Сандра Браун
Здравей, тъма (13)

Дванадесета глава

Когато Дийн прекоси килера, видя, че на пода бяха захвърлени мокри бански. Намери Гавин полулегнал на дивана в кабинета. Безцелно натискаше копчетата на дистанционното и сменяше каналите на всеки десет секунди. Беше гол, само по хавлиена кърпа на кръста, а косата му бе мокра.

— Здравей, Гавин.

— Здрасти.

— Плувал ли си?

— Не. Седи ми се така, по хавлия — отвърна тон, без да сваля поглед от телевизионния екран.

— Когато отнесеш кърпата в килера, можеш да вдигнеш банските си от пода, където си ги оставил.

Гавин смени още няколко канала.

— Вземи душ и ела да ядем — каза Дийн.

— Не съм гладен.

— Вземи душ и ела да ядем — повтори баща му.

— А ако не дойда пак ли ще ме удариш?

Погледът, който Дийн му хвърли, говореше ясно, че търпението на баща му е на път да се изчерпи. Гавин захвърли дистанционното и тръгна към вратата. Преди да излезе от стаята, той с един замах свали кърпата от кръста си и показа голия си задник на Дийн и в буквален, и във фигуративен смисъл. Дийн не можеше да не отчете точка в полза на сина си за символичния жест.

Без да попита Гавин за предпочитанията му, той подкара колата към един от ресторантите, където обикновено се хранеха. Синът му се цупеше и отговаряше с половин дума на въпросите на баща си, който се опитваше да завърже разговор с него.

Когато поръчката им пристигна. Дийн го попита дали бургерът му е направен по негов вкус.

— Добър е.

— Съжалявам, че не вечеряме често у дома.

— Няма значение. Готвиш отвратително.

— Не споря — усмихна се Дийн. — Сигурно ти липсват домашно приготвените сосове и печеното на майка ти.

— Да има нещо лошо? — тутакси го контрира Гавин.

— Не. На твоята възраст и аз се хранех така.

Гавин изсумтя, сякаш искаше да каже, че не му се вярва пицата и бургерите да са съществували тъй отдавна в историята на човечеството.

— Днес видях моя стара приятелка — опита Дийн отново. — Спомняш ли си Парис Гибсън?

— Да не би да мислиш, че съм слабоумен? — укоризнено го погледна момчето.

— Беше отдавана, ти бе още малко момченце. Не очаквах, че ще си спомниш.

— Разбира се, че я помня. И нея, и Джак. Щяха да се женят, но го убиха.

— Не го убиха. Оживя след катастрофата. Почина преди няколко месеца.

— Аха. Тя сега работи в радиото.

— Значи я знаеш — учуди се Дийн.

— Всички я знаят. Тя е известна.

— Да, разбрах, че има доста почитатели. Днес ми каза, че иска да привлече младите слушатели. Слушаш ли предаването й?

— Не всяка вечер. Само от време на време — отвърна Гавин и овъргаля залъка си в купичката с кетчуп. — Позвъни ли й или какво?

— Не. Снощи някакъв шегаджия й се обадил.

— Без майтап?

— Хммм — премляска с удоволствие Дийн парчето печено пиле. — Тя уведоми полицията. Посъветваха се с мен. Двамата с детектива поискаха аз да се заема със случая.

— Детектив ли? Толкова ли е лоша работата?

— Доста лоша.

Направи знак на сервитьорката и я помоли да донесе на Гавин още една кока-кола. Беше налапал чийзбургера си доста бързо за човек, който не е гладен.

— Донесете ни и порция пържени картофки, моля.

Гавин нямаше да си поиска още, но Дийн подозираше, че не се е нахранил както трябва.

— Днес видях и една твоя приятелка — отбеляза между другото той.

— Нямам приятелки тук. Всичките останаха в Хюстън. Където живеех преди. Където бе домът ми. Докато майка ми не се омъжи за онзи задник.

Започва се, помисли си Дийн.

— Беше сама твърде дълго, Гавин.

— Да, щото ти се разведе с нея.

— Странно. Снощи ми заяви, че тя се е развела с мен. Всъщност, и в двата случая си прав. Решихме да се разделим, защото така бе по-добре.

— Както и да е — каза Гавин с въздишка на досада и обърна глава към прозореца.

— Не смяташ ли, че майка ти има право на щастие?

— Че кой би могъл да е щастлив с такъв като него?

И Дийн не бе във възторг от избора на Пат. Съпругът й е бе доста мазен, не те гледаше в очите и трябваше да положиш много усилия, за да поведеш разговор с него. Но по всичко личеше, че Пат му бе взела ума и той нейния.

— Какво от това, че не е толкова завладяващ? Не се ли радваш, че майка ти е намерила някого, когото да обича и който също да я обича?

— Радвам се, ах, как се радвам, умирам от удоволствие! Не можем ли да спрем дотук?

Дийн щеше да му напомни, че той откри темата, но замълча. Сервитьорката им донесе допълнителните порции.

— Още нещо?

Тя говореше на Гавин, не на него и за първи път Дийн се опита да погледне сина си през очите на младото момиче. С родителска гордост отбеляза, че Гавин бе хубав младеж. Кестенявата му коса беше чуплива като на майка му и самият той сигурно си я харесваше, защото, слава богу, не я бе подкастрил по чудноватата младежка мода, нито я бе боядисал с онази боя, дето свети в тъмното.

Очите му имаха златистия цвят на уиски и гледаха малко разсеяно. Още ходеше прегърбен, но вече беше метър и осемдесет, тялото му бе тънко и силно и притежаваше вътрешната грация на роден спортист.

— Имаме си всичко, благодаря — усмихна се Дийн на сервитьорката.

Когато тя се отдалечи, той добави:

— Страхотна е.

— Бива я — потвърди Гавин и я погледна с безразличие.

— По-приятна е от момичето, с което се запознах днес — и като го изгледа внимателно, добави: — Мелиса Хачър.

Името направи впечатление на Гавин. Дийн бе сигурен в това. Ала синът му се направи на ударен:

— Коя?

— Каза ми, че те познава.

— Не ме познава.

— Защо тогава ще твърди, че те познава?

— Откъде да знам? Или е объркала името, или ме е взела за някой друг.

Играеше си със сламката в чашата си и гледаше встрани.

— Представих й се и след като поговорихме, тя заяви: „Ти си бащата на Гавин“. Познава те.

— Може да са я предупредили да стои настрана от мен, щото си ченге.

— Искаш да кажеш, че никой не иска да дружи със сина на ченге?

— Нещо такова — погледна го Гавин презрително.

— А Джейни Кемп?

Този път синът му не успя да прикрие реакцията си толкова успешно. Лицето му тутакси прие отбранително изражение.

— Кой?

— Джейни Кемп. От онова, което научих за нея, и тя няма да иска да дружи със сина на ченге. Познаваш ли я?

— Чувал съм за нея.

— Какво си чувал?

Гавин хапна от картофките и каза с пълна уста:

— Нали се сещаш, разни работи.

— Какви работи? Че е страхотна? Че е леснодостъпна?

— Така разправят.

— Виждал ли си я?

— Може и да съм се сблъсквал с нея един-два пъти.

— Къде?

— Господи, какво ти става? Да не си Великия инквизитор?

— Не. Пазя менгемето за мъчения за после. А сега просто съм любопитен да разбера къде си се сблъсквал с Джейни Кемп и приятелката й Мелиса. Трябва да се познавате от доста време, щом името ми й говори нещо. Дори преди да чуе как се казвам, тя ме разпозна, защото с теб много си приличаме.

Гавин започна да се върти на мястото си, после сви рамене.

— Шляят се с разни богаташки пикльовци. Виждал съм ги и това е всичко. На кино. На главната. Сещаш се.

— А на езерото?

— Кое? Градското или Травис?

— Ти ще ми кажеш.

— Виждал съм ги само няколко пъти, разбра ли? Не си спомням къде.

— Гавин, не ме будалкай — засмя се Дийн. — Ако бях на твоята възраст и бях срещнал Мелиса Хачър и ако тя бе облечена по начина, по който беше облечена днес следобед, щях да помия всичко с най-големи подробности.

Той избута чинията си встрани и се облакъти на масата.

— Кажи ми за сексклуба.

Гавин запази самообладание, но очите му пак го издадоха.

— Кое?

— Снощи, когато не ме послуша и излезе, на езерото Травис ли отиде?

— Може и така да е. Какво от това?

— Известно ми е, че децата се събират на точно определени места край езерото. Видя ли Джейни Кемп снощи? И преди да се опиташ пак да ме избудалкаш, трябва да ти кажа, че от двайсет и четири часа няма и следа от нея. Изчезнала е.

— Изчезнала ли?

— Снощи не се е прибрала. Никой не знае нищо за нея. Днес в късния следобед, тъкмо преди да изляза от управлението, патрулите са открили колата й. Била паркирана близо до паркинга край езерото сред горичка от кедрови дървета. От Джейни нямало и следа. Очевидно снощи е срещнала някого и е тръгнала с него. Видя ли я? С кого беше?

Гавин сведе поглед към опустошената си чиния и остана така няколко секунди.

— Не я видях.

— Гавин — продължи баща му с тих глас, — известно ми е желязното правило да не се издава приятел. И ние имахме такова правило, когато бяхме на твоите години. Но тук не става въпрос за вярност или предателство. Нещата са много по-сериозни. Моля те, не скривай информация, която си мислиш, че би навредила на Джейни или на някого другиго. Пиене, наркотици, каквото и да е ставало снощи, не ме интересува в момента. Ако Джейни е тръгнала, с когото не трябва, животът й може да е в опасност. Като имаш всичко това предвид, отговори ми — абсолютно сигурен ли си, че не си я виждал?

— Да! Господи!

Той се огледа и видя, че е привлякъл вниманието на съседните маси. Сви се в сепарето и смънка:

— Защо ме разпитваш?

— Не те разпитвам.

— Ти си ченге.

— Добре, може би — дълбоко въздъхна Дийн. — Използвам те като източник на информация. Кажи ми всичко, което знаеш за сексклуба.

— Не разбирам за какво говориш. Отивам да пусна една вода.

Гавин се примъкна до края на сепарето и тъкмо щеше да излезе, когато Дийн му нареди да не мърда от мястото си.

— От тригодишен сме те тренирали да се стискаш. Можеш да изтраеш още няколко минути. Какво знаеш за сексклуба?

Гавин се заклатушка напред-назад, като гневно се взираше през прозореца с враждебно изражение на лицето. Дийн си помисли, че ще откаже да му отговаря, но накрая момчето се предаде:

— Добре. Подочух момчетата да говорят за уебстраницата, в която изпращат имейли. Това е.

— Не съвсем, Гавин.

— Това е всичко, което знам. Не сме съученици с тези момчета, забрави ли? Изкоренихте ме из основи и ме посадихте тук, затова те не…

— Шляеш се с група момчета от първия ден, в който се преместихме. Припевът, който не спираш да повтаряш „Горкият аз! Трябваше да се разделя с приятелите си“ става досаден. Трябва да измислиш нещо ново. А междувременно момичето вероятно се бори за живота си и това не е преувеличение. Тъй че престани да се цупиш и самосъжаляваш и отговори пряко на въпроса ми: какво знаеш за този клуб в Интернет и какво е участието на Джейни в него?

Гавин постоя така още няколко секунди, после облегна глава назад, сякаш се предаваше.

— Джейни се среща с мъже, с които се е запознала по Интернет и прави секс с тях. Нищо не я спира. И онази Мелиса е същата.

— Значи ги познаваш.

— Знам кои са. В клуба има още много момичета. Не знам имената на всички. Учат в различни училища. Свързват се със страницата и оставят съобщения, какво могат да правят.

— Ти член ли си на клуба, Гавин?

— Не, по дяволите! — изправи се той. — Трябва да знаеш как да влезеш, а аз не съм попитал, щото ще ме помислят за мухльо, дето още не знам.

— Не е чак такава тайна. Отделът за компютърни престъпления в полицията отвори уебстраницата им.

— Тъй ли? — засмя се момчето. — И какво ще направят? Не могат да я спрат и всички го знаят.

— Да склониш някого към секс е престъпление.

— Ти знаеш най-добре — презрително измърмори Гавин, — ти си ченгето.

* * *

Той паркира в зелена дъбова горичка, където имаше и други коли. В багажника си носеше огромна касета от стиропор, пълна с бира и вино. Взе си бутилка бира и тръгна към брега и дървеното рибарско мостче, което влизаше трийсет метра навътре в езерото.

Тази вечер мястото на срещата беше тук.

Бе дошъл на проверка.

Беше се облякъл така, че да се слее с тълпата. Широките шорти и тениската му бяха същия модел като на младежите. Въпреки това, обаче, бе нахлупил бейзболната си шапка ниско над очите, за да прикрие лицето си.

Познаваше някои от дошлите тук тази вечер. Беше ги виждал на подобни сбирки и преди, знаеше ги и от клубовете на Шеста улица, както и от събиранията около колежа. Други срещаше за първи път. На всяка сбирка се появяваха нови лица.

На това място можеш да откриеш всичко, към което имаш слабост — алкохол, наркотици, секс. А тази нощ можеше да играе и хазарт. Долу на плажа едно момиче по монокини бе коленичило и правеше свирки на някакъв мъж. Зяпачите залагаха колко дълго ще се въздържи мъжът, преди да получи оргазъм.

Той се присъедини към групата около двойката и заложи петарка. Възхити се на самоконтрола на мъжа, защото момичето знаеше доста номера. След малко загуби залога си.

Разходи се бавно по моста. Обикновено нямаше нужда да прави каквото и да е, за да привлече вниманието на околните, и тази вечер не правеше изключение. Скоро към него се приближиха две момичета, които се държаха толкова любвеобилно, че той веднага разбра — бяха взели екстази.

Прегръщаха го, милваха го, целуваха го по устата, говореха му колко е страхотен, луната внушаваше страхопочитание, нощният въздух беше божествен, а животът бе удивително хубав.

Помолиха го да им пази дрехите, докато се окъпят, както майка ги е родила. Гледаше ги от мостчето как подскачат във водата като морски нимфи, как от време на време спират, за да му помахат с ръка и да му изпратят въздушни целувки.

Когато излязоха от водата и се облякоха — е, частично, разбира се, — той ги отведе в колата си и им даде по една бира.

— Обичаш ли да се забавляваш? — фиксира го със стъклените си очи едната.

— Нали съм тук?

Умен отговор. Неангажиращ. Не лишен от намек, обаче. Тя го опипа през шортите и се изкикоти.

— Мисля, че обичаш.

— Ние обичаме да се забавляваме — провлечено го осведоми другата.

Наистина обичаха. Прекараха следващия час на задната седалка в колата му, където показаха, колко много обичат да се забавляват. Когато им каза, че трябва да тръгва, с нежелание се разделиха с него. Целуваха го, милваха го и му се молеха да остане с тях, за да продължат да се забавляват и да си играят.

Най-после се откопчи от тях и потегли. Докато направляваше колата си покрай множеството паркирани автомобили към главното шосе, забеляза, че няколко души го гледаха с открита завист. Трябва да са го видели да се измъква от задната седалка с двете мацки и да се откъсва от здравата хватка на бедрата им и от жежките им наркомански обятия.

Сигурно тези нещастници мечтаеха да са късметлии в любовта като него. Можеше да се обзаложи, че е така.

Зърна един, за когото знаеше, че работи под прикритие и следи наркопласьорите. Ченгето бе на трийсет години, но не изглеждаше и ден по-възрастен от осемнайсет. Сключваше някаква сделка с известен наркодилър през смъкнатото стъкло на една кола.

Каква е разликата между закупуването на дрога и онова, което правя аз? — запита се Джон Рондо.

Никаква. За да се бориш с престъплението, трябва да познаваш естеството и механизмите му. Откакто полицейската група бе разбрала за съществуването на сексклуба, той си бе поставил за цел да свърши малко проучвателна работа. Като влезе в сайта, разбира се.

Имаше амбицията да работи в Централната следствена служба, сърцето на полицейското управление. Работата там бе вълнуваща и той се стремеше към нея.

За да получи повишението, трябваше да се отличи в разплитането на случая Кемп. В него имаше някои много важни елементи: известна личност, секс и малолетни. Събрани на едно място, тези компоненти даваха основание да се получи разследване за чудо и приказ.

Сексклубът не бе новост за полицаите в групата за компютърни престъпления. Знаеха за него от месеци насам, но тъй като им бе известно, че всички опити да го закрият ще са безплодни, бяха забравили за него.

Ала съобщенията, които се появяваха в сайта, вълнуваха въображението на Рондо. Той реши, че трябва да провери добре нещата, да разбере дали членовете на клуба вършат онова, което се хвалеха, че вършат, или използваха електронната поща само да споделят сексуалните си фантазии. Бе открил, че по-голямата част от твърденията им не са измислица.

Свърши добра работа. Ако не бе научил от собствен опит за какво ставаше дума, тази сутрин нямаше да може да отговаря толкова интелигентно и подробно на въпросите, зададени му от Къртис, Малой и Парис Гибсън. Така че допълнителната работа, която вършеше безплатно, наистина бе от полза за полицейското управление, нали така?

Не биваше да спира дотук. Трябваше да получи повишението и да отиде на работа в Централната следствена служба. Това повеляваше службата и задълженията му. Ще работи под прикритие и точка.

* * *

Тони не се изненада, когато се върна вкъщи от зъболекарския кабинет и не завари Брад у дома. Обясни на бавачката, че не се е почувствала добре и че двамата с доктор Армстронг са отложили плановете си за друг път. Плати й за пет часа.

Три пъти звъня на клетъчния му телефон. И трите пъти оставяше съобщения на гласовата поща, но не получи отговор. Стопли кренвирши за вечеря на децата. Като се нахраниха, тя си поигра с момичетата, докато синът им гледаше Стар Трек.

Бяха горе и чакаха реда си пред банята, когато Брад се върна с шоколади и мечешки прегръдки за децата. За Тони бе купил букет жълти рози, който стеснително й поднесе с думите:

— Хайде отново да бъдем приятели. Моля те.

Тя не можеше да понесе неискреното извинение, изписано на лицето му, и наведе глава. Той го прие като съгласие от нейна страна и бързо я целуна по бузата.

— Вечеря ли?

— Чаках те.

— Идеално. Аз ще сложа децата да спят, а ти сервирай масата. Много съм гладен.

Не бе очаквал да види онова, което тя бе сервирала на масата. Неприятно изненадан, той се спря в средата на кухнята.

— Откъде си измъкнала тези неща? — попита сърдито той — Няма значение. Знам откъде.

— Точно така. Открих ги днес след обед, когато отидох в кабинета ти. И където, разбира се, те нямаше. Не си казал на никого къде отиваш и с часове не отговаряше на клетъчния си телефон. Така че не аз трябва да давам обяснения. Не очаквай да се извинявам, че съм нарушила правото ти на личен живот, ако тези неща тук са твоят личен живот.

Изправен очи в очи с фактите, доказващи болестта му, той отказа да се бори. Почувства как се смалява, как се обезценява и физически, и душевно. Издърпа си стол и седна до масата с прегърбени рамене. Безпомощно отпусна ръце в скута си.

Тони взе найлонова торба за отпадъци от кухненския килер и измете неприличните снимки и списания от масата в нея. Облепи я със скоч ленти и я отнесе в гаража.

— Ще я отнеса навън, за да може утре сутринта боклукчията да я прибере — каза тя, когато се върна. — Не искам някой случайно да отвори торбата, съседите ни или дори момчето, което събира отпадъците, и да види какво има вътре.

— Тони, аз… Наистина не мога да се оправдая, нали?

— Не и този път.

— Ще ме напуснеш ли?

Той се протегна, взе ръката й и я стисна със своята влажна длан.

— Моля те, недей. Обичам те. Обичам и децата. Моля те не разбивай семейството ни.

— Нищо не разбивам, Брад — отвърна тя и издърпа ръката си от неговата. — Ти го правиш.

— Безсилен съм.

— Което е още една причина да си тръгна и да взема децата със себе си. Ами ако някое от тях бе намерило снимките?

— Много внимавам.

— Да, внимаваш. Също като наркомана, който крие дрога у дома си, или алкохолика, който винаги държи бутилка за всеки случай.

— О, хайде стига! — извика той.

Разкаянието му постепенно се топеше. На негово място се появяваше враждебност. Щеше да последва чувство за превъзходство. Тази сцена се бе повтаряла десетки пъти. Той се превръщаше от грешник в мъченик и Тони познаваше всеки стадий на този процес.

— Абсурдно е да сравняваш безобидната ми слабост с наркомания и ти го знаеш — каза той.

— Безобидна слабост ли? Тук има снимки на непълнолетни момичета, които се експлоатират от корумпирани и развратни тилове за твое удоволствие. Как можеш да наричаш това „безобидна слабост“, когато се отразява на кариерата ти, на семейния ти живот, на брака ти?

— На брака ми ли? — захили се той. — Аз вече нямам съпруга, а тъмничар.

— Ако продължаваш така, нищо чудно да свършиш в затвора, Брад. Това ли искаш?

— Няма да отида в затвора — извърна поглед той.

— Ако не признаеш пред себе си и пред другите, че си сексуален маниак, и ако не потърсиш помощ, за да облекчиш състоянието си, може и да отидеш.

— Сексуален маниак ли? — той се изсмя под носа си. — Чуваш ли се какви глупости говориш, Тони?

— Доктор Морган не мисли, че това са глупости.

— Господи! Ти си му се обаждала?

— Не, той ми се обади. Вече три седмици не си посещавал сеансите на терапевтичната група.

— Защото е чиста загуба на време. Само ако знаеше какви отвратителни неща се говорят там! Е, питам те аз, това ли е най-полезният начин да прекарваш свободните си вечери?

— Съдът постанови да посещаваш сеансите.

— Подозирам, че ще ме натопиш пред полицая, който отговаря за мен. Кажи му, че съм лошо момче. Че не съм ходил на терапия с останалите перверзници.

— Няма нужда да му казвам. Доктор Морган вече му го е съобщил.

— Доктор Морган е най-големият психар в групата! — възкликна съпругът й. — Самият той е бил „пристрастен“. Знаеше ли го?

— Доктор Морган е длъжен да му съобщи, ако отсъстваш повече от два пъти един след друг — невъзмутимо продължи тя. — Ще те чака утре сутринта в десет. Нареди да отидеш.

— Предполагам, че няма да е от значение, ако отменя часовете на пациентите и ядосам колегите си.

— Ще си носиш последствията.

— И ще спя на дивата в хола, нали?

— Предпочитам да го направиш.

Той я загледа с присвити очи.

— Обзалагам се, че е така. Щом не ти харесва онова, което вършим в леглото.

— Не е честно.

— Честно ли? Ще ти кажа, кое не е честно. Да имаш жена, която предпочита да слухти, вместо да прави любов. Кога бяхме заедно за последен път? Спомняш ли си? Съмнявам се. Как ще мислиш за любов, когато главата ти е заета с това да ме шпионираш?

Той стана от стола и се приближи до нея. Стисна я за врата толкова силно, щото веднага й стана ясно, че това далеч не е любовно докосване.

— Ако го правехме по-често, може би нямаше да прибягвам до мръсните снимки.

Той я придърпа към себе си. Тя извърна глава, за да избегне целувката му и се опита да го отблъсне. Но той я подпря на плота и не й даде да помръдне. Тя се стресна и започна да вика:

— Престани, Брад! Никак не е забавно!

Гневът й го възбуждаше. Лицето му се наля с кръв и той я притисна с долната част на тялото си.

— Усещаш ли го, Тони? Хубаво ли ти е?

— Остави ме на мира!

Блъсна го толкова силно, че той отстъпи назад и се удари в масата. С ръка на уста тя се опита да сподави хлипането си. Бе колкото ядосана, толкова и уплашена. Не го беше виждала в такова състояние. Гледаше го като съвършено непознат.

Той успя да се изправи и да се съвземе, сграбчи сакото и ключовете си и тръгна към вратата. Тони се добра до най-близкия стол и се отпусна върху него. Продължи тихо да плаче, защото не желаеше децата да я чуят.

Животът й се разпадаше и тя не можеше нищо да направи. Обичаше Брад. Той отказваше да потърси помощ и да се отърве от болестта си. Защо допускаше да разруши любовта, на която се радваха преди? Защо предпочиташе своята „безобидна слабост“ пред нея и пред децата? Нима не бяха по-ценни от неговата…

С разтуптяно сърце влезе в гаража. Торбата за боклук, в която бе сложила порнографските снимки, бе изчезнала.

Брад бе взел първата си любов със себе си.