Сандра Браун
Здравей, тъма (32)

Тридесет и първа глава

Преди да вдигне телефонната слушалка, Дийн тръсна глава, за да изхвърли водата от ухото си.

— Малой.

— Къртис.

— Какво има?

— Какъв е този шум?

— От душа — отвърна Дийн и се обърна да намигне на Парис, която отмиваше шампоана от косата си. Бе отметнала глава назад, докато сапунената вода се стичаше по гърдите и се насочваше между краката й. Господи, беше великолепна!

— Под душа ли си?

— За да съм свеж като теб. Какво има? — повтори въпроса си той.

— Един от детективите си бъбрел с Ланси Рей. Нали помниш, че Парис го попита защо е криел, а не е отишъл да поговори с нея.

— Стеснявал се.

— Да… Но има и друго — не искал да навлиза в територията на другия мъж.

— Какъв мъж?

Когато излезе изпод душа, Парис го погледна объркано. Той й подаде хавлията.

— Стен Креншоу — произнесе Къртис в слушалката. Може би това бе единственото изречение, което би могло да отвлече вниманието му от голото тяло на Парис.

— Моля?

— Чу ме добре. Ланси Рей е останал с погрешното впечатление, че Стен и Парис са любовници.

— Откъде му е хрумнало?

— Креншоу му казал.

Дийн се вторачи пред себе, после прикри с ръка микрофончето на телефона и побутна Парис да побърза и да се облече. Явно видът му й подейства, защото тя се втурна обратно към спалнята.

— Разкажи ми — каза Дийн на Къртис.

— Креншоу предупредил чистача да не я закача. Наговорил му разни глупости в смисъл, че политиката на компанията е единствено той да има достъп до нея, заявил му, че тя не обича хората да я оглеждат заради слънчевите й очила, че предпочитала тъмнината по причини, които не влизали в работата на останалите. Ланси Рей искал да задържи работата си, затова пазел дистанция и рядко й говорел от страх, че Креншоу ще изревнува и ще го прогони. Казал, че момчето я ревнувало от всеки, който се доближи до нея.

— Защо Ланси не ни го съобщи при първия разговор? — попита Дийн, докато се опитваше да се облече с една ръка.

— Мислел, че всички знаят за връзката им.

— Майната му. Нещо не е наред с този Креншоу. Разбрах го, още щом го видях. И с мен се опита да се държи като собственик, но аз си помислих, че е просто едно леке.

— Може да е леке.

— А може и да не е. Искам да го изтърбушиш, Къртис. Искам да знам и най-дребната подробност за него и не ми пука кой е чичо му, или колко пари има.

— Разбрах те. Този път ще прескоча Чичо Уилкинс. Ще се обърнем направо към полицейското управление в Атланта, към окръжния прокурор и, ако е необходимо, дори към шибания губернатор на щата. Добрата новина е, че той е на работа, както обикновено. В радиото е. Григс и Карсън току-що ми се обадиха от там.

— Тръгваме веднага. Кажи на младоците да не го пускат, ако иска да излезе. Проверихте ли на кои номера е звънял?

— Правим го в момента.

— Кой проучва миналото му?

— Рондо прояви желание.

— Рондо — Дийн дори не се постара да прикрие недоволството си.

— Ще провери всички подробности в компютъра.

— Трябваше вече да го е направил.

— Накарах го този път да се порови по-надълбоко.

— Щеше да бъде добре, ако още първия път се бе поровил по-добре.

— Какво има между вас двамата? Усещам някакво напрежение.

— Много е надут.

— Това ли било? Не го харесваш като човек?

— Нещо такова. Виж, трябва да тръгваме.

— Вероятно Парис ще се откаже от предаването си днес? За да можем да проверим Креншоу.

— Сам й го кажи. Решила е да има предаване. Освен това, няма да се отлепя от нея. Ще се видим.

Дийн прекъсна връзката, преди детективът да успее да каже още нещо, и пришпори Парис да излизат. По пътя тя го разпита за подробностите.

— От онова, което чух, ставаше въпрос за Стен, нали?

Той й разказа, какво е разкрил Ланси Рей Фишър. Тя недоверчиво се засмя.

— Не го вярвам!

— Никак не е смешно.

— Напротив, смешно е до припадък.

— Не мисля така.

— Дийн — усмихна му се тя с обич, — в светлината на последните, тъй да се каже, събития мога да разбера мъжкарските ти реакции. Поласкана съм, бих искала да се изправиш пред триглавия змей заради мен. Но не похабявай мъжкарството си за Стен, за бога. Той не е Валентино.

— Не сме сигурни в това.

— Знам го. Той е едно леке, както ти правилно го определи. Неприятно ми е, че е заблудил Марвин — Ланси. Бог знае кого още. Но Стен няма нито мозъка, нито куража да бъде Валентино.

— Скоро ще разберем — отвърна той и вкара колата си в паркинга пред радиото.

* * *

Когато Парис отключи входната врата, Григс и Карсън им помахаха от предната седалка на полицейската кола. Както обикновено, сградата беше тъмна, а стаите — безлюдни. Хари, вечерният водещ, вдигна палец за поздрав през стъклото на студиото, когато минаха покрай него. Дийн бе научил разположението в сградата и я поведе по мрачните коридори.

Влязоха в кабинета на Парис и завариха Стен да седи на мястото й, вдигнал крака върху бюрото, и безразборно да се рови из пощата й.

— Стен Креншоу, човека, когото исках да видя — каза с влизането си Дийн.

Стен свали краката си от бюрото, но още не успял да стъпи на пода и Дийн го улови отпред за ризата и го повдигна от стола.

— Хей! — запротестира Стен. — Какво, по дяволите, правиш?

— С теб имаме малко разговорче, Стен.

— Дийн.

Парис предупредително го докосна по ръката и той го пусна.

— Разпространявал си лъжи за Парис.

Стен обидено се дръпна и започна да приглажда гънките на ризата си с ръка. Погледът му се премести към Парис.

— За какво говори приятелят ти?

— Ланси твърди, че си му казал…

— Кой, по дяволите, е Ланси?

— Марвин Патърсън.

— Ланси ли е името му?

— Казал си му, че спиш с Парис.

Стен отново обърна глава към Дийн.

— Не, не съм.

— Не си ли му правил намеци, че двамата с Парис сте повече от колеги? Не си ли искал от него да стои настрана, да не я закача и дори да не й говори?

— Защото знам състоянието й — заяви Стен.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Известно ми е, че предпочита да е насаме със себе си. Не желае да я безпокоят, особено когато се е съсредоточила в работата си.

— Значи си го посъветвал да стои настрана, за да не я безпокои?

— Може и така да се каже.

— Не е било нужно да отблъскваш хората около мен, Стен — каза тя. — Не съм те молила за това и не ми е приятно, че си го направил.

— Добре де, съжалявам. Опитвах се да ти бъда приятел.

— Само приятел ли? Не мисля така — обади се Дийн. — Мисля, че си фантазирал по отношение на Парис. Някъде в бъдещия си живот си виждал Парис, въвлечена в романтична връзка с теб. Ревнуваш я от всеки, който се интересува от нея, дори платонично.

— Откъде знаете, че интересът на Марвин е платоничен?

— Така ни каза.

— О! На него вярвате повече, отколкото на мен, така ли? На един чистач, който се подвизава под чуждо име? — подигравателно изсумтя той. — Ти си този, когото заблуждават, докторе.

Той се отправи към вратата, но думите на Дийн го спряха:

— Чувството ти за собственост би могло да бъде силен мотив.

— За какво? — като стрела се обърна Стен.

— Ами да видим… да създадеш отвратителна ситуация, за която да обвинят и Парис. Да поставиш предаването й на риск. Да застрашиш живота й. Да продължавам ли?

— За случая с Валентино ли говориш? — попита ядосано Стен. — Парис си го изпроси.

— Разбирам. Значи тя е виновна, че Валентино е отвлякъл и убил седемнайсетгодишно момиче?

— Момиче, което си е търсило белята.

Дийн с привидно спокойствие седна върху бюрото.

— Тогава мнението ти за жените е много лошо.

— Не съм казал такова нещо.

— Не, не си го заявил направо, но усещам, че дълбоко в душата си таиш невероятна враждебност срещу нежния пол, Стен. Като семка между зъбите ти е. Ужасно те дразни, но по никакъв начин не можеш да се отървеш от нея.

— У-у-у! — размаха пръст Стен пред лицето на Дийн. — Не ми минавай с психологическите си фокуси и магии. Аз съм си напълно нормален.

Дийн стисна зъби и подскочи от гняв, но гласът му остана спокоен.

— Значи, трябва да ти повярвам, че отношенията ти с жените са били напълно нормални и безпроблемни?

— Нима отношенията на другите мъже с жените са винаги напълно нормални и безпроблемни? Какво ще кажеш за себе си, Малой? — попита той и извърна поглед към Парис. — Мисля, че не са.

— Ти не си Дийн — намеси Парис със спокоен глас. — Той не е направил онова, което си направил ти.

Насмешливото му самодоволство тутакси се изпари. Само след миг той кипна:

— Казала си му за обвинението в сексуален тормоз!

Дийн се обърна към нея:

— За кое?

— Една колежка от предишното му работно място обвинила Стен в сексуален тормоз.

Дийн я погледна, сякаш не можеше да повярва, че не е споделила тази информация с него. Тя осъзна грешката си. Вероятно би трябвало да разкаже и за родителите му, които толкова често са сменяли партньорите си и за онова, което Стен трябва да търпи от страна на жестокия си чичо.

— Очевидно имаш проблеми с жените, Стен — обърна се отново към него Дийн.

— Тя беше служебната курва! — възкликна той — Беше спала с всеки втори в телевизията. Правеше свирки под бюрото по време на новинарските емисии. Скочи ми и на мен и когато й отвърнах, се направи на света вода ненапита.

— Защо?

— Защото алчността й беше по-голяма от нейната сексуалност. Откри начин да постави ръка на фамилното богатство. Разкрещя се и наговори куп мръсотии и чичо й плати, за да млъкне и да изчезне.

Дийн помълча, за да асимилира казаното, после продължи:

— Да се върнем на момента, в който ти си й „отвърнал“.

— Почакай, защо трябва да отговарям на въпросите ти?

— Защото съм ченге.

— Или защото и ти си свалял гащичките на Парис?

Дийн заплашително присви очи.

— Защото ако не отговаряш на въпросите ми, ще те закарам в управлението и ще те заключа, докато станеш по-разговорлив. Това е моят официален отговор на професионалист. Неофициално ще ти кажа, че ако още веднъж те чуя да говориш такива неща за Парис, ще те изкарам навън и ще смажа красивото ти личице в стената.

— Заплашваш ли ме?

— Бъди сигурен, че ще ти съдера задника от бой. Престани да ме правиш на глупак и ми отговори на въпросите.

Независимо от казаното, Дийн изобщо не действаше в качеството си на официално лице. Не водеше разпит със спокойния и вдъхващ доверие тон, с който обикновено разговаряше със заподозрените. Ала Стен със сигурност нямаше да откликне на обичайния му подход. Твърдият тон очевидно даваше плодове.

Стен се вторачи в Дийн, стрелна Парис с убийствен поглед и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се защити.

— Ще те обвиня в полицейска бруталност. Чичо ми ще…

— Чичо ти ще си има други грижи, ако се окаже, че си Валентино.

— Не съм! Не ме ли чу?

— Когато онази жена ти отказа, ти продължи ли? Извърши ли акта?

Стен местеше поглед от него на нея и обратно.

— Не, имам предвид, да. Може да се каже.

— Отговори ми: „да“, „не“, или „може да се каже“?

— Не съм я насилвал, ако това имаш предвид.

— Но завърши половия акт, така ли?

— Казах ти, че тя беше…

— Служебната курва. Значи си го е просела.

— Точно така.

— Просела си е да я изнасилиш.

— Не слагай в устата ми думи, които не съм казал! — извика Стен.

— Тогава тръгваш с мен към управлението. Още сега.

Стен се отдръпна от него.

— Не можеш…

С ужас погледна Парис.

— Направи нещо. Ако допуснеш това да се случи, чичо ми ще ти отнеме работата.

Тя нямаше никакво намерение да спре Дийн. Честно казано, вече се боеше от Стен. Вероятно не го бе преценила правилно. Винаги го бе смятала за безполезен и неприспособим несретник, но напълно безопасен като мъж. А дали не беше способен да извърши престъплението срещу Джейни Кемп?

Ако се докажеше, че не е Валентино, тя неминуемо щеше да се сблъска с гнева на Уилкинс Креншоу. Несъмнено това щеше да й коства мястото в радиото. Но по-добре да загуби работата, отколкото живота си.

Дийн хвана Стен за ръката и го обърна с лице към вратата. Стен започна да се дърпа и Дийн даде пълна власт на ръцете си, за да го удържи без белезници. Когато клетъчният телефон звънна, той го подхвърли към Парис, за да отговори вместо него.

— Ало?

— Парис?

Едва чуваше от ругатните и крясъците на Стен.

— Гавин?

— Трябва да говоря с татко, Парис. Спешно е.

* * *

Гавин убиваше времето си, като гледаше телевизия — единственото забавление, което баща му не му бе забранил. Пусна си любимия филм по видеото, но предизвикателствата пред Мел Гибсън изглеждаха детска игра в сравнение с трудностите, които Гавин трябваше да превъзмогне.

Тревожеше се за баща си и за Парис.

Когато баща му каза, че Валентино може да ги преследва, той далеч не бе толкова спокоен, за колкото искаше да мине. Този шибаняк наистина можеше да им навреди и окото му нямаше да мигне да го направи. Не биваше да бъде подценяван. Та кой е очаквал, че ще убие Джейни?

Когато телефонът иззвъня, той се зарадва.

— Ало?

Нетърпеливо вдигна слушалката, без дори да погледне от кой номер се обаждат.

— Защо не отговаряш на клетъчния?

— Кой е?

— Мелиса.

Мелиса Хачър? Страхотно.

— Не съм го включил. Днес беше истинска лудница и…

— Гавин, трябва да ми помогнеш.

Стори му се, че плаче.

— Какво се е случило?

— Трябва да те видя, но пред къщата ви има полицейска кола и аз я отминах. Трябва да излезеш да ме посрещнеш.

— Не бива да излизам.

— Гавин, не е някаква глупост — гласът й премина във фалцет.

— Ела до вратата.

— Пред очите на ченгетата ли? Не става.

— Защо? Дрогирана ли си?

Тя подсмръкна и каза:

— Не мога ли да се промъкна през задната врата?

Не му се щеше да се замесва, в каквото и да е. След като се бе подложил на детектора на лъжата, мисълта му се бе прояснила и той бързо бе сменил приоритетите си. Обеща си, че ако излезе невредим от тази каша, ще завърже нови приятелства.

Още едно закононарушение и щеше да се намери в Хюстън. Не искаше да се върне при майка си. Сега, когато нещата между него и баща му се изясниха, желанието му беше да остане да живее при него, докато завърши училище.

Определено бе в негов интерес да каже на Мелиса, че е зает и да прекъсне разговора. Но тя звучеше напрегната до краен предел.

— Добре — съгласи се вяло той. — Паркирай между къщите в задната улица. Не е оградено. Ще ти отворя вратата на вътрешния двор. След колко време ще пристигнеш.

— Две минути.

Погледна, за да се увери, че и двамата полицаи са в колата отпред и че не са излезли на редовната си обиколка около къщата, после влезе в кухнята и зачака Мелиса. Когато се появи иззад живия плет от олеандрови храсти между двете къщи, той забеляза, се влачи като пребита.

Сълзите й бяха оставили черни вади от грим по лицето й. Дрехите й висяха като дрипи и й придаваха съвсем мизерен вид. За него беше тайна, как може да тича със сандалите с високи платформи на крака, но Мелиса бягаше с всичка сила. Заобиколи басейна и затрополи по терасата, покрита с каменни плочи. Той дръпна плъзгащата се стъклена врата и тя се хвърли в ръцете му.

Дръпна я настрана и затвори вратата. Едва смогна да я отведе в кабинета; придържаше я отстрани и когато влязоха в стаята, тя се тръшна на един стол. Не се пускаше от него и продължаваше да издава нечленоразделни звуци.

— Мелиса, успокой се. Не разбирам какво говориш. Разкажи ми какво е станало.

Тя посочи към барчето отсреща.

— Първо трябва да пийна нещо.

Опита се да стане, но Гавин я бутна обратно на стола.

— Забрави. Ще ти налея вода.

Извади бутилката от малкия хладилник в кабинета и докато тя пиеше, той забеляза:

— Видът ти е ужасен. Какво се е случило?

— Аз… аз бях… бях с него.

— С кого?

— С оня тип… зъболекаря. С онзи Армстронг.

— Какво? Къде?

— Къде ли? Ъ-ъ-ъ…

Тя се огледа, сякаш очакваше Брад Армстронг да се появи отнякъде. На Гавин му се искаше да й зашлеви един шамар. Как можеше да е толкова тъпа!

— Къде, Мелиса?

— Не ми викай.

Разтърка чело, сякаш искаше да измъкне отговора от главата си.

— В един мотел. Не помня как се казваше, ама на надписа отпред имаше нещо като каубой, или седло, или нещо от този род.

Мотел в Остин с реклама като в уестърн. Наоколо ги имаше със стотици, язвително си помисли той.

— Ако сте се срещнали там…

— Не беше там. Той ме взе в колата си от един бар и ме откара в мотела. В бара вонеше на лайна. Исках да удавя мъката си по Джейни и се наливах с текила. Тогава се появи той, поръча ми питие.

— И отиде в мотела с него, така ли?

— Не ми беше напълно непознат. Преди няколко нощи пак бях с него и си паснахме.

— Къде стана това?

— Стана… знаеш къде. На нашето място. Където се събираме понякога.

Той развълнувано й направи знак да продължи.

— Направихме го в колата.

— Какъв модел беше колата му?

— Днес или тогава? Днес беше с друга кола.

— Каква?

— Май беше червена. Може и синя да е била. И двата пъти не обърнах внимание. Държеше се приятно. Направо си падна по халката на зърното ми. Тъкмо си го бях пробила.

Тя му се ухили и гордо вдигна тениската си нагоре.

— Хубава е.

Всъщност си помисли, че изглежда нелепо. Никога не я бе харесвал, тя не го привличаше, но сега направо го отблъскваше. Започна да се пита дали наистина бе изпаднала в истерия, или играеше някаква игра, за да се добере до дома му, дори да направи нещо повече. Тя го ревнуваше от Джейни и вероятно се опитваше да замести убитата си приятелка в неговите мисли.

Дръпна фланелката й надолу.

— Сигурна ли си, че мъжът, с когото си била, е Брад Армстронг, Мелиса?

— Не ми ли вярваш? Да не мислиш, че нарочно ще се докарам в този вид?

Имаше право.

— Кога разбра, че именно това е мъжът, когото полицията издирва?

— Спряхме пред мотела. Легнахме си. Когато случайно погледнах към телевизора, той ми се препречи. Беше включен, но нямаше звук. Снимката му на екрана. По-голяма от град Далас. Всички, дори кучето му, го търсят, а той се натиска с мен.

— Ти какво направи?

— Какво да направя? Изритах го. Казах му, че трябва да тръгвам и че съм забравила за една среща. Той започна да спори. Опита се да ме придума да остана. Колкото повече говореше, толкова по-луд ставаше. Нарече ме прелъстителка, после каза, че съм жестока кучка, а след това напълно откачи. Сграбчи ме и ме разтърси, каза ми, че ще си отида, когато добре ме подреди и свърши с мен.

Протегна ръцете си към Гавин, за да му покаже синините, които бяха започнали да се появяват върху тях.

— Казвам ти, излезе от кожата си. Удряше ме, наричаше ме мръсна курва, заяви, че съм била същата стока като Джейни Кемп. Това преля чашата. Започнах да крещя, че е скапан убиец и той ме пусна. Тогава си грабнах дрехите и си плюх на петите.

— Кога стана това?

— Кога избягах ли? Може би има един час. Спрях някакъв с пикап да ме хвърли до колата ми и тръгнах право насам, но видях полицаите. През това време се опитвах да ти позвъня на клетъчния. Накрая си спомних домашния ти телефон. Останалото знаеш — завърши тя и го погледна умолително. — Много съм зле, Гавин. Само една глътка, а?

— Казах „не“.

Той клекна пред нея.

— Каза ли му нещо за Джейни?

— За толкова глупава ли ме мислиш? Не исках да изчезна като нея.

— Да си видяла нейни снимки наоколо?

— Държеше вестниците със съобщенията при себе си.

— А снимки, правени от фотограф?

— Нямаше. Но като влязох първия път, не се огледах, а после бързах да се махна.

— Спомена, че когато си го видяла преди няколко дни, лицето му ти било познато. Не си ли го виждала с Джейни?

— Не съм сигурна. Може да съм го мярнала в тълпата. Посещава уебстраницата на сексклуба и…

— Той ли ти го каза?

— Да. А онази нощ носете цял куп порноснимки. Искаше да се забавлява.

Когато Гавин се протегна за безжичния апарат и започна да набира цифрите, тя скочи от стола.

— На кого звъниш?

— На баща ми.

Тя грабна слушалката от ръката му.

— Той е ченге. Не искам да се забърквам с полицията. Не, благодаря.

— Защо тогава дойде при мен?

— Имах нужда от приятел. Имах нужда от помощ. Мислех, че ти ще ми помогнеш. Не знаех, че си се надул толкова много, откакто те видях последния път. Няма пиячка, няма…

— Издирват този тип навсякъде — отвърна Гавин и грабна обратно телефонната слушалка. — Ако той е убиецът на Джейни, трябва да бъде заловен.

Лицето й се изкриви, тя зациври и закърши ръце.

— Не ми се сърди, Гавин. Знам, че ще го хванат, но господ ми е свидетел, че не…

— Мелиса — омекна той, — избра да дойдеш при мен, а не при някой друг от приятелите си, защото знаеш, че мога да се обадя на баща си. Дълбоко в себе си ти искаш да постъпиш правилно.

Тя прехапа устни.

— Добре. Може би си прав. Но дай ми време да се отърва от дрогата. Не искам, освен всичко друго да ме задържат и за притежание на наркотици. Къде е банята?

Докато набираше отново номера на баща си, той й посочи пътя към тоалетната. Отговориха му на четвъртия сигнал.

Едва долови гласа от другата страна на фона на диви крясъци и, както му се стори, дори ругатни.

— Парис?

— Гавин?

— Трябва да говоря с татко. Спешно е.