Сандра Браун
Здравей, тъма (5)

Четвърта глава

От продължителното стоене в едно и също положение крайниците й бяха започнали да изтръпват, а сърбежът в петата я влудяваше. Лицето я болеше и тя усещаше как се подува. Беше като пребита.

Мръсно копеле, мислеше си тя, безсилна да го ругае на глас поради лентата, залепена на устата й.

Как е могла да гледа на него като на нещо специално? Нито я бе водил на фантастични места, нито бе харчил пари за нея. Никъде не са били заедно, освен тук, в тази кочина.

Тя не знаеше нищо за него, нито къде работи, нито как се казва. Не бе чувала името му дори случайно. То не фигурираше никъде в апартамента му, не бе абониран за вестници и списания, не получаваше поща, нищо. Остана безимен и това би трябвало да бъде първият белег, че не е нито от класа, нито интересен, а просто един тъп, налудничав шибаняк.

Когато се срещнаха за втори път, той определи естеството на връзката им. Така да се каже, постави основните й правила.

Бе отворил дума за това, докато я мажеше с бебешко масло с надеждата да постигне специален ефект при снимките.

— Приятелката ти… онази, с която беше, когато се видяхме за първи път.

— Мелиса ли? — попита тя и усети, как я прониза ревност. Дали не искаше да покани Мелиса при тях, за да направят тройка?

— Какво за нея?

— Казала ли си й за нас?

— Не съм имала възможност. Нейните я накараха да замине с тях за Европа през ваканцията. От онази вечер нито съм я виждала, нито съм говорила с нея.

— А разказвала ли си на някого за мен и какво вършим тук?

— Да, бе. На закуска го съобщих на родителите си.

Започна да се смее на собственото си сразяващо изречение.

— Не, глупако! На никого не съм казала.

— Добре. Защото връзката ни е много специална, а искам да мисля, че и двамата добре пазим тайните си.

— Ние сме нашата тайна. Дори не знам името ти.

— Но познаваш мен.

Той се вгледа дълбоко в очите й и това й напомни за нейното първо впечатление от него — че може да прозре в самата й същност. Очевидно и той бе усетил внезапната близост, която се роди между тях. Та нали още първата нощ й бе казал, че я обича?

Вероятно тайнствеността се налагаше заради съпругата му, която не знае нищо за неговото „хоби“. Сигурно гледаше на благоверната си като на някоя превзета особа, която не го разбира, още по-малко би могла да приеме факта, че той има нужда от разнообразни и вълнуващи преживявания. Да прави снимки на госпожа не-знам-си-коя? Я се стегни! Нямаше да го направи и срещу милион. Нито една снимчица дори.

През онази нощ той я люби с невероятна страст. Можеше да се каже, че не бе съсредоточен само във фотоапарата си. Тя не знаеше точно колко пъти го направиха, но всеки път бе съвършено различно и не й омръзваше. Той не можеше да й се насити и й го каза. Беше страхотно преживяване, защото се чувстваше обожавана от мъж с класа, който би могъл да притежава, която си поиска. Искаше й се любовната им нощ да продължава вечно. Но това бе преди време.

С всяка среща ревността му се засилваше, докато накрая започна да я дразни, защото разваляше приятните мигове с него. Добрият секс не си струваше скандалите, които й вдигаше заради други мъже.

Тази вечер имаше намерение да му се опъне, но промени решението си. Ако му заявеше, че не иска повече да го вижда, той щеше да го понесе много тежко. Боеше се да не й направи сцена, но по-добре беше веднъж и завинаги да сложи край на това положение.

Чакаше я на определеното място. И за разлика от първия път, когато се бяха видели, не изглеждаше нито страхотен, нито спокоен. Бе възбуден и раздразнителен. Още щом влезе в колата при него, той й се нахвърли:

— Била си с някой друг, нали?

Предполагаше, че трябва да се поласкае от ревността му, но я болеше глава и не бе в настроение.

— Имаш ли трева?

След като бе научил, че пуши, винаги й носеше по малко в колата си.

— В жабката.

Имаше три цигари. Запали една и дълбоко пое дима в дробовете си.

— Най-доброто лекарство срещу главоболие.

Тя въздъхна, облегна главата си назад и затвори очи.

— Кой е той?

— За какво говориш?

— Не ме будалкай.

Тонът му я накара да вдигне глава.

— Вече си била с някого тази вечер, нали — пръстите му се впиваха във волана. — Не си прави труда да ме лъжеш. Сигурен съм, че си правила секс с някой друг. Подушвам миризмата му.

Отначало тя се изненада и малко се стресна, че бе разбрал. Дали не я следеше? Но притеснението й бързо се превърна в ярост. Негова работа ли бе да й държи сметка с кого кръшка?

— Виж какво, може би не е добра идея тъкмо тази вечер да излизаме, а? — каза тя. — Аз съм свободна и независима и никой не може да ми иска сметка. Ясно?

Яростта му се изпари на мига.

— Извинявай, че повиших глас. Просто… мислех, че…

— Какво си мислил?

— Че връзката ни е по-специална.

Тъкмо тогава трябваше да му каже, че не иска да го вижда повече. Тъкмо тогава имаше тази възможност, но, дявол да го вземе, тя не се възползва от нея. Вместо това измърмори:

— Не обичам да ме разпитваш къде ходя, какво правя и с кого. Вкъщи си ги имам достатъчно такива като теб.

Отпусна се назад и дълбоко дръпна от цигарата.

— Или се успокой, или ме откарай обратно при колата ми.

Той се успокои. Когато се качиха в апартамента му, беше потиснат, дори малко намусен.

— Ще пиеш ли вино?

— Нали винаги това правя?

От тревата се чувстваше превъзходно. Можеше да изчезне и той никога повече да не я види. Щеше да се смили над него и да му позволи да я изчука за последен път, после щеше да му заяви, че трябва да успокоят топката за известно време — разбирай завинаги, — а след това щеше да си обере крушите и да не се върне до края на живота си.

Единственият източник на светлина в стаята беше мониторът на компютъра му, който бе непрекъснато включен. Една от снимките й се пазеше в паметта му. Като я видя, тя зацъка с език.

— Тц, тц, тц. Тази определено е запечатала блясъка ми „след любене“, нали? Какво лошо момиче! Лошо, ама хубаво, не мислиш ли?

Той й донесе чашата с вино от кухнята и тя му намигна. Изпи я на един дъх. Шумно премлясна и се облиза, после нахално му подаде чашата си, за да я напълни отново.

— Държиш се като мръсница.

Той спокойно взе чашата й и я остави на нощната масичка. После я удари. Удари я толкова силно, че още преди да усети болка, сълзи се появиха на очите й.

Извика, но бе тъй шокирана, че не можеше да произнесе и дума.

Блъсна я на леглото и тя се строполи върху постелките. Стаята се люлееше пред погледа й. Положението бе по-лошо, отколкото очакваше. Помъчи се да стане.

— Ей, не съм…

— О, напротив.

Изви ръката зад гърба й и я запритиска надолу, докато тя се бореше с колана и извадения му пенис. После започна да й къса дрехите. Тя измъкна ръцете си, срита го, като го наричаше с най-различни имена, ала той не спираше.

Влезе в нея с такава сила, че тя извика. Запуши устата й с ръка.

— Млъквай! — просъска той тъй близо до лицето й, че я заля с пръски от слюнката си.

Ухапа го по дланта. Той извика и дръпна ръката си.

— Мръсно копеле — изкрещя тя. — Махни се от мен.

За нейно удивление той тихо се засмя.

— Падаш си по това. Помисли, че всичко е на сериозно, нали?

Тя притихна под него.

— А?

— Изнасилих те, както толкова пъти си мечтала в любовните си фантазии.

— Ти си луд.

— Така ли?

Той влезе в нея още по-грубо.

— Бъди искрена и ми кажи, наистина ли не ти харесва?

— Дяволите да те вземат! Отвратително е. Мразя те, мръсно копеле.

Думите й го накараха да се усмихне, защото независимо от онова, което изричаше, тя отговаряше на любовните му тласъци. Когато свършиха, и двамата се чувстваха изтощени и телата им лъщяха от пот.

Той пръв се съвзе и тръгна за фотоапарата си.

— Стой и не мърдай — каза той, като щракна първата поза. Светкавицата прониза мозъка й. Тя се бе вкаменила.

— Не мърдай — повтори той. — Имам идея.

Да помръдне ли? Бе изпаднала в летаргия. Тялото й пулсираше, като се започне от скулите на лицето й — как щеше да обясни, къде се е наранила? — и се свърши до разкрачените й крака. Господи! Сандалите все още бяха на краката й. Толкова е смешно! Ала бе твърде изморена, за да ги събуе. Освен това той й бе казал да не мърда.

Вероятно бе подремнала минута-две. Следващото нещо, което усети бе, че той се върна, надвеси се над нея и я улови за китките.

— Какво искаш?

Тя се надигна от леглото и видя, че завързваше китките й една за друга с вратовръзката си.

— Реквизита на фотографа. Ти беше лошо момиче. Трябва да те накажа.

После се покатери на леглото, взе фотоапарата и го нагласи на фокус.

Тогава я побиха тръпки и тя започна да схваща как стоят нещата. Помъчи се да седне.

— Споменавала ли съм ти, че не си падам по завързването?

— Аз не те завързвам, а те наказвам — отвърна разсеяно той. Нагласи абажура, като отначало го постави под един ъгъл, после под друг, така че по тялото й заиграха светлосенки.

Добре. Стига толкова. Писна й. От утре никакви срещи с него. Беше й забавно да му позира. Беше едно разнообразие и трябваше да признае, че й доставяше удоволствие да се гледа на проявените снимки.

Ала той започваше да гледа прекалено собственически на нея и стана твърде… твърде особен.

— Виж какво — спомни си да му казва с твърд тон, — наистина искам да ми отвържеш ръцете.

Най-после доволен от осветлението, той започна да намества триножника.

Тя промени тактиката си и промълви вече по-тихо:

— Ще направя всичко, което поискаш. Знаеш, че ще го направя. Само ми кажи. Каквото и да е.

Той все още не даваше признаци, че я чува. Докато вниманието му бе заето, тя леко се придвижи към ръба на леглото, изчислявайки на око разстоянието до вратата. Но забеляза нещо странно, което я накара да замръзне: прониза я ужас, като видя, че от вътрешната страна на вратата нямаше брава. Само медна пластина на мястото, където е стояла дръжката.

В този миг той спря да се занимава с фотоапарата. Несъмнено усетил тревогата й, той й се усмихна.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Искам да ме отвържеш.

— Мръдна и развали хубавото осветление — нежно й се скара той.

— Заври си го отзад това осветление. Аз си тръгвам. Край на веселбата.

Скочи от леглото с удивителна сила и ловкост. Ала не стигна далече. Той я улови за косата и я върна, после я блъсна обратно на леглото.

— Не можеш да ме държиш тук — извика тя.

— Непременно трябва да рушиш, нали?

— Какво да руша?

— Нас двамата.

— Няма нищо такова като „нас двамата“, психар нещастен.

— Непременно трябваше да ме излъжеш, нали? Като останалите. Не си ли помисли, че ще разбера? И аз слушам Парис Гибсън. Пусна обаждането ти в ефир. Хиляди хора те чуха да й казваш, че се задушаваш от собственическото ми чувство към теб. Беше готова да послушаш съвета й и да ме разкараш, нали?

— Господи!

Той се бе изправил над нея със свити пестници, сякаш с мъка сдържаше яростта си.

— Не може да използваш хората като тоалетна хартия и да се измъкваш просто така.

И понеже бе побеснял, тя разумно замълча.

Той направи още няколко снимки, после реши да завърже и краката й. Бореше се на живот и смърт с него, но той я удари толкова силно, че плесникът му звънна в ушите й. Това бе последното, което чу.

Когато дойде на себе си, ръцете и краката й бяха завързани за рамката на леглото под пружината, а на устата й бе залепена лента. Апартаментът бе пуст. Той бе изчезнал. Тя лежеше сама и никой не знаеше къде може да я намери.

Докато времето минаваше, тя измисли стотици начини да се измъкне, ала отхвърляше всяка идея, още щом й хрумнеше. Нищо нямаше да се получи. Беше безпомощна и единственото, което можеше да направи, бе да го чака да се върне и да продължи шантавите си сексуални игрички с нея.

Господи, мислеше си тя, в какво се забърках?

„Надявам се, че песните за любовта ви доставиха удоволствие. Ще се чуем отново утре вечер. Очаквам ви. С вас беше Парис Гибсън на къси вълни 101.3 мегахерца. Лека нощ.“

Страхотно. Сега вече и Парис нямаше да й прави компания.