.

Беше на една пресечка от дома си, когато му се наложи да спре, за да излезе и повърне. От устата му изригна порой от текила и поля нечия цветна леха, описваща разноцветен кръг около пощенската кутия. Някой щеше неприятно да се изненада, когато на сутринта излезе да прибере пощата. Да не говорим за пощаджията.

След като фокусира погледа си, той се качи в колата и потегли към новата къща, която баща му бе купил за тях двамата. Биваше я. Всъщност Гавин я харесваше. Особено басейна. Ала не искаше баща му да разбере, че я харесва.

С облекчение забеляза, че колата на баща му не беше отпред. Но нямаше да се остави да попадне в капан, затова се промъкна вътре през задния вход, спря и се ослуша. Баща му щеше да се радва да го хване, докато се промъква крадешком в къщата, щеше да му чете още по-дълго конско, да го лиши от клетъчния му телефон, от компютъра, от колата и да направи живота му още по-гаден.

Главната цел в живота на родителите му беше да направят неговия непоносим.

Зарадва се, че къщата бе празна и влезе в стаята си. Вероятно дъртият бе все още при Лиз. Нямаше никакво съмнение, че го правеха като зайците. Никога не вършеха това тук, в леглото на баща му. Мислеха го за глупак, който не се досеща, че когато прекарват нощта у Лиз, двамата правят секс.

Лесно си я представяше в леглото. Имаше хубаво тяло. Но баща му? Разгонен? Няма начин. Гавин не можеше да си представи нещо по-гадно.

Когато влезе в стаята си, той включи компютъра още преди да запали лампата. Не си представяше живота без компютър. Как ли са просъществували хората преди това? Ако баща му наистина искаше да го накаже, можеше да му забрани да го използва.

Провери за електронна поща. Имаше нещо от майка му и той го изтри, без да го прочете. Каквото и да кажеше, правеше го с една-единствена цел — да облекчи съвестта си, — а той не искаше да я чуе.

Ще разбереш, че това е по-добре за всички ни.

Нашата главна грижа си ти и твоето бъдеще, Гавин.

Щом свикнеш с промяната…

Разбира се, мамо. Както кажеш, мамо. Пълни фъшкии, мамо.

Седна на бюрото и започна да съчинява писмо. Но не до майка си. Гневът към нея бе нищо в сравнение с неприязънта, която изпитваше към адресата на това писмо. Не планираше да го изпрати. Именно затова изля всичкия гняв, който го изпълваше отвътре дни наред.

„Всъщност какво те кара да си мислиш, че си толкова страхотна?“ — пишеше той. „Виждал съм много по-добри. — Имал съм по-добра.“

— Гавин?

Когато лампата над главата му светна, той излезе от кожата си. Бързо унищожи имейла, за да не може дъртия да го прочете на монитора. Завъртя се на стола си с надеждата, че няма виновен вид.

— Какво?

— Прибрах се.

— Е, и?

— Добре ли си?

— Че какво да ми е? Не съм дете.

— Вечерял ли си?

— Да — отвърна Гавин и премлясна. — Притоплих останалата пица в микровълновата.

— С Лиз те поканихме, но ти не пожела да дойдеш.

— Обзалагам се, че съм ти разбил сърцето.

Баща му отговори с равния си и невъзмутим глас, който Гавин ненавиждаше.

— Ако не исках да дойдеш, нямаше да те поканя.

Влезе в стаята. „Само това липсва!“, помисли си Гавин.

— Как прекара вечерта?

— Нормално. Сърфирах в мрежата.

— Какво имаш на фланелката си?

Страхотно. Как можа да забрави за мръсотията върху тениската си! Кал. Вероятно и повръщано. Не отговори на въпроса на баща си и се обърна към компютъра.

— Зает съм.

Баща му го дръпна за рамото и го извъртя към себе си.

— Бил си навън. Нали? Колата ти не е паркирана на същото място, на което беше преди да изляза и моторът е още топъл.

Гавин се засмя:

— Проверяваш температурата на колата ми? Трябва да се погрижиш за собствения си живот.

— А ти трябва да се погрижиш за програмата си! — повиши глас баща му, което се случваше рядко. — Вониш на повръщано и си пиян. Като караш в такова състояние, можеш да убиеш някой минувач.

— Е, не съм убил никого. Така че се успокой и ме остави на мира.

— Дай ми ключовете от колата си — протегна ръка баща му.

Гавин опули очи.

— Ако си мислиш, че като ме лишиш от колата, ще ме задържиш вкъщи, много се лъжеш.

Дийн не каза нищо, но продължи да държи ръката си протегната. Гавин извади ключовете от джоба на джинсите си и ги пусна в отворената му длан.

— И без това мразя тая скапана таратайка, тъй че не е голяма загуба.

Баща му пусна ключовете в собствения си джоб, но не излезе от стаята. Седна на ръба на разхвърляното легло.

— И какво? — изпъшка Гавин. — Ще ми четеш добре познатото конско за това, как пропилявам живота си ли?

— Нима мислиш, че ми харесва да те наказвам, Гавин?

— Да, така мисля. Мисля още, че ти е гот да играеш големия лош баща, който върти сина си на малкото пръстче. Изпитваш удоволствие да ми натякваш, че нищо не правя като хората.

— Но това е абсурдно. Защо говориш така?

— Защото не си направил нищо лошо през целия си скапан живот. Ти си господин Съвършенство. Сигурно е дяволски скучно да не грешиш толкова дълго време.

С изненада забеляза, че баща му се усмихва.

— Далеч не съм бил безгрешен, още по-малко съвършен. Попитай майка си. Тя ще ти каже. Но съм прав в едно нещо.

Баща му замълча и строго го погледна, вероятно изчакваше Гавин да го попита кое е това нещо. Да си чака, колкото си ще. Най-после продължи:

— Правилно е, че живееш с мен сега. Радвам се. Искам да си тук, при мен.

— Да бе. Сигурен съм, че се опияняваш от новия си начин на живот. Няма как да не ти харесва да съм около теб, да нарушавам спокойствието ти и да ти се пречкам.

— Да ми се пречкаш ли? В какво?

— Във всичко!

При възклицанието гласът му секна. Надяваше се баща му да не помисли, че е някаква емоция, което със сигурност не беше.

— Преча на живота ти.

— Не ми пречиш, Гавин. Ти си моето семейство, моят син. Двамата с Лиз искахме да си с нас тази вечер.

— За вкусна вечеря? Само ние тримата. Новото ти семейство. А после какво? Какво трябваше да правя, докато ти я изпращаш? Да чакам в колата, докато влезете вътре за нещо набързо?

На мига разбра, че е отишъл твърде далеч. Баща му не беше от онези, дето ще хванат ръжена като се ядосат. Нямаше да се разсърди, да се афектира и да се развилнее, да тропа с крака, да се разкрещи или да хвърля разни неща. Господин Самоконтрол застина на мястото си. Той сви устни и в очите му се появи нещо странно, което ги направи строги и пронизващи като стоманени остриета.

Ала очевидно и за баща му съществуваха някакви граници и той току-що ги бе пресякъл.

Още преди напълно да осъзнае всичко това, той скочи на крака и Гавин се оказа откъм страната, накъдето дъртия насочи удара си: опакото на ръката му го уцели и разцепи устната му.

— Не искаш да се отнасям с теб като с дете? Добре тогава. Ще те третирам като зрял човек. Ето как щях да постъпя с всеки, който ми кажеше нещо като това, което ти ми каза.

Момчето с мъка сдържаше сълзите си.

— Мразя те! — извика с треперещ глас.

— Много лошо, защото няма да се отървеш от мен.

След тези думи баща му излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.

Гавин скочи от стола. Застана в средата на разхвърляната стая, треперещ от гняв и негодувание. Осъзнал, че няма къде да избяга и че няма как да го направи, дори да имаше къде да отиде, той се хвърли на леглото.

Бършеше с ръка сополи, сълзи и кръв, които се смесваха върху лицето му. Ревеше му се. Искаше да се свие на две и да плаче като малко дете. Защото животът му бе гаден. Ужасно гаден. Той мразеше всичко и всички. Баща си. Майка си. Града. Жените. Тъпите си приятелчета. Отвратителната си кола. Но най-много от всичко мразеше себе си.