Сандра Браун
Здравей, тъма (22)

Двадесет и първа глава

Стен предпочиташе да се срещне с проктолог, отколкото с Чичо Уилкинс. И в двата случая щяха да му бъркат в задника, но проктологът поне щеше да си сложи ръкавици и да се постарае да извърши операцията по-безболезнено.

Мястото, където си определиха среща, бара във фоайето на хотел „Дрискил“, бе удобно за Стен. Тъй като бе планирал да излети за Атланта още същата вечер, Уилкинс не си бе запазил апартамент в хотела. Слава богу, помисли си Стен, когато влезе в градската забележителност. Чичо му нямаше как да го накълца на парчета на публично място. Уилкинс не обичаше да прави сцени.

Във фоайето бе тихо като в харем по време на обедна дрямка. От остъкления таван падаше мека светлина. Хората се стараеха да стъпват безшумно по мраморния под. Опитваха се да не докоснат и клонче от засадените в огромни делви палмови дървета. Диваните и фотьойлите ги примамваха да потънат в меките възглавници и да се насладят на музиката на флейтата, която се лееше от невидимите високоговорители.

Но в центъра на този оазис на хладно спокойствие се бе разположило отвратително същество.

Уилкинс Креншоу беше много под метър и осемдесет и Стен предполагаше, че носи подложки в обувките си. Посинялата му коса имаше жълтеникав оттенък и беше толкова рядка, че не можеше да скрие старческите петна върху восъчния му череп. Носът му бе възширок и пасваше на дебелите му устни, като особено подчертаваше долната, която висеше над брадата му. Той силно напомняше на амфибия от най-грозния биологичен вид.

Стен си помисли, че чичо му бе останал неженен именно поради външността си. Единственото, което би могло да привлече противния пол, бяха парите му, което пък бе втората причина, щото чичо му да си остане ерген. Беше твърде стиснат, за да подели и най-малкото парченце от финансовата баница с евентуална съпруга.

Стен си мислеше, че чичо му е бил онеправдан дори във военната академия, където двамата с баща му били изпратени от дядо му. Братята нямали друг избор, освен да влязат в Цитаделата. След завършването й всеки от тях изкарал службата си във военновъздушните сили. Като получили съответния чин и изпълнили патриотичния си дълг, разрешили им да се включат в семейния бизнес.

По някое време от живота си, докато са се готвили за зрелостта си, Уилкинс е станал подлец. Научил се е да отвръща на ударите, но със силата на ума, а не на мускулите. Той не използваше юмруците си, ала притежаваше забележителен талант да внушава страх. Прибягваше до долни способи за борба и не вземаше пленници.

Когато Стен се приближи до малката кръгла масичка, чичо му не стана. Дори не го поздрави. А когато хубавичката млада сервитьорка дойде при тях, той й каза:

— Донесете му диетична сода.

Стен ненавиждаше диетичната сода, но не промени поръчката. Трябваше да се опита да направи срещата колкото е възможно по-безболезнена за себе си. Усмихна се приятно и се залови да ласкае чичо си:

— Изглеждаш прекрасно, чичо. Копринена ли е ризата ти?

— Хм, да.

Чичо му се обличаше добре като всички в семейството. Сякаш да компенсира физическите си недостатъци, Уилкинс бе винаги безукорно нагласен и пременен. Ризите и костюмите му се шиеха специално за него, безмилостно се колосваха и гладеха. По дрехите му нямаше и гънка.

— Защо си толкова странно облечен? Да не би и теб да те е прихванала модата да изглеждаш естествен?

Стен не отговори, а кимна с глава на сервитьорката в знак на благодарност за содата, която му бе донесла.

— Трябва да си наследил нехайното отношение към облеклото от майка си. Тя обичаше да се разкрасява с разни финтифлюшки. Колкото повече, толкова по-добре.

Стен не започна да спори с него, въпреки че ризата му не бе никак странна, нито по кройка, нито по цвят. При това не се съмняваше, че майка му никога в живота си не бе носила финтифлюшки. Винаги е била самото съвършенство. Имаше великолепен вкус и, по негово мнение, до края си остана най-красивата жена, която бе виждал.

Да спори с чичо си, обаче, бе напълно безсмислено.

— Как мина срещата ти с главния?

— Радиото все още е печелившо.

Защо тогава, помисли си Стен, се мусиш?

— Последният рейтинг бе доста висок — забеляза той. — Превишаваше рейтинга за предишния период с няколко пункта.

Беше наизустил цифрите, за да направи впечатление на чичо си. Само се надяваше Уилкинс да не го попита какви са данните от предишния период и да не го накара да обясни какво е пункт.

— Ето защо случката с Парис Гибсън е толкова обезпокоителна — изсумтя чичо му.

— Да, сър.

— Не можем да им позволим да въвлекат нашата радиостанция в това.

— Не е пряко въвлечена, чичо. Само косвено.

— Не желая и най-слабия намек, че радиото ни е свързано с нещо толкава неприятно като изчезването на момиче.

— Разбира се, сър.

— Затова ще ти откъсна тъпата глава и ще се изпикая върху нея, ако разбера, че имаш нещо общо с телефонните обаждания.

Освен на подлост, във войската Чичо Уилкинс се бе наумил и на още нещо. Свикнал беше да се изразява по начин, който в никакъв случай не можеше да се интерпретира погрешно. Грубите му думи имаха огромно въздействие върху околните.

Сърцето на Стен се сви от страх.

— Откъде ти хрумна, че аз…

— Защото си шибаняк. Такъв си, още откакто майка ти те излюпи. Щом пое първата глътка въздух, тя разбра, че си едно скимтящо лайно. Сигурен съм, че затова се поболя и легна да мре.

— Имаше рак на панкреаса.

— Което й послужи като извинение най-после да се отърве от теб. Баща ти също знаеше, че не струваш и пет пари. Не искаше да му легнеш на гърба. Затова захапа дулото на пистолета и пръсна мозъка си.

Гърлото му се сви. Не можеше и дума да каже. Уилкинс безмилостно продължи:

— Баща ти по начало беше слаб човек, а майка ти го направи още по-слаб. Чувстваше се задължен да остане женен за нея, въпреки че тя смяташе за свое лично задължение да изчука всеки мъж, препречил се на пътя й.

Жестокостта бе в кръвта на чичо му. Беше я изпитвал на гърба си цели трийсет и две години и вече мислеше, че е свикнал с нея. Но не беше. Вторачи се в Уилкинс с открита омраза.

— Татко също имаше други жени. Непрекъснато.

— Сигурен съм, че са били повече, отколкото ни е известно. Забиваше всяка жена, за да се увери, че още може. Майка ти не го допускаше в леглото си. Той бе единственият мъж, когото отблъскваше.

— Освен теб.

Уилкинс с такава сила стисна кристалната чаша с уиски, че Стен си помисли, че ще я счупи. Думите му попаднаха право в целта и Стен се почувства превъзходно. Знаеше добре какви са корените на неговото презрение към майка му. Безброй пъти я бе чувал тихо да се смее и да възкликва: „Каква отвратителна гадина си, Уилкинс!“

Тъй като думите идваха от майка му, която обожаваше мъжете, Уилкинс се чувстваше страшно унизен. Нещо повече, тя никога не проявяваше страх от него, а това бе невероятна обида. Той се наслаждаваше на страха на хората. Но с нея се провали по всички линии. Стен с удоволствие му го напомни.

Чичо му жадно глътна от уискито си и се съвзе.

— Като имам предвид, колко изкукали бяха родителите ти, никак не се учудвам, че имаш проблеми със секса.

— Нямам.

— Фактите говорят друго.

Лицето на Стен пламна.

— Ако говориш за онази фръцла във Флорида…

— Която ти се опита да изчукаш върху факса в стаята й.

— Така твърди тя — отвърна Стен. — А не беше така. Нахвърли ми се и изстина, когато чу, че някой влиза.

— Не за първи път те отървавам, защото не можеш да държиш ципа на панталоните си затворен. Бащичко. Ако беше склонен към бизнес поне наполовина, колкото към разврат, в касата ни щеше да има повече пари за всички ни.

Ето къде се криеше разковничето на чичовата му неприязън към него, помисли си Стен. Тъй като бяха поставили под попечителство огромното състояние, оставено му от неговите родители и включващо не само унаследеното след смъртта им, а и голяма част от печалбите на корпорацията за неограничен период от време, Уилкинс не можеше и с пръст да го пипне. Условията бяха неоспорими и неотменими. Дори Уилкинс с всичката си власт и влияние не можеше да обяви завещанието за невалидно и да открадне състоянието му.

— Когато онзи път на басейна в кънтри клуба си го показа на момичетата, какво искаше да докажеш? Че ти става ли?

— Бяхме единайсетгодишни. Момичетата бяха любопитни. Помолиха ме да им го покажа.

— Затова ли избягаха с викове при майките си? Трябваше да извадя няколко хилядарки от портфейла си, за да те покрия и да не позволя да те изхвърлят от клуба завинаги. Изгониха те от подготвителното училище, задето се изпразни под душа.

— Всички го правеха.

— Но заловиха само теб, което доказва, че ти липсва самоконтрол.

— Нима имаш намерение да изобличиш всичките ми младежки провинения? Защото, ако възнамеряваш да го направиш, ще си поръчам нещо за пиене.

— Нямам време да изобличавам младежките ти провинения. Не и на тази среща.

Той погледна часовника на ръката си.

— След малко тръгвам. Предупредих пилота, че в шест трябва да излетим.

Дано самолетът ти се разбие и изгори, пожела си Стен.

— От теб искам само едно нещо — продължи Уилкинс. — Да отречеш тук и сега, че си говорил мръсотии на онази радиоводеща.

— Но защо?

— Защото си мръсен и болен откачалник. Платих цяло състояние на лекаря ти, за да ми каже онова, което вече знаех. Родителите ти създадоха едно миризливо лайно и това си ти. Оставиха ме да чистя след тях. Доволен съм, че поне всичките ти „провинения“ са с жени.

— Достатъчно — изсъска Стен.

Искаше му се да имаше куража да скочи през масата, да хване чичо си за късия и тлъст врат и да го стиска, докато изпъкналите му жабешки очи изскочат от орбитите си и езикът му виене навън измежду дебелите му устни. Щеше да се радва да го види мъртъв. Болезнено гротескна картинка.

— Не съм се обаждал аз — каза той. — Как бих могъл? И двата пъти бях в сградата с Парис, когато й се обадиха от уличен телефон на километри от радиото.

— Проверил съм всичко. Телефонната линия може да се пренасочи и да се върне обратно. Възможно е да се обадиш от един телефонен номер и да направиш така, че да изглежда сякаш си звънял от друг. Обикновено се използва клетъчен телефон като онзи, дето ми го откраднаха. Така не може да се проследи, откъде е направено обаждането.

Стен се слиса.

— Проверил си механизма още преди да си разговарял с мен за обажданията, така ли?

— Нямаше да стигна дотам, където съм сега, ако бях глупав и безотговорен като теб. Не исках някое от твоите така наречени провинения да ми счупят главата. Не желая да изглеждам като идиот заради това, че ти имам доверие, като ми казваш, че няма да го вадиш от гащите си. Да оставим това засега. Но трябваше да обяснявам пред борда на директорите защо ти давам заплата, когато не можеш да смениш и една електрическа крушка.

Уилкинс го фиксираше с немигащи очи и задържа погледа си върху него известно време. Накрая Стен каза:

— Не съм се обаждал аз.

— Добър си само в едно — да човъркаш разни джунджурии.

— Не съм се обаждал аз — повтори той.

Уилкинс изучаващо го изгледа и отново отпи от чашата си.

— Ами тази Парис? Харесваш ли я?

Стен не промени изражението на лицето си.

— Бива я.

Погледът на чичо му стана по-твърд, по-подъл и, както винаги, Стен се предаде.

Накрая винаги му се подчиняваше. В такива случаи се ненавиждаше. Наистина беше скимтящо лайно.

Той си играеше с мократа салфетка под чашата с недокоснатата сода.

— Ако ме питаш дали съм имал сексуални помисли към нея, да. От време на време. Много е привлекателна с дрезгавия си глас и всяка нощ прекарваме заедно с часове.

— Опитвал ли си нещо с нея?

— Ясно ми даде да разбера, че не я интересувам — поклати глава той.

— Значи си опитал и тя те е отблъснала.

— Не, нищо не съм опитвал. Тя живее като монахиня.

— Защо?

— Била е сгодена — отвърна той с тон, който изразяваше безполезността на разговора им. — Годеникът й лежал в частна болница на север от тук, близо до Джорджтаун. В болница за богаташи. Тъй или иначе, Парис го посещавала всеки божи ден. Колегите в радиото ми казаха, че това продължило с години. Наскоро починал. Понесла го тежко и още не се е съвзела. Освен това, тя не е типът жена, която би могла, нали знаеш…

— Не, не знам. Не е типът жена, която би могла какво?

— Която би могла да бъде прелъстена.

Уилкинс се вторачи в него и остана така сякаш безконечно, после отброи няколко банкноти от пачката в портфейла си, за да плати сметката. Докато ставаше, той ги остави под празната си чаша. Протегна се за куфарчето с документите и погледна надолу към Стен през широкия си противен нос.

— „Прелъстявам“ е глагол, който означава, че трябва да убедиш жената да прави секс с теб. Не използва точната дума, Стенли.

Когато чичо му се отдалечи, Стен измърмори под носа си:

— Е, поне не съм такова плашило като теб, че да си плащам за сексуални услуги.

От тази среща Стен научи едно: чичо му имаше превъзходен слух.

* * *

Къщата на колела вече не можеше да се движи. Всъщност бе стояла на едно и също място толкова дълго, че единият й ъгъл се бе превърнал в подпорна колона. Оградата пред нея очертаваше малък двор, обрасъл с трева и тръни. За изгледа допринасяха единствено двете пукнати гърнета, в които растеше посърнал жилав невен.

Съседското хлапе ритна топката, тя прелетя над оградата и тупна в двора, но то не си направи труда да си я вземе обратно. Беше спукана. На стената на къщата бе подпряна двукрака скара с въглища, купена на втора ръка преди много години. Дъното й беше проядено от ръжда. Телевизионната антена на покрива бе превита почти под прав ъгъл.

Къщата бе порутена, но все пак служеше за нечий дом. В нея се бяха подслонили три мръсни котки с лош характер и една повлекана със слабост към кафето и цигарите; пушеше непрекъснато, въпреки канулата, която я свързваше с подвижната кислородна бутилка.

Тя тежко дишаше, когато вратата на къщата-фургон се отвори и телевизионният екран отрази слънчевата светлина, нахлула отвън.

— Мамо?

— Затвори проклетата врата! Осветява картината на телевизора ми и не мога да си гледам сериала.

— Ти пък с твоите сериали!

Ланси Рей Фишър, или така нареченият Марвин Патърсън влезе и затръшна вратата след себе си. Стаята потъна в мъгляв полумрак. Черно-бялата картина стана малко по-ясна.

Той отиде право при хладилника и погледна вътре:

— Няма нищо за ядене.

— Тук не е кафене и никой не те е канил.

Той поразтършува и откри парче сирене. Върху хладилника имаше бял хляб. Отпъди котката с ръка, за да го вземе и постави сиренето върху коравия комат. Трябваше да се задоволи с това.

До рекламите майка му мълчаливо следеше сапунената опера, после попита:

— Какво си намислил пак, Ланси?

— Откъде знаеш, че съм намислил нещо?

Тя изсумтя и си запали цигара.

— С тези твои цигари, дето ги пафкаш до кислородната бутилка, някой ден ще хвръкнеш във въздуха. Дано не съм край теб, когато това стане.

— Направи и на мен от твоите сандвичи.

Той й направи един и когато й го подаде, тя каза:

— Идваш само като си загазил. Какво направи този път?

— Нищо. Хазяинът боядисва апартамента ми. Трябва ми място за спане за няколко дни.

— Мислех, че си имаш ново гадже. Как така не си с нея?

— Скъсахме.

— Разбра ли, че си пандизчия?

— Вече не съм пандизчия. Уважаван гражданин съм.

— Колкото аз съм английската кралица — изхърка тя.

— Чист съм, мамо. Не виждаш ли?

Той простря ръцете си встрани. Тя демонстративно го изгледа от глава до пети.

— Онова, което виждам, е, че имаш нови дрехи, но човекът под тях си е все същият.

— Промених се.

— Още ли участваш в мръсни филми?

— Видеозаписи, бе, мамо. Участвах в два и то преди години. Услужих на един приятел.

Приятел, който му бе платил с кокаин. Колкото и да се мусеше, трябваше да се съблече и да го чука. Но после Ланси започна да чука и една от „актрисите“ както пред камера, така и извън нея и ревнивият продуцент се заоплаква от размерите на „пакета му“. В среда, в която размерите имат значение, Ланси не можеше да се класира.

— Нищо лично, нали разбираш?

Но Ланси, разбира се, го възприе лично. Поеха по различни пътеки, но преди това Ланси накара продуцента да плувне в кръв и да му се моли да остави пакета му читав.

Това се бе случило преди много време. Вече не използваше твърда дрога. Не играеше в мръсни филми. Беше се поправил по всички линии.

Но очевидно майка му не мислеше така.

— Същински бащичко си — каза тя, докато шумно предъвкваше сандвича си. — Той си беше коцкар и ти си същият. Дори не говориш като хората. Къде пък се научи изведнаж да приказваш тъй префърцунено?

— Работя в едно радио. Слушам как говорят другите. Възприех техния модел на общуване. Упражнявах се.

— Модел на общуване, глупости на търкалета. Да не мислиш, че ти вярвам?

Тя отново се съсредоточи в телевизионния сериал. Ланси тръгна по тесния коридор, като прескачаше котешките изпражнения и едва се промъкна в стаичката, където спеше в промеждутъците между влизанията си в затвора и в периодите, когато беше без работа, или когато трябваше да изчезне за известно време. Пазеше това място за краен случай.

Знаеше, че майка му претърсва стаята всеки път, когато той си тръгне и затова със страх отмести виниловата плоча под двойното легло, тъй като не знаеше какво ще намери. Или, по-точно, какво няма да намери.

Но парите, повечето в стодоларови банкноти, си стояха непокътнати в металната кутия. Половината принадлежаха на бившия му партньор, който излежаваше присъда за друго престъпление. Когато излезе, ще потърси Марти Бентън и пая си от плячката. Ала Ланси щеше да му мисли, когато и ако изобщо се стигнеше до там.

Сумата чувствително се бе стопила. Бе използвал голяма част от нея, за да си купи кола и нови парцали. Бе наел апартамент… е, всъщност два. Беше дал пари и за компютъра, който сега бе в багажника на колата му.

Майка му щеше да го разкъса на парчета, задето хвърля пари на вятъра за компютри и други такива, докато тя гледа любимите си сериали на черно-бял екран. Тя не разбираше, че за да успееш в нещо, било то законно или незаконно, трябва да си компютърно грамотен. Ланси се бе научил да ползва компютър. За да избегне опяването на старата, щеше да донесе лаптопа тук и едва когато тя заспи, щеше да се включи в Интернет по клетъчния си телефон.

Преброи банкнотите, мушна няколко в джоба си и върна останалите обратно в скривалището под пода. Това бяха парите му за черни дни и никак не му се щеше да бърка в тях. Не че и настоящият период не беше достатъчно черен за него.

Скоро след като излезе последния път от затвора, си намери хубава работа, но от глупост не я оцени по достойнство. Едно от най-тъпите неща, които бе направил през живота си, бе да открадне от компанията. Не че гледаше на постъпката си като на кражба, но шефът със сигурност бе на друго мнение.

Ако бе помолил да закупи старата техника на номиналната й стойност, шефът сигурно щеше да му каже да си вземе, каквото иска. Но Ланси не го попита. Върна се към старите методи. Кой на каквото е способен. Гепи, докато можеш. Една вечер преди края на работното време бе прибрал старата техника с мисълта, че никой няма да я потърси.

Но я потърсиха. И тъй като той бе единственият бивш затворник в списъка, заподозряха първо него. Като го обвиниха, той си призна и помоли да му дадат втора възможност.

Но не стана. Уволниха го и не го предадоха на прокурора, само защото върна всичко обратно.

Животът го бе научил на много неща, но първото от тях беше никога да не казва истината, когато постъпва на работа. Така че, когато кандидатства за мястото в радиостанцията, Марвин Патърсън написа „Не“ в квадратчето срещу графата „Арести и присъди“.

Колкото и гадно да беше да чисти след хората, работата му беше благодатна. Когато получи мястото, си помисли, че или съдбата, или добрата му фея, или някаква друга небесна сила го бе подлъгала да открадне. Ако не го бяха уволнили от предишното място, нямаше да може да постъпи на работа в радиостанцията, излъчваща на вълни 101.3 мегахерца.

Назначението му като чистач бе истински удар, защото наблюдаващият го полицай беше доволен от него, а скритите пари останаха почти непокътнати. Най-важното, обаче, беше, че това му позволяваше да бъде с Парис Гибсън всяка нощ.

За жалост, той не можеше да се върне повече там. Не можеше да влезе и в апартамента си, нито да попълни чек на името на Марвин Патърсън или да закрие банковата си сметка, защото ако го направеше, щяха да го открият, а той не желаеше да го открият тъкмо сега.

В мига, в който ченгетата му позвъниха и му казаха да не мърда от къщи, защото идвали да поговорят с него по повод телефонния тормоз над Парис Гибсън, той разбра, че се е насадил на пачи яйца. Отново се беше превърнал в бивш пандизчия и се задейства по съответния начин. Грабна клетъчния телефон, лаптопа, малко дрехи и си плю на петите.

Най-напред спря в другото си жилище, една дупка, която бе наел под измислено име. Преди смяташе тази квартира за излишен лукс, но сега му дойде дюшеш.

Когато, обаче, се приближи до паркинга, забеляза полицейска кола да чака до отсрещния тротоар. Подмина полицаите и не спря. Каза си, че вероятно е съвпадение и че ако ченгетата се спотайват, за да го заловят, нямаше да използват кола с обозначения на остинската полиция. Ала не искаше да рискува.

Бе унищожил личните документи на името на Марвин Патерсън и се бе превърнал във Франк Шоу.

Размени и документите на колата си с откраднатата преди месеци шофьорска книжка.

Независимо от твърденията на властите, че реформите и рехабилитацията са от голяма полза, нямаше на света ченге, съдия или нормален, спазващ законите гражданин, който да не храни съмнения към бившия пандизчия. Дори да се закълнеш в библията, че си станал по-добър, дори да се молиш да ти дадат възможност да го докажеш или да обещаеш, че ще работиш за благото на обществото, нямаше никакво значение. Бившият затворник не получава втори шанс в живота. Никой не му го дава — нито законът, нито обществото, нито жените.

Особено жените. Не се свенят да те любят по най-различни начини, докато не стане дума за криминалното ти минало. Когато разберат за него, изведнъж стават твърде придирчиви. Започват да капризничат. Слагат ти кръста. Как може така?

Ланси се чудеше. Но независимо дали можеше или не, такива бяха правилата. Тъй като не искаше да ги спазва, опита се да се промени. Започна да се облича по-добре, да говори по-изискано, да се държи с жените като джентълмен.

Но до този миг неговата трансформация не бе пожънала кой знае какъв успех. Появиха се няколко обещаващи перспективи, но и те накрая се провалиха като предишните му връзки. Сякаш беше белязан и само жените бяха в състояние да го забележат.

Просто не можеше да ги накара да го харесват и уважават. Като се започнеше със собствената му майка.