Сандра Браун
Здравей, тъма (1)

Пролог

Шест минути преди края на предаването смяната й протичаше по обичайния начин.

— През нощта в планините ще бъде мъгливо. Благодаря ви, че прекарахте времето си с мен на вълни 101.3 мегахерца. Приятно ми беше да сме заедно, както всяка нощ от седмицата. Аз съм Парис Гибсън с неувяхващите песни за любовта. Сега се разделям с вас, като ви предлагам да чуете някои от любимите ми парчета. Надявам се, че ще ги слушате с любимия човек до себе си. Притиснете се силно един към друг.

Тя освободи бутона върху контролното табло и изключи микрофона си. Музиката щеше да звучи без прекъсване до 1:59:30 часа. Последните трийсет секунди от програмата щеше да благодари отново на слушателите, да им пожелае лека нощ и да закрие предаването.

Докато вървеше „Вчера“, затвори очи и разкърши напрегнатите си рамене. В сравнение с осем или деветчасов работен ден четиричасовото радио шоу би трябвало да бъде нещо съвсем лесно и краткотрайно. Но не беше. В края на предаването се чувстваше напълно изтощена.

Работеше сама пред микрофона, като представяше песните, които бе избрала и подредила в студиото предварително. Желанията на слушателите изискваха от нея да е винаги в крак с техния вкус и внимателно да пресмята времетраенето на всяко парче. Освен това сама отговаряше на телефонните обаждания.

Механичната част от работата стана нейна втора природа, но не и воденето на предаването. В общуването си със слушателите не допускаше рутина или фамилиарност. Личността Парис Гибсън бе работила усърдно с помощта на учители по дикция и сама, за да усъвършенства собствената си „тоналност“, с която по-късно стана известна.

Сега работеше дори още по-усърдно, за да поддържа съвършената си интонация и височина на гласа, защото след двеста и четирийсет минути в ефир вратните и раменните й мускули горяха от умора. Тази пареща болка беше знак, че е водила добре предаването си.

По средата на класическите бийтълсови парчета една от телефонните линии светна червено, което показваше, че има слушател на телефона. Изкушаваше се от мисълта да не отговори, но официално оставаха почти шест минути до края на предаването, а бе обещала да приема слушателски обаждания до два часа след полунощ. Беше твърде късно да включи този слушател в ефир, но трябваше поне да приеме обаждането.

Тя натисна мигащия бутон.

— Парис е на телефона.

— Здравей, Парис. Обажда се Валентино.

Познаваше го по име. Той се обаждаше периодично, а необичайното му име лесно се запомняше. Гласът му също се отличаваше: той почти шепнеше, като вероятно целеше или да направи впечатление, или да прикрие истинската си самоличност.

Тя говореше в микрофона над таблото, който й служеше за телефонна слушалка, когато не беше в ефир. Така ръцете й оставаха свободни и можеше да си върши работата, дори когато говореше със слушатели.

— Как си тази вечер, Валентино?

— Не съм добре.

— Съжалявам да го чуя.

— Наистина ще съжаляваш.

Бийтълс свършиха и Ан Мъри запя „Моето разбито сърце“.

Парис хвърли поглед на монитора и автоматично регистрира факта, че второто от последните три парчета вече се въртеше. Не бе сигурна, че е чула мъжа правилно.

— Моля?

— Ще съжаляваш — повтори той.

Драматичният оттенък бе характерен за гласа на Валентино. Винаги когато се обаждаше, тонът му беше или много висок, или много нисък, рядко звучеше в емоционално средния регистър. Не знаеше, какво може да очаква от него и поради това той се числеше към интересните слушатели. Ала тази нощ звучеше зловещо и то за първи път.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Направих всичко така, както ме посъветва, Парис.

— Да съм те посъветвала? Кога?

— Всеки път, когато се обаждах. Винаги казваш, не точно на мен, а на всеки обадил се, че трябва да уважаваме хората, които обичаме.

— Така е. Мисля, че…

— Добре, но уважението доникъде не води и аз повече не се интересувам какво мислиш.

Тя не беше нито психолог, нито практикуващ психоаналитик, а само радио водеща. Всъщност беше най-обикновен човек. Въпреки това прие на сериозно ролята си на среднощен приятел.

Когато някой слушател нямаше с кого да разговаря, тя се превръщаше в негов анонимен душеприказчик. Публиката й я познаваше само по гласа, но й се доверяваше. Тя им служеше за довереник, съветник и изповедник.

Споделяха с нея радостите си, разказваха й скърбите си, понякога дори разголваха душите си. Обажданията, които тя считаше ценни за предаването си, събуждаха съчувствие у останалите слушатели, караха ги да изпращат своите поздравления в ефира, а понякога предизвикваха разгорещени спорове.

Често слушателите се нуждаеха просто от отдушник. Тя поемаше ролята на буфер. Беше удобен отдушник за всеки, който не можеше да понася света. Много рядко ставаше обект на слушателски гняв, но очевидно сегашното обаждане бе един от тези редки случаи и тя се обезпокои.

Ако Валентино е на ръба на нервна криза, тя не може да излекува причината, но във всеки случай би могла да го задържи на безопасно разстояние от евентуална катастрофа, като разговаря с него, а после да го убеди да потърси професионална помощ.

— Нека поговорим за това, Валентино. Какво си намислил?

— Уважавам момичетата. Когато имам връзка с момиче, поставям го на пиедестал и се отнасям с него като с принцеса. Но това не му е достатъчно. Не мога да имам вяра на момичетата. Въртят ме на пръста си. А когато някое ме напусне, аз ти се обаждам и ти ми казваш, че вината не е моя.

— Валентино, аз…

— Убеждаваш ме, че нищо лошо не съм направил, че не аз съм виновен, задето ме е оставила. Знаеш ли какво? Ти си напълно права. Не съм виновен аз, Парис. Ти си виновна. Този път вината е твоя.

Парис погледна през рамо към звукоизолиращата врата на студиото. Разбира се, че е затворена. Коридорът зад стената от прозорци никога не е бил толкова тъмен, макар че сградата оставаше неосветена след края на нейното предаване.

Дощя й се Стен да е наоколо. Дори присъствието на Марвин щеше да е от полза. Искаше й се някой, който и да е, да чуе обаждането и да й помогне да го разбере.

Помисли си да прекъсне разговора. Никой не знаеше къде живее, нито дори как изглежда. В договора й с радиостанцията бе залегнало условието да не се появява визуално. Пък не й харесваше да участва в публични изяви — неограничени или каквито и да е печатни реклами, реклами по телевизията и билбордове. Парис Гибсън беше само име и глас, не и лице. Ала си даваше сметка, че не може да прекъсне разговора с този мъж. Ако той е взел присърце нещо, което тя е изрекла в ефир и събитията не са се развили добре, гневът му беше разбираем.

От друга страна, ако не бе съгласен с нещо, казано от нея, всеки нормален човек щеше просто да махне с ръка и да го отмине. Този човек й бе дал повече власт над собствения си живот, отколкото тя заслужаваше или желаеше.

— Обясни ми, Валентино, в какво ме обвиняваш?

— Ти й каза да ме разкара.

— Но аз никога…

— Чух те! Слушах предаването ти. Тя ти се обади онази вечер. Не си каза името, но я познах по гласа. Разказа ти за нас. После заяви, че съм станал ревнив и съм се държал собственически. Ти й каза, че ако връзката ни я ограничава, трябва да направи нещо. С други думи, посъветва я да ме разкара.

Той замълча, а после добави:

— Аз пък ще те накарам да съжаляваш, че си й дала такъв съвет.

Мислите й препускаха. През всичките години, докато беше в ефир, никога не се беше сблъсквала с подобен проблем.

— Валентино, нека се успокоим и да го обсъдим, става ли?

— Аз съм спокоен, Парис. Много съм спокоен. И няма какво да обсъждаме. Закарах я там, където никой няма да може да я открие. Няма да ми избяга.

При последното изречение зловещият му тон прие заплашителни нотки. Той със сигурност не искаше да каже онова, което току-що заяви.

Ала преди тя да може да изрази мислите си на глас, той добави:

— Парис, тя ще умре след три дни. Ще я убия, а смъртта й ще тежи на твоята съвест.

Въртеше се последното парче. Часовникът на монитора показваше, че предаването е към края си. Тя хвърли бърз поглед към записващото устройство, за да се увери, че някое електронно дяволче не е причинило повреда. Не, сложната машинка работеше както трябва. Обаждането се записваше.

Тя навлажни устните си и напрегнато пое дъх.

— Валентино, това не е смешно.

— Не съм и очаквал да бъде.

— Знам, че всъщност не възнамеряваш…

— Възнамерявам да направя точно това, което казах. Имам поне седемдесет и два часа да бъда с нея, нали така? Дали ще съм добър с нея? Нима не заслужавам три дни от времето и вниманието й?

— Валентино, моля те, чуй…

— Писна ми да те слушам. Говориш пълни глупости. Даваш скапани съвети. Аз се отнасям с уважение към някое момиче, а то излиза и разтваря крака, за който й падне. А пък ти й казваш да ме разкара и да ми внуши, че аз съм скъсал с нея, че аз съм лъгал. Което е честно, е честно. Ще я чукам, докато плувне в кръв, а после ще я убия. Имаш на разположение точно седемдесет и два часа, Парис. Приятна нощ.