Сандра Браун
Здравей, тъма (16)

Петнадесета глава

Мелиса Хачър завиждаше на Джейни Кемп заради всичко онова, което обикновено възбужда завист. Джейни беше по-богата, по-хубава, по-елегантна, по-известна и по-желана. Но по едно качество Мелиса превъзхождаше Джейни: практичността.

Ако Мелиса направеше от Джейни своя съперничка, тутакси щеше да заеме далечното второто място в най-обикновено съревнование между две жени. Но тя бе достатъчно хитра, за да превърне Джейни в своя приятелка.

Ала още в първата вечер след завръщането си от Франция, когато би трябвало да е център на вниманието, всички говореха единствено за Джейни и тайнственото й изчезване. Мелиса бе в кисело настроение. Щеше да им разказва за нудистките плажове по Лазурния бряг, за вината, които бе пила и за наркотиците, които бе употребявала. А историята за това, как в Сан Тропе си бе поставила халка на зърното на гърдата си, щеше да ги държи със затаен дъх поне половин час.

Но никой не се интересуваше от скорошните й приключения в чужбина. Името на Джейни бе на устата на всички и разговорите се въртяха единствено около нея.

Мелиса не вярваше на безумните твърдения, които се разпространяваха за местонахождението на приятелката й. Разправяха, ту че е избягала с новия защитник на отбора по ръгби „Далас каубойз“, когото срещнала в някакъв клуб на Шеста улица, ту че е отвлечена заради откуп, който баща й отказва да плати, ту че е в ръцете на сексманиак, който я бил превърнал в сексуална робиня.

Имат много здраве, с презрение си мислеше Мелиса.

Ако Джейни прекарваше медения си месец с ръгбиста, щеше да направи така, че всички да разберат. Мелиса приемаше, че съдията може да отказва да плати откупа, но не и когато към него са насочени светлини и камери и той използва случая за предизборната си кампания. А ако някой е използван за насилствен секс, най-вероятно това е онзи, при когото Джейни е прекарала нощта.

Джейни е прекалила с дрогата. Спотаила се е някъде. Това е. Когато се почувства добре и готова да се появи, ще се появи и ще злорадства на безпокойството, което е причинила. Ще изцеди до дъно всичко, което си струва от случката. Това бе Джейни. Непрекъснато се стараеше да шокира и изненадва околните.

Това бе тя, така наречената й най-добра приятелка, мислеше си Мелиса, как можа да й открадне първенството още в първата нощ след пристигането й от Европа! Вечерта се влачеше безкрайно дълго и Мелиса бе в кисело настроение. След като чу за Джейни толкова много, че би могло да запълни скапания й живот до край, Мелиса реши да се прибере и да се затвори далеч от света.

Но когато зърна онзи мъж, тя промени решението си.

И преди го беше виждала. Не можеше да разчита сто процента на паметта си, но бе почти сигурна, че Джейни е била с него поне веднаж. Колкото и неприятно да й бе да си признае, ако сега Джейни беше тук, той вероятно щеше да предпочете нея пред Мелиса. Но Джейни я нямаше.

Така че Мелиса тръгна с бавна походка към мястото, където той се бе облегнал на предната лява врата на колата си и зяпаше наоколо.

— Пристигаш ли, или си тръгваш?

Той я изгледа от глава до пети, после бавно се ухили.

— Нито едно от двете.

Тя игриво го плесна по ръката.

— Мисля, че не разбра какво ти казах.

— Нямаше предвид дуалистичното начало, нали?

Тя не бе сигурна какво означават думите му, ето защо му дари най-кокетната си усмивка:

— Може би.

Беше хубав. На около трийсет и пет, помисли си тя. Малко старичък, но какво от това? Ще остане очарован от разказите за пътуването й.

— Тъкмо се връщам от Франция.

— Как беше там?

— Доста френско.

Той се усмихна на остроумието й.

— Беше същински кошмар. Не разбирах нищичко от онова, което казваха, но ми харесваше да ги слушам как говорят. Видях едно момче да пие вино за закуска. Родителите карат децата си да пият вино, можеш ли да си представиш? А хората се пекат чисто голи.

— Ти пече ли се?

— Как мислиш? — хитро му се усмихна тя. Той се протегна и я плесна по ръката.

— Комар.

— Тази вечер са ужасни. Може би трябва да влезем в колата ти?

Той я поведе към дясната врата, пропусна я да влезе, после заобиколи автомобила и седна на мястото на шофьора. Запали двигателя и включи климатика.

— Хм — каза тя, като се отпусна върху хладната кожена тапицерия, — така е много по-добре. — Хубава кола — огледа се тя. Погледна на задната седалка и попита:

— Какво е това?

— Найлонова торба за отпадъци.

— Ха! Виждам. Какво има вътре?

— Искаш ли да видиш?

Прекара ръка между седалките, взе торбата и я постави в скута си.

— Не е мръсно бельо, нали? — попита тя и той се засмя.

Мелиса я отлепи и надникна в нея, после извади едно от списанията. Заглавието му и снимката на корицата бяха твърде красноречиви, но тя се направи на равнодушна.

— Във Франция ги продават на всеки ъгъл. Никой не обръща внимание. Мога ли да погледна?

— Заповядай.

Докато тя разгръщаше списанието, пръстите му изучаваха бедрото й от вътрешната му страна. Наведе глава, за да се отърка в гърдата й.

— Какво имаш тук?

— Сувенир от Франция — отвърна тя, вдигна фланелката си и с гордост му показа халката на зърното си. — На плажа видях един, който познаваше зъболекаря, дето слага халки навсякъде по тялото.

Той избухна в смях.

— Какво му е смешното?

Той разклати сребърната халка с върха на пръста си.

— Ама че майтап!

* * *

Лиз бе оставила седем съобщения на гласовата поща в домашния телефон на Дийн. Той ги прослуша всичките.

— Не мога да разбера защо не ми се обаждаш — започваше последното съобщение. — Извън кожата си съм, Дийн. Страх ме е. Да не би нещо да се е случило с теб или Гавин? Ако получиш съобщението ми, моля те, обади се. Ако до един час не чуя гласа ти, ще звънна в градската болница.

Съобщението бе подадено в 3.20 сутринта. Имаше още едно подобно в гласовата поща на клетъчния му телефон. Последното нещо, което искаше в момента, бе да говори с Лиз. Не, последното нещо, което искаше, бе Лиз да започне да го издирва по болниците.

Набра номера на клетъчния й телефон и тя вдигна още след първия сигнал.

— Добре съм — започна той. — Никой не е в болницата и имаш пълното право да си бясна. Давай, крещи, колкото искаш.

— Дийн, какво става?

Той се отпусна на стола до масата в кухнята и прекара пръсти през косата си.

— Работа. Положението е критично.

— Не съм чула нищо за…

— Не засяга положението в страната. Няма паднал самолет или масови убийства, нищо от този род. Но работим по много объркан случай. Включих се в разследването рано сутринта… всъщност вчера сутринта. Още щом отидох на работа, ме повикаха за консултант и цял ден бях зает. Току-що се прибирам и съм като убит. Това, разбира се, не е извинение, че не съм ти се обадил.

— Какъв е случаят?

— Изчезнало момиче. Заподозрян е един егоист. Обади се да ни съобщи какво възнамерява да й стори, ако не я открием в определения от него срок.

Нямаше сила да й каже повече. Освен това всяка подробност би въвлякла и името на Парис. Лиз не знаеше за Парис, а сега не му беше времето да й обяснява сложната ситуация.

— Съжалявам, че си имал такъв ужасен ден.

— Господи, Лиз, аз съм този, който трябва да съжалява.

Имаше за какво да съжалява. Съжаляваше за преструвките си, че отвръща на любовта й, и то тъй успешни, че тя му вярваше. Съжаляваше, че не бе настоял пред нея да остане в Хюстън, което тя неминуемо щеше да стори. Съжаляваше, че бе пожелал пътуването й до Чикаго да продължи по-дълго, а не само няколко дни.

— Как вървят срещите ти с шведите? — попита разсеяно той.

— Датчаните. Приеха предложението ми.

— Добре. Макар че това не ме изненадва.

— Как е Гавин?

— Добре е.

— Не се карате, нали?

— Избегнах кръвопролитието.

— Гласът ти звучи уморено. Затварям телефона и те оставям да си почиваш.

— Чакай, за днес…

— Няма значение. Дийн.

— Има, по дяволите! Причиних ти излишни притеснения. Как да няма значение?

Той се сърдеше, че тя не му бе сърдита повече. Ако му се цупеше, съвестта му щеше да е по-спокойна. Не искаше тя да проявява разбиране. Не искаше да бъде внимателна с него. Щеше му се тя да му се разгневи и да затръшне слушалката в ухото му.

Но пълноценната кавга изискваше сила, а той бе напълно изтощен, затова вяло промълви:

— Добре де, извинявай.

— Извинението е прието. Върви да си лягаш. Утре ще говорим.

— Обещавам ти. Лека нощ.

— Лека нощ.

Изпи голяма глътка вода направо от шишето в хладилника и се запъти към спалните, в обгръщащата го отвсякъде тъмнина. Под вратата на Гавин не се виждаше светлина, нямаше го дори отблясъкът от монитора на компютъра му. Спря се и надникна.

Синът му спеше. Лежеше по гръб само по бельо, изритал завивките и метнал дългите си ръце и крака встрани. Бе дълъг почти колкото леглото. Дишаше през устата си, както го правеше и като бебе. Изглеждаше много млад и невинен. Шестнайсетгодишен, той бе и момче, и мъж. Но в съня си приличаше повече на дете, отколкото на възрастен.

Докато стоеше и го наблюдаваше, Дийн разбра, че болезненото премаляване, което усещаше дълбоко в гърдите си, беше любов. Не бе обичал майката на Гавин, нито тя го бе обичала. Ала и двамата обичаха сина си. От деня, в който разбраха, че са го заченали, те насочиха любовта, която би трябвало да изпитват един към друг, към съществото, което бяха създали.

Очевидно не бяха успели да изразят дълбочината на своята любов пред Гавин. Той още не можеше да повярва, че забележките са за негово добро и че дисциплината, която му налагаха, не бе за тяхно собствено удоволствие, а демонстрация на факта, че той е твърде важен за тях. Бог му е свидетел, че искаше да бъде добър баща. Искаше всичко да е както трябва. Не желаеше синът му да се усъмни нито за миг през живота си в неговата обич. Но някъде по пътя трябва да се е объркал, да е сгрешил, да е пропуснал да направи необходимото. Сега синът му го презираше и не го криеше.

Усещайки остро тежестта на провала си, Дийн бавно се обърна с гръб към леглото на Гавин и тихо затвори вратата след себе си.

Неговата спалня бе просторна стая с висок сводест таван, широки прозорци и камина. Заслужаваше да бъде подредена по-добре, което се свеждаше до основна мебелировка и широко легло. Когато се пренесе тук, той каза на Лиз, че оставя подреждането на нея, когато се оженят. Но той я лъжеше, както лъжеше и себе си. Никога не й бе предлагал да прекара нощта с него в това легло.

Мушна акумулатора на клетъчния телефон да се зарежда в малкия контакт в банята, за да му бъде под ръка, ако някой се обади, съблече се и влезе под душа, като остави горещата вода да се стича по него, докато той премисляше всичко, което се бе случило след обаждането на Валентино.

Напразно си направиха труда и се втурнаха към телефонната кабина — и полицаите в трите патрулни коли, които се насочиха към нея, и сержант Робърт Къртис, който се появи на мястото спретнато облечен, сякаш беше бял ден, и Парис, и той самият.

Пристигнаха малко след като се потвърди, че Валентино не е близо до телефона, откъдето се бе обадил. Близкият магазин бе затворен от няколко часа. Паркингът напомняше на стоманена пустиня. Нямаше други свидетели, освен уличната котка, която се угощаваше с остатъците от хотдога, с който някой безуспешно бе опитал да уцели кошчето за боклук.

— А котките не говорят — кисело каза Къртис, когато в резюме ги запозна с положението.

Двамата с Нарие бяха отишли при детектива в колата му, за да направят анализ на безуспешния опит да заловят Валентино. Парис се качи отзад. Той се настани на пасажерското място.

— Записах го на касета, когато се обади — съобщи на Къртис той. — Да го прослушаме.

Пусна касетата веднаж, после я пренави и я пусна втори път. Когато записът свърши, Къртис забеляза:

— Изглежда не подозира, че сме по петите му.

— Което е в наша полза — отвърна Дийн.

— До утре, когато историята ще се появи във вестниците.

Къртис се обърна към Парис:

— Какво има предвид като твърди, че миналия път не си му обърнала внимание?

— Както казах и на него, нямам представа.

— Не си ли спомняш предишното му предупреждение?

— Ако бях получила подобно обаждане, щях да докладвам в полицията.

— Както направи снощи.

Дийн не харесваше начина, по който детективът я гледаше.

— Накъде биеш?

— На никъде. Просто размишлявам.

— В такъв случай бъди така любезен да размишляваш на глас.

Къртис се обърна към Дийн, готов да му отговори в същия дух, когато вероятно си спомни, че Дийн е с по-висок чин от него.

— Просто размишлявах за Парис.

— Точно за Парис?

— За това как е успяла да остане анонимна. Искрено казано, не разбирам как — каза той и се обърна с гръб към нея. — Другите, които работят в тази област, са екстровертни. Ловци на слава. Снимките им са по билбордовете. Дават пресконференции, такива неща.

— Не съм като тези безумни воини, които със зъби и нокти се борят за обществено признание. Програмата ми не е тъй претъпкана като тяхната. Музиката, която излъчвам в ефир е друга, друга съм и аз. Аз съм безплътен глас в тъмнината. В часови пояс, когато малко хора биха слушали радио. Ако аудиторията ми знаеше какво представлявам като външност, това щеше да попречи на конфиденциалността между нас. Често е много по-лесно да споделиш със съвършено непознат, отколкото с близък приятел.

— За Валентино — да — забеляза той. — Ако наистина ти е непознат.

— Засега е, но иска да се сближите — каза Дийн.

Парис и Къртис бяха достатъчно интелигентни, за да се досетят, че Дийн имаше предвид предложението на Валентино много скоро да станат любовници.

Но Къртис продължаваше да следва собствената си мисъл:

— Виждате ли — започна той. — Някои от телефонните сексманиаци имат съвсем обикновен външен вид. Въздебели и грозновати, те са много далеч от онова, което човек предполага, че са, като чуе гласа им.

Дийн знаеше, че думите му не са случайни.

— И така, ти хвърли стръвта. Аз пък ще я захапя. Значи вместо да лежат в сатенени чаршафи по копринено бельо, както искат да бъдат възприемани от телефонните си събеседници, те излизат от мръсните си кухни по потник и гуменки и хващат телефонната слушалка. Всичко е въпрос на въображение.

Той обърна към Парис:

— Хората чуват гласа ти и си съставят въображаем образ за теб. И аз го направих.

— И какво се получи?

— Нямаше ни най-малко подобие. Представях си те тъмнокоса и с черни очи. Типът гледачка на карти.

— Толкова съм разочарована.

— Не го казах, за да те разочаровам. Просто видът ти не е тъй екзотичен, колкото предполага гласът ти.

Той се намести по-удобно на мястото си, за да не става нужда да върти глава, като й говори.

— Всичко това показва, че някои от слушателите ти получават неточна представа за теб. Изглежда, че Валентино е между тях.

— Парис не може да е отговорна за въображението на слушателите си — обади се Дийн. — Особено ако някой от тях страда от душевни, емоционални или сексуални проблеми.

— Да, и преди го каза.

Детективът пропусна коментара на Дийн покрай ушите си като несъществен за случая и продължи, обърнат към Парис:

— Имаш ли лична причина, за да държиш да останеш анонимна?

— Разбира се. Да не позволя на хората да се бъркат в живота ми. Всеки, който работи в телевизията, е публична личност, дори да не се появява на екрана. Ето това не харесвах на предишната си работа. Животът ми беше отворена книга. Всичко, което правех или кажех се подлагаше на критика или спекулации, или се осъждаше от хора, които изобщо не ме познаваха. Радиото ми даде възможност да остана в бизнеса, но извън светлините на прожекторите. То ми позволява да ходя навсякъде, без някой да може да ме разпознае, или да ме наблюдава под лупа и така запазвам личния си живот далеч от външни очи.

Къртис неодобрително се прокашля, за да намекне, че тя не казва цялата истина и това му е известно, но засега я оставя да говори.

— Колко време, каза, че пазиш записите на телефонните разговори?

— Неопределено.

— Това са голям брой разговори — направи гримаса той.

— Не забравяй, че са само онези, които си е струвало да запазя.

— Дори така да е, за колко става въпрос? Стотици? — тя кимна й той продължи:

— Кой знае колко време ще загубим от оставащите ни четирийсет и осем часа да слушаме всички тези разговори, за да открием онзи, който Валентино има предвид. Нека заобиколим откъм задната врата…

— И проверим замразените случаи — продължи мисълта му Дийн, внезапно осъзнал накъде бие Къртис.

— Точно така. Обадих се на един приятел в групата.

Службата, занимаваща се със замразените случаи, бе настанена в отделна сграда на няколко километра от щаба.

— Обеща да помогне и да види дали няма нещо подобно на случая с Джейни Кемп.

— И ако такъв съществува, ще проверим дали Парис е получавала обаждане от Валентино по него време.

— Успокойте топката — предупреди ги тя. — Може да не съм записала обаждането. Освен това, как бих могла да пропусна предупреждение за убийство покрай ушите си?

— Допускам, че първият път не е говорил така открито — отвърна й Дийн. — Характерно за серийните убийци е, че стават все по-дръзки. Започват внимателно и набират все повече кураж, докато накрая искат да бъдат открити и заловени.

— И моят опит говори същото — съгласи се Къртис.

— Някои от тях действително искат да бъдат заловени — каза Дийн. — Молят се някой да ги спре.

— Не знам защо, но си мисля, че Валентино не попада в тази категория — забеляза тя. — Гласът му е доста самоуверен. Дори арогантен.

Дийн погледна към Къртис и остана с впечатлението, че опитният детектив се съгласи с нея. За жалост, същото можеше да се каже и за него самия.

— От друга страна — продължи той, — може и да ни манипулира. Вероятно не си спомняш подобно обаждане, защото такова няма. Валентино може да иска да ни отвлече вниманието.

— Може и така да е — отвърна Къртис. — Имах усещането, че през всичкото време той се подсмихваше под мустак.

Обърна се към Парис:

— Какво знаеш за Марвин Патърсън?

— До вчера знаех само името му.

— Защо се интересуваш от него? — попита Дийн.

— Духнал е. Полицаите се обадили по телефона да проверят дали си е у дома, и да му кажат, че тръгват към него. Но като пристигнали, Марвин Патърсън бил изчезнал. Напуснал набързо дома си. В умивалника имало мръсни чинии, а чашата му за кафе била още топла. Много бързо се е изпарил.

— Какво ли крие?

— Това проучваме — отвърна Къртис. — Проследихме номера на застраховката, който фигурира в документите при постъпването му на работа в радиостанцията, и следите ни отведоха до деветдесетгодишна цветнокожа старица, починала в старчески дом преди няколко месеца.

— Значи Марвин Патърсън е измислено име? — попита Дийн.

— Ще ти кажа, когато разбера.

— Марвин, или както там се нарича, може да има какво да крие, но мисля, че не е Валентино — забеляза Парис. — Валентино използва онзи нисък шепот, но артикулира добре. Ако изобщо произнесе някоя дума, Марвин я смотолевя нечленоразделно.

— На колко години е? — поинтересува се Дийн.

— Около трийсетте. Никога не съм се заглеждала в него, но бих го описала като приятен на вид.

— Ще почакаме и ще видим — кимна Къртис.

— Имаше ли нещо важно в компютъра на Джейни? — обърна се Дийн към детектива.

— Мръсотии. Доста. Писани от други хлапаци.

— Или от разни типове.

— Откъдето и да са дошли, мръсотиите са гаднички, особено за хлапета от колежа. Рондо извади на принтер електронните адреси на всичките й познати и в момента проследява имената им.

После се разотидоха. Протестите на Парис срещу това да бъде поставена под защитата на полицията, не бяха приети. Къртис беше вече изпратил Григс и Карсън пред дома й.

— И двамата са ти почитатели. Нямаше да приемат задачата си толкова сериозно, дори ако охраняваха президента. Цяла нощ ще стоят в патрулната кола пред къщата ти.

Дийн я откара до дома й.

— Ами колата ми? — попита тя, когато той отказа да я върне обратно пред сградата на радиостанцията, за да си я прибере.

— Помоли някого от обожателите си да ти я докара утре сутринта.

Тя му обясняваше как да стигне до къщата й. Домът й бе разположен сред гора в хълмиста местност край града. Постройката, изградена от варовиков камък се гушеше в горичка от клонести дъбове, а наоколо се простираше добре поддържана ливада. Обрамчената с бели камъчета пътека се виеше досами верандата пред входа. Двата фенера, разположени симетрично от двете страни на лъскавата черна врата, приветливо светеха.

Патрулната кола, паркирана до бордюра, изглеждаше не на място пред уютното й гнездо. Двамата млади полицаи буквално изхвърчаха от нея, когато Дийн и Парис спряха зад тях.

— Аз ще я изпратя до вътре — махна с ръка Дийн на готовия на всичко Григс.

Той бе настоял да влезе в къщата заедно с нея и въпреки че таблото на алармата не бе регистрирало нищо нередно, откакто тя бе включила сигналната система, той обходи всички стаи, надникна в килерите, зад вратите на баните и дори под леглото й.

— Валентино не ми прави впечатление на човек, който ще скрие под леглото — забеляза тя.

— Насилниците често се спотаяват в къщата на жертвата и я чакат да се прибере. Това е част от играта.

— Да ме сплашиш ли се опитваш?

— Определено. Искам да бъдеш добре и в безопасност, Парис. Този тип има желанието да наказва жените, не забравяй. Ядосан е на Джейни — засега поне приемаме, че жената е Джейни, — заради лъжите й. Ядосан е и на теб заради това, че си на нейна страна.

— Дори не знаех, че трябва да вземам нечия страна.

— Е. това е изкривената му представа за…

— Истината. Знам го.

— Идеята му скоро да станете любовници означава всъщност, че ти си следващата му жертва. Той не прави разлика между любовница и жертва.

— Когато привърши с Джейни, ще дойде за мен — прехапа устни Парис.

— Не и ако го предотвратим.

Той се приближи до нея и постави ръце върху раменете й.

— Но докато не сме го задържали, трябва да се страхуваш от него.

— Всъщност не се страхувам — мрачно се усмихна тя. — Но не съм толкова глупава. Ще внимавам.

Когато тя се опита да се отдалечи, той не я пусна.

— За първи път, откакто се познаваме и дружим, се намираме заедно в спалня.

— Откакто дружим ли?

— Не бяхме ли приятели?

След известно колебание, тя промълви:

— Да. Бяхме приятели.

— Добри приятели.

И тогава той протегна ръце и свели слънчевите й очила, хвърли ги върху близкия стол и трескаво затърси очите й. Бяха толкова красиви, колкото си ги спомняше. Тъмносини, интелигентни и изразителни. Те го гледаха ясно и твърдо.

— Вече се боях, че не можеш да виждаш с едното си око — дълбоко въздъхна той, — или имаш сериозно нараняване и затова носиш очилата.

— Не се нараних дълготрайно — дрезгаво проговори тя. — Нямах дори белег. Но очите ми все още са свръхчувствителни към силната светлина.

Без да отлепват очи един от друг, той се наведе и изгаси лампата. Натисна ключа на стената зад гърба й и в стаята настъпи мрак. Остана наведен напред, така че двамата се докосваха от гърдите до коленете и когато тя не се отдръпна, той обгърна шията й и придвижи ръце към косите й. Леко ги дръпна и я накара да повдигне глава, докато в същото време наклони своята.

— Дийн, недей.

Но думите й бяха не по-силни от дъха върху устните му, когато той ги допря до нейните. Едновременно отвориха устни и езиците им се докоснаха, а стоновете им се сляха в едно. Той я подпря на стената в желанието си да я почувства, да усети вкуса й. Изпитваше огромно желание.

Обви талията й с ръка и притисна долната част на тялото й към себе си, като увеличаваше натиска там, където изпитваше най-голямото напрежение. Отлепи устните си от нейните и простена името й.

Прекара устни по очите, по скулите й, като шептеше:

— Достатъчно чакахме. Нали, Парис?

Устните му се върнаха на устата й и той я целуна дори по-страстно от преди. Прокара ръка между двамата и помилва гърдата й. Зърното й бе станало кораво, още преди палецът му да го докосне. Усети ръцете й да се впиват в мускулите на гърба му, а бедрата й да извършват вековечните движения.

Дийн си спомни, че промълви нещо, което дори и той не разбра, после наведе глава и затърси с уста гърдата й.

— Мис Гибсън? Доктор Малой?

Дийн подскочи, сякаш някой стреля по него. Парис замръзна на мястото си, после се плъзна покрай стената и се измъкна.

Лицето му бе цялото червено.

— Ах, този новак! Ще го убия.

В този миг бе готов да го направи. Можеше да се втурне надолу по коридора и да го удуши с голи ръце, много му се искаше да го стори, ала Парис го сграбчи за ръката и го спря. Тя го заобиколи и като оправяше мимоходом косата и роклята си, прекоси къщата и влезе във всекидневната.

Григс стоеше на прага на входната врата.

— Оставили сте вратата отворена — каза той на Дийн, който вървеше на една крачка след Парис. — Наред ли е всичко?

— Да — отговори Парис. — Доктор Малой бе любезен да провери цялата къща.

Григс се бе вторачил в нея със странен поглед. Или бе забелязал руменината по лицето й и изпръхналите й устни, или бе изненадан да я види задъхана, а може би се шокира, че тя е без обичайните си очила, възможно бе да е удивен от всичко това накуп.

В този миг Дийн не бе способен на никаква дипломатичност и рязко му нареди:

— Свободен си.

Не харесваше ченгета, които се правят на началници пред подчинените си, ала сега за първи път това му хареса и дори се почувства добре.

Парис бе по-вежлива:

— Доктор Малой веднага си тръгва. И двамата високо оценяваме изпълнителността ви.

— Ъ-ъ-ъ, един човек… като че ли Стен, остави това за вас — отвърна той и й подаде няколко касетки.

— О, много добре! Благодаря.

— Остави ги на масата.

Григс изпълни заповедта на Дийн. Тревожно го погледна още веднъж, после се оттегли, като затвори вратата след себе си.

Дийн отново протегна ръце към Парис, но тя избегна допира му с думите:

— Това не биваше да се случва.

— За какво говориш? За прекъсването или за целувката?

Тя му хвърли укоризнен поглед.

— Беше повече от целувка, Дийн.

— Ти го казваш, не аз.

Тя сви ръцете си в лактите и ги притисна към тялото си.

— Не си въобразявай кой знае какво. Няма да се повтори.

Няколко секунди той я наблюдаваше, забеляза напрегнатото изражение на лицето й, изопнатата й стойка и тихо произнесе:

— Не го прави, Парис.

— Кое имаш предвид? Че се съвзех ли?

— Не се отдръпвай от мен. Ела. Направи ме свой затворник. Накажи ме. Накажи и себе си.

— Трябва да си вървиш. Чакат те да си тръгнеш.

— Не ми пука. Чаках седем години.

— За какво? — попита сърдито тя. — Какво си чакал, Дийн? Джак да умре?

Думите го засегнаха и това бе нейната цел. Изрече ги нарочно, за да го заболи и да го провокира, но той по-скоро щеше да пукне, отколкото да се остави да изпита онова, което целеше тя. Като се опитваше да овладее гнева си, той каза със спокоен глас:

— Чаках удобния случай да се доближа поне малко до теб.

— И какво очакваше да се случи? Да падна в ръцете ти? Да забравя всичко и…

Когато тя млъкна, той с любопитство вдигна вежди.

— И какво, Парис? И да ме обичаш? Това ли щеше да кажеш? От това ли се боиш толкова, дявол да го вземе? Да си признаеш, че тогава може би сме се обичали и че още се обичаме?

Тя отказа да му отговори. Отиде до вратата и я отвори.

При положение, че полицаите дебнеха отвън, той нямаше друг избор, освен да си тръгне.

От душа бе започнала да тече студена вода, но тялото му бе все тъй трескаво и той изгаряше от желание да разбере какво щеше да му каже тя, ако бе успял да я накара да отговори на въпросите му.