Сандра Браун
Здравей, тъма (11)

Десета глава

Парис зави по алеята, описваща пълна окръжност в двора на Кемп, като караше плътно зад необозначения Таурус на сержант Къртис. Излезе от колата си едновременно с него. Той искаше да й каже нещо, но тя го изпревари:

— Идвам с теб.

— Това е полицейска работа, мис Гибсън.

Той я нарече с фамилното й име и тя се подразни. Но не се отказа и настоя на своето:

— Всичко започна от мен, когато сутринта ти се обадих. Ако Валентино не ми позвъни повече и снощното му обаждане се окаже номер, дължа на теб, на полицията в Остин и особено на това семейство едно голямо извинение. А ако не е номер, значи съм пряко засегната, както и те, а това ми дава пълното право да разговарям с тях.

Детективът погледна към Дийн, сякаш търсеше съвет как да се оправи с нейния инат.

— Ти си поканеният, Къртис — каза Дийн. — Но тя умее да разговаря с хората. Това й е работата.

Изречена от квалифициран посредник като Дийн, оценката бе истински комплимент. Къртис се замисли за миг и сърдито отвърна:

— Добре, но не ми е ясно защо настояваш да се замесиш в случая повече, отколкото вече си замесена.

— Изборът не беше мой. Валентино ме замеси.

Той тръгна напред, следван от Парис и Дийн. Тя каза тихо, колкото да я чуе Дийн:

— Благодаря за подкрепата.

— Рано е да ми благодариш.

Той кимна към широката врата на входа, която се отвори, още щом поеха по стъпалата.

— Изглежда ни е чакал и не е мръднал от дома си.

Съдия Беърд Кемп беше висок, напет и хубав; изключение правеше само свъсеното му лице, обърнато към Къртис, когото очевидно познаваше по име.

— Опитвам се да го запазя в тайна, Къртис, а какво прави полицейското управление в Остин? Изпраща неканени ченгета в дома ми. Какво, по дяволите, ви става бе, хора? Кои са тези?

За чест на Къртис трябва да се каже, че той запази самообладание, макар лицето и вратът му да станаха тъмночервени.

— Съдия Кемп, запознайте се с доктор Дийн Малой, психологът на управлението.

— Психолог ли? — подсмихна се подигравателно съдията.

Дийн не си направи труда да му подаде ръка, тъй като бе сигурен, че съдията ще я отблъсне.

— А това е Парис Гибсън — представи я Къртис.

Ако името й му бе познато, с нищо не го показа. Погледна я от любезност и пак се вторачи в Къртис.

— От теб ли излезе слухът, че дъщеря ми е изчезнала?

— Не, съдия Кемп, не от мен. От вас. Когато сте се обадили на ченгето, което сте подкупили, и сте му наредили да я търси.

Вената на челото на Кемп силно пулсираше.

— Казах на началника ви, че настоявам да разбера откъде е изтекла информацията, преувеличена до такава степен. Той ми изпраща теб, един…

Погледна към Парис.

— Както и да е. Какво търсите тук, по дяволите?

— Беърд, за бога!

От къщата излезе жена му и го озапти само с един поглед.

— Може ли да продължим вътре, за да не ни слушат хората?

Изгледа всички вкупом с враждебен поглед, после сковано ги покани да влязат:

— Заповядайте.

Парис и Дийн отново последваха Къртис. Въведоха ги в претенциозно подредена дневна, която можеше да мине за салон във Версайския дворец. Декораторът бе изразходвал сума пари за брокати, позлати, гирлянди и пискюли.

Съдията се отправи към количката с напитките, наля си питие от кристалната гарафа и го метна в гърлото си. Мисис Кемп поседна на страничната облегалка на дивана, за да покаже, че няма намерение да остава дълго в стаята.

Къртис не седна, а остана прав и изглеждаше съвсем не на място, като слон в стъкларски магазин.

— Мисис Кемп, имате ли вест от Джейни?

Преди да отговори на въпроса му, тя погледна съпруга си.

— Не. Но когато се прибере, ще я накарам да съжалява за постъпката си.

Парис си помисли, че момичето сигурно вече съжалява и то много.

— Тя е още дете, за бога.

Съдията продължаваше да стои прав и да ги гледа строго, сякаш обмисляше възможността да ги осъди на двайсет години тежък каторжен труд.

— Децата на нейната възраст непрекъснато произвеждат сензации. Отразяват поведението им се на първите страници на вестниците, но сега става въпрос за моята дъщеря.

— Не мислите ли, че ако се даде публичност на неприятните факти, това само ще влоши положението.

За кого? Парис бе удивена, че първата грижа на мисис Кемп е публичността. Интересуваше се повече какво ще пишат вестниците, отколкото къде се намира дъщеря й в момента.

Къртис продължаваше да се прави на дипломат.

— Съдия Кемп, не ми е известно кой от остинското полицейско управление е разговарял с репортера. Вероятно никога няма да го разберем. Не очаквам виновникът да излезе и да си признае, а репортерът няма да си издаде източника на информация. Предлагам ви да оставим това настрани и…

— Лесно ти е да го кажеш.

— Никак не е лесно — проговори Дийн за първи път с толкова безапелационен тон, че всички го зяпнаха. — Бих желал ние тримата да бяхме дошли в дома ви и с гузно изражение на лицата да бяхме искали прошката ви заради това, че сме сгрешили, че не сме си държали езика зад зъбите, че напразно сме ви разтревожили. За жалост ние сме тук, защото има вероятност дъщеря ви да е в сериозна опасност.

Мисис Кемп седна на дивана.

Съдията се заклати на пети напред-назад.

— Какво означава това? Откъде знаете?

— Може би аз трябва да ви обясня защо съм тук — каза тихо Парис.

Съдията присви очи.

— Как беше името ви? Вие не отговаряхте ли за присъствието на децата в клас? Нали вие ни безпокояхте толкова много миналата година?

— Не — отвърна тя и отново се представи. — Водя програма по радиото. Всяка нощ от десет до два.

— Радио ли?

— О! — възкликна мисис Кемп. — Парис Гибсън. Разбира се. Джейни ви слуша редовно.

Парис, Дийн и Къртис се погледнаха, а после и тримата се обърнаха към съдията, който очевидно не познаваше нито нея, нито предаването й.

— Слушателите ми се обаждат и понякога ги включвам директно в ефир.

— Радио бръщолевене? Банда леви радикали ораторстваха по въпроса, за тази програма ли, за друга ли…

Парис не бе виждала толкова неприятен човек през живота си.

— Не — отвърна тя с равен глас, — програмата, която водя не е радио бръщолевене.

— Ясно. Та какво за него? — прекъсна я той безцеремонно.

— Понякога слушателите се обаждат и поставят лични проблеми в ефира.

— Споделят с напълно непозната?

— Аз не съм непозната за моите слушатели.

Съдията вдигна посивелите си вежди. Очевидно не бе свикнал да му се противоречи или да го коригират. Но Парис не се боеше от човек, за когото имаше толкова лошо мнение.

Той с неприкрита грубост й обърна гръб и заяви на Къртис:

— Все пак не разбирам какво общо може да има някаква си радиоводеща с нашата работа.

— Мисля, че трябва да ви обясня — каза детективът и постави касетофона на малката масичка. — Може ли?

— Какво е това?

— Сядай, Беърд — просъска жена му.

Парис забеляза страх в очите й. Най-после студенината й бе започнала да се стопява.

— Какво е записано на касетофона? — попита Къртис, тя.

— Искаме вие да го чуете, за да разберем дали това е гласът на дъщеря ви.

Съдията хвърли поглед към Парис.

— Обади ли ви се? За какво?

И тя, и останалите пропуснаха въпроса му покрай ушите си, защото записът започна.

„Виждаш ли, срещнах този мъж преди няколко седмици.“

Парис забеляза, че Дийн внимателно следи с поглед мисис Кемп. Тя тутакси реагира, но дали защото разпозна гласа, или защото се сепна от описанието, което младата жена правеше на кратката, но пламенна връзка?

Когато записът свърши, Дийн се наклони към мисис Кемп и попита:

— Гласът на Джейни ли беше?

— Прилича ми на нейния, но… тя много рядко разговаря с нас така оживено, затова ми е трудно да кажа със сигурност.

— Съдия Кемп? — попита Къртис.

— И аз не съм сигурен. Но толкова ли е важно, по дяволите? Знаем, че има приятели. Сменя ги толкова бързо, че не можем да й насмогнем и да се запознаем с тях. Името й е известно. Но какво има в това?

— Надяваме се да няма нищо — отвърна Къртис. — Много е вероятно, обаче, да е свързано с едно друго обаждане, което Парис е получила от свой слушател.

Докато говореше, смени касетите. Преди да пусне новата касета, той се обърна към мисис Кемп:

— Предварително се извинявам, госпожо. Някои от думите, които слушателят използва, са доста неприлични.

Слушаха мълчаливо. Когато Валентино пожела лека нощ на Парис, те видяха, че съдията се бе обърнал към прозореца и гледаше навън. Мисис Кемп бе запушила уста с пребледнялата си длан.

Съдията бавно се приближи до Парис и я попита:

— Кога получихте обаждането?

— Снощи, точно преди края на предаването. Веднага позвъних на деветстотин и единайсет.

Къртис се намеси и върна разговора отново към въпроса:

— През това време само Джейни е изчезнала. При положение, че обаждането в началото на седмицата е направено от нея, двата разговора биха могли да са свързани един с друг.

— Ако в съдебната зала някой ми предложи подобни доказателства, ще ги отхвърля.

— Вие, може би, съдия Кемп, но не и аз — заяви Къртис. — Неофициалното дирене на дъщеря ви приключи в мига, в който репортерът открито ви попита за нейното местонахождение. Трябва да знаете, съдия Кемп, че сме наредили на патрулиращите полицаи да засилят издирването, а разузнаването ни прослушва всеки източник на информация.

Съдията бе готов да избухне.

— По чие нареждане?

— По мое — обади се Дийн. — Аз препоръчах мерките и сержант Къртис ги изпълнява.

— Извинете, не ви представиха официално. Не знам, кой… — обърна се към него мисис Кемп.

Дийн повтори името си и разказа защо се е заел със случая.

— Много е възможно всичко да излезе номер на някой шегобиец, мисис Кемп. Но докато не сме сигурни, трябва да приемем обаждането на сериозно.

Внезапно тя стана.

— Някой иска ли кафе? — попита и, недочакала отговор, се втурна навън.

Съдията изруга под носа си и се обърна към Дийн:

— Необходимо ли беше всичко това?

Дийн едва се сдържаше. Когато се изправи срещу съдията, по напрегнатата стойка и стиснатите челюсти Парис разбра, че е бесен.

— Моля се на бога да имате възможността официално да се оплачете от мен. Надявам се Джейни да дотича безгрижна у дома си и да ме накара да се чувствам като най-големия тъпак. Тогава вече ще имате удоволствието да ми го заявите в очите, дори да ме уволните. Но засега грубостта ви е непростима, а вироглавието ви е глупаво. Имаме седемдесет и два часа да действаме, а вие пропиляхте цели двайсет минути с поведението си. Предлагам да захвърлим празната си гордост и да се съсредоточим в едно-единствено нещо — откриването на дъщеря ви.

Съдията и Дийн се изгледаха един друг от глава до пети. Никой не искаше да отстъпи пред волята на другия. Най-после Къртис се прокашля:

— Кога за последен път видяхте Джейни, съдия Кемп?

Всъщност съдията с готовност започна да отговаря, доволен да се измъкне от настоятелния взор на Дийн:

— Вчера — отвърна чевръсто той. — Поне Мариан казва, че я видяла вчера следобед. Снощи се прибрахме късно. Помислихме, че е в стаята си. Чак на сутринта видяхме, че леглото й не е докоснато.

Той седна и кръстоса дългите си крака, но, осъзнал нехайството си, добави:

— Сигурен съм, че е при приятели.

— Имам син на нейната възраст — каза му Дийн. — Той е същинско предизвикателство. Понякога човек може да си помисли, че се мразим. Абстрахирайте се от обичайните успехи и неуспехи при общуването си с момиче на нейната възраст и кажете — в добри отношения ли сте с дъщеря си?

Съдията бе готов да му заяви, че отношенията му с дъщеря му не са негова работа. Но омекна и надменно отвърна:

— Понякога ми е трудно с нея.

— Нарушава ли вечерния час? Употребява ли алкохол? Излиза ли с момчета, с които не искате да има нищо общо? Виждате, че говоря от собствен опит.

Поставяйки се на равна нога със съдията, Дийн разчупваше бариерите помежду им и Къртис с радост го остави да продължи.

— Прави всичко, което казахте — призна си съдията и се обърна към Парис:

— Сержант Къртис спомена, че този дегенерат ви се е обаждал и преди.

— Да, човек с неговото име.

— Знаете ли нещо за него?

— Не.

— Имате ли представа кой може да е?

— За жалост никаква.

— Нарочно ли предизвиквате подобна искреност у слушателите си?

Тя се сепна от намека му. Преди да съобрази какво да отговори, Дийн каза:

— Не можем да държим Парис отговорна за действията на слушателите й.

— Благодаря ти, Дийн, но и сама мога да се справя.

Тя смело посрещаше критичния поглед на съдията.

— Не ме интересува какво мислите за мен и моето предаване, съдия Кемп — заяви тя. — Не се нуждая от вашето одобрение. Тук съм, защото първа чух думите на Валентино и съм загрижена, колкото и Дийн… доктор Малой. Уважавам мнението му и като психолог, и като криминалист. Сержант Къртис няма равен на себе си като следовател. Най-добре е да слушате внимателно всичко, което ви говорят. Що се отнася до мен, мнението ми се основава на многогодишен опит. Изслушвам хора в най-различно състояние на духа. В думите им има и смях, и сълзи. Споделят радостите и скърбите си, сърдечната си болка и възторга си. Понякога ме лъжат. Обикновено мога да преценя кога лъжат и кога преиграват в желанието си да ми направят впечатление. Понякога го правят, защото мислят, че така увеличават шансовете си да ги включа в ефир.

Тя посочи към касетофона.

— Но Валентино дори не намекна, че иска да звучи в ефир. Не това бе причината да се обади. Обади се, за да ми остави съобщение и аз нямам впечатлението, че ме лъжеше или си измисляше. Мисля, че обаждането не е било само прищявка. Сигурна съм, че е извършил и се кани да извърши онова, за което говореше. Наругайте ме, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, но независимо от думите ви, ще направя всичко по силите си, за да помогна на полицията да върне дъщеря ви жива и здрава.

Напрегнатата тишина, последвала думите на Парис, бе нарушена от влизането на Мариан Кемп. Сякаш нарочно бе изчислила времето, за да се появи тъкмо в този миг.

— Реших да ви предложа чай с лед.

След нея вървеше униформена прислужница със сребърен поднос в ръце. Върху подноса имаше високи стъклени чаши с чай, украсени с лимонови резенчета и листа от мента. Всяка чаша бе поставена върху бродирана ленена салфетка. До сребърната купа с бучки захар лежаха изящни щипки от чисто сребро.

Когато им сервираха и прислужницата излезе, Къртис непохватно постави чашата си върху масичката.

— Има още нещо, което би трябвало да знаете — каза той на семейство Кемп. — Дъщеря ви има ли компютър?

— Непрекъснато е пред него — отговори Мариан.

Съдията и Мариан Кемп слушаха вцепенени, докато Къртис им разказваше за сексклуба. Когато той свърши, съдията поиска да узнае защо трябва съпругата му да слуша мръсотии.

— Защото искаме да получим достъп до компютъра на Джейни.

Съдията енергично запротестира. Двамата с Къртис започнаха бурен спор по процедурите за разследване, нарушаването на правата на личността и други юридически постановки.

Накрая и Дийн се включи в свадата:

— Безопасността на момичето не ви ли е по-скъпа от юридическите безсмислици?

Силният му глас накара и двамата да млъкнат и той се възползва от възможността да продължи:

— Трябва да направим копие на всичко, което се намира в паметта на компютъра на Джейни.

— Няма да го разреша — заяви съдията. — Ако такъв клуб изобщо съществува, дъщеря ми няма нищо общо с него.

— Скланяне на малолетни към секс с непознати — изсумтя Мариан. — Отвратително.

— Като родител бих добавил, че е ужасяващо — допълни я Дийн. — Но предпочитам да съм добре информиран, отколкото да не знам нищо, а вие?

Очевидно не, помисли си той, когато нито тя, нито съдията му отговориха.

— Не желаем да се месим в личния живот на Джейни, нито във вашия. Но компютърът й може да съдържа данни за настоящото й местонахождение.

— Като например? — попита съдията.

— Имената и адресите на приятели и познати, които не са ви известни. Всички, които са й изпращали съобщения по електронната поща.

— Ако откриете нещо инкриминиращо, то никога няма да бъде допуснато в съда, защото сте се добрали до него по незаконен начин.

— В такъв случай няма от какво да се боите.

Съдията сам си бе поставил клопка и го осъзна. Дийн продължи:

— Ако Джени разполага с електронните адреси на хората, с които общува, а аз съм сигурен, че е така, бихме могли да им изпратим съобщения и да ги попитаме дали са я виждали. Ако са я виждали, ще ги накараме да се свържат с вас.

— И да покажем на целия свят, че двамата с майка й не можем да открием следите на собствената си дъщеря.

Дийн не харесваше тези хора, но сърце не му даваше да им заяви в лицето, че те нямаше да са тук, ако семейство Кемп се грижеше по-добре за дъщеря си.

— Приятелите й ще разпознаят електронния й адрес и ще отворят съобщението — каза той. — То ще носи вашия подпис, а не този на полицейското управление. Ще им обещаем, че онзи, който даде информация, ще остане анонимен.

— Мисис Кемп — намеси се тихо Парис, — електронната поща достига до хората много по-ефективно от полицейските служители, претърсващи местата, които Джейни посещава. Освен това, дори да не вършат нищо лошо, младежите се стягат, когато видят полицай да ги приближава. Приятелите на Джейни няма да искат да разговарят с полицаи. Много по-вероятно е да отговорят на съобщение по електронната поща.

Мекият й кадифен глас звучеше убедително. Мисис Кемп погледна съпруга си, после погледът й се върна на Парис.

— Ще ви отведа в стаята й.

Мисис Кемп отправи поканата си само към Парис и тя стана и я последва.

Без да каже дума, съдията се завъртя на пети и закрачи към съседната стая. По онова, което успя да зърне през вратата, преди съдията да я затръшне след себе си, Дийн разбра, че помещението, в което влезе, бе библиотека или кабинет.

Когато стана от мястото си, Къртис потри ръце:

— Получи се добре, не мислите ли?

Дийн се ухили на комичната му забележка, макар че никак не му беше до смях.

— Мисля, че негова чест иска да избегне неприятностите.

— Обзалагам се, че сега е на телефона и разправя на шефа какво ли не за новия му подчинен.

— Не ми пука. Казах онова, което мисля и винаги мога да го повторя.

— Е, от време на време давам свидетелски показания по негови дела. Затова сега трябва да пазя неутралитет. Но съм сигурен, че идния път, когато свидетелствам, показанията ми ще бъдат отхвърлени.

Прокара пръсти през оредяващата си коса и допълни:

— Излизам да се обадя по телефона тук и там, за да разбера дали има нещо ново, което ще ни накара довечера да спим по-спокойно.

Дийн го последва до парадното стълбище.

— Ще чакам Парис тук.

— Така си и помислих.

Нямаше какво да отвърне на последната реплика на детектива и я отмина с мълчание. Мушна ръце в джобовете си и се заразхожда из фоайето. Подът бе покрит с мраморни плочи. Отгоре се спускаше разкошен кристален полилей и се отразяваше в излъсканите дървени повърхности на двете еднакви конзоли, поставени една срещу друга в широкия хол.

Над една от масичките до стената висеше маслен портрет на Мариан Кемп. А на отсрещната стена над подобна масичка се виждаше рисунка на седемнайсетгодишно момиче, очевидно направена от същия художник. Носеше лятна рокля от тънка бяла материя. Беше боса. Художникът бе уловил слънчевите лъчи в бледорусите й къдрици. Приличаше на ангел с до болка невинното си изражение на лицето.

Клетъчният му телефон завибрира в джоба на сакото му. Погледна го и разпозна номера на Лиз. Не отговори, като си каза, че времето не е подходящо. Беше се обаждала вече два пъти. Все в неподходящо време.

До слуха му достигнаха стъпки, чийто шум потъваше в плътните пътеки на стълбището. Той вдигна поглед и видя Парис и Мариан да слизат. Парис леко му кимна с глава. В ръцете си носеше диск, който му подаде още щом се приближи до него. Той го пусна в джоба си.

— Благодаря, мисис Кемп.

Ледовете между двамата не се бяха разтопили, макар че Мариан вече им сътрудничеше.

— Ще ви изпратя.

Тя отвори тежката врата и когато видя младата жена до Къртис на алеята отпред, възкликна:

— Мелиса! Мислех, че си в Европа.

Като чу името си, момичето се обърна към тях. Беше висока и възслаба, вероятно привлекателна под грима си, който дръзко бе нанесла, преди да тръгне за бойното поле.

— Здравейте, мисис Кемп! Току-що се върнах.

Дийн попита Мариан Кемп:

— Приятелка на Джейни ли е?

— Най-добрата й приятелка. Мелиса Хачър.

Зад колата на Парис бе спряло лъскаво БМВ последен модел с всички екстри, ала по дрехите на момичето не можеше да се разбере, че е от богаташко семейство. Носеше джинсови шорти, чиито разнищени краища се мятаха по бедрата й. Коланът също бе разнищен и шортите едва се държаха на тазовите й кости. На пробития й пъп блещукаха два сапфира. Тениската бе дълбоко изрязана на деколтето и раменете й и бе очевидно, че под нея не носи нищо.

Раираните й три четвърти чорапи бяха доста плътни за сезона, а ботушите с връзки до глезените биха отивали повече на някой дървар или наемен войник. Огромната чанта през рамото й бе марка „Гучи“, което пък беше съвсем нелепо.

— Разговаряла ли си с Джейни, откакто се върна? — попита Мариан Кемп.

— Не — отвърна момичето, объркана от въпроса. — Този човек тук непрекъснато ми задаваше въпроси. Какво става?

— Снощи Джейни не се прибра.

— Е, и? Вероятно е останала да спи другаде. Нали знаете?

Тя сви рамене и деколтето й се смъкна на една страна. Хвърли поглед към Дийн, който си беше откровено предизвикателен.

— Бихте ли ни дали имената на някои от приятелите ви?

Тя се обърна към Къртис и го изгледа от глава до пети.

— Имена ли?

— Имена на хора, при които Джейни би могла да е останала за през нощта.

— Вие наред ли сте?

Детективът разкопча спортното си сако и й показа полицейската значка, прикрепена за кожения колан.

— По дяволите! Какво е направила?

— Не знаем нищо.

— Може да е в опасност, Мелиса — каза Парис, докато слизаше към тях.

Момичето я разглеждаше с любопитство.

— В опасност ли? Каква опасност? И ти си ченге, нали?

— Не, аз работя в една радиостанция. Името ми е Парис Гибсън.

Устните на Мелиса, боядисани с толкова тъмно червило, че изглеждаха почти черни, се отвориха от удивление.

— Как пък не! Майтапиш се, нали?

— Не.

— Господи! — удоволствието, което демонстрира, бе навярно най-искреното чувство, което бе показвала през последните месеци. — Ама че страхотия! Слушам предаването ти. Винаги, когато не съм си пуснала диск с музика. Но понякога, нали знаеш, човек не е в настроение да слуша дискове. Тогава включвам радиото на твоята програма. Понякога музиката, която пускаш, е скапана, но ти си страхотно маце.

— Благодаря ти.

— Косата ти ми харесва. Това кичури ли са?

— Мелиса, знаеш ли дали Джейни ми се е обаждала в ефир?

— Ами да. Няколко пъти. Преди време. Позвънихме ти от клетъчния на Джейни и разговаряхме с теб, но без да съобщим имената си и ти не ни пусна по радиото. Беше страхотно, щото не бяхме на себе си и ти щеше да ни кажеш кво да правим.

— Може би друг път — усмихна се Парис.

— А да й се е обаждала наскоро? — попита Дийн.

Пронизаха го две тъмни очи, подчертани с още по-тъмен молив. Парис й го представи като доктор Малой. Той протегна ръка към Мелиса.

Тя се смути от вежливия му жест, но стисна ръката му.

— Какъв доктор сте?

— На науките.

— На науките ли? Господи! Как е Джейни?

— Още не знаем. Нямаме вест от нея цяло денонощие. Родителите й се тревожат. Ние също.

— Ние ли? И ти ли си ченге?

— Да. Работя в полицейското управление.

— Хм.

Мелиса подозрително ги заоглежда и Дийн усети как постепенно им се изплъзва. Щяха да я загубят. Макар, че си падаше по Парис Гибсън, щеше да предпочете да остане вярна на приятелката си. Нямаше да им даде информация за Джейни.

— Нали ви казах, че не знам къде може да е, нито на кого се е обадила, щото тъкмо се връщам от Франция. Тъй че сега си отивам право вкъщи и се тръшкам на леглото. Мисис Кемп, когато Джейни се прибере, нали ще й кажете, че вече съм тук?

Чантата й описа широка окръжност във въздуха, когато Мелиса се обърна и тръгна към колата си. Но преди да стигне до нея, внезапно се обърна и се удари по челото с ръка, натежала от лъскави гривни и многобройни пръстени:

— Дявол да го вземе, сега се сетих! — Тя посочи към Дийн. — Нищо чудно, че си толкова готин. Ти си бащата на Гавин.