Сандра Браун
Здравей, тъма (29)

Двадесет и осма глава

— Парис, Стен е на телефона.

— Стен?

— Звучиш изненадана. Не помниш ли, че преди няколко месеца ми даде номера си?

— Но ти никога не си се обаждал.

— Каза ми да си го запиша за всеки случай. Току-що научих от новините за Джейни Кемп. Обаждам се да разбера как си.

— Не мога да ти опиша колко ужасно се чувствам.

— Къде се намираш?

— В полицейското управление в центъра на града.

— Сигурен съм, че си много разстроена. Има ли по тялото следи, които да отвеждат към убиеца?

— Не искам да те разочаровам, Стен, но единственото, което знам, е, че е мъртва.

— Ще имаш ли предаване довечера?

— Че защо да нямам?

— Главният уведоми чичо Уилкинс, че са открили тялото. Обсъдиха го и решиха, че след случилото се можеш да поискаш почивка и да пуснеш някое старо предаване на запис.

— Ще се обадя на главния малко по-късно и сама ще му съобщя решението си. Но ако някой друг те попита, кажи му, че ще бъда пред микрофона, както всяка вечер. Валентино няма да ме стресне.

— Той направи всичко така, както ти беше обещал, Парис. Мислиш ли, че пак ще се обади?

— Надявам се да го стори. Колкото повече разговаря с мен, толкова повече се увеличават шансовете ни да го идентифицираме.

— Лошо, че не можахте да го заловите, преди да я убие — Стен замълча, после добави: — Не биваше да ти го напомням, нали? Сигурно вече се чувстваш ужасно, задето му даде повод да действа?

— Трябва да тръгвам, Стен.

— Полудя ли? Гласът ти е като на луд човек.

— Просто не искам да говоря повече за това, ясно? Ще се видим довечера.

Тя прекъсна връзката. Той искаше да я задържи по-дълго на телефона. Ако линията е заета дълго време, чичо му можеше и да се откаже да му звъни час по час.

Откакто научи, че са открили тялото на Джейни Кемп, Чичо Уилкинс не спираше да му звъни. Уж се притеснявал за името на радиостанцията, но Стен знаеше истинската причина — Чичо Уилкинс го проверяваше.

Не си позволяваше да мисли за Парис. Беше го заявил на чичо си по време на срещата им. И оттогава непрекъснато си го повтаряше.

Последния път, когато се обади, Уилкинс го бе заплашил:

— Само да имаш късмета да си направил нещо извратено или неприлично…

— Държа се като послушник с нея. Кълна се в господ.

Че как другояче би могъл да се отнася към Парис? Не беше груба, но като го видеше, не подскачаше от радост.

Дори когато разговаряха, тя бе разсеяна, сякаш мислеше за много по-важни и интересни неща.

Беше убеден, че ако някога й предложи нещо по-така, тя щеше мигновено да го отреже. Не допускаше и най-безобиден флирт. Всъщност често гледаше през него, сякаш той изобщо не съществува. Подобно на родителите му, Парис го третираше с пренебрежение; от това той се чувстваше не по-малко зле, отколкото ако направо му кажеше да не й се мярка пред очите. За нея той си оставаше втора ръка човек.

Възможността за романтична връзка с Парис винаги е била твърде отдалечена. Но той бе истински сломен, когато на сцената се появи Дийн Малой. Малой беше арогантен кучи син, сигурен в себе си и в това, че привлича противоположния пол. Нямаше нужда да убеждава секретарката си да й бръкне под полата, или да я придумва да се срещнат, а тя да му върже тенекия.

Житейски факт номер едно: за хора като Малой всичко бе по-лесно.

Факт номер две: жени като Парис винаги са харесвали мъже като Малой.

Хора като Парис и Малой никога не са били отблъсквани. И през ум не им минаваше, че на другите не им е тъй лесно да обичат и да се любят, както на тях. Двамата светеха като малки ярки планети и не им пукаше за онези, които нямаха друг избор, освен да се въртят в орбита около тях. Нямаха представа колко дълго трябваше човек да се старае, за да предизвика към себе си онова обожание, което те приемаха за дадено.

Никаква представа.

* * *

Гавин бе навел глава толкова ниско, че брадичката почти докосваше гърдите му.

— В езерото ли?

— Тялото й ще бъде транспортирано в моргата и аутопсията ще докаже причината на смъртта.

Гавин вдигна глава. Новината за смъртта на Джейни го накара да пребледнее. С мъка преглъщаше.

— Татко, аз… Трябва да ми вярваш. Не съм го направил.

— Вярвам, че не си я убил. Но съм убеден, че криеш нещо.

Гавин поклати отрицателно глава.

— Каквото и да е то, не е ли по-добре да го кажеш на мен, отколкото да те изправят пред детектора на лъжата? Какво искаш да знам?

— Нищо.

— Лъжеш, Гавин. Знаеш, че е така.

Момчето скочи на крака със свити юмруци.

— Нямаш право да ме обвиняваш в лъжа. Защото ти си най-големият лъжец, когото познавам.

— За какво говориш? Кога съм те лъгал?

— През целия ми живот!

Дийн се смути, като видя сълзи в очите на сина си. Гавин сърдито ги избърса с юмруци.

— Ти. Мама. Непрекъснато повтаряхте, че ме обичате. Но аз си знам, че не е така.

— Какво те кара да го мислиш, Гавин? Защо си убеден, че не те обичаме?

— Не сте искали да се родя! — изкрещя той. — Случайно е забременяла, нали? Затова сте се оженили. Защо просто не сте се отървали от мен, за да си спестите грижите?

Двамата с Пат никога не бяха говорили какво точно да кажат на Гавин, когато дойде време да отговарят на въпросите му. А е трябвало. Сега не можеше да се посъветва с нея и трябваше сам да се справи с въпросите, които измъчваха сина им.

Независимо от неудобното положение, в което можеше да постави и нея, и себе си, Дийн реши, че Гавин заслужава да чуе цялата истина.

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, но най-напред седни и престани да ме гледаш така, сякаш искаш да ме стиснеш за гърлото.

Гавин се поколеба, но седна отново на мястото си. Продължаваше да гледа войнствено.

— Имаш право. Когато с майка ти се оженихме, тя беше бременна. Заченахме те на едно събиране в Ню Орлийнс.

Гавин горчиво се засмя.

— Господи! Било е по-лошо, отколкото си мислех. Не сте ли били гаджета поне в колежа?

— Бяхме се срещали няколко пъти.

— Но тя не е била… не е била нещо специално за теб.

— Не — тихо призна Дийн.

— Значи моето раждане е било грешка.

— Гавин…

— Защо не взехте предпазни мерки? Пияни ли сте били или много глупави?

— Предполагам, че по малко и от двете. Майка ти не пиеше противозачатъчни таблетки. Трябваше да проявява по-голяма отговорност.

— Побеснял си, като ти е казала.

— Признавам, че беше изненада. И за майка ти, и за мен. Тя тъкмо завършваше и мислеше за кариера. Аз трябваше да защитя дисертация. Не бяхме планирали бременността й точно тогава. Но — и искам да ми повярваш, Гавин, — не сме си и помисляли за аборт.

По погледа на сина си разбра, че той отчаяно иска да му повярва, но все още му бе трудно да приеме истината. Дийн не можеше да го съди. Вероятно двамата с Пат са сгрешили, като не са го обсъдили с Гавин, още когато му обясниха как забременяват жените. Ако тогава го бяха направили, щяха да му спестят чувството за несигурност в собствената му стойност и сега той нямаше да ги презира толкова много.

— Не сме и помисляли да те дадем за осиновяване. От самото начало Пат бе решена да те задържи. Слава богу, че благоволи да ме осведоми, че ще ставам баща. А когато ми го каза, настоях да носиш моето име. Исках да участвам в живота ти. Макар че и двамата не желаехме да се женим, исках да бъдеш мой син по закон. Накрая и тя се съгласи да минем под венчило. Ние не се обичахме, Гавин. Бих искал да можех да ти кажа противното, но няма да е истина, а ти ме помоли да ти кажа истината и аз мисля, че заслужаваш да я узнаеш. С майка ти се харесвахме. Общувахме добре и се уважавахме. Но не бяхме влюбени един в друг. Ала и двамата те обичахме. Когато те взех за първи път в ръцете си, изпитах нещо като страхопочитание, а душата ми се преизпълни с радост. Майка ти чувстваше същото. Двамата заживяхме заедно, докато ти се роди. През това време се опитвахме да се убедим, че любовта ни ще разцъфти по-късно и че ще искаме да останем заедно до края на живота си. Но това не стана и двамата го осъзнавахме. В деня, когато решихме, че ако продължим заедно, трима души ще бъдат нещастни и само ще отложим неизбежното, и аз, и майка ти плакахме. За теб беше по-добре да се разделим, докато е време. И когато навърши три месеца, тя направи постъпки за развод.

Дийн разпери ръце.

— Това е цялата истина, Гавин. Мисля, че би било добре да разговаряш и с майка си. Разбираемо е, че не ти го е казала — не е искала да си мислиш лоши неща за нея. И аз не го искам. Не беше от момичетата, които биха легнали с всеки от компанията. Онзи уикенд посещавахме за последен път сбирка на колежа, защото и двамата завършвахме. Подивях, направо луднах и… се случи. Майка ти пожертва много, за да те отгледа. Знам, че си разстроен, задето тя се омъжи повторно, но не бива. Пат не ти е само майка, тя е и жена. А ако таиш детински страх, че съпругът й може да заеме мястото ти в нейното сърце, грешиш. Няма, повярвай ми. Никой не може да заеме твоето място в душата й.

— Не го мисля — отвърна той с наведен поглед. — Не съм глупак. Знам, че се нуждае от любов и всичко останало.

— Тогава спри да се цупиш и й кажи, че я разбираш.

Гавин уклончиво вдигна рамене.

— Просто исках да го науча от теб. И без това разбрах.

— Е, щом и без това си разбрал и това не е било от такова значение за съществуването ти, защо сега го използваш като извинение?

Той тутакси вдигна глава.

— Извинение ли?

— Семейният живот невинаги носи щастие в дома, Гавин. Доста деца, живели и с двамата си родители са имали много по-лошо детство от твоето, а аз познавам такива семейства, вярвай ми. Използваш случайното разкритие, за да се държиш непочтително. Това е израз на страх. Двамата с майка ти сме човешки същества. Бяхме млади и безразсъдни и направихме грешка. Но не е ли време да престанеш да се ровиш в нашите грешки и да поемеш отговорност за твоите собствени?

Яростта нахлу в главата на Гавин и лицето му почервеня. Той се задъха от гняв. Но в очите му отново се появиха сълзи.

— Обичам те, Гавин. С цялото си сърце. Благодарен съм на грешката, която двамата с майка ти допуснахме онази нощ. С радост бих дал живота си за теб. Но няма да ти позволя да използваш обстоятелствата около раждането си, за да отвличаш вниманието ми от по-важни и, както е в случая, дори критични неща.

Той дръпна стола си по-близо до Гавин и сложи ръка на рамото му.

— Разговарях с теб искрено, като мъж с мъж. Сега искам и ти да постъпиш като мъж и да споделиш какво криеш.

— Нищо.

— Глупости. Има нещо, което не ми казваш.

— Няма такова нещо.

— Лъжеш.

— Махни си ръката от мен, татко!

— Само ако ми кажеш.

Лицето му изразяваше бурята в душата му, докато той се бореше със страха и съвестта си. Накрая избухна:

— Добре, нали искаш всичко да знаеш? Онази вечер бях в колата на Джейни.

* * *

Парис погледна часовника на ръката си. Чакаше вече повече от час пред ЦСС. Адвокатът на Дийн, с когото се бе запознала предишния ден, пристигна. Влезе във въртящата се врата и изчезна в сградата. Тя не знаеше какво става. Не знаеше дали Гавин е преминал теста с детектора на лъжата, или не.

Недоспиването бе започнало да й се отразява. Облегна главата си на стената зад пейката и затвори очи, но не можеше да си почива. Мислите бушуваха в главата й. Джейни Кемп беше мъртва. Някакъв болен, извратен тип я беше убил, но Парис се чувстваше отчасти отговорна за смъртта й.

Стен й бе напомнил доста нетактично, че Валентино е бил мотивиран от съвета, който тя бе дала на Джейни. Ако не бе пуснала в ефир разговора си с Джейни онази нощ, Валентино нямаше да го чуе.

Но, за жалост, той го бе чул. След като се обади, за да я уведоми, че ще накаже Джейни, какво друго трябваше тя, Парис, да стори? Какво можеше да му каже, за да го разубеди да направи последната крачка?

— Мис Гибсън?

Тя отвори очи. Пред нея стоеше дребна жена, очевидно твърде разстроена. Чертите на лицето й, макар и много красиви, бяха изопнати. Бе стиснала чантичката си в смъртна схватка. Кокалчетата на пръстите прозираха през тънката й кожа. Страданието бе превърнало изящната жена в тъничка тръстика. Макар да си даваше юначен вид, силата й не беше по-голяма от тази на пухчето, което лети след прецъфтяването на глухарчето.

Парис тутакси се усмихна, като се опита да освободи непознатата от страховете й.

— Да, името ми е Парис.

— Така си и мислех. Може ли да седна при вас?

— Разбира се.

Парис се дръпна встрани, за да й направи място на пейката и жената се настани до нея.

— Извинете, аз… Срещали ли сме се?

— Казвам се Тони Армстронг. Съпруга съм на Брадли Армстронг.

Беше чувала това име и веднага разбра, защо жената бе в такова състояние. — Досещам се защо сте тук, мисис Армстронг — каза тя. — Сигурно ви е много трудно. Бих искала да се бяхме запознали при по-добри обстоятелства.

— Благодаря ви.

Спокойствието й се крепеше на тънка паяжина, но жената наистина се държеше и това й спечели уважението на Парис.

— Когато полицията обискира дома ни, пропуснаха нещо — каза тя и извади от чантата си компактдиск. — Тъй като конфискуваха компютъра на Брад, помислих си, че трябва да предам и това. Може да е важно.

В главата на Парис се биеха объркващи мисли и тя смръщи вежди.

— Мисис Армстронг, как ме познахте?

Вестниците бяха пълни с информации за Джейни, но снимката на Парис не бе публикувана никъде. Лично Уилкинс Креншоу се беше намесил и бе притиснал местните медии да не използват нейни фотографии. Парис не се заблуждаваше, че се бе погрижил за нея. Знаеше, че той иска да защити името на радиостанцията си. Във всеки случай, местните медии се бяха съгласили да му направят тази колегиална услуга. Не беше сигурна, колко време щеше да продължи тяхното благоволение.

Тони Армстронг нервно облиза устни и поклати глава.

— Компактдискът от компютъра на Брад е само повод да дойда при сержант Къртис. Истинската причина е, че вчера не му казах всичко.

Парис не отвърна нищо и мълчанието й окуражи Тони Армстронг да продължи:

— Сержант Къртис ме попита дали Брад слуша нощните радиопредавания. Да, понякога, отговорих му аз. После разговорът взе друга посока и повече не се върнахме на тази тема. Името ви не беше споменато и аз не му казах, че двамата с Брад ви знаем от Хюстън.

Очите й умоляваха, сякаш искаха Парис сама да си спомни причините, поради които я знаеха, за да не става нужда тя да й ги припомня.

— Извинете, мисис Армстронг, но не си спомням да сме се срещали.

— Всъщност ние двете не сме. Вие бяхте пациентка на доктор Луис Бейкър.

Внезапно всичко й стана кристално ясно. Как можеше да го забрави? Наистина, Армстронг беше често срещано име. Нито Къртис, нито Дийн бяха споменали, че заподозреният Брад Армстронг е зъболекар.

— Съпругът ви е зъболекар, нали? Онзи зъболекар.

Тони Армстронг кимна с глава.

Парис тихо въздъхна:

— Много съжалявам.

— Не ми дължите извинения, мис Гибсън. Случилото се не беше по ваша вина. Никога не съм ви упреквала. Постъпихте, както трябва. С Брад, разбира се, е друго. Заяви, че вие сте… че сте флиртували с него, че сте го предизвикали — тъжно се засмя тя. — Винаги твърди едно и също. Но аз не съм си помисляла и за миг, че сте го окуражили да направи онова нещо.

Парис беше отишла при доктор Луис Бейкър със зъбен проблем, но когато влезе в клиниката, й съобщиха, че нейният зъболекар е излязъл по спешност. Или трябваше да си запише друг час, или да се възползва от услугите на партньора му и тя реши да направи второто.

Спомни си, че Брад Армстронг бе хубав мъж с приятни маниери. Тъй като трябваше да изтърпи процедури, някои от които доста болезнени, той й бе предложил да използва азотен окис, за да се отпусне.

Тя се съгласи със съзнанието, че този газ спира да действа в мига, в който престанеш да го вдишваш и че е напълно безопасен в клинична обстановка. Освен това, ако трябваше да й бият упойваща инжекция, нямаше да усети нищо.

Скоро се отпусна; усещаше се така, сякаш се носи във въздуха. Отначало си помисли, че й се е сторило. Сякаш перо я галеше по гърдите. Сигурно бе нереално физическо усещане в резултат на райския газ.

Но когато го почувства отново, то бе по-настоятелно и беше насочено директно към зърното й. Не можеше да греши. Отърси се от летаргията, отвори очи и свали малката маска от устата си. Брад Армстронг я гледаше и лъстивата му усмивка я убеди, че не си е въобразявала.

— Какво, по дяволите, мислите, че правите?

— Не се преструвай, че не ти харесва — прошепна той. — Зърната ти се втвърдиха.

Наклонът на зъболекарския стол изобщо не й попречи да се изстреля от мястото си и да събори металната поставка с инструментите, които с трясък се пръснаха на пода. Медицинската сестра, която той бе изпратил да изпълни някаква поръчка, дотърча в кабинета.

— Мис Гибсън, какво става?

— Погрижете се доктор Бейкър да ме запише за възможно най-ранния свободен час — отвърна тя и затръшна вратата след себе си.

Зъболекарят я повика още същия ден и изрази тревогата си. Тя му заразказва, а когато спря, той тъжно й каза:

— Срамувам се, че не повярвах на другата пациентка.

— И преди ли го е правил?

— Уверявам ви, мис Гибсън, че това ще му е за последен път. Приемете извиненията на клиниката и моите. Веднага ще взема мерки.

Доктор Армстронг бе уволнен. През следващите няколко дни Парис потръпваше от погнуса, щом се сетеше за инцидента, но с времето споменът избледня. До този миг не се беше появявал.

— Предполагам, че съпругът ви обвинява мен за уволнението си.

— Да. Въпреки че от тогава е бил уволняван и от други клиники за същите провинения, още ви има зъб. Докато живеехте в Хюстън, изключваше телевизора в мига, в който се появявахте на екрана. Наричаше ви с разни имена. А когато годеникът ви пострада, той заяви, че си го заслужавате.

— Знае за Джак и за катастрофата?

— И за доктор Малой. Имаше си теория за любовния ви триъгълник.

— О! — тихо възкликна Парис.

— Когато се преместихме в Остин и Брад разбра, че работите в радиото, омразата му се разгоря с нова сила.

Мисис Армстронг наведе глава и заизвива дръжките на чантата си.

— Вчера трябваше да го разкажа на сержант Къртис, но се страхувах, че ще свържат Брад с изчезналото момиче.

— Откриха я.

Когато Парис й каза, че са намерили трупа на Джейни Кемп, Тони Армстронг най-после изгуби ожесточената битка със сълзите си.