Сандра Браун
Здравей, тъма (23)

Двадесет и втора глава

— Знаем, че се обаждаме в последната минута, но се надяваме да дойдеш на вечеря с нас.

Парис местеше погледа си от Дийн към Гавин. За последните седем години той бе станал висок, строен и хубав.

Косата му бе леко потъмняла и скулите на лицето му силно се бяха очертали, но дори да бе сам, без баща си, тя непременно щеше да го познае.

— Ще употребя изтъркана фраза и може да ти стане неприятно — каза тя, — но наистина не мога да повярвам, че си пораснал толкова много.

Взе ръката му в своите ръце.

— Така се радвам отново да те видя, Гавин!

— И аз се радвам да ви видя, мис Гибсън — смути се той.

— Да ме наричаш мис Гибсън, когато си на девет — да. Ала сега звучи твърде старомодно. Отсега нататък ще ми казваш Парис, нали?

— Добре.

— Ами вечерята? — попита Дийн.

— Вече съм започнала да приготвям нещо.

Той очаквателно вдигна вежди и, хванал я в крачка, не й даде друга възможност, освен да каже:

— Количеството е достатъчно, ако двамата с Гавин искате да вечеряме при мен.

— Промяната ще ни се отрази добре — отвърна Дийн и побутна сина си да влиза. — Та какво ще ядем?

— Не стига, че си изпроси поканата, ами си и придирчив.

— Само да не е черен дроб.

— Спагети със свинско филе и зеленчуци. Не съм купила черен дроб.

— Лигите ми потекоха. С какво да ти помогнем?

— Ами-и-и…

Внезапно тя се почувства като в небрано лозе. Не можеше да си спомни, откога не се беше забавлявала.

— Бихме могли да пийнем по нещо.

— Добра идея.

— Имам бутилка вино… — и тя посочи към задната част на къщата.

— Води ни — усмихна се Дийн.

В кухнята Парис го накара да отвори бутилката шардоне, докато тя сипваше на Гавин кока-кола върху кубчета лед. Дийн се чувстваше като у дома си. В създалата се ситуация тя и Гавин се държаха сковано.

— Музикалната уредба е в дневната — каза му тя. — Като техника е супер. Но не съм сигурна дали ще се намери подходяща музика за теб.

— Ще ми хареса. Понякога слушам предаването ти.

На Парис й стана приятно от думите му. Гавин излезе от кухнята. Когато се отдалечи дотолкова, че да не може да ги чуе, тя каза на Дийн:

— Трябва ли да забележа синината под окото му, или не?

— Недей.

Беше невъзможно да не видиш тъмносиньото петно и подутината под дясното око на Гавин. Струваше й се съвсем естествено да се удиви от болезнения вид на лицето му. Ала Дийн очевидно бе ядосан и разстроен, затова тя смени темата на разговор и го попита как е минала срещата между Гавин и Къртис.

— Къртис каза, че Гавин се придържал към първоначалния вариант на показанията си и не му казал нищо по-различно от онова, което вече ми е известно. Двамата с Джейни се скарали, после той отишъл при приятелите си. Повече не я видял.

— Къртис вярва ли му?

— Не се ангажира с мнение. Но не го арестува и аз го приемам като положителен знак. Освен това, Валентино има глас на възрастен мъж. Мисля, че дори да опита, Гавин не би могъл да го имитира. А къде би могъл да скрие момичето? Няма достъп до такива места. Би трябвало да я убие и… Господи, чуй, какво говоря!

Той хвана главата си с ръце и се вторачи в бутилката с вино.

— Гавин няма нищо общо с изчезването на Джейни. Сигурна съм, Дийн.

— И аз съм сигурен. Но, от друга страна, никога не съм подозирал, че ще извърши останалите неща, нали? Аз съм, меко казано, смутен да разбера, че синът ми е водил двойствен живот.

— Нима не го правят всички на неговата възраст?

— Предполагам, но аз го улеснявах с поведението си. Исках да му е приятно да живее с мен и не затягах дисциплината. Не че го бях оставил сам на себе си, но мисля, че не бях строг и последователен, какъвто трябваше да бъда. И Гавин се възползва.

Обърна глава към нея и добави:

— При всичкия ми опит като психолог, как не можах да разбера, че ме лъже?

В този миг момчето извика от съседната стая:

— Род Стюарт добре ли е?

— Страхотно — отвърна му Парис. После се обърна към Дийн: — Не се стягай толкова. Няма нищо необичайно в това децата да се опитват да послъгват родителите си. Колкото до дисциплината, дефинициите в учебниците невинаги са подходящи в живота.

— Нима е чак толкова трудно да възпитаваш сина си?

Тя тихо се засмя:

— Ако беше лесно, ако едни и същи правила ставаха за всяко дете поотделно, мнозина от тъй наречените специалисти щяха да останат без работа. За какво щяха да говорят в следобедните предавания? Помисли си само какъв хаос, да не говорим за икономическите кризи, които добре възпитаните и послушни деца щяха да създадат.

Спечелила си усмивка от него, тя спря да се шегува:

— Не омаловажавам загрижеността ти, Дийн. Помисли си само, Гавин излезе за малко от релсите, но отново влиза в правия път и това е чудесно.

Той наля вино в двете стъклени чаши, които бе извадил, и й подаде едната.

— Да се надяваме — каза той и чашите им звъннаха.

Когато отпиваше, тя го погледна над ръба на чашата си.

— Нали знаеш, че му идва отвътре?

— Как така?

— Гавин не е единственият манипулатор в семейството.

— О!

— Много хитро от твоя страна да се появиш с него у дома, след като вече отклоних поканата ти за вечеря.

— Получи се, нали?

— Като психолог, как би определил мъжа, който използва детето си, за да получи покана за вечеря от жена?

— Като твърде въодушевен.

— А как синхронизираш свободното си време с другите?

— Имаш предвид Лиз — заекна Дийн.

— Сподели ли с нея плановете си за тази вечер?

— Казах й, че имам нужда да прекарам известно време с Гавин.

— Но не спомена за мен.

— Не.

— По всичко личи, че тя има пълното право на свободните ти вечери.

— Да, имаше.

— Имала е изключителното право, така ли?

— Да.

— Колко време?

— Две години.

Парис бе неприятно изненадана.

— О! Когато живеехме в Хюстън, връзките ти не продължаваха и две седмици.

— Защото жената, която желаех, ми бе отнета.

— Не говорим за това, Дийн.

— Не, по дяволите!

— Говорим за теб и Лиз. Двегодишна връзка предполага…

— Не онова, което си мислиш.

— А какво си мисли Лиз?

— Татко?

Гавин с неудобство ги прекъсна от вратата. Подаваше клетъчния телефон на Дийн.

— Звъни.

— Благодаря.

Той го взе и погледна от кой номер го търсят.

— Гавин, помогни на Парис.

Дийн излезе от кухнята, за да отговори на повикването, като остави Парис да се чуди, дали не е Лиз.

— Кажи какво да направя — предложи Гавин.

— Ще подредиш ли масата?

— Да, разбира се. Мама непрекъснато ме караше да подреждам масата.

Тя му се усмихна.

— Спомням си, че винаги, когато двамата с Джак идвахме на вечеря при Дийн и ти си бил там, подреждането на трапезата бе твое задължение.

— Като стана дума, аз, ъ-ъ-ъ, нямах възможност да ти го кажа. Съжалявам много за него… че умря.

— Благодаря ти, Гавин.

— Харесвах го. Беше готин.

— Да, така е. А сега — продължи делово тя, — къде да ядем? В трапезарията, или да седнем в кухнята?

— Предпочитам кухнята.

— Добре.

Тя му посочи къде стоят салфетките, чиниите и приборите за хранене и той започна да ги подрежда, докато тя задушаваше зеленчуците и филетата.

— Сигурно с нетърпение очакваш началото на учебната година?

— Да. Е, искам да кажа, не чак толкова. Ще ми бъде трудно, като не познавам никого.

— Представям си. Баща ми беше офицер от армията.

Тя напълни тенджерата с вода за спагетите.

— Семейството ни се местеше из цялата страна. Смених три начални училища и две средни. За щастие той се пенсионира, така че не смених гимназията, но още си спомням, колко трудно ми беше винаги да съм новата ученичка в класа.

— Гадничко е.

— Ще се приспособиш за нула време. Помня, когато трябваше да смениш отбора си в средата на сезона.

— Наистина ли си спомняш?

— Много добре. Треньорът ти трябваше да напусне.

— Прехвърлиха го на работа в Охайо, или някъде там.

— Разпръснаха момчетата му в другите отбори. Беше ти криво, но после се оказа, че това е най-доброто нещо, което можеше да ти се случи. В новия отбор попадна на мястото си и той си остана първенец в района.

— В града — скромно уточни Гавин.

— Трябваше да чуеш баща си. Седмици наред двамата с Джак слушахме едно и също: „Гавин направи това, Гавин направи онова. Да бяхте видели Гавин снощи.“ Проглуши ни ушите. Беше много горд с теб.

— На една от срещите направих грешка и заради мен отборът ни падна.

— Беше тъкмо на тази среща.

— Затова ме заболя толкова много. Татко ви бе поканил да дойдете и да ме гледате. Сигурен съм, че е потънал от срам и е искал да ме убие.

Тя се обърна и го погледна.

— Именно тогава Дийн най-много се гордееше с теб, Гавин.

— Защото се изложих ли?

— Хм. Затова пък при следващия ининг беше невероятен.

— Мисля, че успях да се реванширам.

— Е, да, и публиката, и съотборниците ти се зарадваха. Но когато Джак тупна баща ти по гърба и му каза, че си изкупил вината си, Дийн му отвърна, че си изкупил вината си, като си се върнал в играта. Повече се гордееше от начина, по който реагира на грешката си, отколкото от отличното ти представяне след това.

Тя се обърна отново към печката и изсипа спагетите във врящата вода. Гавин продължаваше недоверчиво да се мръщи. Тя кимна с глава:

— Говоря ти самата истина.

Като каза това, в един миг осъзна всичко. Ето, помисли си тя, Гавин сгреши, но веднага се върна в играта. Не остана на пейката да се вайка и самосъжалява. Не започна да се яде отвътре заради грешката си.

Предишната нощ Дийн й бе заявил, че няма да позволи вината и съжалението да го изядат жив. Каза, че ще се бори.

Може би трябваше да се поучи от двамата Малой.

Дийн се върна в кухнята и прекъсна неспокойните й мисли.

— Беше Къртис.

Хвърли поглед към Гавин, сякаш не желаеше да разисква случая в негово присъствие, но не го помоли да излезе и продължи:

— Случаят се усложнява.

— Какво е станало?

— Пуснал е полицаите по следите на Ланси Фишър.

— Кой?

— Познаваш го под името Марвин Патърсън.

Информира ги накратко за цветистата биография на Марвин.

— Издирва се, за да бъде разпитан. Търсят и Брадли Армстронг, доказан сексуален престъпник, нарушил условията на изпитателния срок и изчезнал от дома си. Наредил на специалисти да се поровят и да разберат, дали Валентино би могъл да пренасочи телефонния разговор. А Рондо…

Той замълча и погледна към Гавин, който бе навел глава.

— Още разнищва нишката с компютрите. В апартамента на Марвин нямало компютър, но открили множество дискети и CD дискове; изглежда е взел компютъра със себе си. Къртис пази неутралитет по въпроса. Тъй като няма нищо ново, предложих му да провокираме Валентино.

— Какво очакваш да направи?

— Да си покаже рогата.

— Как?

— Чрез теб.

— Чрез мен ли? В ефир?

— Такава е идеята. Ако говориш колко добро момиче е Джейни и я превърнеш в жертва, той може да ти се обади, за да оправдае действията си. Възможно е този път да не бъде толкова внимателен и да говори по-дълго. Тогава ще бъдем в състояние да открием местонахождението или самоличността му. Само трябва централната тема да бъде Джейни — продължи той. — Наблегни на личността й. Повтаряй името й. Накарай го да я възприеме като човек, а да не мисли за нея само като за заложница.

Когато го погледна, в очите й се четеше съмнение.

— Мислиш ли, че тактиката ти ще успее?

— Не съвсем, разбира се. Но ако посветиш предаването си на нея, а не на него, егото му ще се подразни. Валентино иска да стане звезда и всички да говорят за него. Така че ако фокусираш вниманието на слушателите си върху нея, възможно е той да се възпротиви, да излезе от дупката си и да извика: „Хей, погледнете ме, аз съм тук!“

Парис погледна часовника. Дийн изказа мислите й на глас:

— Правилно. Останаха ни малко повече от двайсет и четири часа, за да го спрем. Довечера може да е последният ни шанс да го накараме да промени решението си. Ще внимаваш да не го тласнеш към екстремални действия, които могат да свършат трагично. Възможно е да го убедиш да я освободи.

— Задачата никак не е лесна, Дийн. Границата между предизвикателството и убеждението е съвсем тънка.

Той мрачно кимна с глава:

— Вече съжалявам, че го предложих.

— Какво мисли Къртис?

— Одобри идеята. Улови се здраво за нея. Но аз поохладих ентусиазма му, като заявих, че ако чувстваш и най-малка несигурност, няма да те насилвам.

Той застана по-близо до нея.

— Преди да вземеш каквото и да е решение, трябва да си помислиш и за още нещо, което не е по-маловажно. Дори мисля, че е най-важното. Валентино започна всичко това, защото ти е сърдит. Иска да накаже теб и жената, която го е наранила. Ако започнеш да го притискаш по какъвто и да е начин, възможно е да се ядоса още повече и тогава ти ще се превърнеш в негова мишена. Вече те заплаши, макар и косвено.

— Ти какво, опитваш се да ме разубедиш ли?

— Наистина прозвуча така, нали? — попита той с кисела усмивка. — Не се страхувай, че ще ни разочароваш. Рискът е част от нашата професия, но ти не си длъжна да рискуваш. Сама решаваш. Ако кажеш не, няма да го правим. Помисли си. Можеш да ми отговориш, след като се нахраним.

— Няма какво да мисля. Ще направя и ще кажа всичко, което трябва, за да спасим момичето. Но ще имам нужда от съветите ти.

Той взе ръката й в своята и бързо и силно я стисна.

— Ще бъда до теб и ще ти помагам. И без това щях да дойда.

Като видя, че Гавин ги наблюдава с интерес, тя се извърна от Дийн и обяви:

— Спагетите са готови.

* * *

— Ало? Брад, ти ли си? Ако си ти, моля те, кажи нещо.

Той не бе намислил какво да каже, ако тя отговори на домашния телефон, но бе решил да позвъни, макар и само да чуе, че семейството му е все още там. Мислеше, че когато чуе сладкия глас на някого от тях, думите сами ще дойдат на устата му.

Но като усети треперенето в гласа на жена си, Брад Армстронг не можа нищо да измисли. Явната й тревога го сепна. Гърлото му се сви и той не бе в състояние да говори. Стисна слушалката в потната си длан и си помисли да затвори телефона.

— Брад, кажи нещо. Моля те. Знам, че ме чуваш.

Въздишката му премина в хлипане.

— Тони — промълви той.

— Къде си?

Къде беше ли? Пържеше се в ада. Бедната стая нямаше ни най-малка прилика с уютния дом, който тя поддържаше за него и децата. В тази стая не влизаше и слънчев лъч, а вонята бе непоносима. Щорите бяха плътно спуснати и вътре светеше само една слаба крушка. Обстановката бе в пълна хармония с неговото отчаяние.

Но имаше нещо по-лошо. Мислите му, които го хвърляха в самия ад.

— Трябва да се прибереш у дома, Брад, полицията те търси.

— О, господи!

Той се боеше от полицията, но сега стомахът му се сви на топка от страх.

— Сутринта отидох в полицейското управление.

— Какво си направила? — попита той с тон, който я разкъсваше. — Тони, защо си ходила там?

— Мистър Хатауей трябваше да докладва.

Тя му разказа как бе попаднала при детектива, но той бе обезумял и не чу и половината от онова, което тя му говореше.

— Ходила си в полицията, за да докладваш за собствения си съпруг?

— Исках да ти помогна.

— Да ми помогнеш? Като ме изпратиш в затвора ли? Това ли искаш да сториш на мен и на децата?

— А какво искаш ти? — възрази тя. — Ти разрушаваш семейството ни, Брад, не аз.

— Връщаш си го за снощи, нали? Така е. Още ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя.

— А как ще го наречеш тогава?

— Страх.

— Страх ли? — изсумтя той. — Защото исках да те любя. Нима трябва да ти се обаждам предварително, когато искам да правя секс?

— Не е било секс и със сигурност не е било любов, Брад. Било е агресия.

Той потърка челото си с ръка и пръстите му се изпотиха.

— Дори не се опитваш да ме разбереш, Тони. Никога не си ме разбирала.

— Не става дума за мен и моите недостатъци като съпруга и човешко същество. Става въпрос за теб и твоето пристрастяване.

— Добре, добре, все своето си знаеш. Ще се върна в терапевтичната група. Позвъни на полицията и им кажи, че си сгрешила. Обясни им, че сме се скарали и си искала да ми отмъстиш. Ще поговоря с Хатауей. Ако му се извиня, той ще се отнесе снизходително към мен.

— Късно е за извинения и обещания, Брад. Обречеността и убеждението, с които говореше, го разтревожиха още повече.

— Дадоха ти повече възможности, отколкото заслужаваш — продължи тя. — Освен това, нещата повече не зависят нито от мен, нито от Хатауей. Всичко е в ръцете на полицията и аз нямам друг избор, освен да им сътруднича.

— По какъв начин?

— Като им предоставя компютъра ти.

— О, господи! О, боже мой! Имаш избор, Тони. Нима не виждаш, че можеш да ме унищожиш? Моля те, любима, моля те, не го прави!

— Ако не им разреша, те ще поискат заповед от прокурора или разрешение за обиск. Наистина не зависи от мен.

— Би могла… Слушай, ще ти обясня как да го изтриеш, така че да не намерят нищо. Моля те, Тони. Не е трудно. Ще кликнеш с мишката и готово. Не те моля да ограбиш банка или нещо такова. Ще го направиш ли заради мен, любима? Моля те. На колене те умолявам.

Тя замълча за миг и той с надежда затаи дъх. Но тази вечер изненадите нямаха край.

— Миналата седмица те проследих до езерото Травис. Брад.

Кръвта нахлу в главата му и разкаянието му се превърна в гняв.

— Шпионирала си ме. Знаех си го. Пък и ти си признаваш.

— Видях те с едно момиче. Влязохте в твоята кола. Мога само да предполагам, че сте правили секс.

— Дяволски си права, така беше! — изкрещя той. — Защото жена ми се дърпа, щом я докосна. Кой ще ме обвини, че се възползвам, където и когато мога?

— Някога бил ли си с момичето, което изчезна? Дъщерята на съдията. Джейни Кемп?

Стори му се, че пулсът му се ускори и се попита дали и Тони го е усетила — или онзи, който ги подслушваше. Тази мисъл го хвърли в неописуем ужас. Защо го попита за Джейни Кемп?

— Телефонът ни подслушва ли се?

— Какво? Не. Разбира се, че не.

— Докато интимничеше с ченгетата, не уреди ли да ме заловят? Не подслушват ли разговора ни? Няма ли да проследят откъде се обаждам?

— Брад, говориш така, сякаш си луд.

— Грешиш. Изобщо не говоря.

Той прекъсна връзката и изпусна телефонната слушалка, сякаш го беше опарила. Закрачи из тясната задушна стая. Знаеха за него и Джейни. Бяха разбрали за тях и той се страхуваше от това.

Този… този Къртис. Сержант Къртис. С него ли бе разговаряла Тони днес следобед? Нали той отговаряше за разследването по изчезването на Джейни?

От това се бе опасявал. Още щом тази сутрин видя снимката й във вестника, разбра, че бе въпрос на време полицията да стигне до него. Сигурно някой ги е видял и е уведомил полицията.

Сега трябваше много да внимава къде ходи. Ако го видят, веднага ще го арестуват. Но не. Това не можеше да стане. В затвора постъпват ужасно с такива като него. Бе чувал най-различни истории. Собственият му адвокат му бе разказвал за ужасите, на които подлагат сексуалния престъпник в затвора.

Господи, беше в капан. Трябваше да благодари за това на Джейни Кемп, тази капризна малка кучка. Всички са против него. Джейни. Тази сърдита заядливка жена му. И Хатауей, дето не знае какво да прави с момичетата, ако изобщо някоя му обърне внимание, което бе твърде съмнително. Полицаят сигурно му завиждаше за успеха му с жените. Само от злоба ще му сложи белезниците и ще го закара право в затвора.

Но яростта на Брад не продължи дълго. Страховете му се върнаха и го обзеха целия. Облян в пот, той безцелно крачеше из стаята и хапеше устни. Тази история с Джейни можеше да го вкара в истинска беля.

Трябвало е да я отбягва. Чак сега го разбра. Беше слушал за нея още преди за първи път тя да се приближи към него. Беше прочел съобщенията по неин адрес в уебстраницата, знаеше, че и тя търси сексуални приключения като него. Знаеше също, че е разглезена, богата пикла, която захвърля бившите си любовници като носни кърпички и им се присмива на страниците в Интернет.

Но в същото време се ласкаеше, че едно от най-желаните момичета в сексклуба му бе налетяло. Какво очакваха от него, да я отблъсне ли? Кой мъж би постъпил така? Макар да знаеше, че ще го захвърли, не можа да устои на съблазънта. Струваше си да рискува, но да бъде с нея.

За да задоволява фантазиите си, трябваше да поема рискове. Осъзнаваше, че всеки път, когато вземе в колата си колежанка, или се задява с пациентка, или пък се изпразни в магазин за видеокасети, той си търсеше белята, но опасността да бъде заловен даваше неповторим привкус на преживяването.

Живееше в непрекъснат риск и предизвикваше съдбата си. Може да звучи парадоксално, но желанието му се подхранваше от удовлетворението. Колкото по-надалеч го отвеждаше приключението, толкова по-надълбоко искаше да дълбае. Новото траеше твърде кратко. Винаги имаше още върхове за покоряване, още нещо неизпитано.

Ала докато се гърчеше в агонията на собствения си ад, той осъзна, че трябва да продължи тази своя фантазия с още една последна крачка.